Великият лов

Глава 18 Към Тар Валон

Егвийн крачеше колебливо по клатушкащата се палуба на „Речна кралица“. Корабът набираше скорост по течението на Еринин с опънати платна под смраченото от облаци небе. Знамето на Белия пламък плющеше яростно на главната мачта. Вятърът се беше надигнал веднага след като и последната Айез Седай се качи на борда на един от корабите в Медо и оттогава нито за миг не беше спрял или променил посоката си, ден и нощ. Нивото на реката се беше надигнало, заплашвайки с наводнения, и продължаваше да се надига, тласкайки корабите напред. Вятърът и течението носеха бързо напред скупчените един до друг кораби. Водеше ги „Речна Кралица“, както се полагаше за този съд, на чийто борд се намираше самата Амирлин.

Кърмчията беше стиснал мрачно румпела, разтворил широко крака и запънал стъпала в палубата, а моряците притичваха боси, всеки улисан в работата си; погледнеха ли към небето или реката, веднага отместваха поглед с тихо мърморене. Някакво селце се отнасяше назад от погледа им, едно момче тичаше по брега. Успя да се изравни с корабите за малко, но скоро го оставиха зад себе си. Когато и то изчезна от погледа й, Егвийн слезе в каютата, която деляха с Нинив.

Премъдрата я погледна сърдито от тесния нар.

— Казаха, че днес ще стигнем в Тар Валон. Светлината да ми е на помощ, колко ще се радвам да стъпя най-после на суша, дори да е Тар Валон. — Корабът за пореден път се люшна от вятъра и течението и Нинив преглътна. — Повече кракът ми няма да стъпи на кораб — добави тя без дъх.

Егвийн отърси речните пръски от пелерината си и я закачи на куката до вратата. Каютата им не беше голяма — на кораба, изглежда, нямаше големи каюти. Дори онази, която Амирлинския трон получи от капитана, беше скромна, макар и малко по-просторна от останалите. С двете дървени легла, монтирани в стените, скриновете под тях и шкафовете над тях, всичко им беше подръка.

Освен че трябваше непрекъснато да пази равновесие, клатенето на кораба не я притесняваше, колкото Нинив. Беше се отказала да предлага храна на Премъдрата, след като третия път тя я беше замерила с паницата.

— Тревожа се за Ранд — промълви тя.

— Аз се тревожа за всички тях — отвърна Нинив унило и след малко добави: — Пак ли сънува нещо нощес? Как гледаше само в празното, когато се събуди…

Егвийн кимна. Никога не беше успявала да скрие нещо от Нинив, а откакто бе започнала да сънува, не се и опитваше. Отначало Нинив се бе опитала да я скастри, докато не разбра, че и една Айез Седай проявява интерес; чак тогава й повярва.

— Беше като предишните. По-различен, но все така. Ранд е в някаква опасност. Сигурна съм. И става все по-лошо. Направил е нещо или предстои да направи нещо, което го поставя в… — Тя се отпусна на нара си и се наведе към Премъдрата. — Съжалявам само, че не мога да разбера какво точно е.

— Преливане? — промълви тихо Нинив.

Егвийн неволно се огледа да не би да има някой, който да ги чуе. Бяха сами и вратата беше затворена, но въпреки това заговори също така тихо.

— Не знам. Може би. — Не можеше да се предвиди как ще постъпят Айез Седай — вече бе видяла достатъчно, за да повярва на всички приказки за тяхната мощ — и не смяташе да поема риска да я подслушат. „Не бих рискувала живота на Ранд. Ако трябваше да постъпя както е редно, щях да им кажа, но Моарейн знае, а и тя не им е казала нищо. Става дума за Ранд! Не мога да го направя.“ — Не знам какво да правя.

— Аная каза ли ти нещо за тези сънища? — Нинив като че ли съзнателно отбягваше да добавя почетното „Седай“ дори когато двете бяха сами. Повечето Айез Седай като че ли не обръщаха внимание на нейната опърничавост, но навикът й беше привлякъл някой и друг озадачен поглед, при това изпълнен с укор. Е, в края на краищата в Тар Валон щяха да я научат.

