Великият лов

Глава 17 Избор

Бялата кобила на Селийн беше единственото животно, което не пристъпваше нервно заради дрезгавия лай на гролмите.

— Ще им избягаме — каза Ранд. — Хюрин, можеш ли да препускаш и пак да държиш дирята?

— Да, лорд Ранд.

— Тогава давай. Ще ги…

— Няма да помогне — каза Селийн. — Те не се отказват, никога. Надушат ли те, гролмите продължават, ден и нощ, докато те настигнат. Трябва да ги избиеш или да намериш начин да излезем на друго място, Ранд. Порталният камък може да ни изведе другаде.

— Не! Мога да ги избия. Мога. Вече убих един. Те са само пет. Трябва само да намеря… — Той се огледа за позицията, която му трябваше, и я намери. — Следвайте ме! — Забил пети, той подкара Дорчо в галоп, сигурен, че останалите ще го последват, още преди да чуе тропота на копитата.

Мястото, което си беше избрал, представляваше нисък заоблен хълм без дървета по склоновете. Нищо не можеше да се приближи, без да го види. Скочи бързо от седлото и опъна дългия си лък. Лоиал и Хюрин слязоха от конете и застанаха до него. Огиерът стисна бойната си тояга, а душещият застана разкрачен с късия си меч в ръка. Нито тояга, нито меч щяха да бъдат от голяма полза, ако гролмите се приближаха до тях. „Няма да позволя да се прибли жат.“

— Този риск е ненужен — каза Селийн, погледна небрежно към гролмите и се надвеси от седлото, вглеждайки се в Ранд. — Можем лесно да достигнем Порталния камък преди тях.

— Ще ги спра. — Ранд припряно изброи останалите му в колчана стрели. Осемнадесет, всяка дълга колкото ръката му, десет с остриета като длето, предназначени да пронижат бронята на тролоците. Щяха да свършат същата работа и срещу гролми. Заби четири от тях с перата нагоре в земята пред себе си. Петата сложи на тетивата.

— Лоиал, Хюрин, тук няма да сте от полза. Качете се на конете и бъдете готови да придружите Селийн до Камъка, в случай че някое от тях се измъкне. — Зачуди се дали ще успее да убие някое от чудовищата с меча си, ако се стигне до това. „Ти си луд! Дори Силата не е толкова страшна, колкото това нещо.“

Лоиал каза нещо, но той не го чу — вече търсеше празнотата, както за да се отърве от собствените си мисли, така и защото му беше нужна. „Знаеш какво те чака в нея.“ „Но няма да се наложи да го докосвам.“ Блясъкът беше там, светлината — съвсем близо, макар и невидима. Сякаш напираше, стичаше се към него, но празнотата беше всичко. Мислите се плъзнаха по външната повърхност на купола й, видими на фона на скверния светлик. „Сайдин. Силата. Лудостта. Смъртта.“ Чужди мисли. Той вече се беше слял с лъка, със стрелата, с тварите, катерещи се по склона.

Гролмите се приближаваха, отскачайки мощно напред: пет огромни, обвити в зеленикава кожа туловища, триоки, с алчна, зейнала паст. Ревът им бе отблъснат от покрова на празнотата, който го беше обгърнал, и той едва ги чуваше.

Ранд не усети как вдигна лъка, как дръпна перото до бузата си, как тетивата звънна в ухото му. Беше се слял със зверовете, беше станал едно с централното око на първия. Стрелата полетя и първият гролм рухна мъртъв. Един от спътниците му подскочи, клюнестата му уста заразкъсва парцали плът. Той изръмжа към останали те и те се пръснаха в кръг, но продължиха напред. Сякаш принудено, чудовището изостави храната си и заподскача след тях.

Ръцете на Ранд заработиха плавно, несъзнателно. Дръпване, отпускане. Дръпване, отпускане.

