Великият лов

Глава 2 Посрещането

Из коридорите на цитаделата на Фал Дара, чиито гладки каменни стени бяха оскъдно украсени с елегантни в простотата си стенни пана и семпли паравани, цареше истинска суматоха. Слуги, облечени в черно-жълти ливреи, тичаха по задачите си, за да приготвят покоите за гостите и да отнесат разпореждания в кухненските помещения, като в движение се оплакваха, че няма да успеят да приготвят всичко както трябва за такава високопоставена особа, след като не са ги предупредили. Тъмнооките воини с бръснати глави, само с по една опашка, привързана с кожена лента на темето, не тичаха, но крачеха енергично и лицата им грееха от възбуда, каквато обикновено проявяваха в разгара на битка. Някои от тях заговаряха забързалия се покрай тях Ранд.

— А, ето те и теб, Ранд ал-Тор. Мир да закриля меча ти. Бързаш да се премениш ли? Искаш да изглеждаш добре, когато те представят на Амирлинския трон. Обзалагам се, че ще иска да те види заедно с двамата ти приятели и жените.

Ранд крачеше припряно нагоре към мъжките покои по стълби, достатъчно широки, за да минат по тях двадесет мъже едновремено.

— Самата Амирлин, при това без никакво предупреждение и с такава оскъдна свита! Сигурно е заради Моарейн Седай и вас, южняците. За какво друго?

Широките обковани врати към мъжките отделения бяха почти задръстени от тълпа мъже, коментиращи оживено пристигането на Амирлин.

— Ей, южняко! Разбра ли, че Амирлин е тук? Дошла е заради теб и приятелите ти. Мир, каква висока чест ти се оказва! Тя рядко напуска Тар Валон и не помня да е идвала някога чак до Граничните земи.

Подминаваше ги с по някоя и друга дума за извинение, че трябвало да се измие и да си смени ризата и нямал време за разговори. Всички проявяваха разбиране и го оставяха на мира. Никой не знаеше нещо повече, освен че той с приятелите си е пътувал с Айез Седай, че в групата им има две жени, на които им предстои да заминат за Тар Валон, за да ги обучават за Айез Седай, но думите им се набиваха в съзнанието му, като че ли знаеха всичко. „Дошла е заради мен.“

Премина почти тичешком през мъжките отделения, втурна се в стаята, която делеше с Мат и Перин… и замръзна от изненада. Стаята беше пълна с облечени в черно и жълто жени, които усърдно шетаха из нея. Стаята не беше голяма и прозорците — всъщност две високи амбразури за стрелба с лък, гледащи към вътрешния двор, не я правеха да изглежда по-голяма. Вътре имаше три легла върху покрити с черни и бели плочки платформи, с по един груб скрин до тях, по един обикновен стол и широк гардероб на едната стена. Сега в нея се бяха натъпкали осем жени и се мятаха като риби в рибарски кош.

Жените почти не го погледнаха, а продължиха да разчистват от гардероба дрехите му, както и тези на Мат и Перин. Подменяха ги с нови. Каквото намереха по джобовете, го оставяха грижливо върху скриновете и хвърляха небрежно старите дрехи на купчина, като парцаливи дрипи.

— Какво правите? — скара им се той, щом успя да си поеме дъх. — Това са моите дрехи!

Една от жените изсумтя и само му посочи скъсаното място на ръкава на единственото му опърпано сетре, след което го хвърли на купчината на пода.

Друга, тъмнокоса, с голяма връзка ключове на кръста го изгледа намръщено. Казваше се Елансу и беше шатаян на цитаделата — нещо като домакиня на къщата, макар „къщата“, за която се грижеше, да беше могъща крепост и да й се подчиняваха армии от слуги.

— Моарейн Седай каза, че всичките ви дрехи са износени и че лейди Амалиса ви предоставя нови. Просто се дръпнете и не ни пречете — каза тя с тон, нетърпящ възражения. В цитаделата имаше малко мъже, които шатаян не можеше да командва — някои твърдяха, че в числото на жертвите й влизал дори лорд Агелмар — и тя определено не очакваше да си има неприятности с младеж, който можеше да й бъде син.

