Великият лов

Глава 46 Да излезеш от Сянката

Докато приближаваха зданията, където държаха дамане, Нинив и останалите чуха далечни викове. Тълпите вече започнаха да се трупат и хората по улиците изглеждаха някак изнервени, стъпките им бяха някак по-бързи и ситни от обичайното и в погледите, които мятаха към Нинив и жената, която тя теглеше завързана на сребърната каишка, се долавяше безпокойство.

Елейн погледна към източника на шума и виковете, една улица по-нагоре от сградата, над която плющеше знамето с ястреба, стиснал в ноктите си мълнии.

— Какво става там?

— Нищо общо с нас — отвърна твърдо Нинив.

— Надяваш се — добави Мин. — Аз също. — Тя закрачи още по-бързо по стълбите и след малко изчезна във високото каменно здание.

Нинив придърпа каишката.

— Не забравяй, Сийта, ти искаш да се измъкнем не по-малко от нас.

— Да — отвърна трескаво сеанчанката. Беше забила брадичка в гърдите си, за да скрие лицето си. — Няма да ви създам никакви неприятности, кълна се.

Разминаха се с една сул-дам с дамане и Нинив ги стрелна с поглед, за да се увери, че жената с нашийника не е Егвийн. Държеше Сийта близо до себе си, та ако дамане усетеше способността за преливане у една от тях, да си помисли, че е Сийта. Двете жени не им обърнаха внимание. Единственото, което бяха видели, беше рокля с мълнии по гърдите и сива рокля — дрехи на жени, свързани със сребърната нишка на ай-дам. Просто още една Държачка на каишка и една Окаишена, и някакво местно момиче, притичващо след тях, понесло вързопа на сул-дам.

Нинив бутна вратата и трите влязоха.

Каквото и да беше причинило суматохата под знамето на Тюрак, то все още не беше стигнало дотук. Из преддверието се мяркаха само жени. Три дамане в сиво и техните сул-дам с гривните. Две жени с мълнии по роклите си говореха нещо встрани, а други три се разхождаха сами. Четири, облечени като Мин, в прости тъмни вълнени рокли, пристъпваха забързани по коридора, понесли тави.

Мин бе застанала в очакване в единия край на преддверието. Хвърли им само един поглед и закрачи навътре в сградата. Нинив поведе Сийта по коридора след Мин, Елейн заситни зад тях. Никой не ги поглеждаше повече от веднъж, но на Нинив й се стори, че струйката пот, потекла по гръбнака й, скоро ще се превърне в река. Подкара Сийта бързо, за да не може на никоя да й остане време да ги погледне повторно или още по-лошо — да ги попита нещо. Забила очи в пръстите на краката си, Сийта се нуждаеше от толкова малко подкана, че на Нинив й се стори, че ще се затича напред, ако не я задържаше каишката.

Качиха се до четвъртия етаж. Тук таваните бяха ниски, а коридорите — празни и притихнали, ако се изключеха приглушените женски ридания зад стените.

— Това място… — подхвана Елейн и поклати глава. — Усещам, сякаш…

— Да — промълви мрачно Нинив и погледна гневно Сийта, която не откъсваше очи от пода. Бледнината от страха правеше кожата на сеанчанката още по-бледа.

Мин отвори една врата и влязоха в тясно коридорче, с грубо сковани дървени стени. Мин забърза към последната врата вдясно и я бутна.

Тъничка девойка седеше край малка масичка. Главата й бе отпусната върху ръцете, но още преди да вдигне очи, Нинив позна Егвийн. От сребърния нашийник около врата й се спускаше сребриста лента, отвеждаща към гривна, окачена на закачалка на стената. Щом ги видя, очите й се разшириха и устните й се размърдаха безмълвно, но след като Елейн затвори вратата, Егвийн изведнъж се изкикоти и после уплашено притисна длани към устата си.

— Знам, че не сънувам — промълви тя с треперещ глас, — защото ако сънувах, щяхте да сте Ранд и Гавин, яхнали снажни жребци. Бях се унесла. Стори ми се, че Ранд е тук. Не го видях, но ми се стори… — Гласът й заглъхна.

— Ако смяташ да чакаш тях… — почна сухо Мин.