— „Колелото тъче, както самото то пожелае — цитира Егвийн Аная. — Момчето е далече, дете, и нищо не можем да направим за него, докато не разберем повече. Ще се погрижа сама да те проуча, дете, стигнем ли веднъж в Тар Валон.“ Ааах! Тя разбира, че в тези сънища има нещо особено. Сигурна съм, че го разбира. Харесва ми тази жена, Нинив. Наистина. Но тя няма да ми каже това, което искам да разбера. А и аз не мога да й кажа всичко. Ако можех…

— Пак ли мъжа с маската?

Егвийн кимна. Неизвестно защо беше убедена, че не бива да споменава на Аная за него. Не можеше да разбере причината, но беше сигурна. На три пъти мъжът с очи — огньове се беше появявал в сънищата й, всеки път, когато сънуваше сън, убеждаващ я, че Ранд е в опасност. И всеки път беше с маска. Понякога виждаше очите му, а друг път на тяхно място се виждаха пламъци.

— Той ми се изсмя. Беше толкова… унизително. Като че ли бях някаква парцалена кукла, която той може просто да изрита от пътя си. Това ме плаши. Той ме плаши.

— Смяташ ли, че това има нещо общо с другите сънища, с Ранд? Понякога един сън е просто сън.

Егвийн вдигна безпомощно ръце.

— А понякога, Нинив, ти ми говориш също като Аная Седай! — Тя специално натърти на почетната титла и с удовлетворение забеляза гримасата на Нинив.

— Да се измъкна аз веднъж от това легло, Егвийн…

Чукане на вратата прекъсна думите й. Преди Егвийн да успее да се обади или да помръдне, влезе самата Амирлин и затръшна вратата след себе си. Чудно, но беше сама. Тя рядко напускаше каютата си, и при това — винаги в компанията на Леане и още някоя Айез Седай.

Егвийн скочи. За три жени помещението изглеждаше малко претъпкано.

— Как сте, момичета? — попита ги весело Амирлин и кимна отривисто на Нинив. — Вярвам, че добре се, храните? Настроението как е?

Нинив приседна с мъка и опря гръб в стената.

— Моето е чудесно, благодаря.

— Удостоявате ни с висока чест, майко — заговори Егвийн, но Амирлин махна с ръка и я прекъсна.

— Добре е да си отново на вода, но след време ти става досадно като във воденичен вир, особено когато няма какво да правиш. — Корабът се килна и тя се наклони да запази равновесие, без изобщо да го забележи. — Днес ще ви преподавам аз. — Тя седна в единия край на нара на Егвийн. — Седни, дете.

Егвийн я послуша, но Нинив понечи да се изправи.

— Мисля да се поразходя малко на палубата.

— Казах, седни! — Гласът на Амирлин изплющя като камшик.

Нинив притвори очи и бавно се отпусна на леглото си.

— Може би все пак ще остана. Сигурно навън духа силно.

Амирлин се изсмя.

— Казаха ми, че характерът ти е като на птица-рибар, задавила се с кост. Някои от сестрите, дете, смятат, че ще е добре известно време да прекараш като новачка, въпреки възрастта ти. Според мен, ако наистина притежаваш способностите, за които разбрах, заслужаваш бързо да станеш Посветена. — Тя отново се разсмя. — Винаги съм била убедена, че всеки трябва да получи това, което заслужава. Да. Подозирам, че ще научиш много, щом стигнем Бялата кула.

— По-скоро бих предпочела някой от Стражниците да ме научи как да въртя меч — изръмжа Нинив, преглътна с мъка и отвори очи. — Има една личност, срещу която бих го използвала. — Егвийн я изгледа остро. Амирлин ли имаше предвид Нинив (което беше глупаво, и опасно при това), или Лан? Тя се сопваше на Егвийн всеки път, щом споменеше за Лан.