Той не възрази — нямаше време за спорове. Амирлинския трон можеше всеки момент да се разпореди да го намерят.

— Дълбока почит към лейди Амалиса за нейния дар — отвърна той според шиенарския обичай. — И дълбока почит към вас, Елансу Шатаян. Моля, предайте благодарността ми на лейди Амалиса и и кажете, че съм готов да й служа от цялото си сърце и душа. — Това трябваше да задоволи вкуса към церемониалност и на двете жени. — Но сега, ако ме извините, бих искал да се преоблека.

— Добре — кимна със задоволство Елансу. — Моарейн Седай без друго се разпореди да смените цялото си старо облекло. До последното парцалче. Долното също. — Няколко жени го изгледаха, но нито една не понечи да тръгне към вратата.

Той прехапа устни, за да не се разсмее истерично. Тук, в Шиенар, имаше твърде много обичаи, съвсем различни от порядките, с които беше свикнал, а с някои от тях едва ли изобщо щеше да свикне, дори да живееше тук цяла вечност. Посещаваше банята в ранните часове на деня, когато в големите, облицовани с плочи басейни нямаше хора, след като установи, че по всяко друго време може да дойде някоя жена и най-спокойно да влезе в басейна при него. Можеше да бъде слугиня от кухните или самата лейди Амалиса, сестрата на лорд Агелмар — баните в Шиенар бяха едно от местата, където не съществуваха различия в ранга — и въпросната жена очакваше от него да изтрие гърба й в замяна на същата услуга, като го питаше невинно защо лицето му е толкова зачервено и да не би да е изгорял на слънце? Скоро разбраха на какво се дължат изчервяванията му и не една жена в цитаделата ги намираше за изключително чаровни.

„Само след час може да загина или да ми се случи дори нещо още по-лошо, а те чакат да видят дали ще се изчервя!“ Той се окашля предпазливо.

— Ако ме изчакате отвън, ще ви подам и останалите си дрехи. Кълна се!

Една от жените се изкиска и дори устните на Елансу се изкривиха в усмивка, но шатаян кимна й даде знак на помощничките си да съберат отрупаните купчини стари дрехи. Тя напусна последна и се спря на прага, за да добави:

— И ботушите също. Моарейн Седай каза всичко.

Той отвори уста, но размисли и се отказа да възразява. Ботушите му си бяха здрави. Бяха направени от Алвин ал-Ван, обущаря на Емондово поле и му бяха удобни. Но ако жертвата на ботушите щеше да накара шатаян най-после да напусне стаята и да го остави на мира, поне за малко, бе готов да й даде и тях, и каквото още поиска. Нямаше време.

— Да. Да, разбира се. За мен е чест. — И той хвана дръжката на вратата, подканяйки я да излезе.

Останал най-сетне сам, Ранд се тръшна на леглото и започна да смъква ботушите си — наистина му бяха удобни, макар и малко поизносени — кожата им тук-там беше охлузена, но все още можеха да се носят — след което припряно започна да се съблича, трупайки всичко върху старите ботуши. После също така припряно се изми на мивката до вратата. Водата беше студена — водата в мъжките отделения винаги беше студена.

Гардеробът беше с три широки крила и всяка от вратите беше гравирана в сдържания шиенарски стил, по-скоро намеквайки, отколкото показвайки водопади и скални вирове. Той отвори средната врата и се стресна, когато видя това, което бе заменило старите му дрехи. Дузина палта с високи яки, от най-финия вълнен плат и скроени като най-елегантните дрехи, които беше виждал на гърба на някой богат търговец или лорд. И всичките бяха избродирани като празнични дрехи. Цяла дузина! По три ризи за всяко сетре, от лен и коприна, с широки ръкави и маншети. Два плаща. Два, при положение че през целия си живот се беше оправял с едно просто наметало. Единият плащ, тъмнозелен, бе изработен семпло, от здрав вълнен плат, а другият беше тъмносин, с висока яка, с гайтани, изобразяващи чапли… и още нещо, високо на лявата гръд, там, където някой лорд би носил своя герб…