— О, не. О, не! Но откъде изникнахте? Как успяхте? Тази рокля, Нинив, и ай-дам, а коя е… — Тя рязко изписка. — Това е Сийта! — Гласът й така се втвърди, че Нинив едва го разпозна. — Бих искала да я натопя в делва с вряла вода!

Сийта беше стиснала очи и трепереше.

— Какво са ти направили? — възкликна Елейн. — Какво са могли да ти направят, че да желаеш такова нещо?

Егвийн не отмести поглед от сеанчанката.

— Бих искала да я накарам тя да го изпита. Точно това ми направи тя, накара ме да се почувствам все едно, че съм натопена до шията в… — Тя потръпна. — Ти не знаеш какво значи да носиш такова нещо, Елейн. Не можеш да си представиш какво могат да ти причинят. Така и не мога да реша коя от двете е по-лошата, Сийта или Ренна, но всички са еднакво омразни.

— Мисля, че разбирам. — отвърна бавно Нинив. Усещаше потта, рукнала по кожата на Сийта, хладните тръпки, разтърсващи крайниците й. Жълтокосата сеанчанка беше ужасена. Единственото, което можеше да направи за нея, бе ужасът на Сийта да се оправдае, тук и веднага.

— Можеш ли да ми свалиш това? — попита Егвийн, докосвайки нашийника. — Би трябвало да можеш, след като си могла да го поставиш на нея…

Нинив преля съвсем тънка струйка. Нашийникът на врата на Егвийн предлагаше достатъчен повод за гняв, а и да не беше, страхът на Сийта, осъзнаването колко наистина заслужен бе той и собственото й разбиране какво й се иска да направи на тази жена щяха да стигнат. Нашийникът щракна, отвори се и падна от гърлото на Егвийн. Удивена, Егвийн опипа шията си.

— Облечи моите дрехи — подкани я Нинив. Елейн вече разгъваше вързопа върху лзглото. — Ще излезем и никой няма дори да те забележи. — За миг помисли дали да не задържи сайдар — определено беше набрала достатъчно гняв, а усещането бе толкова хубаво — но макар и неохотно, го остави да се оттече. Това беше единственото място във Фалме, където не съществуваше вероятност някоя сул-дам и дамане да дойдат да проверят, усетили, че някой прелива, но със сигурност щяха да го направят, ако някоя дамане забележеше сиянието около жена, която смята за сул-дам. — Не разбирам защо сама не си се махнала досега. Сама си и дори да не можеш да измислиш как да махнеш това нещо от врата си, можеше просто да го вдигнеш и да побегнеш.

Докато Мин и Елейн трескаво й помагаха да се преоблече в старата рокля на Нинив, Егвийн й обясни какво означаваше оставянето на гривната на място от сул-дам и как й прилошаваше при всеки опит за преливане, освен ако гривната не е на ръката на сул-дам. Можеше да пипа нашийника колкото си иска, стига да не си помисля да го откопчава — и най-малкият намек за това и…

Нинив усети, че й прилошава. От гривната на ръката й се повдигаше. Беше отвратително. Дощя й се да я махне преди да е научила още нещо за ай-дам, нещо, от което сигурно щеше да се чувства просмукана цял живот.

Тя разкопча сребърния маншет на ръкава си и я измъкна, затвори я и я окачи на закачалката.

— Не си мисли, че сега можеш да се развикаш за помощ. — Тя размаха юмрук пред носа на Сийта. — Отвориш ли си устата, наистина ще съжалиш, че си се раждала, а на мен не ми трябва това проклето… нещо.

— Вие… вие не смятате да ме оставите тук с това, нали? — прошепна изплашено Сийта. — Не можете! Вържете ме. Запушете ми устата, за да не мога да викам. Моля ви!

Егвийн се изсмя горчиво.

— Остави я така. Няма да викне за помощ дори и без парцал в устата. Остава ти само да се надяваш тази, която те намери, да те освободи от ай-дам и да премълчи малката ти тайна, Сийта. Мръсничката ти тайна, нали?

— За какво говориш? — попита я Елейн.

— Много мислех за това — отвърна Егвийн. — Когато ме оставяха сама, мисленето беше единственото нещо, което можех да правя. Повечето от тях могат да разберат дали една жена прелива, независимо дали са завързани за тях, или не. Не бях сигурна, но Сийта го доказва.

