Великият лов

Глава 45 Майстор на меча

Изгряващото слънце изплува над хоризонта и хвърли дълги сенки по каменните улици на Фалме. Вятърът откъм морето понесе дима от утринните кухненски огньове навътре към сушата. Само ранобудниците бяха вече навън и дъхът им вдигаше на пара от сутрешния студ. В сравнение с тълпите, които щяха да изпълнят улиците след някой и друг час, градът изглеждаше почти пуст.

Седнала на една бъчва пред някакъв железарски дюкян, Нинив топлеше длани под мишниците си и оглеждаше малката си войска. Мин седеше на един праг от другата страна на улицата, загърната в сеанчанската си пелерина, и ядеше сухи сливи, а Елейн се беше сгушила в дъното на улицата. Голям чувал, свит от пристанището, лежеше грижливо сгънат на земята до Мин. „Моята войска — помисли си мрачно Нинив. — Но друга нямам.“

Забеляза двойката сул-дам и дамане, които се изкачваха по улицата. Жълтокоса жена с гривната и чернокоса с нашийника. И двете се прозяваха сънено. Малцината фалменци по улицата извръщаха очи и им правеха път. Доколкото Нинив можеше да види от мястото си, чак до залива не се виждаха други сеанчанци. Тя обаче не извърна глава настрана. Вместо това се протегна и се сви, сякаш да раздвижи премръзналите си рамене.

Мин подхвърли настрана полуизядената слива, погледна разсеяно нагоре по улицата и се опря на рамката на вратата. Натам пътят също беше чист, иначе щеше да постави ръце на коленете си. После започна нервно да трие длани.

„Ако ни издадат, главите ще им счупя.“ Но знаеше, че ако ги хванат, сеанчанците сами ще решат каква да е съдбата и на трите. Даваше се пълна сметка, че изобщо не е сигурна дали планът им ще успее. Можеше да се издадат и да ги хванат тъкмо по нейна вина. За пореден път реши, че ако се провалят, ще привлече по някакъв начин вниманието върху себе си, докато Мин и Елейн се спасят. Беше им казала, ако нещо се обърка, да побягнат и ги накара да си помислят, че и тя ще побегне. Но какво щеше да направи тогава, сама не знаеше. „Но няма да се оставя да ме хванат жива! Моля те, о, Светлина, само това не!“

След няколко секунди сул-дам и дамане се озоваха обкръжени от трите дебнещи ги жени.

Нинив събра целия си гняв. Окаишени и Държащи каишки! Бяха сложили мръсния си нашийник на шията на Егвийн; ако можеха, щяха да го сложат и на нейната шия, както и на Елейн. Беше накарала Мин да й разкаже подробно как сул-дам потискат волята им. Беше сигурна, че Мин е премълчала нещо, но и това, което й бе разказала, беше достатъчно, за да нажежи яростта й до бяло. Само след миг се разтвори за Светлината, за сайдар, и Единствената сила я изпълни. Знаеше, че около нея блести сияние — за онези, които можеха да го видят. Русата сул-дам се сепна, тъмната дамане зяпна, но Нинив не им остави възможност да реагират. Преля само струйка от Силата, но изплющя с нея като камшик, който вдигна облак прах във въздуха.

Сребърният нашийник се отвори с трясък и издрънча върху каменните плочи. Нинив въздъхна облекчено и скочи.

Сул-дам се втренчи в падналия нашийник, сякаш беше отровна змия. Дамане посегна с трепереща ръка към гърлото си, а после се извърна и удари сул-дам през лицето. Русокосата залитна и за малко да падне.

— Браво на теб! — извика Елейн. Двете с Мин вече тичаха към тях.

Изведнъж дамане се огледа стреснато и хукна да бяга.

— Няма да те нараним! — извика Елейн след нея. — Ние сме твои приятели!

— Млъкни! — изсъска Нинив, измъкна от джоба си парцал и безмилостно го натика в зяпналата уста на все още олюляващата се сул-дам. Мин припряно разгърна чувала и го надяна върху главата на сул-дам, чак до кръста. — Вече привлякохме твърде много внимание.

Това беше вярно, но не съвсем. Четирите се бяха изправили сред бързо опустяваща улица, но хората, сигурно решили, че е по-добре да са някъде другаде, избягваха да ги погледнат. Нинив разчиташе точно на това, за да спечелят няколко мига. Сигурно щяха да говорят за случката, но шепнешком; щяха да минат часове преди Сеанчан да разберат какво се е случило.

Сул-дам започна да се мята и да сумти под чувала, но Нинив и Мин я стиснаха здраво и я помъкнаха към близката уличка. Каишката и нашийникът останаха на улицата зад тях.

— Вземи ги — рязко извика Нинив на Елейн. — Няма да те ухапят.

Сул-дам под чувала зарита, мъчейки се да се освободи, но Нинив и Мин здраво я държаха и я задърпаха по уличката, после по друга, и най-накрая я натикаха в една дървена барака, явно някога служила за подслон на два коня, ако можеше да се съди по яслите. Вътре беше прашно и миришеше на мухъл, което подсказваше, че бараката е изоставена. Щом се озоваха вътре, Елейн пусна каишката и изтри ръцете си със стиска слама.

Нинив преля още една струйка от Силата и гривната на пода издрънча. Сул-дам изрева и се замята.

— Готови ли сме? — попита Нинив. Другите две кимнаха и смъкнаха чувала от главата на пленничката.