Ръката му сама се плъзна по плаща. Сякаш несигурни какво им предстои да напипат, пръстите му погалиха изпъкналата бродерия на змия, завила се почти в кръг, змия с четири крака и златна лъвска грива, с тяло, покрито с пурпурни и златисти люспи, и всеки крак увенчан с по пет златни нокътя. Ръката му се дръпна, сякаш се бе опарил. „Светлината да ми е на помощ! Амалиса ли е направила това, или Моарейн? Колцина са го видели? И колко от тях знаят какво означава? Дори и една да е, пак е твърде много! Да ме изгори дано, тя иска да ме убият! Проклетата Моарейн, дори не пожела да поговори с мен, но ето че сега ми дава тези проклети нови дрехи, в които да загина!“

Почукването по вратата така го стресна, че чак подскочи.

— Готов ли сте? — чу се гласът на Елансу. — Казах, до последното парцалче. Може би все пак трябва да… — Последва изскърцване, сякаш жената натискаше бравата.

Стреснат, Ранд осъзна, че е съвсем гол.

— Ей сега — извика той. — Мир! Моля ви, не влизайте! — Набързо събра на куп това, което беше съблякъл, ботушите и всичко останало. — Ей сега ще ви ги подам. — Скрит зад вратата, той я отвори толкова, че да може да избута купчината дрехи в ръцете на щатаян. — Това е всичко.

Тя понечи да надникне.

— Сигурен ли сте? Моарейн Седай каза всичко. Може би все пак трябва да погледна…

— Това е всичко! — изръмжа той. — Чест и почитания! — И затръшна вратата. В коридора се разнесе женски смях.

Той изруга под нос и припряно започна да се облича. Не смяташе да позволи на някоя от тези жени да нахълта отново и да му досажда. Платът на сивия брич се оказа по-груб, отколкото беше свикнал, но въпреки това му беше удобен, а ризата с бухналите ръкави беше толкова бяла, че всяка добра стопанка от Емондово поле в деня за пране щеше да остане доволна. Високите до коленете нови ботуши му лепнаха, сякаш ги беше носил цяла година, и той се замоли дано само да са направени от обущар, а не са дело на някоя Айез Седай.

Дрехите в крилото на гардероба можеха да образуват куп, висок колкото самия него. Но все пак Ранд беше възвърнал навика си да се преоблича с чисти ризи и да не носи едни и същи гамаши ден след ден, докато потта и прахта не ги направят по-твърди и от ботуши.

Той измъкна дисагите си от скрина до леглото и натъпка каквото можа в тях, след което с неохота просна изящния плащ на леглото и натрупа върху него още ризи и бричове. Сгъна го така, че опасната бродерия да остане вътре, и го завърза като денк, не по-различен от онези, които беше виждал на гърбовете на млади мъже по пътищата.

Мощен звук на тромпети прокънтя отвън през бойниците-прозорци, отвърнаха му роговете по кулите на цитаделата.

— Ще разплета тази дивотия, когато ми остане време — промърмори той. Беше виждал как жените разплитат бродерия, когато направят грешка или не им хареса шарката, и смяташе, че няма да е особено трудно.

Останалите дрехи — всъщност повечето от тях — напъха обратно в гардероба. Не беше нужно да оставя ясни знаци, че се кани да избяга, за някой, който можеше да надникне в стаята.

Навъсен коленичи край леглото. Облицованата с плочки платформа под него всъщност бе печка, чийто слаб огън трябваше да затопля леглото в най-студените нощи на шиенарската зима. Нощите тук бяха по-студени, отколкото Ранд бе свикнал за това време на годината, но одеялата топлеха достатъчно. Той отвори вратичката на печката и извади един денк, който не можеше да остави. Елансу не би и предположила, че някой може да крие тук дрехи.

Постави денка върху одеялата на леглото и го развърза. Плащът на веселчуна, обърнат наопаки, за да се скрият стотиците кръпки по него, кръпки с невъобразими размери и многообразие от цветове. Самият плащ беше достатъчно здрав — цветните кръпки бяха отличителният знак на веселчуна. Бяха.