— Какво доказва? — настоя Елейн и очите й внезапно се разшириха — бе разбрала за какво става дума. Егвийн продължи.

— Нинив, ай-дам действа само на жени, които могат да преливат. Не разбираш ли? Сул-дам могат да преливат, също както дамане. — Сийта изръмжа през зъби и яростно затръска глава да отрече. — Една сул-дам по-скоро би умряла, отколкото да признае, че може да прелива, дори да го знаеше. Те изобщо не упражняват тази способност, така че не могат да направят нищо с нея, но могат да преливат.

— Аз ти казах — намеси се Мин. — Иначе този нашийник нямаше да й подейства. — Закопчаваше последните копчета по гърба на Егвийн. — Всяка жена, която не може да прелива, щеше да те изиграе като последна глупачка, ако се опиташ да я контролираш с това нещо.

— Но как е възможно? — удиви се Нинив. — Мислех, че Сеанчан поставят нашийници на всяка жена, която го може.

— Всички, които намерят — каза Егвийн. — Но тези, които могат да намерят, са като теб, мен и Елейн. Ние сме родени с него, готови сме да преливаме независимо дали ще ни учат, или не. Но какво да кажем за момичетата на Сеанчан, които не са родени с тази дарба, но могат да бъдат научени? Не от всяка жена може да стане… Държачка на нашийник. Ренна смяташе, че проявява добрина, когато сул-дам идват да изпитат момичетата. Искат да намерят такива като теб и мен и да ги окаишат, но дават на всички останали да сложат гривните, за да проверят дали могат да усетят онова, което изпитва бедната жена в нашийника. Онези, които могат, биват отвеждани, за да ги обучават за сул-дам. Тъкмо те са жените, които могат да бъдат научени.

Сийта хлипаше тихо.

— Не. Не. Не. — Отново и отново, без да може да спре.

— Знам, че е ужасна — промълви Елейн. — Но изпитвам желание да й помогна някак си. Тя можеше да е една от нашите сестри, но Сеанчан са изопачили всичко.

Нинив понечи да отвори уста, за да й каже, че е по-добре да се погрижи как да помогне на тях самите, и изведнъж вратата се отвори.

— Какво става тук? — извика Ренна. — Гости? — Тя се втренчи в Нинив. — Не съм разрешавала на никоя да се свързва с моето галениче Тули. Дори не знам коя си… — Очите й се спряха на Егвийн… Егвийн, облечена в роклята на Нинив, вместо в сивата на дамане, Егвийн без нашийник на гърлото си… — и станаха големи като палачинки. Не й остана време да извика.

Преди някоя от останалите да успее да се помръдне, Егвийн грабна каната от умивалника и удари Ренна в диафрагмата. Каната се строши, а сул-дам изпъшка и се преви на две. Егвийн скочи върху й с вой, просна я по гръб, пресегна се за нашийника, който се търкаляше на пода, и го щракна на врата й. С едно дръпване на сребърната каишка изтегли гривната от закачалката и я намести на китката си. Устните й се бяха дръпнали, оголвайки зъбите й, а очите й се бяха приковали в лицето на Ренна в израз на ужасяващо съсредоточение. Притиснала с колене раменете на сул-дам, тя затисна с две ръце устата й. Ренна се загърчи ужасно и очите й се изцъклиха; хрипливи звуци заизлизаха от гърлото й, приглушени от дланите на Егвийн; петите й удряха по пода.

— Престани, Егвийн! — Нинив сграбчи Егвийн за раменете и я дръпна. — Престани! Ти не искаш това! — Ренна остана изпъната по гръб, с посивяло лице и задъхана, втренчена в тавана.

Изведнъж Егвийн се хвърли в прегръдките на Нинив и захлипа, заровила лице в гърдите й.

— Тя ме уязви, Нинив. Да знаеш само какво ми направи! Всички те. Мъчиха ме и ме мъчиха, докато не започнах да правя това, което искаха от мен. Мразя ги! Мразя ги заради всичко, което ми причиниха, мразя ги, защото не можех да се спра да правя това, което искаха от мен,

— Знам — отвърна й кротко Нинив и я погали по косата. — Имаш пълно право да ги мразиш, Егвийн. Пълно право. Заслужават го. Но не бива да позволиш да те накарат да станеш като тях.