Сул-дам изхриптя и ги изгледа с просълзените си от прахта очи, но лицето й беше почервеняло колкото заради чувала, толкова и рт гняв. Хукна към вратата, но я хванаха още при първата крачка. Не беше слаба, но все пак те бяха три и след като свършиха, сул-дам се оказа съблечена, със завързани ръце и крака. Друга връв бе омотана около главата й, за да не може да изплюе парцала.

Мин огледа роклята с мълниите по гърдите и меките ботуши, които бяха свалили от пленничката.

— Може да станат на теб, Нинив. На мен и Елейн няма да ни подхождат.

Елейн махаше сламките от косата си.

— Знам. Ти поне все едно не ставаш. Прекалено добре те познават. — Нинив бързо свали дрехите си, захвърли ги настрана и се намъкна в роклята на сул-дам. Мин й помогна със закопчалките.

Нинив размърда пръсти в ботушите — малко й стягаха. Роклята също й стягаше на гърдите, а надолу й беше широка. Висеше почти до земята, по-ниско, отколкото ги носеха сул-дам, но на другите две щеше да стои още по-зле. Тя вдигна гривната, пое си дълбоко дъх и я стегна около лявата си китка. Краищата се сляха и изглеждаше като цяла. Не я чувстваше като нещо особено — най-обикновена гривна. Беше се страхувала, че е нещо по-така.

— Извади роклята, Елейн. — Бяха боядисали две рокли — една за нея и една за Елейн — в сиво, каквито носеха дамане, толкова, колкото можеха да ги докарат, и ги бяха скрили тук. Елейн не се помръдна, само зяпна към отворения нашийник и облиза устни. — Елейн, трябва да си го сложиш. Твърде много от тях са видели Мин, за да го направи тя. Аз самата щях да си го сложа, ако тази рокля ти ставаше. — Помисли си, че ще полудее, ако се наложи тя да носи този нашийник.

— Знам — въздъхна Елейн. — Съжалявам само, че не знам повече за това, което причинява на човек това нещо. — Тя отметна златисточервената си коса. — Мийн, помогни ми, моля те. — Мин се зае да разкопчава копчетата по гърба на роклята й.

Нинив успя да вдигне сребърния нашийник, без да трепне.

— Има само един начин да го разберем. — След миг колебание тя се наведе и го заключи около шията на сул-дам. „Ако някой го заслужава, то това е тя“ — си каза твърдо. — Тя би могла да ни подскаже нещо полезно, така или иначе. — Синеоката жена погледна сребърната каишка, провиснала от шията й до китката на Нинив, след което вдигна презрителен поглед нагоре.

— Така не действа — обади се Мин, но Нинив едва я чу.

Тя… усети… другата жена — усети какво изпитва тя, връвта, стегнала глезените и китките й зад гърба, вкуса на развалена риба от парцала в устата й, сламата, която я бодеше през тънката тъкан на долните й дрехи. Не беше така, като че ли самата Нинив усещаше тези неща, но в главата й се струпа куп от усещания, за които знаеше, че са на сул-дам.

Тя се помъчи да ги пренебрегне — те обаче не искаха да се махнат — и се обърна към овързаната жена.

— Няма да те нараня, ако отговориш откровено на въпросите ми. Ние не сме Сеанчан. Но ако ме излъжеш… — Тя дръпна заплашително каишката.

Раменете на жената се разтресоха, и устата й около парцала се изви в усмивка. На Нинив й беше нужен само миг, за да осъзнае, че сул-дам й се смее.

Тя стисна устни, но после й хрумна друго нещо. Купищата усещания, нахлули в главата й, изглежда, не бяха нищо друго освен онова, което изпитваха сетивата на сул-дам. Само за опит тя се опита да прибави към тях нещо повече.

Сините очи изведнъж се изцъклиха и сул-дам нададе вик, който парцалът успя да заглуши едва отчасти. Тя зашава с длани зад гърба си, като че ли се мъчеше да се предпази от нещо, и се загърчи в сламата в напразно усилие да се измъкне.

Нинив зяпна и бързо се отърси от допълнителното усещане, което беше добавила. Сул-дам се отпусна и заплака.

— Какво… Какво й… направи? — попита Елейн плахо. Мин само ги гледаше с широко отворена уста.

— Същото, което ти направи Шериам, когато захвърли онази чаша по Марит — мрачно отвърна Нинив. „О, Светлина, това му се вика гадост.“

— Ох!

— Но от един ай-дам не се очаква да действа по този начин — каза Мин. — Те твърдяха, че не може да действа на жена, която е неспособна да прелива.

— Не ме интересува как се очаква да действа, след като действа. — Нинив сграбчи сребърната каишка там, където се свързваше с нашийника, и дръпна жената толкова, че да може да я погледне в очите. Изплашени очи. — Слушай ме и ме чуй добре. Искам отговори и ако не ги получа, ще те накарам да ти се стори, че съм те одрала жива. — По лицето на жената премина тръпка на ужас и стомахът на Нинив се надигна, щом разбра, че сул-дам е възприела думите й буквално. „Ако смята, че мога, то е, защото знае. Точно за това са каишките.“ Тя се насили да не посегне към гривната на китката си и да я махне. Лицето й стана още по-твърдо. — Готова ли си да ми отговаряш? Или искаш още доказателства?

Паническото тръскане на главата беше достатъчно красноречив отговор. Когато Нинив махна парцала, жената преглътна и забърбори:

— Няма да ви издам. Заклевам се. Само махнете това от шията ми. Имам злато. Вземете го. Кълна се, няма да ви издам.