— Меч? — възкликна Амирлин. — Никога не съм смятала, че мечовете са от голяма полза — дори да имаш опит, дете, винаги ще се намерят мъже, които са не по-малко опитни от теб, и много по-силни — но ако искаш меч… — Тя протегна ръката си — Егвийн ахна и дори очите на Нинив се разшириха — и в дланта й се оказа меч. С острие и дръжка, със странно синкавобял цвят, оръжието изглеждаше някак… студено. — Направен е от въздух, дете, с помощта на Въздуха. Не по-лош е от повечето стоманени мечове, ако не и по-добър, но и от него няма много полза. — Мечът се превърна в кухненски нож. Нямаше никакво свиване — просто едната вещ изведнъж се превъплъти в друга. — Виж, това е полезно. — Ножът се превърна в мъгла и мъглата се разсея. Амирлин сложи празната си длан в скута. — Но и едното, и другото изискват повече усилия, отколкото си струва. По-добре и по-лесно е просто да си носиш един добър нож. Трябва да се научите кога да използвате своята дарба, и как и кога е по-добре да правиш нещата като всяка друга жена. Нека ковачът прави ножовете за чистене на риба. Ако използваш Единствената сила твърде често и безразборно, ще привикнеш прекалено към нея. Тъкмо в това се корени опасността. Започва да ти се иска все повече и рано или късно рискуваш да поемеш повече, отколкото би могла да понесеш. И това може да те изгори като стопена свещ или…

— Щом трябва да уча всичко това — прекъсна я грубо Нинив, — поне да науча нещо полезно. Всичко това… това… „Накарай въздуха да затрепти, Нинив. Запали свещта, Нинив. Сега пък я изгаси. Пак я запали.“ Пфу!

Егвийн за миг затвори очи. „Моля те, Нинив. Моля те, сдържай се малко.“ Прехапа устни, за да не го каже на глас. Амирлин помълча после въздъхна:

— Полезно. Нещо полезно. Ти преди малко поиска меч. Да предположим, че към мен се приближи мъж с меч в ръцете. Какво бих направила аз? Нещо полезно, можете да сте сигурни в това. Нещо такова например.

За миг на Егвийн й се стори, че забеляза около Амирлин светещ нимб. А после въздухът сякаш се втвърди. Нищо не се промени особено, но тя го почувства. Опита се да повдигне ръка, но тя не се помръдна, сякаш бе потопена в гъсто желе. Нищо не можеше да помръдне освен главата си.

— Пусни ме! — извика гневно Нинив. Очите й пламнаха от гняв и тя завъртя глава насам-натам, но останалата част от тялото й беше неподвижна като статуя. — Пусни ме!

— Нима ще отречеш, че е полезно? При това не е нищо повече от Въздуха. — Амирлин им говореше непринудено, сякаш си бъбреха на чашка чай. — Голям мъж, с яки мускули и меч, но мечът му се оказва не по-полезен от космите по гърдите му.

— Пусни ме, ти казах!

— А ако не ми хареса къде е застанал, какво пък, мога да го преместя. — Нинив закряска яростно, докато се вдигаше във въздуха, все така кръстосала крака под себе си, седнала, и главата й почти се опря в тавана. Амирлин се усмихна. — Често съм съжалявала, че не мога да използвам това, за да летя. Хрониките твърдят, че Айез Седай наистина са можели да летят, в Приказния век, но не обясняват как точно са го правели. Не и по този начин. Така не става. Можеш да протегнеш ръце и да вдигнеш някой скрин, тежък колкото теб самата. И изглеждаш силна. Но колкото и да се напъваш, не можеш да повдигнеш сама себе си.

Нинив се гърчеше яростно, но нито един мускул от тялото й не помръдна.

— Светлината да те изгори дано, пусни ме!

Егвийн преглътна с мъка и са замоли дано да не започнат да вдигат и нея.