Сийта седеше на пода, покрила лицето си с длани. Ренна докосна невярващо нашийника на гърлото си и поклати глава.

Егвийн се изправи и бързо изтри сълзите си.

— Не съм. Не съм като тях. — Тя рязко дръпна гривната от китката си и я хвърли на пода. — Не съм. Но бих искала да ги убия.

— Заслужават го. — Мин гледаше мрачно двете сул-дам.

— Ранд би убил всеки, който е направил такова нещо — промълви Елейн. Сякаш се беше вкочанила. — Сигурна съм, че би го направил.

— Може би си го заслужават — отрони Нинив. — И може би той би го направил. Но мъжете често бъркат мъстта и убийството със справедливостта и рядко раздават истинско правосъдие. — Тя самата често бе раздавала правосъдие с Женския кръг. Понякога мъжете се явяваха на съд пред тях, смятайки, че Женският кръг ще отсъди спора им по-добре, отколкото Селския съвет, но пък винаги си въобразяваха, че могат да повлияят на решението с красноречие или с призиви за милост. Женският кръг въздаваше милост тогава, когато си струваше, но справедливост — винаги, и присъдата винаги се произнасяше от Премъдрата. Тя вдигна гривната, захвърлена от Егвийн, и я затвори. — Бих освободила всяка жена тук, ако можех, и бих унищожила всички тези неща, до последното. Но след като не мога… — Тя постави гривната на закачалката върху другата и се обърна към двете сул-дам. — Вече не сте Държачки на каишки. Може би, ако сте много тихи, ще останете тук сами достатъчно дълго, за да измислите как да си махнете нашийниците. Колелото тъче така, както то само пожелае, и може да се окаже, че вие двете сте направили достатъчно добро в живота си, за да се компенсира злото, което сте сторили, достатъчно, за да ви се позволи да ги махнете. Ако не, вероятно ще ви намерят. И ми се струва, че тези, които ви намерят, ще ви зададат твърде много въпроси преди да ви махнат нашийниците. Допускам, че ще опознаете от първа ръка живота, който сте осигурявали на други жени. Ето, това е справедливост — добави тя на останалите.

Погледът на Ренна се беше вкочанил от ужас. Раменете на Сийта се тресяха и тя хлипаше в длани. Нинив вкорави сърцето си. „Това е справедливост — повтори си тя наум. — Справедливост.“

И подкара останалите извън стаята.

Никой не им обърна повече внимание на излизане, отколкото докато влизаха. Нинив предположи, че трябва да благодари за това на роклята на сул-дам, но нямаше търпение да я смени с нещо друго. Каквото и да е. И най-мръсната дрипа щеше да й се стори по-чиста по кожата й.

Момичетата крачеха притихнали зад нея, докато не се озоваха отново на стръмната улица. Не знаеше дали мълчат заради това, което бе направила, или от страх, че някой ще ги спре. Намръщи се. Дали нямаше да се чувстват по-добре, ако им беше позволила да излеят гнева си, прерязвайки гърлата на двете жени?

— Коне — каза Егвийн. — Ще ни трябват коне. Знам конюшнята, където държат Бела, но не мисля, че можем да се доберем до нея.

— Налага се да оставим Бела тук — отвърна й Нинив. — Ще се махнем с кораб.

— Но къде са се дянали всички? — възкликна Мин и Нинив едва сега забеляза, че улицата е опустяла.

Тълпите бяха изчезнали, кепенците на всички дюкяни и прозорци по улицата бяха плътно затворени. Но нагоре по улицата, откъм залива, се изкачваше подразделение сеанчански войници, стотина или повече, в плътни редици, с командир с боядисана броня начело. Все още се намираха на половината разстояние от жените, но маршируваха с мрачна, неумолима стъпка, и на Нинив й се стори, че очите на всички са се приковали в нея. „Това са глупости. Не бих могла да видя очите им изпод тези шлемове, а ако някой е вдигнал тревога, то ще е зад гърба ни.“ Въпреки това спря.

— Зад нас има други — промърмори Мин. Сега Нинив чу тропота и на техните ботуши. — Не знам кои ще ни стигнат първи.

Нинив вдиша дълбоко.