— Млъкни — сряза я Нинив и жената веднага си затвори устата. — Как се казваш?

— Сийта. Моля ви. Ще ви отговоря, но моля ви, махнете… това… от мен! Ако някой ме види с него… — Очите на Сийта се извъртяха към нашийника, а после се затвориха. — Моля ви…

Нинив осъзна нещо. Никога нямаше да накара Елейн да си сложи нашийника.

— Хайде да приключваме — каза твърдо Елейн. Вече се беше съблякла по долна риза. — Само да облека тази рокля и…

— Обличай се — сопна се Нинив.

— Някоя от нас трябва да се направи на дамане — отвърна Елейн. — Иначе никога няма да се доберем до Егвийн. Тази рокля ти става, а Мин не може да участва. Оставам аз.

— Казах, обличай се. Имаме си Окаишена. — Нинив дръпна каишката и сул-дам изохка.

— Не! Не, моля ви! Ако някой ме види… — И млъкна, пронизана от студения поглед на Нинив.

— Ако питаш мен, ти си по-лоша и от убийца, по-лоша си от Мраколюбка. По-лошо за теб не бих могла да измисля. Само от това, че трябва да нося това нещо на китката си, да бъда като теб, макар и само за час, ми прилошава. Тъй че ако смяташ, че има нещо, което бих се въздържала да ти причиня, помисли си добре. Не искаш да те видят? Добре. Ние също не искаме да ни видят. Макар че всъщност никой не поглежда една дамане. Стига да си държиш главата сведена, както е прието за Окаишените, никой изобщо няма да те забележи. Но ти ще трябва да направиш всичко, което ти е по силите, за да не могат да забележат нас. Ако това стане, със сигурност ще разпознаят и теб, а ако и това не е достатъчно да те убеди, обещавам ти, че ще те принудя да прокълнеш първата целувка, която майка ти е дала на баща ти. Разбрахме ли се?

— Да — отвърна плахо Сийта. — Заклевам се.

Нинив трябваше да свали гривната, за да могат да прекарат боядисаната в сиво рокля на Елейн през каишката и през главата на Сийта. Не й стоеше много добре — беше хлабава на гърдите и тясна по бедрата, но роклята на Нинив щеше да й стои също толкова зле, и при това щеше да й е твърде къса. Нинив можеше само да се надява, че хората наистина не поглеждат към дамане. С неохота отново постави гривната на китката си.

Елейн събра дрехите на Нинив, уви другата боядисана рокля около тях и ги върза на вързоп — вързоп за жена в селско облекло, който щеше да носи след сул-дам и дамане.

— Гавин направо ще се пръсне, като чуе това — каза тя и се засмя насила.

Нинив я изгледа, след това изгледа и Мин. Беше дошло времето за най-опасната част.

— Готови ли сте?

Усмивката на Елейн се стопи.

— Аз съм готова.

— Готова съм — кимна рязко Мин.

— Вие… къде отиваме? — попита Сийта и бързо добави: — Ако мога да попитам?

— В леговището на лъвовете — каза Елейн.

— Да потанцуваме с Тъмния — добави Мин.

Нинив въздъхна и поклати глава.

— Това, което се опитват да кажат, е, че отиваме там, където държат всички дамане. Смятаме да освободим една от тях.

Бейл Домон наблюдаваше изгряващото слънце от палубата на „Вейка“. По кейовете вече гъмжеше от хора, въпреки че улиците, водещи нагоре от пристанището, все още бяха почти пусти. Една чайка, кацнала на мачтата, се втренчи в него; очите на чайките бяха безжалостни.

— Сигурен ли си, капитане? — попита Ярин. — Ако Сеанчан се зачудят какво правим всички на борда…

— Ти гледай само да има по една брадва до всяко въже — отвърна му Домон. — И, Ярин, ако някой среже въжето си преди онези жени да се качат на борда, ще му пръсна черепа.

— Ами ако не дойдат, капитане? Ако вместо тях дойдат войници на Сеанчан?

— Успокой се, човече! Ако дойдат войници, ще отплаваме към устието на залива и Светлината дано има милост към всички ни. Но докато не дойдат войници, ще ги чакам тези жени. А ти се направи все едно че нищо не правиш.

Домон отново се загледа към града, там, където държаха всички дамане. Пръстите му нервно забарабаниха по перилата.

Вятърът донесе до ноздрите му миризмата на сутрешни кухненски огнища и се опита да отвее пешовете на проядения му от молци плащ, но той го задържа плътно с едната си ръка. Вече бе почти в града. Сред дрехите, които бяха намерили в селото, нямаше сетре, което да му става, и той бе решил, че ще е най-добре да скрие фината сребърна бродерия по ръкавите си и чаплите по яката. Отношението на Сеанчан към покорените хора, оставени да носят оръжие, едва ли се простираше и върху хора с мечове със знака на чаплата.

Едва виждаше Хюрин, който се промъкваше на коня си между фургоните и конюшните. Ингтар, първият, който бе проникнал в града, вече не се виждаше. Перин и Мат следваха Ранд на равни интервали. Той не се обърна, за да се увери, че са там. Не трябваше да се издават, че между тях има нещо общо. Бяха просто петима мъже, пристигащи във Фалме рано заранта, и изобщо не се познаваха.

