Великият лов

Глава 42 Фалме

Когато видя двойката жени, свързани със сребърна каишка, да бързат по каменистата улица към залива, Нинив дръпна Елейн в тесния проход между един дюкян за платове и грънчарска работилница. Хората по улицата правеха път на жените дори по-живо, отколкото на войниците Сеанчан или на преминаващите от време на време носилки на благородниците. Дори уличните художници не им предлагаха да ги нарисуват с креди или моливи, колкото и да досаждаха на всички останали минувачи. Стиснала устни, Нинив проследи сул-дам и нейната дамане по улицата. От тази гледка все още й прилошаваше. Не можеше да си представи, че някой е в състояние да направи такова нещо на друга жена, дори на самата Моарейн или на Лиандрин.

„Е, на Лиандрин може би“ — призна си тя кисело. Понякога, нощем, в малката миризлива стаичка, която бяха наели над една рибарска гостилница, си мислеше как ще постъпи с Лиандрин, когато й падне в ръцете, и неведнъж оставаше поразена от собствената си жестокост, макар и да бе доволна от изобретателността си.

За миг далече надолу по улицата видя един кокалест мъж, после многолюдната тълпа отново го скри. Мерна само един голям нос върху тясно лице. Беше облечен в богаташка сеанчанска кадифена туника, но тя веднага прецени, че не е Сеанчан, въпреки че слугата, който вървеше плътно след него, беше. При това — слуга от висок ранг, с половината теме обръснато. Местните хора не бяха възприели все още тази мода. „Много ми заприлича на Падан Фейн — рече си тя невярващо. — Не може да бъде. Какво ще прави пък той тук?“

— Нинив — промълви тихо Елейн. — Няма ли да тръгваме вече? Онзи продавач на ябълки оглежда масата си така, като че ли си мисли, че преди малко са били повече, а не искам да се зачуди какво ли крия в джобовете си.

Двете бяха облечени в дълги кожуси от овча кожа с бродирани на гърдите им яркочервени спирали. Селско облекло, но минаваше добре тук, във Фалме, където бяха надошли много хора от околните села и ферми. Нинив беше разпуснала плитката си и златният й пръстен със змията, захапала опашката си, сега беше прибран в пазвата й, до тежкия пръстен на Лан.

Джобовете на Елейн се бяха издули подозрително.

— Ти си откраднала ябълки? — изсъска Нинив и я задърпа по многолюдната улица. — Елейн, не трябва да крадем! Все още не.

— Защо? Колко пари са ни останали? А ти все обясняваш, че не си била гладна.

— Ами наистина не съм гладна — сряза я Нинив, като се помъчи да не обръща внимание на празния си стомах. Всичко тук струваше много по-скъпо, отколкото бе предполагала: местните хора се оплакваха, че откакто дошли Сеанчан, цените се вдигнали многократно. — Я ми дай една. — Ябълката, която Елейн измъкна от джоба си, беше малка и твърда, но когато Нинив я захапа, изпращя и се стопи сладко в устата й. Тя облиза сока по устните си. — Как успя да… — Тя рязко спря Елейн и я погледна строго. — Ти да не си… Да не си… — Не можа да измисли как да го каже при толкова много гъмжащи около тях хора, но Елейн я разбра.

— Съвсем малко. Само накарах една купчина пъпеши да изпопадат и когато той се захвана да ги събира…

Дори не се изчерви и не се засрами. Захапа безгрижно една от ябълките и продължи:

— Няма защо да ме гледаш така намръщено. Огледах се внимателно, за да се уверя, че наоколо няма никаква дамане. — Елейн подсмъркна. — Ако аз бях пленничка, нямаше да помагам на господарите си да намират други жени, които да поробват. Макар че ако се съди по поведението на тия фалменци, човек ще си помисли, че са приели да робуват до живот на онези, които би трябвало да са им смъртни врагове. — Тя огледа с неприкрито презрение хората, забързани около тях; възможно беше да се проследи пътя на който и да е Сеанчан, дори на най-простия войник, и то от разстояние, само по вълните от поклони сред тълпата. — Би трябвало да се съпротивляват. Да се сражават за свободата си.

— Как? Срещу… това?

Наложи им се да отстъпят встрани заедно с всички, защото към тях се приближаваше патрул. Нинив се сгъна в поклон, с ръце на бедрата, придавайки си съвършено спокоен израз; Елейн се оказа малко по-бавна и направи поклона си със сгърчени от неприязън устни.