— Та така — продължи невъзмутимо Амирлин. — Голям космат мъж и прочие. Но нищо не може да ми направи, докато аз мога да направя с него каквото си поискам. Какво пък, ако ми хрумне… — тя се наведе напред и заби очи в Нинив; в този момент усмивката й никак не изглеждаше приятелска — мога да го обърна с главата надолу и да му напляскам задника. Също като… — Изведнъж Амирлин отхвърча назад толкова силно, че главата й се тресна в стената, и остана там, като че ли я притисна нещо.

Егвийн зяпна. „Това не може да бъде! Просто не може!“

— Значи са прави — промълви Амирлин. Гласът й прозвуча приглушено, като че ли й беше трудно да диша. — Казаха ми, че усвояваш бързо. И ми казаха, че гориш от желание да усвоиш по-скоро сърцевината на това, на което си способна. — Тя вдиша с огромно усилие. — Какво ще кажеш да се освободим една друга, дете?

Нинив, която се носеше във въздуха с грейнали очи, отвърна:

— Веднага ще ме пуснеш, или… — Изведнъж на лицето й се изписа изумление и отчаяние. Устата й замърда беззвучно.

Амирлин изправи гръб и размърда раменете си.

— Все още не знаеш всичко, нали така, дете? Дори и една стотна от всичкото. Не подозираше, че мога да ти отрежа достъпа до Верния извор. Все още го усещаш, но можеш да го докоснеш толкова, колкото рибата може да докосне луната. Когато научиш достатъчно, за да бъдеш издигната в ранг на пълно сестринство, никоя жена няма да може да ти го направи. Колкото по-силна ставаш, толкова повече Айез Седай ще бъдат необходими, за да те заслонят от достъпа към Извора пряко волята ти. Сега вече държиш ли да се учиш? — Нинив стисна устните си в плътна черта и я изгледа мрачно. Амирлин въздъхна. — Ако потенциалът ти беше с едно косъмче по-малък, дете, щях да те изпратя при наставницата на новачките и да й кажа да те държи до края на дните ти. Но ти ще получиш онова, което заслужаваш.

Очите на Нинив се разшириха и й остана време само колкото да извика преди да се сгромоляса върху леглото. Егвийн присви очи. Дюшекът беше тънък, а дървото отдолу — кораво.

— А сега — заяви твърдо Амирлин, — освен ако не желаете още демонстрации, да преминем към урока. По-скоро да го продължим, бих казала.

— Майко? — плахо се обади Егвийн. Тя все още не можеше и да помръдне надолу от брадичката си.

Амирлин я изгледа въпросително, а после се засмя.

— Ох. Извинявай, дете. Боя се, че заради приятелката ти те забравих. — Изведнъж Егвийн усети, че може отново да се движи и вдигна ръце, просто за да се убеди. — Готови ли сте вече и двете да учите?

— Да, майко — бързо отвърна Егвийн.

Амирлин повдигна вежда към Нинив.

След миг и Нинив промълви прегракнало:

— Да, майко.

Егвийн въздъхна облекчено.

— Добре. А сега освободете умовете си от всичко друго и си представете цвят.

Когато Амирлин ги остави, Егвийн беше плувнала в пот. Досега си беше въобразявала, че някои от другите Айез Седай са трудни за понасяне учителки, но тази усмихната, невъзмутима жена изцеждаше от нея и последната капчица усилие, и когато не оставаше нищо, тя сякаш бъркаше в теб и измъкваше още. Но урокът мина добре. Щом вратата се затвори зад Амирлин, Егвийн вдигна ръка и малко пламъче изникна на връхчето на кутрето й, а после затанцува от пръст на пръст. Не биваше да прави такива неща без присъствието на учителка — най-малкото на някоя от Посветените, която да я надзирава — но беше твърде възбудена от напредъка си, за да се притеснява от това.

Нинив се изправи и запокити възглавницата си към вратата.

— Тази… тази зла, презряна, нещастна… вещица! Светлината да я изгори дано! На рибите да можех да я хвърля! Бих й натъпкала такива неща, че да позеленее до края на дните си! Хич не ме интересува, че може да ми бъде майка! Ако ми беше паднала в ръцете в Емондово поле, щях да я науча аз… — Зъбите й изскърцаха така, че Егвийн подскочи.