Хюрин го изчака. Беше сменил сетрето си с една дълга селска дреха и въпреки тежкото наметало, покриващо късия му меч и щита, трепереше от студ.

— Лорд Ингтар е ей там отзад — каза той и кимна към един тесен проход. — Каза да оставим конете тук и да продължим пеш. — След като Ранд слезе от седлото, душещият добави: — Фейн е слязъл надолу по тази улица, лорд Ранд. Почти го надушвам.

Ранд поведе Дорчо натам, където Ингтар вече бе вързал своя кон. Шиенарецът не приличаше много на лорд в дългия си селски кожух, пробит на няколко места, а препасаният на колана му меч висеше странно. Очите му бяха напрегнати, дори трескави.

Ранд върза Дорчо до жребеца на Ингтар и се засуети около дисагите си. Когато тръгнаха, не можа да остави знамето. Не допускаше, че някой от войниците му бърка в багажа му, но не можеше да каже същото за Верин, нито да предвиди какво ще направи тя, ако намери знамето. Въпреки това се чувстваше притеснен от това, че е с него. Реши да остави дисагите завързани зад седлото.

Дойде Мат, а след няколко мига се появиха и Хюрин и Перин. Приличаха на просяци, но така или иначе през селата бяха минали незабелязани.

— Ами — каза Ингтар, — да видим каквото има да видим.

Тръгнаха към града. Планът на Ингтар предвиждаше да приличат на най-обикновена група мъже, които си говорят нещо, тръгнали заедно, но по улицата се мяркаха твърде малко хора. В тази студена утрин петима мъже вече бяха цяла тълпа.

Вървяха вкупом, но ги водеше Хюрин, който непрестанно душеше из въздуха и завиваше ту по една улица, ту по друга. Останалите крачеха най-небрежно зад него, все едно че случайно минават по същия път.

— Кръстосвал е из целия град — промърмори Хюрин. — Миризмата му е навсякъде и така вони, че е трудно да прецениш къде е нова, и къде — стара. Поне съм сигурен, че все още е тук. Част от нея едва ли е по-стара от един-два дни, сигурен съм.

Из града започнаха да се появяват повече хора — тук продавач на плодове, подреждащ стоката си по сергията, там някой подранил художник, притичващ с навити рула хартия под мишницата и със завързана на гърба палитра, точилар на ножове, смазващ колелото си. Две жени преминаха покрай тях, забързани в обратна посока, едната свела очи и със сребърен нашийник около врата, другата — в дреха с извезани сребристи мълнии и държаща навита сребърна каишка.

Ранд затаи дъх.

— Това да не беше… — Очите на Мат се разшириха. — Това да не беше дамане?

— Така ги описват — отвърна рязко Ингтар. — Хюрин, всички улици ли ще обикаляме из този прокълнат от Сянката град?

— Ами че той е бил навсякъде, лорд Ингтар — отвърна Хюрин. — Вонята му е навсякъде.

Бяха в някакъв квартал, където каменните къщи бяха на по три-четири етажа и големи като ханове.

Завиха на един ъгъл и Ранд се стресна като видя отделение сеанчански войници, застанали на стража пред една голяма къща — както и от вида на две жени в рокли с бродирани мълнии, които разговаряха на прага на къщата отсреща. На покрива на къщата, пазена от войниците, се вееше знаме — златен ястреб, стиснал в ноктите си мълнии. Къщата, пред която стояха двете жени, бе съвсем обикновена. Бронята на командира на стражата беше нашарена с червено, черно и златно, шлемът му беше позлатен и боядисан така, че да прилича на паешка глава. А после Ранд забеляза двата големи силуета със сбръчкана кожа, присвити между войниците, и рязко спря.

„Гролми.“ Не можеше да сбърка тези огромни жабешки глави с три очи с нищо друго. „Не е възможно!“ Може би наистина сънуваше и всичко това беше някакъв кошмар. „Може би дори все още не сме тръгнали за Фалме.“

— В името на Светлината, какви са тези чудовища? — попита Мат.

Очите на Хюрин бяха станали големи почти колкото лицето му.

— Лорд Ранд, но това са… Това са…

— Няма значение — прекъсна го Ранд.

— Дошли сме тук за Рога — намеси се Ингтар. — А не да зяпаме разните чудовища на Сеанчан. Съсредоточи се и намери Фейн, Хюрин.

Войниците почти не им обърнаха внимание и те продължиха по улицата към залива. Ранд се взря в хвърлилите котва кораби — високи и с кубична форма.

— Бил е тук много пъти. — Хюрин отри нос с опакото на ръката си. — Улицата вони на него на пластове, един върху друг. Мисля, че е бил тук най-късно вчера, лорд Ингтар. Ако не и снощи.

— Тя е тук — изведнъж прошепна Мат, обърна се и закрачи назад, взирайки се към високата къща със знамето. — Там, вътре. Преди малко дори не я усетих заради онези… онези твари, но сега я усещам.

Перин го сръга в ребрата.

— Добре де, престани, докато не са започнали да се питат какво си се зазяпал към тях като някой смахнат.

Ранд се озърна през рамо. Командирът гледаше към тях. Мат се извърна намусен.

— Нима просто ще си отидем? Тя е вътре, казвам ви.

— Ние търсим Рога — изръмжа Ингтар. — На всяка цена смятам да намеря Фейн и да го накарам да ми каже къде е.