Патрулът се състоеше от двадесет облечени в брони мъже и жени, яхнали коне. Нинив изпита облекчение. Не можеше да свикне да гледа хора на гърбовете на онези същества, които сякаш бяха покрити с бронзови люспи и приличаха на котки с отрязани опашки, и се радваше, че все пак те се срещаха рядко. До този патрул подтичваха две високи твари, приличащи на безкрили птици, с набръчкана кожа и с остри човки. Дългите им ноктести крака създаваха впечатление, че могат да тичат по-бързо и от кон.

Патрулът се отдалечи и Нинив бавно се изправи и поведе Елейн през тълпата. Все още й беше ядосана.

— Елейн — промълви тя тихо. — Ако ни хванат, заклевам ти се, че преди да ни убият или да ни мъчат, ще ги помоля коленопреклонно да ми позволят да те нашибам от глава до пети с най-бодливата пръчка, която ми попадне! Ако не можеш да се научиш да бъдеш малко по-внимателна, може би е крайно време да помислим как да те отпратим обратно в Тар Валон или у дома в Кемлин, или където и да е другаде, но не и тук.

— Но аз внимавам! Огледах се, за да се уверя, че наблизо няма дамане. А какво да кажем за теб? Забелязах те да преливаш веднъж, съвсем на открито.

— Уверих се, че никой няма да ме види — промърмори Нинив. Беше го направила заради жените, окаишени като животни. — При това беше само веднъж. И беше дреболия.

— Дреболия ли? Наложи се след това три дена да се крием в стаята си и да ядем само миризлива риба, понеже търсеха кой го е направил. И на това му викаш предпазливост?

— Трябваше да разбера дали има начин тези нашийници да се развържат. — Смяташе, че има. Трябваше да провери само още един нашийник, за да се увери в това, но не бързаше да го прави. Беше си мислила, също като Елейн, че всички дамане би трябвало да са пленнички, които изпитват неистово желание да се окажат на свобода, но тъкмо жената с нашийника беше надала вика.

— Но те би трябвало да се съпротивляват някак — изръмжа Елейн. — Държат се така, сякаш не забелязват какво става наоколо, все едно че Сеанчан изобщо не съществуват.

Нинив въздъхна. Това, че Елейн беше поне отчасти права, не й помагаше с нищо. Отначало си беше помислила, че покорството на фалменците е само привидно, но не намери никакви доказателства за каквато и да било съпротива. Отначало беше започнала да търси, надявайки се да намери някаква помощ за освобождаването на Егвийн и Мин, но всички изглеждаха изплашени при най-малкия намек, че могат да се противопоставят на нашествениците, и тя престана да разпитва, за да не привлича внимание. Всъщност и сама не можеше да си представи как тези хора биха могли да се съпротивляват. „Чудовища и Айез Седай. Как можеш да се сражаваш срещу чудовища и Айез Седай?“

Приближиха се до пет високи каменни къщи, едни от най-големите в града, и спряха на една пресечка от тях. Седнаха до един шивашки дюкян, откъдето можеха необезпокоявани да наблюдават входовете на поне някои от големите къщи — не беше възможно да наблюдават всички едновременно, а Нинив не искаше да рискува да остави Елейн сама. Над покривите на съседната улица плющеше знамето със златния ястреб на височайшия лорд Тюрак.

В петте къщи влизаха и излизаха само жени, повечето сул-дам със своите дамане. Къщите очевидно бяха взети от Сеанчан, за да приютят дамане. Егвийн трябваше да е в някоя от тях, а вероятно и Мин, въпреки че беше възможно тя също да е избягала и да се крие в града, като тях. Нинив беше чула много приказки за жени и момичета, хванати по улиците или доведени от селата — всички те влизали в тези къщи и ако изобщо излизали, били с нашийници.

Тук по улиците се мяркаха по-малко местни хора. Всички знаеха какво представляват тези къщи и всички ги отбягваха, също както отбягваха яхърите, в които Сеанчан пазеха зверовете си. Нинив и Елейн седяха и ядяха ябълките — просто две обикновени жени, поспрели се да похапнат. Поредните двама души, които не могат да си позволят да се нахранят в някоя гостилница. Нищо, което да привлече нечие внимание.