Егвийн остави пламъчето да загасне и заби поглед в скута си. Много й се искаше да измисли някакъв начин да се измъкне от стаята, без да среща погледа на Нинив.

За Нинив урокът не премина добре, защото се държеше твърде сдържано. Тя никога не успяваше да постигне много, освен когато беше гневна, и тогава всичко вътре в нея избухваше. Амирлин обаче бе направила всичко възможно, за да я ободри въпреки провалите й. На Егвийн й се искаше Нинив да забрави, че тя е присъствала и е слушала всичко.

Нинив пристъпи вдървено към леглото си и остана права, втренчена в стената и стиснала юмрук. Егвийн погледна с копнеж към вратата.

— Не си виновна ти — каза Нинив и Егвийн се стресна.

— Нинив, аз…

Нинив се обърна и я изгледа.

— Не си виновна — повтори тя, сякаш не съвсем убедено. — Но ако изтървеш и дума, ще те… ще те…

— Нито думичка — бързо отвърна Егвийн. — Нищичко не си спомням.

Нинив я изгледа продължително, после кимна. И лицето й се сгърчи.

— О, Светлина, не знам дали има нещо с по-отвратителен вкус от корен на овчи език. Ще си спомня за това, ако решиш да се държиш като гъска, така че внимавай.

Егвийн присви очи. Това беше първото нещо, с което Амирлин бе възбудила гнева на Нинив. Топчица от някакво тъмно вещество, лъскаво като мас, което вонеше отвратително, изведнъж се появи в ръката й, докато Амирлин задържаше Нинив с помощта на Силата. И го натика в устата на Премъдрата и дори стисна носа й, за да я накара да го глътне. А Нинив помнеше такива неща. Егвийн бе сигурна, че нищо не може да я спре, науми ли си нещо. И въпреки успеха си с танцуващото пламъче, тя самата никога не би могла да притисне Амирлин в стената.

— Добре че поне не ти се гади повече от това, че сме на кораба.

Нинив изръмжа, после се засмя късо.

— Твърде много ме е яд, за да ми се гади. — Отново се изсмя мрачно и тръсна глава. — Твърде много съм унизена, за да ми е лошо. О, Светлина, чувствам се така, сякаш са ме влачили през миша дупка заднишком. Ако това е обучението на новачките, ще гледам да се изуча по-бързо.

Егвийн сведе очи. В сравнение с Нинив Амирлин само я насърчаваше, усмихваше се на успехите й, съчувстваше на провалите й и отново я насърчаваше. Но всички Айез Седай й бяха казали, че в Бялата кула нещата ще бъдат по-различни — по-трудни, макар никоя да не уточни до каква степен. Ако се налагаше да изтърпи това, на което подлагаха Нинив, ден след ден… не беше сигурна дали ще издържи.

Нещо в движенията на кораба се промени. Клатушкането спря и по палубата над главите им затопуркаха крака. Разнесоха се неясни мъжки викове.

Тя вдигна очи към Нинив.

— Мислиш ли че стигнахме… Тар Валон?

— Има само един начин да разберем — отвърна Нинив и свали пелерината си от закачалката.

Излязоха на палубата. Навсякъде тичаха моряци — дърпаха въжета, прибираха платна, вдигаха канджи. Вятърът беше утихнал и облаците се бяха разсеяли.

Егвийн изтича към парапета.

— Тар Валон!

Нинив пристъпи до нея с безизразно лице.

Островът изглеждаше толкова голям, че реката сякаш се разделяше на две, а не обгръщаше къс земя. От двата бряга към острова се извисяваха мостове, направени сякаш от дантела. Крепостните стени, Блестящите стени на Тар Валон грейваха, когато слънцето се прокраднеше иззад облаците. А на западния бряг, с прекършен връх, от който димеше струя черен пушек, се възвисяваше Драконова планина — стръмен връх сред равното поле и заоблените околни хълмове. Драконова планина, там, където Драконът беше загинал. Драконова планина, сътворена от неговата гибел.

