Великият лов

Глава 26 Разногласия

Ранд профуча през „Защитника на Драконовата стена“ и се забърза нагоре по стълбището, ухилен пред смаяния поглед на съдържателя. Искаше му се да се усмихне на всичко. „Том е жив!“ Блъсна вратата на стаята си и се забърза към гардероба. Лоиал и Хюрин показаха глави през вратата към тяхната стая — и двамата бяха по широки ризи с дълги ръкави и захапали лули, от които се виеха бели кръгчета дим.

— Какво има, лорд Ранд? — попита Хюрин разтревожено.

Ранд преметна през рамо вързопа от наметалото на Том.

— Най-доброто, което можеше да се случи освен пристигането на Ингтар. Том Мерилин е жив! И при това е тук, в Кайриен.

— Веселчунът, за когото ми разказваше? — възкликна Лоиал. — Това е чудесно, Ранд! Бих искал да се запозная с него.

— Тогава тръгвай с мен, ако Хюрин не възразява да попази малко.

— За мен ще бъде удоволствие, лорд Ранд. — Хюрин извади лулата от устата си. — Тези отрепки долу през цялото време се опитваха да ме подпитват — без да си зарязват заниманията, разбира се — кой точно сте вие, милорд, и какво точно търсим в Кайриен. Отговорих им, че сме тук, за да се срещнем с приятели, но понеже са си кайриенци, те решиха, че крием нещо.

— Остави ги да си мислят каквото си щат. Хайде, Лоиал.

— Смятам да откажа — въздъхна Лоиал. — Наистина бих предпочел да остана тук. — Той вдигна книгата си, затиснал с дебелия си палец мястото, докъдето беше стигнал. — С Том Мерилин може да се запознаем и по-късно.

— Лоиал, не можеш да останеш тук цяла вечност! Та ние дори не знаем колко дълго ще стоим в Кайриен. Все едно, навън не видях нито един огиер. А дори и да срещнем такъв, те едва ли те преследват, нали?

— Не че ме преследват точно, но… Ранд, може наистина да съм бил прекалено припрян с това мое напускане на стеддинг Шангтай. Когато се върна у дома, сигурно ще си имам големи неприятности. — Ушите му помръднаха. — Дори и да изчакам, докато остарея колкото старея Хаман. Може би дотогава ще е по-добре да си намеря някой друг стеддинг.

— Ако стареят Хаман не ти позволи да се върнеш, можеш да дойдеш да живееш в Емондово поле. Там е хубаво. — „Какво ти хубаво, там си е направо чудесно!“

— Сигурен съм, че е така, Ранд, но това никога няма да стане. Разбираш ли…

— Ще поговорим за това, когато му дойде времето, Лоиал. А сега ставаш и тръгваш с мен да видим Том.

Огиерът се изправи и Ранд го забута надолу по стъпалата. Когато изтопуркаха през всекидневната, Ранд намигна на ханджията и се засмя на смаяния му поглед. „Нека да си мисли, че излизам, за да играя тази тяхна проклета Велика игра. Нека да си мисли каквото си ще. Нали Том е жив!“

Всички около портата Джангай знаеха къде се намира ханът „Гроздовете“. Ранд и Лоиал бързо се озоваха пред него, на една улица, която изглеждаше направо тиха за Предвратието.

Сградата беше дървена, триетажна и паянтова, но беше чиста и пълна с хора. Няколко мъже играеха на зарове в единия ъгъл, а няколко жени хвърляха стрелички в биче око, изрисувано на стената от другата страна. Половината посетители, изглежда, бяха кайриенци, невисоки и бледи, но Ранд долови и андорска реч, както и непознати за слуха му говори. Всички обаче бяха облечени според нравите на Предвратието, в смесица от носии от поне половин дузина различни държави. Неколцина се извърнаха при влизането им, но бързо ги забравиха и продължиха заниманията си.

Посрещна ги жена с коса бяла като на Том и остър поглед. Не беше кайриенка, ако се съдеше по тъмната й кожа и говора й.

— Том Мерилин? Аха, има стая при мен. На последния етаж, първата врата вдясно. Но Дена сигурно ще ви пусне да го изчакате вътре… — тя изгледа преценяващо сетрето на Ранд с извезаните по високата яка чапли и златните ширити по ръкавите, както и меча му — …милорд.