Нинив за пореден път се помъчи да състави план. И да можеше да отвори нашийник — стига наистина да беше възможно, — това все още не й вършеше работа, докато не намереше Егвийн. Ябълките вече не й се струваха никак вкусни.

През тесния прозорец на мъничката си стая под стрехите — една от многото, преградени с тънки стени в някогашните просторни помещения с неизвестно предназначение — Егвийн виждаше градината, в която сул-дам разхождаха своите дамане. Дърветата вече бяха почти голи и беше студено, но дамане трябваше да се извеждат да подишат чист въздух независимо дали самите те желаеха това, или не. Егвийн наблюдаваше градината, защото там долу беше Ренна и си говореше с друга сул-дам, а докато можеше да вижда Ренна, Ренна нямаше да влезе изведнъж и да я изненада.

Но можеше да влезе някоя друга сул-дам — сул-дам бяха много повече от дамане — и всяка сул-дам напираше за ред да подържи гривна; казваха, че това ги „изпълвало“ — но Ренна все още отговаряше за нейната дресировка и тъкмо Ренна носеше гривната й по четири пъти на ден от всичко пет. Ако дойдеше някоя, нищо не можеше да я затрудни да влезе. Стаите на дамане нямаха ключалки. В стаичката на Егвийн имаше само един твърд тесен нар, олющен леген и кана, стол и масичка, но за повече нямаше и място. Дамане нямаха нужда от удобства. Дамане бяха вещи. Мин разполагаше със стая също като тази в съседната къща, но Мин можеше да влиза и излиза от нея по своя воля, или почти. По отношение на правилата Сеанчан бяха страхотни: имаха много повече правила за всеки, отколкото в Бялата кула за новачките.

Егвийн стоеше малко встрани от прозореца. Не искаше някоя от жените долу да вдигне глава и да забележи сиянието, което знаеше, че я обкръжава, докато преливаше Единствената сила, опипвайки предпазливо металния обръч около шията си. Не можеше да разбере дори дали каишката е изплетена или запоена — понякога изглеждаше едно, друг път — друго — но винаги й се струваше като едно цяло. Използваше съвсем мъничка частица от Силата, най-дребната капчица, която можеше да си представи, но въпреки това на челото й беше избила пот и стомахът й се беше свил. Това беше едно от свойствата на ай-дам: ако дамане се опиташе да прелива без някоя сул-дам да носи гривната на китката си, й прилошаваше, и колкото повече Сила преливаше, толкова по-зле се чувстваше. Запалването само на една свещ на ръка разстояние щеше да накара Егвийн да повърне. Веднъж Ренна я беше накарала да пожонглира с топчиците светлина, докато гривната лежеше на масата. Споменът за това все още караше Егвийн да потръпва.

Сега сребърната каишка се беше плъзнала като змия по голия под и нагоре по небоядисаната дървена стена, където гривната висеше на една окачалка. Егвийн стисна гневно зъби. Дори едно куче, завързано така безгрижно, можеше да побегне. Но ако една дамане преместеше гривната само на крачка от мястото, където я бе оставила сул-дам… Ренна и това я беше накарала да направи — беше я накарала да понесе собствената си гривна през стаята. Или да се опита. Беше сигурна, че минаха само няколко мига преди сул-дам да щракне здраво гривната на китката си, но писъците и гърчовете на Егвийн по пода сякаш бяха продължили с часове.

Някой почука на вратата и Егвийн подскочи, преди да осъзнае, че не може да е сул-дам. Преди всичко никоя от тях не би почукала. Въпреки това остави сайдар да се оттече. И без това вече й бе прилошало.

— Мин?

— Идвам на гости — обяви Мин, след като се шмугна в стаята и затвори вратата. Веселостта й бе малко пресилена, но тя винаги правеше каквото може, за да повдигне духа на Егвийн. — Я виж, харесва ли ти? — Тя се завъртя, за да покаже тъмнозелената си вълнена рокля със сеанчанска кройка. На ръката й беше преметната тежка, подхождаща на роклята пелерина. Тъмната й коса беше стегната със зелена лентичка, въпреки че не беше достатъчно пораснала. Ножът й обаче все още си беше в ножницата на кръста й. Егвийн се беше изненадала, когато видя че Мин продължава да го носи, но Сеанчан, изглежда, се доверяваха на всички. Докато не нарушаваха правилата.