Мат не отвърна нищо, но цялото му лице се превърна в отчаян зов. „Аз също трябва да намеря Фейн — помисли си Ранд. — На всяка цена.“ Но когато видя лицето на Мат, каза:

— Ингтар, ако камата е в тази къща, Фейн сигурно също е там. Не си представям как ще остави камата или Рога далеч от погледа си.

Ингтар се закова на място и след миг мълчание отвърна:

— Би могло, но няма как да разберем.

— Можем да се скрием някъде наоколо и да наблюдаваме, докато излезе — каза Ранд. — Ако излезе рано, значи спи там. А се обзалагам, че Рогът е там, където спи. Ако не излезе, можем да се върнем при Верин до обяд и преди да е паднала нощта да съставим план.

— Нямам намерение да чакам Верин — отвърна Ингтар. — Нито пък ще чакам нощта. Вече чаках твърде дълго. Рогът трябва да е в ръцете ми преди слънцето да е залязло.

— Но ние не знаем нищо, Ингтар.

— Знам, че камата е вътре — обади се Мат.

— А Хюрин твърди, че Фейн е бил тук снощи. — Ингтар прекъсна опитите на Хюрин да се уточни. — За пръв път спомена за по-близко от един-два дни. Веднага отиваме да приберем Рога. Веднага!

— Но как? — възкликна Ранд. Командирът пред входа вече не ги гледаше, но пред сградата все още имаше поне двадесет войници. „И два гролма. Това е лудост! Не е възможно тук да има гролми.“ Но мисълта му не накара чудовищата да изчезнат.

— Изглежда, зад всички тези къщи има градини — каза Ингтар. — Понякога хората толкова усърдно пазят фронта, че забравят тила. Хайде. — И той се запъти към най-близкия тесен проход между двете високи къщи. Хюрин и Мат се затичаха след него.

Ранд и Перин се спогледаха и ги последваха.

Скоро се озоваха срещу веещото се знаме. Ингтар надяна укрепените си със стоманени пластинки ръкавици, подскочи нагоре, хвана се за ръба на стената и надникна през нея.

— Дървета — чу се гласът му. — Алеи. Жива душа не се… Момент! Пазач. Само един. Че той дори не си е сложил шлема! Брой до петдесет, след което ме следвай. — И се прехвърли през стената преди Ранд да успее да промълви и дума.

Мат бавно започна да отброява. Ранд беше затаил дъх. Перин опипваше брадвата си, а Хюрин беше стиснал дръжката на меча си.

— …петдесет.

Хюрин се изкатери по стената, преди думата да успее да излети от устата на Мат. Перин веднага се преметна след него.

Ранд си помисли, че Мат може би има нужда от помощ — изглеждаше толкова блед и изтощен, — но приятелят му се закатери пъргаво, без да показва никакъв признак на немощ. Грубите камъни предлагаха достатъчно места за захващане и само след няколко мига Ранд се озова зад стената, приклекнал до Мат, Перин и Хюрин.

След миг видяха шиенареца — с меч в ръката той се беше прилепил към стената на къщата.

Затичаха към него.

— Вътре е. Усещам я — измърмори Мат.

— Къде е пазачът? — прошепна Ранд.

— Мъртъв е — отвърна Ингтар. — Беше прекалено самоуверен. Дори не извика. Лежи под ей онези храсти.

Ранд го зяпна. „Сеанчан самоуверени?“ Единственото, което го задържа да не хукне обратно, беше задавеното мърморене на Мат.

— Почти стигнахме. — Гласът на Ингтар прозвуча така, сякаш говореше на себе си. — Почти. Хайде.

Ранд извади меча си. Промъкнаха се към стълбището на задния вход. Мерна Хюрин, който бе стиснал дръжката на късия си меч и малкия си, насечен от удари щит, и Перин, който неохотно измъкна брадвата от клупа на колана си.

Коридорът се оказа тесен. От полуотворената врата вдясно миришеше на кухня. Чуваха се гласове и дрънчене на съдове.

Ингтар даде знак на Мат да води и петимата се промъкнаха покрай вратата.

Стройна млада жена с тъмна коса излезе от вратата пред тях, понесла поднос с една чашка. Всички замръзнаха. Тя им обърна гръб, без да ги поглежда. Очите на Ранд се разшириха. Дългата й бяла рокля беше почти прозрачна.

— Видяхте ли? — изхриптя Мат. — Можеше да се види направо през…

Ингтар затисна устата му с широката си длан и прошепна:

— Мисли за това, за което сме тук. А сега го намери. Намери ми Рога!

Мат посочи към едно тясно вито стълбище. Изкачиха се по него и тръгнаха през стаите. Мебелировката беше оскъдна. Тук-там по стените висяха пана, имаше и паравани с изрисувани по тях птици, кацнали по клони, или по някое и друго цвете. На един от параваните беше изобразена буйна река, но освен разпенената вода и тесните ивици на речния бряг останалата част от платното беше гола.

Навсякъде около тях се долавяше шумът на шетащи хора, по пода скърцаха пантофи, чуваше се тих шепот. Никой не се виждаше, но Ранд си представяше как някой ще изскочи изведнъж в коридора и ще види петима непознати мъже, промъкващи се с оръжия в ръце, и ще вдигне тревога…

— Тук — прошепна Мат и посочи една двукрила врата с изящно издялани дървени дръжки. — Камата поне е тук.

Нахълтаха вътре. Нямаше никого.