Петата стрела напусна лъка му и той го сниши, все още потънал дълбоко в празнотата, докато четвъртият гролм падаше като парцалена кукла с прерязани конци. Макар петата стрела все още да летеше, по някакъв начин той беше сигурен, че друг изстрел няма да е нужен. Последният звяр се срути и увенчаната с пера пръчка щръкна от средното му око. И петте — в средното око.

— Страхотно, лорд Ранд! — извика Хюрин. — Никога не съм виждал такава стрелба.

Празнотата обгръщаше Ранд. Светлината го призова и той… се пресегна… към нея. Тя го обкръжи, изпълни го.

— Лорд Ранд? — Хюрин докосна ръката му и Ранд се стресна, и празнотата се изпълни с онова, което го заобикаляше. — Добре ли сте, лорд Ранд?

Ранд избърса челото си. Беше сухо. А се чувстваше така, сякаш трябваше да е плувнал в пот.

— Аз… добре съм, Хюрин.

— Чувала съм, че всеки следващ път, когато го правиш, става все по-лесно — обади се Селийн. — Колкото повече живееш в Целостта, толкова по-лесно става.

Ранд я погледна.

— Е, няма да ми се налага повече, поне за известно време. — „Какво стана? Исках да…“ Все още го искаше, осъзна той с ужас. Искаше да се върне в празнотата, искаше да усети как светлината го изпълва отново. Тогава му се стори, че е истински жив, въпреки гаденето и всичко останало, а сега сякаш всичко бе някаква имитация. Не, още по-лошо. Той беше почти жив, знаейки какво е да си „жив“. И единственото, което трябваше да направи, бе да се пресегне към сайдин.

— Никога повече — промърмори той. Погледна с размътени очи към мъртвите гролми, пет чудовищни силуета, лежащи на земята. Вече не бяха опасни. — Вече можем да…

Дрезгав лай, твърде познат, прозвуча отвъд мъртвите гролми, отвърнаха му други. Отекнаха още, от изток и от запад. Ранд надигна лъка си.

— Колко стрели ти остават? — настоя Селийн. — Нима можеш да убиеш двадесет гролми? Тридесет? Сто? Трябва да се доберем до Порталния камък.

— Тя е права, Ранд — намеси се Лоиал. — Вече нямаш избор. — Хюрин го гледаше притеснен. Гролмите се зовяха един-друг, лаят им се усилваше, приближаваха отвсякъде.

— Добре — съгласи се Ранд неохотно. Метна се недоволно на седлото и прехвърли лъка си през рамо. — Заведи ни до този камък, Селийн.

Тя кимна, извърна кобилата и я подкара в лек тръс. Ранд и другите двама я последваха: те припряно, той — неохотно, най-отзад. Лаят на гролмите ги преследваше, като че ли бяха стотици. Ако се съдеше по звука, обкръжаваха ги в полукръг, обграждайки ги от всички посоки с изключение на фронта.

Селийн ги поведе уверено през хълмовете. Теренът започна да се надига в подножието на планината, склоновете ставаха все по-стръмни и конете драпаха с усилие нагоре през бледи скални лишеи и редки повехнали храсталаци. Пътят ставаше все по-труден, теренът се издигаше все по-стръмно пред тях.

„Няма да успеем“ — помисли си Ранд, след като Дорчо за пети път се хлъзна надолу сред грохота на срутващи се камънаци. Лоиал захвърли бойната си тояга — нямаше да му е от никаква полза срещу гролмите, а само го бавеше. Огиерът се беше отказал от ездата — с едната си ръка драпаше нагоре, а с другата стискаше поводите на коня си и го дърпаше след себе си. Рунтавото тежко животно едва се тътреше, но все пак се движеше по-лесно, отколкото ако Лоиал беше на гърба му. Гролмите лаеха зад тях зловещо и все по-близо.

Но ето че Селийн дръпна юздите и посочи една падина, вгнездена в гранита. Всичко беше както трябва — седемте широки цветни стъпала около белия под и високата каменна колона в средата.