На Егвийн й се дощя да не мисли за Ранд. „Преливащ мъж. Светлината да му е на помощ.“

„Речна кралица“ премина през широк процеп във висока закръглена стена, издаденав реката. Вътре се видя дълъг кей, опасващ кръглия залив. Моряците прибираха последните платна, продължавайки да придвижват кораба с кърмата напред към отреденото за пристан място единствено с помощта на прътите. Другите кораби, пристигнали с техния, се плъзгаха към местата си между онези, които вече бяха акостирали. Плющящото знаме с Белия пламък подкани пристанищните работници да се разтичат по оживения вече кей.

Амирлин се появи на палубата. До нея пристъпваше Леане с жезъла с Пламъка в ръка. Останалите Айез Седай ги последваха на брега. Никоя от тях дори и не погледна към Егвийн и Нинив. На самия кей Амирлинския трон бе посрещната от свита — Айез Седай с шалове, които се поклониха официално и целунаха пръстена й. Кеят и палубите гъмжаха от хора. Откъм крепостните стени мощно заехтяха тръби, сливайки се с оглушителните възгласи на посрещачите.

Нинив шумно изсумтя.

— Май ни забравиха. Хайде. Ще се погрижим сами за себе си.

На Егвийн не й се искаше да се откъсне от тази първа гледка към Тар Валон, но последва Нинив до каютата, за да събере багажа си. Когато отново се крачиха горе с вързопи в ръце, войниците и тръбачите бяха изчезнали, Айез Седай също. По палубата сновяха мъже, които провираха въжета в халките на борда и ги мятаха към кея, за да привържат кораба.

Нинив хвана лакътя на един от докерите, рошав мъжага с къса риза от груб плат без ръкави, и попита:

— Къде са конете ни?

— Зает съм — изръмжа той и се дръпна. — Всички коне ще ги откарат в Бялата кула. — Той ги изгледа от глава до пети. — Ако имате работа в Кулата, по-добре ще е да побързате. Айез Седай не понасят ленивите новачки.

Друг мъж, който се бореше с големия денк, който увиваше с въже, му подвикна и той остави жените, без да ги погледне повече.

Егвийн и Нинив се спогледаха. Май наистина ги бяха оставили да се оправят сами.

Нинив решително заслиза от кораба, но Егвийн за момент спря. „Всичките им приказки колко ни очаквали, а сега като че ли изобщо не ги интересуваме.“

Широки стъпала отвеждаха от пристанището към голяма арка от червен мрамор. Когато стигнаха до нея, Егвийн и Нинив се спряха и зяпнаха от удивление.

Всяко от околните здания приличаше на истински дворец, въпреки че в по-близките до арката, изглежда, имаше странноприемници и магазини, ако се съдеше по табелите над вратите. Всички представляваха изкусни произведения на каменоделството и очертанията на всяка постройка сякаш бяха замислени така, че да допълнят архитектурата на следващата. Всичко сякаш бе плод на огромен и цялостен план. Някои от постройките изобщо не приличаха на сгради, а по-скоро наподобяваха гигантски прекършени вълни или огромни раковини, или изваяни от вятъра канари. Точно пред арката се простираше огромен площад с фонтан и дървета и зад него Егвийн можеше да види друг като него. И над всичко това стърчаха кули, стройни и грациозни, между някои от които се спускаха изящни мостове, увиснали във въздуха високо в небето. А над всичко стърчеше една кула, по-висока и по-просторна от всичко останало, и бяла като самите Блестящи стени.

— Наистина ти взима дъха от пръв поглед — чу се женски глас зад тях. — Както и от десети, впрочем. И от стотен.

