Великият лов

Глава 49 Това, което трябваше да бъде

Ранд отвори очи и зяпна към слънчевите лъчи, процеждащи се през някакви гъсти твърди листа. Беше лавър — това вечнозелено дърво винаги му се бе струвало странно. Вятърът носеше лъх на приближаващ сняг. Той лежеше по гръб и усещаше допира на одеялата, обгърнали тялото му. Сетрето и ризата му, изглежда, ги нямаше, но нещо стягаше гърдите му, а левият хълбок го болеше. Извърна глава и видя Мин — седеше на земята до него и го гледаше. Отначало не я позна: не я беше виждал с рокля. Тя му се усмихна плахо.

— Мин! Ти ли си? Откъде се взе? Къде сме? — Паметта му се връщаше на парцаливи откъслеци. Спомняше си стари неща, но по-новите приличаха на късчета счупено огледало, въртящи се из ума му.

— От Фалме — промълви тя. — Сега сме на пет дни източно оттам и ти през целия път спа.

— Фалме. — Още спомени. Мат бе огласил Рога на Валийр. — Егвийн! Тя… Освободиха ли я? — Затаи дъх.

— Не разбирам какво означава „те“, но е свободна. Ние си я освободихме.

— Вие? Не разбирам. — „Тя е на свобода. Поне тя е…“

— Нинив, Елейн и аз.

— Нинив и Елейн? Как така? Всички ли бяхте във Фалме? — Той понечи да седне, но тя го натисна надолу и остана така, опряла длани на раменете му, с очи, приковани в лицето му. — Тя къде е?

— Отиде си. — Бузите на Мин се изчервиха. — Всички си отидоха. Егвийн и Нинив, Мат, Хюрин и Верин. Хюрин всъщност не искаше да те остави. Сега пътуват към Тар Валон. Егвийн и Нинив, за да продължат обучението си в Кулата, а Мат да се отърве от камата с помощта на Айез Седай. Отнесоха и Рога на Валийр. Още не мога да повярвам, че го видях.

— Отишли са си — промърмори той. — Не е могла да изчака поне да се събудя. — Бузите на Мин се изчервиха още повече и тя го пусна и заби поглед в скута си.

Той вдигна ръце, за да отрие лицето си, и се спря, загледан изумен в двете си длани. Сега и на лявата му ръка имаше жигосана чапла, също като тази на дясната, очертана ясно и недвусмислено. „Веднъж чапла, която пътя му ще предопредели; Дваж чапла, за да го прогласи истински.“

— Не!

— Отидоха си — каза тя. — И да казваш „не“, това нищо няма да промени.

Той поклати глава. Нещо му подсказа, че болката отстрани е нещо важно. Не помнеше как и от какво е бил ранен, но беше важно. Понечи да вдигне одеялата, за да погледне, но тя дръпна ръцете му.

— Недей, все още не е зараснала. Верин се опита да приложи Лечителството, но каза, че не действало така, както трябва. — Тя се поколеба. — Моарейн казва, че сигурно Нинив е направила нещо, иначе е нямало да оживееш, докато те отнесем при Верин, но Нинив твърди, че била твърде изплашена, за да може да запали и една свещ. Има нещо… нещо нередно с твоята рана. Ще трябва да изчакаш, докато зарасне самичка. — Изглеждаше много разтревожена.

— Моарейн е тук? — Той се изсмя горчиво. — Когато ми каза, че Верин си е заминала, си въобразих, че най-сетне съм се отървал от Айез Седай.

— Тук съм — каза Моарейн. Появи се цялата в синьо и ведра, сякаш се намираше в Бялата кула, пристъпи плавно и застана над него. Мин я изгледа навъсено и Ранд изпита странното чувство, че се кани на всяка цена да го защити от Моарейн.

— Искаше ми се да не си тук — каза той на Айез Седай. — Ако зависеше от мен, по-добре ще е да се върнеш там, където се криеше, и там да си останеш.

— Не съм се крила — отвърна спокойно Моарейн. — Правех, каквото можех тук, на Томанска глава, и във Фалме. Беше твърде малко, макар че научих много. Не успях да спася две от сестрите ни преди Сеанчан да ги подкарат на един от корабите си с Окаишените, но каквото можах, направих.

— Каквото си можала! Изпрати Верин да ме пази като пастир, но аз не съм овца, Моарейн. Каза ми, че мога да замина където си поискам, и наистина смятам да отида някъде, където теб няма да те има.

— Не аз изпратих Верин. — Моарейн се намръщи. — Тя си го е решила сама. Твърде много хора се интересуват от теб, Ранд. Фейн ли те намери, или ти него?

Внезапната смяна на темата го изненада.

— Фейн ли? Не. Голям герой излязох, няма що. Опитах се да спася Егвийн, а Мин е успяла преди мен. Фейн каза, че ще порази Емондово поле, ако не го намеря, а аз така и не видях очите му. И той ли замина със Сеанчан?