Тя слезе и поведе кобилата си към падината, по стъпалата и към колоната, която се извиси над нея. Обърна се и погледна към Ранд и другите двама. Зад тях гролмите лаеха все по-силно и по-близо.

— Скоро ще ни настигнат — извика тя. — Трябва да използваш Камъка, Ранд. Или да измислиш как да избиеш всички гролми.

С въздишка Ранд слезе от Дорчо и го поведе надолу към падината. Лоиал и Хюрин припряно го последваха. Той се взря с безпокойство в покритата със символи колона. Порталният камък. „Би трябвало да може да прелива, дори и да не го знае, иначе той нямаше да я пренесе тук. Силата не вреди на жените.“

— Ако това нещо те е пренесло тук… — почна той, но тя го прекъсна твърдо:

— Знам какво е. Но не знам как да го използвам. Ти си длъжен да направиш каквото трябва. — Тя проследи с пръст един от символите, малко по-голям от останалите. Триъгълник, с единия връх в основата, обкръжен от кръг. — Това означава истинския свят, нашия свят. Вярвам, че ще ти помогне, ако го задържиш в ума си, докато… — Тя вдигна ръце, сякаш несигурна какво точно очаква от него.

— Ааа… милорд? — обади се неуверено Хюрин. — Май нямаме много време. — Той погледна през рамо към високия ръб на падината. Лаят се усили. — Чудовищата ще са тук след минутка.

Лоиал кимна.

Ранд си пое дълбоко дъх и опря длан в символа, който му беше посочила Селийн. Погледна я, за да се увери, че постъпва правилно, но тя само го следеше без и най-малка сянка на тревога. „Убедена е, че можеш да я спасиш. Длъжен си.“ Миризмата й изпълни ноздрите му.

— Милорд… — пак се обади Хюрин.

Ранд преглътна и потърси празнотата. Появи се лесно и се изсипа около него без никакво усилие. Празно. Празно, с изключение на светлината, потръпваща така застрашително, че стомахът му се обърна. Празно, с изключение на сайдин. Но дори гаденето му се стори далечно. Превърна се в едно цяло с Порталния камък. На допир колоната се оказа гладка и някак мазна, но знакът с триъгълника и кръга изглеждаше топъл, опрян в клеймото на дланта му. „Трябва да ги измъкна на безопасно място. Трябва да ги върна у дома.“ Светлината сякаш се понесе към него, обкръжи го, и той… я… прегърна.

Изпълни го светлина. Обля го зной. Все още виждаше Камъка, виждаше останалите, които гледаха него — Лоиал и Хюрин с тревога, Селийн без никакво съмнение, че ще успее да я спаси — но тях спокойно можеше и да ги няма тук. Светлината бе всичко. Зноят и светлината, напиращи в крайниците му като вода, потъваща в сух пясък. Изпълваха го. Символът пареше плътта му. Опита се да засмуче всичко, целия зной, цялата светлина наведнъж. Всичко. Символът…

Изведнъж слънцето сякаш изчезна и светът потрепна. И пак. Символът под ръката му се бе превърнал в нажежен въглен. Той отпи светлина. Светът потрепна. Потрепна. Догади му се от тази светлина. Но умираше. Трепване. Засмука я цялата. Дощя му се да повърне. Искаше я цялдта. Трепване. Триъгълникът-кръг го пронизваше. Усещаше как прогаря ръката му. Трепване. Искаше я цялата! Изкрещя и зави от болка. Зави от желание.

Трепване… трепване… трепванетрепванетрепване…

Нечии ръце го притеглиха; усети ги съвсем смътно. Залитна назад; празнотата му се изплъзваше, светлината, и гаденето, от което се беше сгърчил. Светлината. Погледна със съжаление как се отлива от него. „О, Светлина, същинска лудост, че я исках. Но бях така изпълнен с нея! Бях толкова…“ Зашеметен, той зяпна Селийн. Тъкмо тя го държеше за раменете и се взираше удивена в очите му. Той вдигна ръка пред лицето си. Знакът на чаплата си беше там, но нищо друго. Никакъв триъгълник-кръг, който да изгаря плътта му.