— Те нямат нищо общо с нас. — Погледна надолу към приближаващите се войници, към залива, запълнен с високите кораби на Сеанчан. Оттук не можеше да види „Вейка“. Замоли се дано все още да е там, готова да отплава. — Ще минем точно покрай тях. — „О, Светлина, дано да успеем.“

— Нинив, ами ако поискат да тръгнеш с тях? — попита Елейн. — Ти носиш тази рокля… Ако започнат да те разпитват…

— Няма да се върна — обади се мрачно Егвийн. — По-скоро ще умра. Чакай да им покажа на какво ме научиха. — Пред очите на Нинив изведнъж сякаш я обкръжи златен нимб.

— Не! — извика тя, но се оказа твърде късно.

С гръмотевичен тътен улицата пред първите редици на Сеанчан изригна и пръст, камъни и мъже в брони полетяха на всички страни като пръски на фонтан. Засияла още по силно, Егвийн се завъртя и погледна нагоре по улицата, а гръмотевичният тътен се повтори. Прах се посипа върху жените. Сеанчанските войници се развикаха и се пръснаха да се прикрият. Само след няколко мига всички се изпокриха, с изключение на изпопадалите около кратерите на двете големи ями, прояли улицата от двете страни. По улицата се понесоха стонове.

Нинив вдигна безпомощно ръце, мъчейки се да погледне едновременно и в двете посоки.

— Глупачка! През цялото време се опитваме да не привличаме внимание! — Сега вече не им беше останала никаква надежда за подобно нещо. Можеше само да се надява, че ще успеят някак да си пробият път покрай войниците и да стигнат до залива. „Сега вече дамане със сигурност са разбрали. Такова нещо няма да изтърват.“

— Няма да се върна на онзи таван! — изрева яростно Егвийн. — Няма!

— Пази се! — извика Мин.

С пронизителен вой едно огнено кълбо, голямо колкото кон, се издигна във въздуха над покривите и започна да пада в дъга право към тях.

— Бягай! — изкрещя Нинив и сама се хвърли към най-близката уличка.

Кълбото удари улицата и знойният лъх я отвя по тясната пряка и я събори.

Нинив с мъка се изправи на колене и зяпна към улицата.

Камъните на паважа бяха разтрошени, разбити и почернели в кръг с диаметър десет крачки. Елейн се беше сгушила в една отсрещна уличка. От Мин и Егвийн нямаше и следа. Нинив ужасено закърши ръце.

Елейн, изглежда, разбра какво си е помислила, разтърси енергично глава и посочи надолу по улицата. Бяха побягнали натам.

Нинив въздъхна облекчено, но вместо въздишка от устата й излезе ръмжене. „Глупаво момиче! Можехме да се измъкнем покрай тях!“ Време за укори обаче нямаше. Тя притича до ъгъла и предпазливо надникна иззад ръба на сградата.

Огнена топка колкото човешка глава изфуча към нея и тя отскочи.

Преди сама да се усети, яростта я потопи в Единствената сила. В небесата проблесна мълния и удари някъде нагоре по улицата, откъдето бе долетяла огнената топка. Друга назъбена светкавица раздра небето. Нинив се затича към пристанището. Зад нея изтрещя трета мълния.

„Само Домон да посмее да не ни чака, ще… О, Светлина, дано само се доберем до него живи и здрави.“

Бейл Домон трепна, изправен на перилата, когато мълнията прониза каменносивото небе и удари някъде горе сред града, после нова и нова. Нямаше чак толкова облаци за такова нещо!

Нещо изтътна гръмко откъм града и една огнена топка се заби в един от покривите точно над кейовете, изхвърляйки високо във въздуха раздробени каменни плочи. По кея се разтичаха сеанчанци. От един от складовете се появи мъж с гролм и затича след войниците към града.

Един от моряците скочи за брадва и замахна към едно от придържащите ги към кея въжета.

Домон сграбчи вдигнатата брадва с едната си ръка и гърлото на моряка с другата.

— „Вейка“ ще остане тук, докато аз не кажа да тръгнем, Едуин Коул!

— Те се побъркаха, капитане! — изрева Ярин. Тътенът на поредния взрив отекна над залива и чайките запищяха, полетели в кръг; нова мълния проблесна и се заби в земята на Фалме. — Тези дамане ще ни избият всички! Хайде да тръгваме, докато се избиват взаимно! Няма и да забележат, че сме изчезнали!