— Хубава е — промълви Егвийн предпазливо. — Но защо?

— Не съм преминала на страната на врага, ако това си мислиш. Трябваше или да избера това, или да се скрия някъде в града, но тогава няма да мога да идвам при теб. — Тя понечи да преметне крак през стола, както го правеше, докато носеше панталон, но поклати глава и седна чинно. — Всеки си има място в Шарката — имитира тя — и мястото на всеки трябва да бъде видно за другите. На онази стара вещица Мулаен явно й писна да гадае какво точно е моето място и реши, че трябва да бъда приравнена към обслужващите момичета. Предложи ми сама да си избера. Да можеше да видиш само какво носят някои от сеанчанските прислужнички, онези, дето обслужват лордовете! Сигурно е забавно, но не и преди да съм сгодена, или още по-добре — омъжена. Все едно, връщане няма. Поне засега. Мулаен изгори сетрето и панталона ми. — Гримасата й красноречиво показа какво си мисли за това. Тя вдигна едно от камъчетата на масата и го заподхвърля в шепа. — Не е чак толкова лошо — добави тя през смях, — само дето толкова отдавна не бях обличала фусти, че непрекъснато се спъвам в тях.

Егвийн също бе видяла как изгарят дрехите й, включително и красивата зелена коприна. Това дори я беше накарало да се зарадва, че не беше взела със себе си повече от дрехите, които лейди Амалиса й бе подарила, въпреки че едва ли щеше да ги види повече, както и Бялата кула. Това, в което беше облечена сега, беше същото тъмносиво облекло, което носеха всички дамане. „Дамане нямат лична собственост — бяха й обяснили. — Роклята, която една дамане носи, храната, която яде, леглото, на което спи, всичко това са дарове от нейната сул-дам. Ако сул-дам реши дамане да спи на голия под, а не на легло, или в някоя ясла в обор, това зависи само от волята на сул-дам.“ Мулаен, която отговаряше за приюта на дамане, даманарника, говореше монотонно и носово, но беше много рязка с всяка дамане, която не запомнеше всяка думичка от досадните й лекции.

— Да, връщане няма — отрони Егвийн с въздишка, отпусна се върху нара и посочи камъчетата на масата. — Ренна вчера ме изпита. Вдигах парчето желязна руда и медната руда със завързани очи, всеки път, щом ги разбъркаше. Остави ми ги, за да ми напомнят за успеха ми. Изглежда, смята, че е някаква награда, която трябва да запомня.

— Не е по-лошо от всичко останало — не и толкова лошо, колкото да те карат да предизвикваш разни неща да избухват като фойерверки — но не можа ли да я излъжеш? Да й кажеш, че не знаеш кое какво е?

— Ти все още не разбираш какво представлява това нещо. — Егвийн попипа нашийника; да го дръпне не беше по-добре, отколкото да прелива. — Когато Ренна носи гривната, тя знае какво правя със Силата и какво не правя. Понякога като че ли знае дори да не я носи; твърди, че сул-дам развивали усет. — Въздъхна пак. — На никого досега не му е хрумвало да ме изпитва на това. Земята е една от петте Сили, която е най-мощна у мъжете. Когато вдигнах едно от тези камъчета, тя ме изведе извън града и можах да й посоча съвсем точно един изоставен железен рудник. Целият беше гъсто обрасъл с дървета и нямаше никакъв отвор, през който да се погледне, но след като се бях научила, просто усетих желязната руда под земята. Не е много и не си струва да се разработва, но просто усетих, че е там. Не мога да я лъжа, Мин. Тя знаеше, че съм усетила рудника. Беше толкова възхитена, че ми обеща сладкиш за вечеря. — Усети как бузите й се изчервиха от гняв и срам. — Явно — продължи тя горчиво — сега съм твърде ценна, за да ме хабят да карам разни неща да избухват. Всяка дамане може да го прави, но само шепа от тях могат да намират руда под земята. О, Светлина, колко мразя да карам нещата да избухват, но сега ми се иска да можех само това да правя!