Вътре имаше две кожени кутии. В по-голямата имаше лютня, която той никога не бе докосвал. „Лютнята не е предназначена за тромави селяшки пръсти, момче.“ В другата, дълга и тънка, лежеше инкрустираната със злато и сребро флейта, с чиято помощ неведнъж си беше изкарвал вечерята, откакто бе напуснал родния дом. Веселчунът Том Мерилин го бе научил да свири на флейтата преди да загине. Всеки път, когато я докоснеше, Ранд не можеше да не си спомни за Том, за пронизващите му сини очи и дългите бели мустаци — и как хвърли в ръцете им денка и им извика да бягат. А после се затича, в двете му ръце като по магия се появиха два ножа, сякаш изнасяше представление, и застана срещу мърдраала, който бе дошъл, за да ги убие.

Потръпна и завърза денка.

— С това се свърши. — Но се сети отново за вятъра на върха на кулата и тихо добави: — Странни неща стават толкова близо до Погибелта. — Не беше сигурен, че вярва на тези думи, най-малко на съдържанието, което Лан се бе опитал да вложи в тях. Но във всички случаи, дори и без появата на Амирлинския трон, отдавна бе дошло времето да напусне Фал Дара.

Загърна се с плаща, който си бе оставил — тъмнозеления, който му напомняше за дома, за фермата в Западния лес, където бе отраснал, и за Водния лес, където се бе научил да плува — след това окачи на колана си меча със знака на чаплата и провеси от другата страна колчана със стрелите. Лъкът му с неизпъната тетива висеше на стената до лъковете на Мат и Перин — беше с две длани по-висок от собствения му ръст. Беше си го направил сам, след като пристигна във Фал Дара, и само още двама души, Лан и Перин, можеха да го изпънат. Нагласи одеялото и новия си плащ и ги метна на лявото си рамо, а върху тях постави седлото и стисна дръжката на меча. „Мечът да ти е подръка. Нека си мислят, че си опасен. Може би все някой ще се хване.“

Открехна предпазливо вратата и се увери, че коридорът е почти празен. Някакъв слуга в ливрея притича край него, но не го удостои дори с поглед. Щом забързаните му стъпки заглъхнаха, Ранд излезе в коридора.

Мъчеше се да върви естествено, дори небрежно, но знаеше, че с багажа и седлото на гърба прилича точно на това, което беше — човек, тръгнал на път, от който няма намерение да се връща. Тромпетите призоваха отново, този път по-глухо.

Конят му, висок дорест жребец, се намираше в северната конюшня, наричана още Владетелската конюшня, близо до портата, използвана от самия лорд Агелмар, когато излизашо да язди. Но точно днес владетелят на Фал Дара или някой от фамилията едва ли щеше да язди, така че конюшнята трябваше да е празна, с изключение на конярите. От стаята на Ранд до Владетелската конюшня можеше да се стигне по два пътя. Единият щеше да го преведе обиколно около цитаделата, зад личната градина на лорд Агелмар, после покрай задния край на крепостта, през ковачниците на налбантите, които в този момент най-вероятно също бяха празни, и през двора на конюшните. Достатъчно дълго, за да имат време да издадат заповед за издирването му, да го намерят и да го спрат преди да е стигнал до коня си. Другият беше по-кратък — през парадния двор, където в момента пристигаше самата Амирлин с поне дузина Айез Седай.

При тази мисъл кожата му отново настръхна. Вече си бе имал работа с повече Айез Седай, отколкото се полагат на един обикновен човек за цял живот. Дори само една от тях беше повече от достатъчно. Всички сказания го твърдяха и той лично го беше изпитал. Въпреки това не се изненада, когато краката му сами го повлякоха към парадния двор. Никога нямаше да види легендарния Тар Валон — такъв риск не можеше да си позволи нито сега, нито никога — но можеше поне да хвърли един поглед към Амирлинския трон преди да замине. Щеше да е все едно да види кралица. „Едва ли ще е толкова опасно само да я погледна отдалече. После ще се махна и тя изобщо няма да разбере, че съм бил тук.“

Отвори обкованата с желязо врата към външния параден площад и пристъпи мълчаливо навън. Проходите на стените, които го обкръжаваха, бяха претъпкани с воини, със слуги в ливреи, чистачи в изцапани с конска тор престилки, отрупани нагъсто, с деца, яхнали раменете на възрастните, за да могат да виждат над главите им, или надничащи иззад кръстовете и коленете им. Всички тераси за стрелците бяха претъпкани като кошове с ябълки и дори от бойниците надничаха любопитни лица. Други хора бяха образували човешка стена около площада. Всички мълчаливо очакваха предстоящата церемония.