Стъпалата заскърцаха под ботушите на Ранд, да не говорим за тези на Лоиал. Ранд не беше сигурен дали сградата ще издържи. Намери вратата и почука.

— Влез — покани ги женски глас. — Не мога да отворя.

Ранд отвори колебливо и надникна. Едно голямо, разхвърляно легло беше натикано до едната стена, а почти цялата останала част от стаята бе запълнена с масивен двукрилен гардероб, големи, обковани с месинг куфари и сандъци, маса и два дървени стола. Една крехка жена седеше с кръстосани крака на леглото и подхвърляше шест цветни топки.

— Каквото и да е — каза тя, без да откъсва очи от топките — оставете го на масата. Том ще ви плати, като се върне.

— Вие ли сте Дена? — попита Ранд.

Тя спря да подхвърля топките и го погледна. Беше само година-две по-голяма от него, симпатична, с бледа кайриенска кожа и тъмна коса, падаща свободно по раменете й.

— Не ви познавам. Това е моята стая. Моята и на Том Мерилин.

— Съдържателката каза, че може да ни пуснете да изчакаме Том тук — каза Ранд. — Ако вие сте Дена.

— Да изчакате? — Ранд влезе в стаята, за да може и Лоиал да се напъха през тясната за него врата, и жената повдигна вежди. — Аха, и огиер. Да, аз съм Дена. Какво искате? — Тя изгледа сетрето на Ранд така съсредоточено, че пропускът й да го титулува „милорд“ не можеше да не е преднамерен, въпреки че свъсеният й поглед повторно се спря на чаплите по ножницата и меча му.

Ранд свали от рамото си вързопа.

— Дойдох да върна на Том лютията и флейтата му. И искам да се видя с него — добави бързо той, защото тя, изглежда, беше готова да ги подкани да напуснат. — Не съм го виждал дълго време.

Тя измери вързопа с очи.

— Том непрекъснато се оплаква, че си бил изгубил най-хубавите инструменти. Ако го слуша човек как ги описва, ще си рече, че е бил дворцов бард. Добре. Можете да го изчакате, разбира се, но аз трябва да се упражнявам. Том казва, че ще ми разреши да участвам в представленията в залите другата седмица. — Тя се изправи гъвкаво и взе единия от двата стола, като даде знак на Лойал да седне на леглото. — Зера ще поиска от Том да плати шестократно, ако счупите някой от столовете, приятелю огиер.

Ранд ги запозна, седна на другия стол — той изскърца опасно дори под неговата тежест — и попита колебливо:

— Вие да не би да сте чирачка на Том?

Дена бегло се усмихна.

— Може и така да се каже. — Зае се отново с жонглирането и очите й се приковаха в танцуващите във въздуха топки.

— Никога не бях чувал за жена веселчун — продума Лоиал.

— Е, аз ще съм първата. — Големият кръг се превърна в два по-малки, пресичащи се кръгове. — Смятам да видя целия свят. Том казва, че като съберем достатъчно пари, ще отидем в Тийр. — Продължи да жонглира, този път с по три топки във всяка ръка. — А после можем да отидем дори на някой от островите на Морския народ. Ата-ан Миере плащали добре на веселчуните.

Ранд огледа с любопитство стаята, с всичките куфари и сандъци. Нямаше вид на квартира на човек, който смята да си тръгва скоро. Дори на перваза на прозореца в едно гърне имаше свежи цветя. Погледът му се спря на единственото легло, на което беше седнал Лоиал. „Това е моята стая, моя и на Том Мерилин.“ Дена го изгледа предизвикателно през широкия кръг, който оформиха кръжащите топки. Лицето на Ранд се изчерви и той се окашля.

— Може би трябваше да изчакаме долу — почна младежът, но в този момент вратата се отвори и вътре пристъпи Том. Наметалото му се беше увило около глезените му и пъстроцветните му кръпки проблясваха весело. На гърба му висяха прибрани в кутии флейта и лютня; кутиите бяха от червеникаво дърво, излъскани от многократна употреба.

Топките на Дена изчезнаха сред гънките на дрехата й, тя се затича и обгърна с нежните си ръце врата на Том, За да стигне лицето му, се изправи на пръсти.

— Липсваше ми — промълви младата жена и го целуна.