Егвийн се обърна. Жената беше Айез Седай, Егвийн беше сигурна в това, въпреки че не носеше шал. Никоя друга не можеше да има такова лишено от възраст лице. Освен това жената стоеше с достойнство и увереност, които само потвърждаваха преценката й. Бърз поглед към ръката й, и тя видя златния пръстен със змията, захапала опашката си. Айез Седай беше малко пълничка, с топла усмивка, и беше най-странната жена, която Егвийн бе срещала в живота си. Пълничката фигура не можеше да скрие високите й скули, очите й бяха леко дръпнати и светеха в лъчисто зелено, а цветът на косата й бе почти огнен. Егвийн едва не се задави при вида на тази огнена коса и леко дръпнатите очи.

— Строежи на огиер, разбира се — продължи Айез Седай. — Според някои — едно от най-добрите им произведения. Един от първите градове, построен след Разрушението. По онова време тук е имало по-малко от петстотин души — не повече от двадесет сестри, — но те са го строили за бъдещите ни нужди.

— Хубаво градче — процеди Нинив. — Трябва да отидем в Бялата кула. Дойдохме тук да ни обучават, но изглежда, никой не се интересува дали ще си отидем, или ще останем.

— Интересуват се — отвърна й усмихната жената. — Аз дойдох да ви посрещна, но се позабавих да поговоря с Амирлин. Аз съм Шериам, Наставницата на новачките.

— Аз няма да съм новачка — заяви решително Нинив, макар и малко припряно. — Самата Амирлин ми каза, че ще бъда една от Посветените.

— И на мен така ми казаха — отвърна й весело Шериам. — Досега не бях чувала за такова нещо, но ми обясниха, че си… изключение. Но запомни, че дори някоя от Посветените може да бъде привиквана в кабинета ми. Това предполага по-тежки нарушения на правилата, отколкото при една новачка, но се случва. — Тя се извърна към Егвийн, сякаш не бе забелязала намръщената физиономия на Нинив. — А ти ще си ни новачка. Винаги е приятно да посрещнеш новачка. Напоследък се случва толкова рядко. С теб ще станете четиридесет. Само четиридесет. Въпреки че според мен това не трябва да те тревожи особено, ако се трудиш упорито и всеотдайно. Работата е тежка и дори с потенциала, който твърдят, че притежаваш, не би могла да стане по-лека. Ако не си в състояние да проявиш упорство, колкото и тежка да ти се стори, или ако се боиш, че ще се прекършиш под напрежението, по-добре е да го решиш още сега и да си идеш, отколкото да чакаш, докато станеш пълноправна сестра и други да зависят от теб. Животът на една Айез Седай не е лек. Тук ние ще те подготвим за него, стига да имаш в себе си качествата, които ще са ти необходими.

Егвийн преглътна. „Да се прекърша под напрежението?“

— Ще се постарая, Шериам Седай — отвърна тя плахо. — „Няма да се прекърша.“

Нинив я погледна загрижено.

— Шериам… — Замълча и си пое дълбоко дъх. — Шериам Седай — изговори почетната титла почти насила, — наистина ли се налага да бъде толкова трудно за нея? Плътта и кръвта си имат предели на издръжливост. Знам… нещо… за това, което изтърпяват новачките. Едва ли е необходимо да се опитвате да я прекършите само за да видите докъде ще стигнат силите й.

— Имаш предвид това, което ти е направила Амирлин днес? — Нинив изпъна снага, а Шериам сякаш нарочно задържа насмешливата усмивка на лицето си. — Нали ти казах, че говорих с Амирлин. Не се притеснявай за приятелката си. Нейното ще е нищо в сравнение с това, което чака теб. Поне в първите няколко седмици, докато станеш Посветена. — Нинив зяпна и Егвийн чак се уплаши, че очите на Премъдрата ще изскочат от орбитите си. — Правим го, за да засечем онези, които са се измъкнали от обучението на новачките, след като не е трябвало. Не можем да си позволим някоя от нашите — от пълноправните Айез Седай — да се прекърши под огромното напрежение, което я очаква във външния свят. — Айез Седай хвана и двете под ръка и ги поведе. Нинив беше така зашеметена, че едва ли виждаше накъде вървят. — Хайде — подкани ги Шериам. — Ще се погрижа да ви настанят по стаите. Бялата кула ви очаква.