Като се извиняваше на хората, които се случваше да бутне, Ранд започна да си пробива път покрай стената пред ковачниците и складовете за стрели. Фал Дара си беше укрепление, въпреки размерите на крепостта и мрачното й величие, и всички постройки в нея бяха предназначени за военни цели. Някои го изглеждаха намръщено, докато други се втренчваха озадачено в седлото и дисагите му, но никой не нарушаваше възцарилата се тишина. Повечето дори не си правеха труда да погледнат кой ги е бутнал.

Не му беше трудно да вижда над главите на тълпата какво става сред площада. Точно пред вътрешната страна на парадните порти се бяха подредили шестнадесет конници. Нямаше и двама с еднакво снаряжение и еднакви мечове и нито един не приличаше на Лан, но Ранд не се съмняваше, че са Стражници. С кръгли и квадратни, с издължени и тесни лица — всички те имаха такъв вид, сякаш виждаха неща, които другите не можеха да видят, и чуваха неща, които останалите не можеха да чуят. Застанали в отпуснати пози, приличаха на глутница вълци. У всички имаше само едно общо нещо: всички до един бяха наметнати с плащове, чиито цветове се преливаха, като онзи, който Ранд за пръв път бе видял на раменете на Лан, плащът, който понякога сякаш се сливаше с околната среда и изчезваше заедно с човека, който го носеше. Не беше никак лесно да наблюдаваш толкова подобни плащове на едно място, без да ти се свие стомахът.

На десетина крачки пред Стражниците стоеше редица жени, изправени пред конете си, с отметнати качулки на пелерините си. Сега вече можеше да ги преброи. Четиринадесет. Четиринадесет Айез Седай. Не можеше да са нищо друго. Високи и ниски, тънки и закръглени, с подрязани или дълги коси, спуснати на раменете или вързани на плитка. Дрехите им бяха не по-малко разнообразни от тези на Стражниците и с толкова различни кройки и цветове, колкото бяха жените. И все пак между тях също имаше нещо общо, нещо, което се долавяше само когато бяха застанали така една до друга. За жени те сякаш нямаха възраст. От това разстояние човек можеше да ги вземе за млади, но той знаеше, че отблизо ще се окажат досущ като Моарейн. Млади на пръв поглед, но всъщност не толкова, с гладка кожа на лицето, но с твърде зряло изражение и очи, които знаеха твърде много.

„Отблизо ли? Глупак! Та аз вече съм твърде близо! Да ме изгори дано, вече отдавна трябваше да съм далеч оттук.“ Понечи да продължи към целта си — друга обкована с желязо врата на отсрещната страна на площада, но не можа да се сдържи да не погледне какво става в средата му.

Външно спокойни, Айез Седай не обръщаха никакво внимание на множеството зрители и следяха единствено спуснатите завеси на паланкина, който се намираше в центъра на площада. Конете, които го носеха, стояха мирно, като че до тях бяха застанали коняри, но всъщност до паланкина стоеше само една снажна жена с лице на Айез Седай, която изобщо не поглеждаше към животните. Държеше пред себе си с две ръце висок колкото нея жезъл, увенчан с позлатен пламък.

В другия край на площада, срещу паланкина, бе застанал лорд Агелмар — изправен, неподвижен и безмълвен като скала, с неразгадаемо изражение. Тъмносиньото му сетре с висока яка бе извезано с трите червени лисици в бяг, герба на Двора Джагад, и възнасящия се Черен ястреб — символа на Шиенар. До него стоеше шамбаянът Ронан, попрегърбен от тежестта на годините, но все още снажен; знакът на трите червени лисици увенчаваше високия жезъл в ръцете му. Ронан беше равнопоставен на Елансу в надзора над цитаделата — шамбаян и шатаян, но Елансу бе оставила в неговите ръце твърде малко задължения, свързани главно с церемониите и ролята му на личен секретар на лорд Агелмар. Косите и на двамата бяха завързани на бели като сняг опашки.