— Аз дадох дума — отвърна Домон, измъкна брадвата от ръката на Коул и я запокити на палубата. — Дума дадох. — „Побързай, жено — помисли си той. — Айез Седай или каквото и да си. Побързай!“

Джефрам Борнхалд мерна с очи мълнията, проблеснала над Фалме, но я отхвърли от ума си. Някакво огромно летящо създание — несъмнено едно от чудовищата на Сеанчан — диво полетя да се измъкне от зъбците й. Ако беше буря, тя щеше да възпрепятства Сеанчан толкова, колкото и него. Почти обезлесените хълмове все още скриваха града от него, както и него — от града.

Хилядата му мъже се бяха пръснали от двете му страни в дълга редица. Студеният вятър вееше белите им плащове и плющеше в знамето до Борнхалд — златното слънце с вълнистите лъчи на Чедата на Светлината.

— Тръгвай веднага, Биар — изкомандва той. Мъжът с мършавото лице се поколеба и Борнхалд повтори по-рязко: — Казах, тръгвай, чедо Биар!

Биар докосна сърцето си с длан и се поклони.

— Както наредите, милорд-капитан. — После обърна коня си и бавно се отдалечи.

Борнхалд изключи и Биар от ума си. Дотук бе направил, каквото можеше. Той надигна глас.

— Легионът ще настъпи ходом!

Седлата наоколо изскърцаха и дългата редица от мъже с бели плащове бавно пое към Фалме.

Ранд надникна иззад ъгъла към приближаващите се сеанчанци и веднага залегна сред тесния проход между двете конюшни. Скоро щяха да са тук. Бузата му беше окървавена. Раните, които му бе нанесъл Тюрак, пареха, но сега нищо не можеше да се направи с тях. Небето отново се раздра от мълния. „Какво, в името на Светлината, става тук?“

— Близо ли са? — попита Ингтар. — Рогът на Валийр трябва да бъде спасен, Ранд. — Въпреки Сеанчан, въпреки мълниите и странните взривове из града, той сякаш бе погълнат от собствените си мисли. Мат, Перин и Хюрин бяха в другия край на прохода и наблюдаваха втория сеанчански патрул. Мястото, където бяха оставили конете си, беше вече близо, стига само да можеха да се доберат до тях.

— Тя е в беда — промърмори Ранд. Егвийн. Странно чувство се въртеше в главата му, сякаш късчета от собствения му живот бяха в опасност. Егвийн беше едно от тях, една нишка от въжето, сплело живота му, но имаше и други и той ясно усещаше, че са заплашени. Там долу, във Фалме. И ако някоя от тези нишки се скъсаше, животът му нямаше повече да е пълен, така, както трябваше да е. Това не го разбираше, но чувството беше ясно и сигурно.

— Тук един мъж може да задържи петдесет — промълви Ингтар. Конюшните бяха съвсем близо една до друга, проходът бе широк едва колкото двамата да могат да застанат един до друг. — В толкова тесен проход един мъж ще може да издържи на петдесет. Не е най-лошият начин да загине човек. И по-малки подвизи са възпети в песни.

— Няма нужда от това — каза Ранд. — Надявам се. — Някакъв покрив сред града се взриви. „Как бих могъл да се върна там? Трябва да я намеря. Трябва!“ Той разтърси глава и отново надникна зад ъгъла. Сеанчанците бяха още по-близо.

— Изобщо не знаех какво се кани да прави — промълви Ингтар тихо, сякаш на себе се. Беше извадил меча си и пробваше острието с пръст. — Някакво невзрачно човече, което иначе не би и забелязал, дори да го гледаш в лицето. „Вкарай го във Фал Дара“ — така ми казаха. Не исках, но трябваше да го направя. Разбираш ли? Трябваше. Така и не разбрах какво възнамерява да прави, докато не изстреля онази стрела. И досега не знам дали се целеше в Амирлин, или в теб.

Ранд усети мраз, взря се в Ингтар и прошепна:

— Какво каза?

Ингтар оглеждаше съсредоточено меча си и като че ли не го чу.