Изрисувани паравани скриваха всички стени и вратите по тях, ако имаше такива, и забулваха светлината, струяща през прозорците, които трябваше да гледат към улицата. В единия край на голямата зала имаше висок кръгъл бюфет. В другия се виждаше малка маса и единствен стол върху килима, обърнат към нея. Ранд чу как Ингтар ахна, но единственото, което можа да направи, бе да въздъхне облекчено. Завитият златен Рог на Валийр лежеше на масичката върху дървена подставка. Под него проблясваше рубинът на дръжката на камата.

Мат хукна към масата и ги сграбчи.

— Намерихме я — изграчи той и размаха камата. — Намерихме ги.

— Не викай — сряза го Перин. — Още не сме ги изнесли. — Пръстите му трескаво стиснаха дръжката на брадвата.

— Рогът на Валийр. — В гласа на Ингтар се долавяше истинско благоговение. Той колебливо посегна към Рога, пръстът му обходи сребърния надпис и той едва чуто промълви превода, след което дръпна разтрепераната си от възбуда ръка. — Той е! В името на Светлината, той е! Спасен съм!

Хюрин отмести параваните, които скриваха прозорците, и надникна към улицата.

— Онези войници все още си стоят на място, като че ли са пуснали корени. — Сви рамене. — Онези… твари, също.

Ранд пристъпи до него. Двата звяра бяха гролми. Не можеше да сбърка.

— Но как са могли да… — Думите му заглъхнаха. Гледаше през стената на градината на отсрещната къща. По пейките седяха жени или се разхождаха по алеите, все по двойки. Жени, свързани за шиите и китките си със сребърни каишки. Една от жените с нашийник вдигна очи. Той беше твърде далече, за да може ясно да различи лицето й, но за миг очите им сякаш се срещнаха и той разбра. Кръвта се изцеди от лицето му.

— Егвийн! — изпъшка той.

— Какви ги приказваш? — сопна се Мат. — Егвийн си е жива и здрава в Тар Валон. Де и аз да бях там.

— Тя е тук — промълви Ранд. Двете жени завиха и тръгнаха към една от сградите от другата страна на градината. — Там е, оттатък улицата. О, Светлина, сложили са й нашийник!

— Сигурен ли си? — каза Перин, приближи се до него и надникна през прозореца. — Не я виждам, Ранд. А… щях да я позная, ако я видех, дори от това разстояние.

— Сигурен съм — отвърна Ранд. Двете жени се скриха в една от къщите, гледащи към съседната улица. Стомахът му се беше стегнал на възел. „Тя поне трябваше да е в безопасност. Трябваше да е в Бялата кула.“ — Трябва да я измъкна. Вие останалите…

— Така! — Размазаният глас беше тих, но се чу съвсем ясно. — Вие не сте онези, които очаквах.

Ранд зяпна за миг. Високият мъж с обръснатата глава, който бе влязъл в стаята, беше облечен в дълга, влачеща се след него синя роба, а ноктите на пръстите му бяха толкова дълги, че Ранд се зачуди дали изобщо може да държи нещо. Двамата мъже, стоящи раболепно зад него, бяха с наполовина обръснати черепи, а останалата част от черната им коса висеше на плитка на десните им бузи. Един от тях държеше в протегнатите си ръце прибран в ножница меч.

Имаше на разположение само миг за зяпане, защото веднага след това параваните паднаха и зад тях, от двете страни на помещението, се показаха четирима-петима войници, гологлави, но с ризници и с мечове в ръцете.

— Вие се намирате пред самия височайши лорд Тюрак — обяви мъжът, понесъл меча, и сърдито изгледа Ранд и останалите, но краткото мръдване на пръста с лакиран в синьо нокът го прекъсна. Другият слуга пристъпи напред с поклон и свали робата на Тюрак.

— Когато намериха един от стражите ми мъртъв — заговори спокойно обръснатият, — заподозрях човека, който нарича себе си Фейн. Подозирам го, откакто Хюон умря при странни обстоятелства, а той непрекъснато искаше тази кама. — Той вдигна ръце, за да може слугата да свали робата му. Въпреки мекия му, почти пеещ глас, по ръцете и гладката му гръд, оголена до синия пояс, придържащ широк бял панталон, съшит сякаш от стотици люспи, се стегнаха здрави мускули; Звучеше незаинтересовано, като че ли безразличен към остриетата на оръжията, проблясващи в ръцете им. — И сега да намеря тук някакви странници, посегнали не само на камата, но и на Рога. Ще бъде удоволствие за мен да убия един-двама от вас за това, че развалихте предиобеда ми. Онези, които оцелеят, ще ми кажат кои сте и защо сте дошли. — Той се пресегна, без да поглежда — мъжът с меча в ножницата му подаде дръжката — и измъкна тежкото извито острие. — Не ще позволя Рогът да пострада.

Друг сигнал Тюрак не даде, но един от войниците закрачи през стаята и посегна за Рога. Ранд не знаеше дали да се засмее, или не. Мъжът беше в ризница, но нахалното му лице излъчваше също толкова пренебрежение към оръжията им, колкото и това на Тюрак.

Мат сложи край на тази идилия. Щом сеанчанецът протегна ръка, той я перна с камата с рубина. Мъжът изруга и отскочи изненадан. А после изкрещя. Крясъкът му смрази стаята и всички изумени замръзнаха на място. Треперещата ръка, която бе вдигнал към лицето си, започна да почернява, чернилката се заизлива през кървящата рана, пресичаща дланта му. Той отвори широко уста, зави и задращи поразената си ръка, после — рамото. С ритане и гърч се свлече на пода, завъргаля се по копринения килим, лицето му почерня и очите му се издуха като презрели сливи. Затрепера, изтропа по пода с пети и повече не се помръдна. Всяка част от оголената му плът бе почерняла като катран и изглеждаше готова да се пръсне при най-малкото докосване.