Моарейн поклати глава.

— Не знам. Съжалявам, но наистина не знам. Но по-добре е, че не си го намерил, поне преди да си разбрал какво представлява той.

— Той е Мраколюбец.

— Нещо много повече. Много по-лошо. Падан Фейн е създание на Тъмния до дълбините на душата си, но съм убедена, че в Шадар Логот се е слял с Мордет, който е бил също толкова отвратителен в битката си със Сянката, колкото и самата Сянка. Мордет се е опитал да погълне душата на Фейн, за да се сдобие отново с човешко тяло, но се е натъкнал на душа, докосната пряко от Тъмния, и това, което се е получило… Това, което се е получило, не е било нито Падан Фейн, нито Мордет, а нещо много по-зло, сплав от двамата. Фейн — нека да го наричаме така — е много по-опасен, отколкото можеш да си представиш. След такава среща можеше изобщо да не оцелееш, а и да оцелееше, можеше да те сполети нещо много по-лошо, отколкото просто да преминеш на страната на Сянката.

— Ако той е жив, ако не е заминал за Сеанчан, аз трябва да… — Той внезапно млъкна, когато тя извади изпод пелерината си меча му със знака на чаплата. Острието рязко прекъсваше само на педя от дръжката и сякаш беше стопено. Споменът нахлу с трясък в главата му. — Аз го убих — промълви тихо той. — Този път го убих.

Моарейн захвърли настрана скършения меч като безполезна вещ, каквато той вече беше, и отри дланите си.

— Тъмния не може да бъде съсечен така лесно. Самият факт, че се появи в небето над Фалме, е повече от обезпокоителен. Не би трябвало да е способен на това, ако е окован, както вярваме. А ако не е, защо още не ни е унищожил всички?

Мин се размърда боязливо.

— В небето ли? — ахна Ранд.

— И двамата — каза Моарейн. — Двубоят ви стана на небето, пред очите на всичко живо във Фалме, а може би и на други градове на Томанска глава, ако поне половината от това, което чувам, е вярно.

— Ние… ние видяхме всичко — намеси се плахо Мин и постави кротко длан върху ръката на Ранд.

Моарейн отново бръкна под пелерината си и измъкна някакъв навит на руло пергамент, като онези големи листа, които използваха уличните художници във Фалме. Рисунката бе малко размазана, но все още достатъчно ясна. Мъж с лице като вкаменен пламък се сражаваше с тояга срещу друг, с меч, сред облаци, в които танцуваха мълнии, а зад тях се вееше знамето на Дракона. Лесно можеше да се познае лицето на Ранд.

— Колко души са видели това нещо? — попита той. — Скъсай го веднага! Изгори го!

Айез Седай пусна пергамента да се завие.

— Това няма да промени нищо, Ранд. Купих го преди два дни в едно село. Продават ги със стотици, може би хиляди, и се носи приказката как Драконът е надвил Тъмния в небесата над Фалме.

Ранд погледна Мин. Тя кимна неохотно и стисна ръката му. Изглеждаше изплашена, но не трепна и не се дръпна от него. „Чудно дали Егвийн си е отишла заради това? Имала е пълно право.“

— Шарката се заплита около теб още по-здраво — каза Моарейн. — Сега имаш нужда от мен повече от всякога.

— Нямам нужда от теб — отвърна й дрезгаво той. — И не те искам. Не желая да имам нищо общо с това. — Спомни си, че го бяха нарекли „Луз Терин“. Не само Баал-замон, но и Артур Ястребовото крило. — Не искам! О, Светлина, от Дракона се очаква отново да разруши Света и да разкъса всичко. Няма да бъда Драконът!

— Ти си това, което си — каза Моарейн. — Ти вече разтърсваш света. За пръв път от две хиляди години Черната Аджа се разкри. Арад Доман и Тарабон са на ръба на войната и там ще стане още по-лошо, когато вестите от Фалме стигнат до тях. Кайриен е в гражданска война.

— В Кайриен не съм направил нищо — възрази той. — Не можеш да ме обвиниш и за това.

— Да не правиш нищо се смята за много дълбока стратагема във Великата игра — въздъхна Моарейв. — Особено както я играят сега. Ти беше искрата и Кайриен избухна като фойерверк. Какво мислиш, че ще стане, когато от Фалме мълвата достигне Арад Доман и Тарабон? Винаги са се намирали мъже, готови да тръгнат след онзи, който се провъзгласи за Дракон, но те никога не са разполагали с такива поличби като тази. Има и още нещо. Ето. — Тя хвърли една кожена кесийка на гърдите му.

Той се поколеба за миг, после я отвори. Вътре имаше парченца от нещо, което приличаше на гледжосана керамика, в черно и бяло. Беше виждал такива парчета и преди.