Всички участници в церемонията — Стражниците, Айез Седай, владетелят на Фал Дара и неговият шамбаян — стояха безмълвни. Наблюдаващото множество сякаш бе спряло да диша. Въпреки желанието си Ранд се закова на място.

Изведнъж Ронан вдигна жезъла в ръцете си и удари силно три пъти с него в широките каменни плочи, за да призове към тишина.

— Кой пристига тук? Кой пристига тук? Кой пристига тук?

В отговор жената до паланкина също удари три пъти с жезъла си.

— Пазителят на Печатите. Пламъкът на Тар Валон. Амирлинския трон.

— Защо трябва да пазим? — запита настоятелно Ронан.

— Заради надеждата на човечеството — отвърна високата жена.

— От кого пазим?

— От сянката по обед.

— Колко още ще бдим?

— От изгрев слънце до изгрев слънце, докато се върти Колелото на времето.

Агелмар се поклони и полъхът на пролетния вятър развя бялата опашка на косата му.

— Фал Дара ви предлага хляб, сол и гостоприемство. Добре дошла, Амирлински трон, във Фал Дара. Тук пазим неотстъпно. Тук мирът е съхранен. Добре дошла.

Високата жена дръпна завесата на паланкина и от него слезе Амирлинския трон. Тъмнокоса и лишена от възраст като всички Айез Седай, тя стъпи на земята и бавно огледа събралото се множество. Ранд присви очи, когато погледът й премина през него; за миг му се стори, че го докосна. Но очите й продължиха нататък и се спряха на лорд Агелмар. Един лакей в ливрея коленичи до нея и й поднесе сребърна табла със сгънати влажни кърпи, от които все още се вдигаше пара. Тя изтри церемониално ръцете и лицето си.

— Благодарност за твоето гостоприемство, синко. Дано Светлината да освети Двора на Джагад. Дано Светлината да освети Фал Дара и нейните хора.

Агелмар се поклони отново.

— Висока чест ни оказвате, майко. — Това, че тя го нарече „синко“, а той нея — „майко“, не прозвуча никак странно, въпреки че ако се съдеше по нейното гладко лице и бръчките по неговото, мъжът спокойно можеше да бъде неин баща или дядо. Осанката й беше още по-величествена и от неговата. — Дворът на Джагад е ваш. Фал Дара е ваша.

От всички страни се надигнаха възгласи и удариха като мощни приливни вълни в стените на цитаделата.

Ранд потръпна и се запъти припряно към спасителната врата, без повече да се интересува дали няма да блъсне някого. „Това твое проклето въображение. Та тя дори не знае кой си. Засега. Кръв и пепел, ако те познаваше…“ Не искаше и да си помисли какво щеше да стане, ако го познаваше, ако знаеше какво е той. И какво ли щеше да стане с него, когато разбереше. Зачуди се дали вятърът преди малко, на покрива на кулата, нямаше нещо общо с нея; Айез Седай можеха да предизвикват такива неща. Въздъхна с облекчение едва след като се промуши през вратата и я затръшна зад себе си. Възгласите на посрещачите на площада заглъхнаха зад гърба му.

Коридорите тук се оказаха също толкова празни, колкото предишните, и той едва се сдържа да не затича. Навън, през един по-малък площад с водоскок в средата, после по друг коридор и по настлания с каменни плочи двор пред конюшните. Владетелската конюшня, построена като част от крепостната стена, беше висока продълговата сграда с големи прозорци, гледащи навътре, а отделенията за конете бяха на две нива. Ковачницата от другата страна на двора беше безмълвна. Налбантът и ратаите му бяха отишли да видят посрещането.

Тема, главният коняр, мъж с грубовато лице, го посрещна с нисък поклон пред широките врати на конюшнята, като докосна с длан челото и после сърцето си.