Бузите й почервеняха още повече. Тя наистина го мразеше — да кара дърветата да се пръскат на трески и земята да изригва; тези неща бяха предназначени за битка, за убийства и тя не искаше да участва в тази жестокост. Но въпреки това всяко нещо, което Сеанчан я караха да прави, беше поредната възможност да докосне сайдар, да усети как Силата протича през нея. Ненавиждаше нещата, които я караха да прави Ренна и другите сул-дам, но беше сигурна, че сега можеше да удържа много повече от Силата, отколкото преди да напусне Тар Валон. Със сигурност знаеше, че можа да прави неща, каквито никоя сестра в Кулата не беше си и помисляла да прави — те например никога не бяха помисляли да карат дърветата да се взривяват, за да убиват хора.

— Вероятно няма да ти се наложи да се тревожиш повече за всичко това — каза Мин и се ухили. — Намерих един кораб, Егвийн. Капитанът му е бил задържан тук от Сеанчан и се кани да отплава, със или без разрешение.

— Ако те вземе, Мин, замини с него — отвърна унило Егвийн. — Вече ти казах, че сега съм станала ценна. Ренна казва, че след няколко дни ще изпратят кораб за Сеанчан. Специално за да откарат мен.

Усмивката на Мин се стопи и двете се вгледаха една в друга. После Мин изведнъж ядно захвърли камъчето на масата и то подскочи и падна на пода.

— Трябва да има някакъв начин да те измъкна оттук. Трябва да има някакъв начин да махна това проклето нещо от шията ти!

Егвийн се облегна на стената.

— Знаеш, че Сеанчан са събрали всички жени, които могат да преливат дори трошица. Не само оттук, от Фалме, но също от рибарските села и фермерските селища навътре в сушата. Тарабонски и домански жени, пътнички по кораби, които са спирали. Сред тях има и две Айез Седай.

— Айез Седай! — възкликна Мин. По навик се огледа да не би някоя Сеанчан да е чула, че споменава това име. — Егвийн, ако тук има Айез Седай, те може да ни помогнат. Нека да говоря с тях и…

— Те не могат да помогнат дори на себе си, Мин. Говорих само с едната — казва се Рюма; нейната сул-дам не я нарича така, но това е името й; искаше да се увери, че съм го запомнила, и тя ми каза, че имало още една. Каза ми го, обляна в сълзи. Тя е Айез Седай, а плачеше, Мин! Има нашийник на врата, сменили са й името — сега се казва Пура, и не може да направи нищо повече от мен. Пленили са я, когато Фалме паднал. Плачеше, защото не може повече да се съпротивлява, защото не може повече да понесе наказанията. Плачеше, защото искаше да сложи край на живота си, но дори и това не може да направи без разрешение. О, Светлина, много добре знам какво изпитва!

Мин се помръдна притеснено и приглади роклята си с разтреперани длани.

— Егвийн, нали ти не мислиш да… Егвийн, не бива и да помисляш да посягаш на себе си. Ще те измъкна някак. Ще го направя!

— Няма да се самоубия — отвърна сухо Егвийн. — Дори и да можех. Подай ми ножа си. Хайде. Няма да се нараня. Просто ми го подай.

Мин се поколеба, после бавно измъкна ножа от ножницата на кръста си. Подаде й го внимателно, явно готова да скочи, ако Егвийн опита нещо.

Егвийн си пое дълбоко дъх и посегна към дръжката. През мускулите на ръката й премина лек гърч. Когато ръката й се приближи на една стъпка от ножа, пръстите й внезапно се вкочаниха. Стиснала очи, тя се помъчи да я придвижи още малко. Цялата й ръка се парализира, мускулите на рамото й се стегнаха на възли. Тя изстена, отпусна се назад и започна да разтрива ръката си, съсредоточена върху мисълта, че не докосва ножа. Болката бавно започна да намалява.

Мин се втренчи в нея с невярващ поглед.

— Какво стана? Не разбирам.

— На дамане не е позволено да докосват никакво оръжие. — Усещаше как мускулите й бавно се отпускат. — Дори месото при хранене ни го режат те. Не искам да се нараня, но не бих могла да го направя, дори и да исках. Никоя дамане не я оставят да скочи отвисоко — тази възможност за нас просто не съществува — нито да се хвърли в река.

— Е, това е добре. Искам да кажа… О, и аз не знам какво искам да кажа. Ако можеше да скочиш в река, щеше да можеш да избягаш.