Мат облиза устни и преглътна; десницата му, стиснала камата, потръпна тревожно. Дори Тюрак го беше зяпнал с отворена уста.

— Видяхте ли — каза тихо Ингтар. — Не сме лесна плячка. — Изведнъж той скочи през трупа към войниците, опулени към трупа на доскорошния си другар. — Шинова! — изрева шиенарецът. — Следвай ме! — Другите скочиха след него и стаята се огласи от кънтеж на стомана.

Едно изтуптяване на сърцето и Ранд се озова сам срещу Тюрак и меча му. За него мигът на изненада бе приключил. Очите му се бяха приковали в лицето на Ранд; черното издуто тяло на един от войниците му, проснато на пода, сякаш не съществуваше. То като че ли бе престанало да съществува и за двамата слуги до него, както не съществуваха Ранд и мечът му, нито дрънченето на оръжия наоколо. Слугите покорно бяха сгънали дългата роба веднага щом височайшият лорд бе взел меча си и не вдигнаха очи дори при оглушителния писък на поразения воин; сега бяха коленичили до вратата и наблюдаваха двамата с безстрастни очи.

— Подозирах, че ще останем ти и аз. — Тюрак завъртя леко меча в ръцете си, един кръг наляво, после един надясно, и дългите му нокти нежно заопипваха дръжката. Те като че ли изобщо не му пречеха. — Млад си. Хайде да видим какво се изисква, за да притежаваш чаплата от тази страна на океана.

Изведнъж Ранд видя. Високо на острието в ръцете на Тюрак беше гравирана чапла. След малкото обучение, което бе получил, сега той се бе озовал лице в лице с истински майстор на меча. Младежът бързо захвърли подплатения с вълна плащ. Тюрак го изчака.

На Ранд отчаяно му се дощя да потърси празнотата. Беше повече от ясно, че ще му трябва всяко късче умение, което можеше да мобилизира, и дори тогава възможността да напусне тази стая жив щеше да е съвсем малка. А трябваше да я напусне жив. Егвийн се намираше толкова близо, че можеше почти да й извика, и той трябваше някак да я освободи. Но в празнотата го чакаше сайдин. Самата мисъл за това накара сърцето му да подскочи. Но също толкова близо, колкото и Егвийн, бяха онези жени. Дамане. Ако докоснеше сайдин и ако не можеше да се спре да прелива, те щяха да разберат, така му беше казала Верин. Да разберат и да се зачудят. Толкова много бяха, и толкова близо. Можеше да надживее Тюрак само за да се озове обкръжен от дамане и да загине, а не можеше да си позволи да загине, преди да е освободил Егвийн. Ранд вдигна меча.

Тюрак безшумно се плъзна по пода към него и остриетата издрънчаха едно в друго.

От самото начало за Ранд стана ясно, че противникът му го изпитва, удряйки само с толкова сила, колкото да разбере какво умее той, после малко по-силно, и още малко повече. Не толкова уменията, колкото бързите китки и пъргавите крака все още пазеха Ранд жив. Без покрова на празнотата той оставаше при всеки пореден напад с половин миг по-бавен от противника. Върхът на тежкия меч в ръцете на Тюрак нанесе сърбяща драскотина точно под лявото му око. Парцал от ръкава на сетрето увисна на рамото му. След един изряден срез под дясната му ръка, точен като ножица на шивач, усети топла влага да се стича по ребрата му.

На лицето на височайшия лорд се изписа разочарование. Той отстъпи назад с пренебрежителен жест.

— Къде си намерил този меч, момченце? Или тук удостояват с чаплата дори и хора по-малко умели и от теб? Няма значение. Остани си в мир. Време е да умреш. — Той отново нападна.

Празнотата обгърна Ранд. Сайдин потече към него, проблясващ примамливо с обещанието за Единствената сила, но той го пренебрегна. Не беше по-трудно, отколкото да пренебрегне остър трън, забил се в плътта му. Отказа Силата да го изпълни, отказа да се слее с мъжката половина на Верния извор. Сля се само с меча в ръцете си, превърна се в едно с пода, в едно със стените. В едно с Тюрак.

Разпозна ударите, прилагани от височайшия лорд. Бяха малко по-различни от това, на което го бяха учили, но не съвсем. Лястовицата в полет срещна Срязването на коприната. Лунният лъч над водата се натъкна на Танца на горската яребица. Лента във въздуха се сблъска с Камъните, падащи от канарите. Завъртяха се из стаята като в танц, а музика им беше звънът на стоманата.

Разочарованието и презрението в тъмните очи на Тюрак се смениха с изненада, последвана от съсредоточение. По челото на височайшия лорд избиха капки пот и той притисна Ранд още по-здраво. Тризъбата мълния се плъзна по Листа, понесен от вятъра.

Мислите на Ранд се понесоха отвън празнотата, отделени от самия него, едва доловими. Не беше достатъчно. Беше се натъкнал на майстор на меча и с помощта на празнотата и на всяка частица умение едва успяваше да му противостои. Едва. Трябваше да приключи преди Тюрак да нанесе последния си удар. „Сайдин? Не! Понякога се налага да Прибереш меча в ножницата на собствената си плът.“ Но това нямаше да помогне на Егвийн. Трябваше да приключи още сега. Веднага.