— Още един печат на затвора на Тъмния — изломоти Ранд. Мин ахна и стисна ръката му — сега нейната ръка търсеше утеха, вместо да предлага.

— Два — каза Моарай. — Три от седемте вече са счупени. Единият, който бе у мен, а два намерих в покоите на височайшия лорд във Фалме. Когато бъдат счупени всичките седем, а може би още преди това, кръпката, с която хората са запушили дупката, изкопана от тях в тъмницата, изградена от Създателя, ще се разкъса и Тъмния ще може отново да провре ръката си през тази дупка и да докосне света. А единствената надежда за света ще бъде Прероденият Дракон да е там и да се изправи срещу него.

Мин понечи да го спре да не става, но той я избута настрани.

— Трябва да походя.

Тя му помогна да се изправи, макар и с многобройни въздишки и мърморене, че ще развреди незарасналата си рана. Той сведе глава и видя, че гърдите му са плътно овързани с бинтове.

За миг Ранд се втренчи в захвърления на земята меч със знака на чаплата — по-точно в това, което бе останало от него. „Мечът на Трам. Мечът на баща ми.“ Неохотно, по-неохотно от всичко, което беше правил през целия си живот, се отърси от надеждата, че ще може някога да докаже, че Трам е истинският му баща. Тази мисъл сякаш разкъса сърцето му. Но тя не промени това, което изпитваше към Трам, а Емондово поле беше единственият дом, който бе познавал. „Фейн е най-важното. Един дълг ми остана. Да го спра.“

Двете жени му помогнаха да стигне до близкия огън. Лоиал беше там и разбира се, четеше книга: „Да отплаваш отвъд залеза“, и Перин също — взираше се в огъня. Шиенарците приготвяха вечерята. Под едно дърво седеше Лан и точеше меча си. Стражникът изгледа Ранд съсредоточено, след което му кимна.

Имаше и още нещо. Знамето на Дракона плющеше на вятъра в центъра на стана. Бяха намерили отнякъде подходяща дръжка, заменила грубия клон, отсечен от Перин.

— Какво прави това тук? — попита Ранд настоятелно. — Да го види всеки, който мине по пътя ли?

— Твърде късно е да се скрие, Ранд — каза Моарейн. — За теб винаги е било твърде късно да се криеш.

— Но не е необходимо и да ме показваш нарочно! Никога няма да намеря Фейн, ако някой ме убие заради това знаме. — Той се обърна към Лоиал и Перин. — Радвам се, че сте останали. Щях да ви разбера, ако не бяхте.

— Че защо да не остана? — каза Лоиал. — Вярно е, че ти се оказа повече тавирен, отколкото предполагах, но все пак си ми приятел. Надявам се поне, че все още си ми приятел. — Ушите му помръднаха колебливо.

— Приятел съм ти — отвърна Ранд. — Поне докато за теб е безопасно да си около мен, а дори и след това.

Усмивката на огиера почти разполови лицето му.

— Аз също оставам — заяви Перин. В гласа му се долавяше нотка на примирение, а също и на одобрение. — Колелото ни втъкава плътно в Шарката, Ранд. Кой от нас можеше да си го помисли в Емондово поле?

Шиенарците се струпаха около тях и за изумление на Ранд всички коленичиха. И всички вдигнаха очи към него.

— Ще се обречем на теб — каза Юно. Останалите закимаха.

— Вие сте се заклели пред Ингтар и пред лорд Агелмар — възрази Ранд. — Ингтар загина като истински воин, Юно. Умря, за да можем ние да се измъкнем с Рога. — Не беше нужно да казва на никого за останалото. Надяваше се, че Ингтар отново е намерил Светлината. — Предайте това на лорд Агелмар, когато се върнете във Фал Дара.

— Казано е — отвърна предпазливо едноокият, — че когато Драконът се прероди, той ще прекъсне всички клетви, ще разруши всички стари връзки. Нищо повече не ни задържа. Искаме да се закълнем пред теб. — Той извади меча си и го положи пред себе си, с дръжката към Ранд. Останалите шиенарци последваха примера му.

— Ти се срази с Тъмния — каза Масема. Масема, който го мразеше. Масема, който сега го гледаше така, сякаш виждаше в него въплъщение на Светлината. — Видях те, повелителю. Всичко видях. Аз съм твой, до смъртта. — Тъмните му очи грееха от благоговение.

— Трябва да избереш, Ранд — каза Моарейн. — Светът ще бъде разрушен независимо дали ще го разрушиш ти, или не. Тармон Гай-дон ще настъпи и това само по себе си ще разкъса света. Все още ли ще се криеш от това, което си, и ще оставиш света да посрещне Последната битка без закрила? Избирай.

Всички го гледаха и чакаха. „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина.“

И той реши.