Целувката им продължи известно време, всъщност толкова дълго, че Ранд си помисли дали все пак не е редно двамата с Лоиал да излязат, но Дена с въздишка се отпусна на пети.

— Знаеш ли какво е намисли пък сега този тъпоглавец Сийгхан, момичето ми? — каза Том, без да откъсва очи от нея. — Намерил е една шайка простаци, които се представят за „артисти“. Обикалят тъдява, правейки се, че те самите са Рогош Орловото око, Блаес, Гайдал Каин и… ааах! Опъват зад себе си някакво парче нарисувано зебло, което трябва да убеди публиката, че се намират в Залата на Матучин или някъде из проходите на Планините на Доом. Докато аз карам хората да повярват, че те самите са Гайдал Каин. Сийгхан ще я докара дотам, че ще съборят залата му, ако пусне тези мошеници да играят след мен.

— Том, имаме гости. Лоиал, син на Арент, син на Халан. А, и някакво момче, което се представя за Ранд ал-Тор.

Том погледна свъсено над главата й към Ранд.

— Остави ни за малко, Дена. Заповядай. — Той постави няколко сребърника в дланта й. — Ножовете ти са готови. Защо не ги платиш на Ивон? — Старият мъж погали гладката й брадичка с кокалчето на чворестия си пръст. — Хайде.

Тя го погледна мрачно, но той наметна пелерината на гърба й и промърмори:

— И Ивон да гледа да ги балансира добре.

— Един ден тя ще стане бард — заяви Том, след като жената ги остави сами. — Чуе ли веднъж някоя приказка — само веднъж, забележете! — и я запомня без грешка, и то не само думите, а всеки нюанс, дори ритъма, с който трябва да се декламира. Ръката й владее лютнята безпогрешно, а пък с флейтата от първи път свири мелодиите по-добре, отколкото ти след всичките си репетиции. — Той сложи инструментите си върху един от куфарите и придърпа освободения от Дена стол. — Когато минах през Кемлин на път за тук, Бейзъл Джил ми каза, че си заминал в компанията на един огиер. И други хора. — Той леко се поклони на Лоиал, като успя дори развее част от наметалото си, въпреки че беше седнал на него. — Приятно ми е да се запознаем, Лоиал, син на Арент, син на Халан.

— И на мен да се запозная с вас, Том Мерилин. — Лоиал се изправи, за да му отвърне с поклон, но главата му почти се отри в тавана и той бързо си седна на мястото. — Младата жена ни каза, че иска да става веселчун.

Том поклати пренебрежително глава.

— Това не е подходящ живот за една жена. Впрочем, не бих казал, че и за мъж е подходящ. Да скиташ от град на град, от село на село, и всеки път да се чудиш как ли ще те измамят този път, всеки път да не си сигурен откъде ще си осигуриш прехраната. Не, ще я предумам аз. От нея по-скоро ще стане бард при някой крал или кралица. Ама вие не сте дошли тук, за да си говорим за Дена. Инструментите ми, момче. Донесе ли ми ги?

Ранд бутна вързопа на масата към него. Том го развърза припряно — примигна, като видя, че беше от старото му наметало, цялото покрито с разноцветни кръпки като това, което носеше сега — отвори твърдата, обшита с кожа кутия на флейтата и закима доволно.

— След като се разделихме, припечелвах постелята и храната си с нея — каза Ранд.

— Знам — отвърна му сухо веселчунът. — Отбивах се понякога в същите ханове, но аз лично трябваше да се оправям само с жонглиране и разказване на някоя и друга приказка на Прост напев, след като у теб бяха моите… лютнята не си пипал, нали? — Той бързо отвори другата кутия, обшита с черна кожа, извади украсената също като флейтата със злато и сребро лютня и я гушна като бебенце. — Твоите тромави овчарски пръсти не са създадени за лютня.

— Не съм я пипал — увери го Ранд.

Том дръпна две от струните, навъси се и промърмори:

— Можеше поне да я настроиш.

Ранд се наведе през масата към него.

— Том, ти искаше да отидеш в Иллиан, да видиш началото на Великия лов и да се окажеш един от първите, който ще създаде разкази в негова прослава, но не си могъл. Какво ще кажеш, ако те уверя, че все още можеш да се превърнеш в част от това? И то в значителна част?

Лоиал се размърда притеснено.

— Ранд, ти сигурен ли си… — Ранд му махна да млъкне, без да откъсва поглед от Том.