Очите на Тюрак се разшириха от изненада, когато Ранд се плъзна напред. Досега той само се беше отбранявал; сега започна да напада открито. Мечка, тичаща по планинския склон. Всяко движение на меча му беше усилие да достигне тялото на височайшия лорд; сега единственото, което Тюрак можеше да стори, бе да отстъпва и да се защитава.

И в мига, докато Тюрак се мъчеше да отблъсне Мечката, Ранд нападна. Реката, подравяща брега. Падна на едно коляно и мечът му изсвистя напред. Не беше нужно да чуе хрипа на Тюрак, нито да усети съпротивата на срязаната плът, за да разбере. Чу двукратното тупване и извърна глава, знаейки какво ще види. Очите му се плъзнаха по дължината на меча, влажен и червен, после натам, където се беше проснал височайшият лорд. Беше изтървал меча си и тъмна локва зацапваше птиците, втъкани в килима под тялото му. Очите му все още бяха отворени, но замрежени от тънкото прозрачно було на смъртта.

Покровът на празнотата се разтърси. Досега се беше сражавал с тролоци, беше се бил с изчадия на Сянката. Но никога не беше заставал с меч в ръка срещу човешко същество освен в упражнения и на игра. „Току-що убих човек.“ Празнотата се разтърси и сайдин се опита да го изпълни.

Той отчаяно освободи съзнанието си и се огледа. Сепна се, забелязал двамата слуги, все още коленичили до вратата. Беше ги забравил и сега не знаеше как да постъпи с тях. Нито един от двамата не изглеждаше въоръжен, но беше достатъчно само да извикат…

Те не погледнаха към него, нито един към друг. Вместо това се взряха безмълвно в тялото на височайшия си лорд. Измъкнаха ками изпод робите си и той стисна здраво меча в ръце, но всеки от мъжете опря острието в собствената си гръд.

— От раждане, та чак до смърт — пропяха двамата едновременно — аз само на Кръвта слуга съм. — И забиха камите в сърцата си. Прегънаха се напред, изпълнени с кротост, и челата им се опряха в пода като в последен поклон пред господаря им.

Ранд се втренчи в тях с невярващ поглед. „Луди. Аз може и да полудея, но те със сигурност са луди.“

Тъкмо се изправяше на треперещите си крака, когато Ингтар и останалите отново нахлуха в стаята. Всички бяха окървавени и изпосечени. Коженото сетре на Ингтар беше подгизнало от кръв и срязано на много места. Мат продължаваше да държи Рога и камата, чието острие бе станало по-тъмно и от рубина на дръжката. Брадвата на Перин също беше почервеняла и той сякаш бе готов всеки момент да повърне.

— Ти се се справил с тях? — възкликна Ингтар. — Тогава сме приключили, стига да не вдигнат тревога. Тия глупаци така и не извикаха за помощ, нито веднъж.

— Ще погледна дали стражите отвън са чули нещо — каза Хюрин и се затича към прозореца.

Мат поклати глава.

— Ранд, тези хора са побъркани. Знам, че съм го казвал и преди, но тия тук наистина са смахнати. Тези слуги… — Ранд затаи дъх, зачуден дали всички са се самоубили. Мат добави: — Където ни видеха да се бием, падаха на колене, опираха чела в пода и покриваха главите си с ръце. Нито помръдваха, нито викаха; изобщо не се опитаха да помогнат на войниците или да вдигнат тревога.

— Аз не бих разчитал, че ще останат дълго на колене — намеси се сухо Ингтар. — Напускаме веднага и бягаме колкото ни държат краката.

— Вие тръгвайте — каза Ранд. — Егвийн…

— Глупак! — сряза го Ингтар. — Взехме това, за което дойдохме. Рога на Валийр. Надеждата за спасение. Какво значи едно момиче, дори и да го обичаш, в сравнение с Рога и с онова, което стои зад него?

— Ако ще Тъмния да вземе Рога, хич не ме интересува! Колко струва намирането на Рога, ако изоставя Егвийн с нашийник? Ако направя това, дори и Рогът не би могъл да ме спаси. Самият Създател не би могъл да ме спаси. Ще прокълна себе си.

Ингтар се взря в него с неразгадаемо лице.

— Сериозно го мислиш, нали?

— Отвън става нещо — извика припряно Хюрин. — Един мъж току-що изхвърча навън и всички се замятаха като риба в кош. Почакай! Офицерът влиза в къщата!

— Тръгвай! — извика Ингтар. Понечи да вземе Рога, но Мат вече се беше затичал. Ранд се поколеба, но Ингтар го хвана за лакътя и го задърпа към коридора.

— Не можеш да спасиш момичето, ако останеш тук и загинеш!

И той се затича след тях. Част от самия него закрещя от омраза и самопрезрение, но другата прошепна: „Ще се върна. Ще я освободя.“ В отчаян бяг прекосиха градината и светкавично се закатериха по задната стена. Ингтар изруга, когато Мат подхвърли Рога на Валийр над главата си и отново посегна да го вземе, щом скочи от другата страна, но Мат бързо го вдигна и с едно: — Та той дори не се издраска! — затича по алеята.

Откъм къщата, която току-що бяха изоставили, се разнесоха викове. Някаква жена запищя и някой започна да удря гонг. „Ще се върна.“ Ранд хукна с всички сили след останалите.