— Забележително — промълви бавно Селийн. Той погледна Лоиал и Хюрин. Огиерът изглеждаше зашеметен, очите му се бяха разширили като паници. Душещият се беше опрял с една ръка на земята, сякаш не беше сигурен, че ще се задържи по друг начин. — Всички сме тук, заедно с конете си. А ти дори не разбра какво постигна. Забележително.

— Нима сме…? — изрече дрезгаво Ранд и млъкна.

— Огледай се — каза Селийн. — Ти ни доведе у дома. — Тя внезапно се засмя. — Ти върна всички ни у дома!

Едва сега Ранд успя отново да огледа това, което ги обкръжаваше. Падината бе около тях, но без никакви стъпала, въпреки че тук-там се търкаляха подозрително гладки каменни отломки с червен или син цвят. Колоната се беше килнала към склона, полузаровена от каменна лавина. Тук символите бяха неясни — вятърът и водата ги бяха изронили. И всичко изглеждаше реално. Цветовете бяха стабилни, гранитът — тъмносив, храстите — зелени и кафяви. След онова призрачно място всичко изглеждаше прекалено живо.

— У дома — изпъшка Ранд и после отведнъж се разсмя. — Ние сме у дома! — Смехът на Лоиал прозвуча като бичи рев. Хюрин заподскача щастлив.

— Ти го направи — каза Селийн, надвесена над него. Лицето й изпълни очите му. — Знаех, че ще успееш.

Смехът на Ранд замря.

— Аз… изглежда, успях. — Погледна към килналия се Портален камък и от устата му се отрони плах смях. — Де да знаех само какво точно.

Селийн се взря дълбоко в очите му.

— Може би един ден ще разбереш — промълви тя тихо. — Ти си предопределен за велики дела.

Очите й бяха тъмни и дълбоки като нощта, меки като кадифе. Устата й… „Ако я целуна…“ Той примигна, бързо се отдръпна й се окашля.

— Селийн, моля те, не казвай на никого за това. За Порталния камък и за мен. Аз самият не го разбирам, нито пък някой друг ще го разбере. Знаеш колко подозрителни са хората към неща, които не разбират.

Лицето й си остана съвсем безизразно. Той изведнъж съжали, че ги няма Мат и Перин. Перин знаеше как да говори с момичетата, а Мат можеше да ги лъже в очите. А той не можеше да направи нито едното, нито другото.

Селийн внезапно се усмихна и му направи подигравателен реверанс.

— Ще пазя вашата тайна, милорд Ранд ал-Тор.

Ранд я погледна и отново се окашля. „Нима ми е сърдита? Сигурно щеше да ми се разсърди, ако се бях опитал да я целуна. Сигурно.“ Дощя му се да не го гледа така, сякаш разбира какво си мисли.

— Хюрин, възможно ли е Мраколюбците да са използвали този Камък преди нас?

Душещият поклати съжалително глава.

— Те завиваха на запад оттук, лорд Ранд. Освен ако тези неща, Порталните камъни, не се срещат по-често, отколкото съм ги виждал, бих казал, че те все още се намират в онзи, другия свят. Но ще го разбера след по-малко от час. Местността тук е същата като там. Тук мога да намеря мястото, където им изгубих дирята там, ако разбирате какво искам да кажа, и да разбера дали са се махнали.

Ранд погледна към небето. Слънцето — възхитително ярко слънце, съвсем не така бледо като преди малко — се беше спуснало ниско на запад, проснало сенките им по протежение на падината. След час щеше да настъпи пълен мрак.

— Сутринта — каза той. — Но се боя, че сме ги изгубили. — „Не можем да изгубим камата! Не можем!“ — Селийн, ако наистина се окаже така, утре заран ще те отведем у вас. Твоят дом в самия град Кайриен ли се намира, или?…

— Едва ли си изгубил Рога на Валийр — отвърна замислено Селийн. — Както си разбрал, аз наистина знам някои неща за онези светове.