Том погледна огиера и се намръщи.

— Зависи каква точно част, и как. Ако имаш някакво основание да вярваш, че някой от Ловците е тръгнал насам… Предполагам, че вече може да са напуснали Иллиан, но той би трябвало все още да е на седмици разстояние оттук, и то ако язди право насам, а и защо да го прави? Да не би да е някой от онези, които не са отишли в Иллиан? Такъв герой никога няма да влезе в разказите без „благослова“, какъвто и подвиг да направи.

— Няма никакво значение дали Ловът е тръгнал от Иллиан, или не. — Ранд чу как Лоиал шумно си пое дъх. — Том, Рогът на Валийр е у нас.

За миг настъпи мъртва тишина. Том я прекъсна с бурен смях.

— Рогът е у вас ли? Някакъв си овчар и един голобрад огиер държат Рога на… — Той се преви на две и се плесна с длан по коляното. — Рога на Валийр?

— Но той наистина е у нас — отвърна му сериозно Лоиал.

Том си пое дълбоко дъх. Въпреки волята си, от време на време продължаваше да избухва в смях.

— Не знам какво точно сте намерили, но мога да ви заведа поне в десет кръчми, където някой приятел ще ви заяви, че познава един, който познавал човека, който вече е намерил Рога, и при това ще ти каже как точно можеш да го намериш — стига да му купиш някоя халба ейл. Мога да ви заведа поне при трима души, които са готови да продадат Рога, и при това ще закълнат душите си в Светлината, че това, което ви продават, е единственият, истински Рог. В града дори има един лорд, който най-сериозно уверява, че Рогът е негово притежание и се пази в имението му. Твърди, че е наследство на Дома му още от времената след Разрушението. Не знам дали този път Ловците ще намерят Рога, но че ще тръгнат по следите на десетки хиляди подобни лъжи, в това съм сигурен.

— Моарейн твърди, че това е Рогът — каза Ранд.

Усмивката на Том веднага се стопи.

— Така ли? Защо ми се струва, че ми каза, че тя не е с теб?

— Не е, Том. Не съм я виждал, откакто напуснах Фал Дара, в Шиенар, а в продължение на месец преди това сме си разменили с нея не повече от една-две думи. — „А когато тя ми проговори, ми се ще изобщо да не ми е обръщала внимание. Никога вече няма да я слушам, Светлината да изгори дано и нея, и всички Айез Седай. Не, не всички. Не Егвийн. Не и Нинив.“ Усети, че Том го гледа напрегнато. — Не е тук, Том. Не знам къде е, пък и не ме интересува.

— Е, надявам се поне, че сте проявили достатъчно благоразумие да не го казвате на никого. Иначе цялото Предвратие вече го е узнало и половин Кайриен дебне как да ви го отмъкне. Какво ти Кайриен, половината свят.

— О, запазихме го в тайна, Том. И аз трябва да го върна във Фал Дара, без някой от Мраколюбците или някой друг да успее да го открадне. Тази история би трябвало да е доста интересна за описване, какво ще кажеш? А аз бих могъл да се възползвам от приятел, който познава добре света. Бил си къде ли не. Знаеш неща, които аз не бих могъл и да си представя. Лоиал и Хюрин знаят много повече неща от мен, но и тримата сега сме нагазили в дълбоки води.

— Хюрин?… Не, не ми обяснявай. Не искам да знам. — Веселчунът изтегли стола си и се загледа в прозореца. — Рогът на Валийр. Това означава, че Последната битка наближава. Кой ще го забележи? Видя ли как се смеят хората по улиците? За една седмица да спрат баржите със зърно, и ще престанат да се смеят. На Галдриан ще му се стори, че всички са се превърнали в айилци. Всички лордове играят Играта на Домовете и плетат какви ли не заговори как да се приближат до краля, заговорничат как да придобият повече власт и от самия крал, планират как да свалят Галдриан и те самите да станат крале или кралици. Те ще решат, че Тармон Гай-дон е само една от поредните маневри в Играта. — Той извърна очи от прозореца. — Не допускам, че имаш предвид просто така да отидеш в Шиенар и да връчиш Рога на краля. И защо в Шиенар? Всички легенди свързват Рога с Иллиан.

Ранд погледна Лоиал. Ушите на огиера бяха клепнали.