Егвийн продължи унесено:

— Те ме дресират, Мин. Сул-дам и ай-дам ме дресират. Не мога да докосна нищо, за което дори бих си помислила, че може да послужи за оръжие. Преди няколко дни ми хрумна да ударя Ренна по главата с ей тази кана и цели три дни не можех да посегна към нея, за да си сипя вода за миене. Щом веднъж си бях помислила за каната по този начин, трябваше не само да престана да мисля, че мога да я ударя с нея, но трябваше сама да се уверя, че никога, при никакви обстоятелства няма да я ударя с нея, преди отново да мога да докосна каната. Тя разбра какво е станало, каза ми какво трябва да направя и не ми позволи да се измия другаде — трябваше да го направя точно с тази кана и в този леген. Три дни немита и жадна! Опитвам се да им се съпротивлявам, но те ме дресират толкова сигурно, колкото Пура. — Тя изхлипа. — Името й е Рюма. Трябва да запомня нейното име, а не това, което са й дали те. Тя е Рюма и е Жълта Аджа, и се е борила с тях, толкова дълго и упорито, колкото е могла да издържи. Не е по нейна вина, че не са й останали сили. Съжалявам, че не знам коя е другата сестра, за която ми спомена Рюма. Съжалявам, че не знам името й. Запомни ни добре двете, Мин. Рюма от Жълтата Аджа и Егвийн ал-Вийр. Не Егвийн дамане. Егвийн ал-Вийр от Емондово поле. Ще запомниш ли?

— Престани! — сряза я Мин. — Веднага престани! Ако те качат на кораб за Сеанчан, аз ще дойда с теб. Но не мисля, че ще успеят. Знаеш, че съм те прочела, Егвийн. Повечето неща не разбирам — почти винаги е така, — но виждам неща, които със сигурност те свързват с Ранд и с Перин, и с Мат, и — ах, да, дори с Галад, Светлината дано да ти помогне да не сглупиш с него. Как би могло да се случи всичко това, ако Сеанчан те пренесат отвъд океана?

— Може би те ще завладеят целия свят, Мин. Ако завладеят света, няма никаква причина Ранд и Галад, както и всички останали, да не свършат в Сеанчан.

— Празноглава гъска такава!

— Просто гледам на нещата практично — отвърна й рязко Егвийн. — Нямам намерение да преставам да се боря, докато дишам, но също така не виждам надежда да се освободя от ай-дам. Както и не виждам никаква надежда някой да успее да спре Сеанчан. Мин, ако този капитан те вземе, наистина замини с него. Тогава поне една от нас ще бъде свободна.

Вратата рязко се отвори и влезе Ренна.

Егвийн скочи на крака и се поклони отсечено, също като Мин. Малката стая беше твърде тясна за поклони, но Сеанчан държаха на протокола повече, отколкото на удобствата.

— Денят ти за посещение, нали? — каза Ренна. — Бях забравила. Е, дори в дните за посещение дресировката трябва да върви.

Егвийн изгледа остро своята сул-дам, докато тя сваляше гривната. После я отвори и я затегна на китката си. Не можа да види как става това. Ако бе надникнала с помощта на Единствената сила, щеше да види, но Ренна веднага щеше да разбере. След като гривната се пристегна около китката на Ренна, на лицето на сул-дам се изписа такова изражение, че сърцето на Егвийн падна в петите й.

— Преливала си. — Гласът на Ренна беше измамно кротък; в очите й проблеснаха искрици на гняв. — Знаеш, че това е забранено, освен когато сме двете. — Егвийн облиза устни. — Сигурно съм твърде снизходителна към теб. Сигурно си си въобразила, че понеже се оказа ценна, и медалче ще ти сложат. Струва ми се, че сбърках, като позволих да запазиш старото си име. Като дете имах едно котенце, Тули. Отсега името ти е Тули. Мин, ти си върви. Денят ти за посещение при Тули свърши.

Мин се поколеба само за миг и излезе. Нищо не можеше да направи — освен да направи нещата още по-лоши. Ренна седна на стола и изгледа Егвийн навъсено.

— За това нещо трябва сурово да те накажа. Двете с теб ще бъдем призовани в Двора на Деветте луни — ти заради това, което можеш; аз — като твоя сул-дам и обучаваща — и няма да позволя да ме излагаш в очите на императрицата. Ще спра едва когато ми кажеш колко много обичаш да си дамане и колко покорна ще бъдеш от сега нататък. И внимавай, Тули. Накарай ме да повярвам на всяка твоя думичка.