— Готов да ви служа с дух и сърце, милорд. Какво ще благоволите да направи Тема за вас? — Той нямаше войнска опашка. Косата му се бе сплъстила на главата му като обърната сива купа.

Ранд въздъхна.

— За стотен път ти казвам, Тема, не съм никакъв лорд.

— Както пожелаете, милорд. — Последва още по-чинен поклон.

Това, което предизвикваше проблема, беше името му и асоциацията, която предизвикваше. Ранд ал-Тор. Ал-Лан Мандрагоран. При Лан, според обичая на Малкиер, кралското „ал-“ го означаваше като крал, макар че той самият никога не използваше това име. За Ранд това „ал“ беше просто част от името му, макар да беше чувал, че някога, преди много време, преди Две реки да се нарекат така, е означавало „син на“. Но някои от слугите в цитаделата на Фал Дара го бяха разбрали в смисъл, че и той е крал или поне принц. Всичките му възражения бяха довели само до това, че го понижиха до ранга на лорд. Поне така му се струваше — не беше виждал толкова поклони и раболепство дори пред самия лорд Агелмар.

— Искам да ми оседлаеш Дорчо, Тема. — Знаеше, че няма смисъл да настоява сам да си го оседлае: Тема нямаше да позволи Ранд да си изцапа ръцете. — Смятам да прекарам няколко дни из околностите на града.

Само веднъж да се озовеше на гърба на дорестия си жребец и след няколко дни щеше да е край река Еринин или дори отвъд границата, в Арафел. „И повече няма да могат да ме намерят.“

Конярят се прегъна почти на две и замръзна в тази поза.

— Простете, милорд — прошепна той дрезгаво. — Моля да ми простите, но Тема не може да се подчини.

Смутен, Ранд се изчерви и предпазливо се огледа — наоколо нямаше никой, — след което сграбчи мъжа за рамото. Не можеше да спре Тема и неколцина като него да се държат по този начин, но поне можеше да се опита да направи така, че друг да не забележи раболепието им.

— Защо да не може, Тема? Тема, погледни ме в очите, моля те. Защо не може?

— Заповядано е, милорд — отвърна шепнешком Тема. Очите му останаха сведени, не от страх, а от срам, че не може да изпълни искането на Ранд. От подобно нещо шиенарците се срамуваха толкова, колкото други хора, ако ги дамгосат с етикета „крадец“. — Нито един кон не може да излезе от тази конюшня, докато не бъде отменена заповедта. Не само от тази, а от никоя конюшня в цитаделата, милорд.

Ранд понечи да успокои човека, че всичко е наред, но вместо това облиза устни и запита смутено:

— Нито един кон от никоя конюшня?

— Да, милорд. Заповедта я донесоха преди малко. Само преди няколко минути. — Гласът на Тема възвърна силата си. — Освен това всички порти са затворени, милорд. Никой не може да влиза или напуска без разрешение. Дори и градският патрул, така поне казаха.

Ранд преглътна с усилие, но не можа да се отърве от чувството, че нечии пръсти са се впили в гръкляна му.

— Тази заповед, Тема, лорд Агелмар ли я издаде?

— Разбира се, милорд. Кой друг във Фал Дара би могъл да издаде такава заповед?

„Кой друг?“ Най-голямата камбана на камбанарията на цитаделата изкънтя и Ранд подскочи като ужилен. Към нея се присъединиха и други камбани, из целия град.

— Ако ми е позволена тази дързост — проговори конярят, надмогвайки ека на камбаните — милорд би трябвало да е много щастлив.

Ранд трябваше да извика, за да преодолее шумотевицата.

— Щастлив ли? Защо?

— Посрещането свърши, милорд. — Тема посочи към камбанарията. — Всеки момент Амирлинския трон ще изпрати да повикат милорд, както и приятелите на милорд при нея.

Ранд хукна. Мерна само за миг изумената физиономия на Тема и изчезна. Изобщо не го интересуваше какво щеше да си помисли конярят. „Тя всеки момент ще изпрати хора да ме намерят.“