— Отивам в Шиенар, защото знам на кого трябва да го предам там. А и освен това ни преследват тролоци и Мраколюбци.

— Чудно защо всичко това не ме изненадва. Не. Може да съм дърт глупак, но глупак, който си държи на своето. Оставям славата на теб, момче.

— Том…

— Не, казах!

Последва тягостна тишина, нарушавана само от скърцането на леглото, когато Лоиал се помръдваше. Най-сетне Ранд промълви:

— Лоиал, би ли имал нещо против да ме оставиш за малко насаме с Том? Моля те.

Лоиал изглеждаше изненадан — туфите в ушите му бяха съвсем щръкнали, — но кимна и се надигна.

— Тази игра във всекидневната ми се стори забавна. Може би ще ме допуснат да поиграя. — Том хвърли недоверчив поглед към Ранд, след като вратата се затвори зад гърба на огиера.

Ранд се поколеба. Имаше много неща, които искаше да научи, неща, за които беше сигурен, че Том знае — някога му се беше сторило, че веселчунът знае страшно много за невероятен брой неща — но не знаеше как да го попита.

— Том — продума той най-сетне. — Има ли много книги, в които да се съдържа Каретонският цикъл? — Беше по-лесно да го нарече така, отколкото „Пророчествата за Дракона“.

— В големите библиотеки — промълви Том замислено. — Преводи разни, има дори версии на Древния език. — Ранд понечи да попита дали има някакъв начин той самият да намери такава книга, но веселчунът продължи: — Древният език е много музикален, но в днешно време дори на повечето благородници не им стига търпение да го слушат. От благородниците се очаква да знаят Древния език, но мнозина от тях го учат само колкото да правят впечатление на онези, които не го знаят. Преводите не пазят същата мелодика, освен ако не са на Висок напев, а понякога това променя значенията дори повече от останалите преводи. Има един куплет в Цикъла — ритъмът се губи, тъй като преводът е буквален, но значенията са запазени. Той гласи следното:

Той се пресегна и докосна чаплите, бродирани на високата яка на Ранд.

За миг Ранд зяпна онемял, а когато проговори, гласът му беше колеблив.

— С тези на меча стават пет. На дръжката, на ножницата и на острието.

Той извърна дланта си надолу, за да скрие белега. За първи път, откакто мехлемът на Селийн си беше свършил работата, усети отново присъствието му. Не че го заболя, но знаеше, че е на ръката му.

— Така е — изсмя се Том. — Сещам се за още един куплет.

Ранд поклати решително глава, сякаш да отрече, че това се отнася за него, но Том като че ли не забеляза това и продължи:

— Не разбирам как един ден може да изгрее два пъти, но пък от друга страна, в повечето от тези неща трудно може да се долови някакъв смисъл. Камъкът на Тийр никога няма да падне, докато Каландор не стане притежание на Преродения Дракон, но Недосегаемият меч е положен в самото сърце на Камъка, така че как той ще го овладее преди това, ха де? Както и да е. Подозирам, че Айез Седай биха искали да дадат такъв ход на събитията, че да съвпаднат максимално с Пророчествата. Но да загине човек някъде в Изпепелените земи е твърде висока цена за това, че се е свързал с тях.

На Ранд му струваше известно усилие да придаде спокойствие на гласа си, но успя.

— Никоя Айез Седай не ме използва. Казах ти, за последен път видях Моарейн в Шиенар. Тя ми каза, че мога да замина накъдето пожелая, и аз тръгнах.

— И сега, казваш, с теб няма никаква Айез Седай? Нито една?

— Нито една.

Том погали с юмрук провисналите си мустаци. Изглеждаше доволен от отговора, но в същото време — озадачен.

— Тогава защо ме питаш за Пророчествата? Защо отпрати огиера?

— Защото… не исках да го тревожа. Той бездруго е достатъчно изнервен заради Рога. Виж, затова също исках да те питам. Рогът споменат ли е в… Пророчествата? — Все още не можеше да се насили да произнесе пълното название. — Всички тези Лъжедракони, а сега ето че Рогът се намери. Всички смятат, че от Рога на Валийр се очаква да призове мъртвите герои да възкръснат, за да се сражават с Тъмния в Последната битка, а пък… Прероденият Дракон… от него също се очаква, че ще се сражава с Тъмния в Последната битка. Съвсем естертвено е да те попитам.