— Огледалата на Колелото — каза Лоиал.

Тя го изгледа продължително и кимна.

— Да. Точно така. Онези светове наистина са в известна степен огледала, особено онези, в които няма хора. Някои от тях отразяват само велики събития в истинския свят, но някои съдържат сянка на това отражение още преди събитието да се състои. Преминаването на Рога на Валийр със сигурност е велико събитие. Отраженията на това, което ще стане, са по-бледи от отраженията на това, което е или което е било, точно както Хюрин казваше, че дирята, която следва, е бледа.

Хюрин примигна невярващо.

— Искате да кажете, че съм душил къде предстои на Мраколюбците да се окажат? Светлината да ми е на помощ, това никак не ми харесва. Достатъчно неприятно е да душиш отминала жестокост, остава сега да надушвам и предстояща. Едва ли има много места по света, където по някое време няма да се случи някаква проява на жестокост. Това направо би ме подлудило. Онова място, в което току-що бяхме, почти ме побърка. Там подушвах подобни неща почти непрекъснато, убийства и изтезания, и най-жестоките злодеяния, каквито можете да си представите. Дори по вас, милейди, простете, че ви го казвам. Трябва да е било от самото място, което ме е изкривявало така, както изкривяваше погледа ви. — Той се отърси. — Радвам се, че се измъкнахме. Но онова неприятно усещане все още не може да се махне от ноздрите ми.

Ранд разсеяно потърка клеймото на дланта си.

— Ти какво смяташ, Лоиал? Възможно ли е наистина да сме изпреварили Фейновите Мраколюбци?

Огиерът замислено присви рамене.

— Не знам, Ранд. За тези неща не знам нищо. Смятам, че сме се върнали в истинския свят. Смятам, че се намираме в Камата на Родоубиеца. Извън това… — Той отново сви рамене.

— Трябва да те заведем до вкъщи, Селийн — каза Ранд. — Твоите близки сигурно се притесняват за теб.

— Само за няколко дни ще разберем дали съм права — отвърна тя нетърпеливо. — Хюрин може да намери мястото, където е изтървал дирята. Рогът на Валийр едва ли е много далеч оттук. Рогът на Валийр, Ранд. Помисли си само. Мъжът, който надуе Рога, ще живее вечно в легендите.

— Не искам да имам нищо общо с легендите — отряза я той. „Но ако Мраколюбците ти се измъкнат… Ако Ингтар ги е изгубил? Тогава Мат загива!“ — Добре, няколко дни. В най-лошия случай вероятно ще срещнем Ингтар и останалите. Не мога да допусна, че са спрели или са тръгнали да се връщат само защото ние… се махнахме.

— Мъдро решение, Ранд — каза Селийн. — И добре обмислено. — Тя докосна ръката му и се усмихна и той отново усети, че му се иска да я целуне.

— Ъъ… трябва да се озовем по-близо до техния път. Ако наистина идват насам. Хюрин, можеш ли да ни намериш удобно място за бивак преди да се е стъмнило? Някъде, откъдето ще можем да наблюдаваме мястото, където си изгубил дирята? — Той погледна към Порталния камък и си представи спането край него, спомни си как предната нощ празнотата го беше обгърнала, и светлината вътре в нея. — Някъде достатъчно далече от това нещо.

— Оставете това на мен, лорд Ранд. — Душещият се изправи. — Заклевам се, никога вече няма да легна да спя преди добре да съм огледал камъните наоколо.

Докато Ранд извеждаше Дорчо от падината, се усети, че гледа повече към Селийн, отколкото към Хюрин. Тя изглеждаше толкова хладнокръвна и уверена в себе си, не по-голяма от него, и въпреки това царствена, но колчем му се усмихнеше като преди малко… „Егвийн съвсем не би ме нарекла мъдрец. Егвийн щеше да ме нарече празна кратуна.“ И той раздразнено сръга жребеца с пети.