— Човечеството е пометено отвсякъде. Държави пропадат и изчезват. Мраколюбците са навсякъде, а никой сред тези южняци като че ли нито забелязва, нито го интересува. Ние се борим, за да задържим Граничните земи, но всяка година, въпреки всичките ни усилия, Погибелта напредва. А тези южняци си мислят, че тролоците са мит, че мърдраалите са веселчунска приказка. Толкова логично изглеждаше… — Той се навъси и поклати глава. — Изглеждаше единственият изход. Ще бъдем унищожени за нищо, защитавайки хора, които нито разбират, нито ги интересува. Защо да ни унищожават заради тях, след като сами можем да сключим мир? По-добре Сянката, помислих си, отколкото безплодна забрава. Като Каралайн или Харлан, или… Изглеждаше така логично. Тогава.

Ранд го стисна за реверите.

— Говориш безсмислици! — „Не е възможно това, което казва, да е истина. Не е възможно!“ — Кажи го ясно, каквото и да имаш предвид. Говориш безумия!

За пръв път Ингтар го погледна. Очите му блестяха от неизтритите сълзи.

— Ти си по-добър мъж от мен. Овчар или лорд, но си по-добър. Пророчеството казва: „И нека този, който огласи ме, за слава да не мисли, а само за спасение.“ А аз мислех за собственото си спасение. Да надуя Рога и да поведа героите от Вековете срещу Шайол Гул. Сигурно това щеше да е напълно достатъчно, за да ме спаси. Никой човек не може да ходи толкова дълго в Сянката, че да не може отново да излезе на Светлината. Така поне казват. Сигурно това щеше да се окаже предостатъчно, за да измие онова, което съм бил и съм извършил.

— О, Светлина, Ингтар! — Ранд го пусна и се сви до стената на конюшнята. — Мисля… Мисля, че само желанието е достатъчно. Мисля, че единственото, което трябва да направиш, е да престанеш да бъдеш… един от тях. — Ингтар трепна, сякаш Ранд го беше произнесъл на глас. „Мраколюбец“.

— Ранд, когато Верин ни доведе тук с Порталния камък, аз… аз преживях други животи. Понякога държах Рога в ръцете си, но никога не го надух. Опитах се да се измъкна от онова, в което се бях превърнал, но не успях. Винаги искаха от мен още нещо, винаги нещо по-лошо от предишното, докато аз не… А ти си готов да се откажеш само за да спасиш приятел. „За слава да не мисли.“ О, Светлина, помогни ми!

Ранд не знаеше какво да каже. Все едно Егвийн да му признаеше, че е убила дете. Твърде ужасно бе, за да го повярва. Твърде ужасно бе за който и да е да го признае, освен ако не беше вярно. Твърде ужасно.

След малко Ингтар отново заговори:

— Трябва да има някаква цена, Ранд. Винаги има цена. Може би ще успея да я платя тук.

— Ингтар, аз…

— Ранд, всеки мъж има право сам да избере кога да Прибере меча в ножницата. Дори човек като мен.

Преди Ранд да успее да отговори, дотича Хюрин и съобщи:

— Патрулът сви настрани. Надолу към града. Изглежда, се събират там. Мат и Перин вече тръгнаха. — Той бързо надникна към улицата. — По-добре да побързаме и ние. Онези сеанчанци с буболечките на главите всеки миг ще довтасат.

— Тръгвай, Ранд — каза Ингтар, извърна се към улицата и повече не погледна нито Ранд, нито Хюрин. — Отнеси Рога там, където трябва. Винаги съм знаел, че Амирлин трябваше да постави теб начело. Но единственото, което исках, бе да съхраня Шиенар, да ни предпазя да не бъдем пометени и забравени.

— Знам, Ингтар. — Ранд вдиша дълбоко. — Светлината да те освети, лорд Ингтар от Двора Шинова, и дано намериш покой в шепата на Създателя. — Той докосна Ингтар по рамото. — Последната прегръдка на майката ти казва добре дошъл у дома.

Хюрин ахна.

— Благодаря ти — отвърна тихо Ингтар. Напрежението сякаш се отля от него. За пръв път от нощта, в която тролоците нахлуха във Фал Дара, той се изправи така, както го беше видял Ранд за първи път, уверен и спокоен. Доволен.

Ранд се обърна и видя, че Хюрин ги зяпа.

— Време е да тръгваме.

— Но лорд Ингтар…

— …прави това, което трябва — отвърна рязко Ранд. — А ние тръгваме.