— Така ми се струва. Малцина знаят, че Прероденият Дракон ще се сражава в Последната битка, а които го знаят, смятат, че той ще се бие на страната на Тъмния. Малцина четат Пророчествата достатъчно задълбочено, за да го разгадаят. Но какво беше това, дето го каза за Рога? Как така „очаква се“?

— Понаучих някои неща след като се разделихме, Том. Те ще тръгнат след онзи, който засвири на Рога, дори да е Мраколюбец.

Гъстите вежди на Том се вдигнаха почти до косата.

— Виж, това не го знаех. Ти наистина си понаучил едно-друго.

— Това съвсем не значи, че ще позволя на Бялата кула да ме използва като Лъжедракон. Не желая да имам нищо общо нито с Айез Седай, нито с Лъжедракони, нито със Силата или с… — Ранд прехапа устни. „Побъркваш се и започваш да бърбориш, без да мислиш. Глупак такъв!“

— За известно време, момче, си мислех, че Моарейн иска теб, и дори си въобразявах, че разбирам защо. Нали знаеш, никой човек не си избира сам преливането на Силата. Това просто го сполетява, като болест. Не можеш да виниш един човек затова, че се е разболял, макар болестта му да заплашва да убие и самия теб.

— Твоят племенник е можел да прелива, нали? Ти ми каза, че затова си тръгнал да ни помагаш, защото племенникът ти си е имал проблеми с Бялата кула и не е имало кой да му помогне. А мъжете могат да си имат проблем с Айез Седай само по един повод.

Том се загледа в ръба на масата, присвил устни.

— Не мисля, че има полза да го отричам. Нали разбираш, това не е нещо, за което човек обича да говори много — че е имал племенник, който е могъл да прелива. Ааах! Червената Аджа така и не оставиха някакъв шанс на Овин. Опитомиха го, а след това той умря. Просто желанието му за живот си отиде… — Той въздъхна тъжно.

Ранд потръпна. „Но защо Моарейн не ми го причини?“

— Шанс ли казваш, Том? Да не искаш кажеш, че е имало някакъв друг начин да се справи? Без да полудее? Без да загине?

— Овин го задържаше почти цели три години. Никой около него не пострада. Не използваше Силата, освен когато крайно не му се налагаше, и то в защита на селото си. Той… — Том махна с ръце. — Предполагам, че не е имал избор. Хората, където живееше, ми разправяха, че цялата последна година се държал странно. Не искаха обаче да говорят много за това и когато разбраха, че съм му чичо, за малко щяха да ме пребият с камъни. Предполагам, че наистина е полудявал. Но той беше от моята кръв, момче. Не мога да заобичам Айез Седай за това, което са му причинили, макар и да се е налагало. Ако Моарейн наистина те е пуснала на свобода, значи си се отървал.

За миг Ранд се умълча. „Глупак! Разбира се, че няма начин да се оправиш. Ще полудееш и ще умреш, каквото и да сториш. Но Баал-замон каза, че…“

— Не! — Младежът се изчерви пред стреснатия поглед на Том. — Искам да кажа… Вън съм от всичко това, Том. Но все пак в ръцете ми е Рогът на Валийр. Помисли си само, Том. Рогът на Валийр. Други веселчуни могат да измислят какви ли не сказания за него, но ти ще можеш да кажеш, че си го държал в ръцете си. — Осъзна, че говори също като Селийн, но това само го накара да се зачуди къде ли е тя. — Никой друг не бих приел да тръгне с нас освен теб, Том.

Том се намръщи за миг, но после решително поклати глава.

— Момче, много ми допадаш, но и ти знаеш не по-зле от мен, че ти помагах преди само защото в тази работа беше замесена Айез Седай. Сийгхан не се опитва да ме мами повече, отколкото очаквам, а и тук печеля много повече, отколкото ако се мъкна по селата. За моя превелика почуда Дена, изглежда, ме обича — и за не по-малка почуда — аз също като че ли я обичам. Е, защо да оставям всичко това и да тръгна да ме гонят тролоци и Мраколюбци? О, има изкушение, признавам го, но не. Не, не смятам да се замесвам повече в тези неща.

Той се наведе, взе една от дървените кутии и я отвори. Вътре имаше флейта, изработена простовато, но инкрустирана със сребро. Затвори я отново и я плъзна по масата.

— Може пак да ти се наложи да си припечелваш прехраната, момче.

— Може — отвърна Ранд. — Все пак можем отново да си поговорим. Аз съм отседнал в…

Веселчунът поклати глава.

— Едно категорично скъсване е най-доброто решение, момче. Ако все се въртиш около мен, дори да не го споменаваш, няма да мога да изхвърля мисълта за Рога от главата си. А няма да позволя да бъда замесен в това. Няма.

След като Ранд си отиде, Том захвърли наметалото си на леглото, седна и опря лакти на масата. „Рогът на Валийр. Как това селянче е намерило…“ Той рязко прекъсна мисълта си. Ако още малко помислеше за Рога, току-виж сам затичал след Ранд, за да го отнесат в Шиенар. „От това може да стане страхотно сказание — как отнасяме Рога на Валийр към Граничните земи, преследвани от тролоци и Мраколюбци.“ Навъси се и се сети за Дена. Дори и да не го обичаше, талант като нейния не можеш да намериш току-така под пъти над път. А тя наистина го обичаше, макар той да не можеше да си обясни защо.

— Стар глупак — промърмори той.

— Аха. Стар глупак, и то какъв — обади се Зера от вратата. Той се стресна — до такава степен го бяха погълнали мислите, че не бе чул отварянето на вратата. Познаваше Зера от години и тя винаги се възползваше от приятелството им, за да му каже каквото й е на душата. — Стар глупак, който отново се е хванал да играе Играта на Домовете. Освен ако слухът ми не ме лъже, този млад лорд говори наречието на Андор. Не е кайриенец, това поне е сигурно. Даес Дай-мар е достатъчно опасна, за да допускаш някакъв чуждестранен лорд да те замесва в плановете си.

Том примигна, но веднага прецени външния вид на Ранд. Сетрето му със сигурност беше достатъчно фино, за да мине за лорд. Остаряваше и някои неща му се изплъзваха от вниманието. С печал усети, че се чуди дали да каже на Зера истината, или да я остави да си мисли това, което й беше дошло на ума. „Само като помисля за тази Велика игра, и започвам да я играя.“

— Момчето е обикновен овчар, Зера, от Две реки.

Тя му се изсмя подигравателно.

— Да бе, колкото аз съм кралицата на Геалдан. Казвам ти, човече, Играта напоследък опасно се разраства в Кайриен. Напоследък стават и убийства. Като нищо ще ти прережат гърлото, ако не си отваряш очите.

— Аз пък ти казвам, че не съм намесен повече във Великата игра. Онова беше преди двадесет години, там някъде.

— Аха. — По гласа й съвсем не личеше, че му е повярвала. — И така да е, дори да оставим настрана разните млади чуждестранни лордове, разбирам, че си се хванал да изнасяш представления в именията на благородници.

— Добре плащат.

— И както плащат, при първа възможност ще те забъркат в кроежите си. Видят ли някой, веднага почват да мислят как да го използват. За тях това е като дишането. И да знаеш, този твой млад лорд няма да може да ти помогне. Жив ще го изядат.

Той се отказа да я уверява, че не участва в Играта.

— Затова ли дойде, Зера?

— Аха. Престани да играеш Великата игра, Том. И вземи се ожени за Дена. Тя ще те вземе, нищо че си стар глупак, кокалест и беловлас. Ожени се за нея и забрави за този млад лорд и за Даес Дай-мар.

— Много ти благодаря за съвета — отвърна той сухо. „Да се оженя за нея? Да я обременя с един дърт съпруг? Та тя никога няма да стане бард, ако й увисна на врата.“

— Ако нямаш нищо против, Зера, искам да остана малко сам. Довечера ще се представям пред лейди Арилин и гостите й, тъй че ще трябва да се подготвя.

Тя изсумтя, поклати недоволно глава и тръшна вратата след себе си.

Том забарабани с пръсти по масата. Със или без скъпо сетре, Ранд все пак си беше прост овчар. Ако беше нещо повече, ако беше онова, в което Том някога го беше подозирал — че може да прелива Силата, — нито Моарейн, нито някоя друга Айез Седай нямаше да му позволят да скитори свободно извън Тар Валон, без да е опитомен. С Рог или без Рог, това момче си беше прост овчар.

— Той е извън всичко това — рече си той на глас. — И аз също.