Великият лов

Глава 31 По миризмата

Ранд не знаеше, че и Верин е с тях, докато Айез Седай не обгърна лицето му с длани. За миг долови загриженост в очите й, може би дори страх, а след това изведнъж изпита чувството, че са го залели с вода. Не влагата й, ромона. Потръпна рязко и спря да се смее. Тя го остави да се свие върху Хюрин. Четящата я изгледа предпазливо. Както и Ранд. „Какво прави тя тук? Ха, сякаш не знам!“

— Къде изчезна бе, човек? — попита хрипливо Мат. — Всички изчезнахте ей така, а сега изведнъж се оказвате в Кайриен. Лоиал? — Огиерът колебливо сви рамене и огледа тълпата, ушите му помръднаха. Половината народ бяха обърнали гръб на пожара и гледаха новодошлите. Някои боязливо пристъпиха напред, за да чуят. Ранд пое протегнатата ръка на Перин и се изправи.

— Как намерихте хана? — Погледна Верин, която бе коленичила и обгърнала с ръце главата на душещия. — Тя ли?

— Мм, донякъде — отвърна Перин. — Стражите при портата поискаха имената ни и един тип, който изскочи от караулното, подскочи, като чу името на Ингтар. Твърдеше, че не го знае, но на усмивката му можеше да се прочете, че лъже, от цяла миля.

— Мисля, че го познавам. Той винаги се усмихва по този начин.

— Верин му показа пръстена си — намеси се Мат. — И му прошепна нещо на ухото. — Видът и гласът му изглеждаха болнави, бузите му бяха изпити и кожата по тях — изпъната, но въпреки това той успя да се ухили. — Не можах да чуя какво точно му каза, но така и не разбрах дали първо очите му щяха да изскочат, или щеше да си глътне езика. Изведнъж се оказа, че каквото и да направи за нас, няма да му стигне. Веднага ни каза, че сте тук и ни чакате, и точно къде сте отседнали. Предложи сам да ни доведе, но изпита страхотно облекчение, когато Верин му отказа. — Той изсумтя. — Нарече те лорд Ранд, от Дома ал-Тор.

— Много е дълго да ти обяснявам. — Ранд се почеса по врата. — Къде са Юно и другите? Ще ни трябват.

— В Предвратието. — Мат се намръщи и добави замислено: — Юно заяви, че предпочитали да останат там, отколкото да влязат в града. Като съдя по това, което виждам, аз също бих предпочел да съм с тях. Ранд, защо ще ни трябва Юно? Да не би да си намерил… тях?

Досега бе отбягвал точно този момент. Пое си дълбоко дъх, след което погледна приятеля си в очите.

— Мат… Камата беше у мен, но я изгубих. Мраколюбците си я взеха. — Чу ахванията на кайриенците, но хич не го интересуваше. Можеха да си играят на Великата игра, колкото си искат, но Ингтар вече беше тук и най-после с това беше свършено. — Но едва ли са стигнали много далече.

Дотук Ингтар ги слушаше мълчаливо, но сега пристъпи напред и стисна Ранд под мишницата.

— Била е у теб? И… — Той огледа зяпачите наоколо. — И онова, другото?

— И него го взеха — отвърна спокойно Ранд. Ингтар удари яростно с юмрук в дланта си и се обърна. Като видяха лицето му, кайриенците заотстъпваха.

Мат прехапа устни и поклати глава.

— Бездруго не знаех, че е намерено, така че все едно че не съм го изгубил наново. — Беше ясно, че говори за камата, а не за Рога на Валийр. — Ще я намерим. Сега вече имаме двама душещи. Перин също е такъв. Последва следата по целия път до Предвратието, след като ти изчезна с Хюрин и Лоиал. Мислех, че просто си избягал… Е, нали се сещаш какво искам да кажа. Но къде все пак изчезнахте? Все още не разбирам как сте се озовали пред нас. Онзи тип ни каза, че сте тук от няколко дни.

Ранд погледна към Перин — „Нима той е душещ?“ — и забеляза, че и Перин го поглежда изпитателно. Стори му се, че Перин промърмори нещо. „Сянкоубиец? Сигурно не съм чул добре.“ Жълтият блясък в очите на Перин го задържа за миг, като че ли в него се съдържаха някакви тайни, свързани с него самия. Не, сигурно си въобразяваше. „Не съм полудял. Все още не.“ И извърна очи от стария си приятел.

Верин помагаше не все още треперещия Хюрин да се изправи.

— Чувствам се като на гъши перца — заговори той. — Все още малко изтощен, но…

— Умората ти ще мине след няколко часа — каза тя. — Тялото трябва да се стегне, за да се излекува бързо, само̀.

Кайриенската Четяща се изправи и тихо промълви:

— Айез Седай?

Верин кимна и Четящата направи дълбок реверанс.

Колкото и тихо да бяха произнесени, думите „Айез Седай“ преминаха през тълпата в интонации, преливащи от благоговение и през боязън чак до гняв. Сега вече всички гледаха тях — дори Куале не обръщаше внимание на опожарения си хан — и Ранд реши, че малко предпазливост, в края на краищата, никак няма да им е излишна.

— Наели ли сте някакви стаи? — попита той. — Трябва да си поговорим, а тук не става.

— Добра идея — подкрепи го Верин. — Миналия път отседнах във „Великото дърво“. Ще идем там.

Лоиал отиде да доведе конете — покривът на хана междувременно се беше срутил напълно, но конюшнята не беше пострадала — и скоро всички тръгнаха по улицата, яхнали конете, всички с изключение на Лоиал, който отново ги уверяваше, че е свикнал да върви пеша. Перин водеше.

— Хюрин — попита Ранд. — Кога ще можеш отново да хванеш следата? Можеш ли въобще да я хванеш? Хората, които са те ударили и са запалили хана, все са оставили някаква следа, нали?

— Мога да я проследя още сега, милорд. При това мога да ги подуша по улицата. Но не е много дълга. Тролоци не е имало, и не са убили никого. Най-обикновени човеци, милорд. Мраколюбци, предполагам, но човек не може да е сигурен в това по миризмата.

— Не допускам, че могат да отворят раклата, Ранд — намеси се Лоиал. — И че могат да извадят Рога. Ако можеха, щеше да им е по-лесно да вземат само него вместо цялата ракла.

Ранд кимна.

— Трябва да са я натоварили на каруца или да я карат на кон. Излязат ли от Предвратието, със сигурност ще се присъединят към тролоците. Ще можеш ли да последваш следата им, Хюрин?

— Да, милорд.

— Тогава почини си, докато се оправиш — каза му Ранд. Душещият изглеждаше по-добре, но все още яздеше отпуснат и лицето му беше изтощено. — В най-добрия случай те ще са на не повече от няколко часа пред нас. Ако яздим бързо… — Той внезапно забеляза, че всички останали го гледат: Верин и Ингтар, Мат и Перин. Осъзна какво е направил и се изчерви. — Извинявай, Ингтар. Предполагам е просто от това, че свикнах да нося отговорност. Не исках да ти отнемам мястото.

Ингтар кимна замислено.

— Моарейн е направила добър избор, когато е накарала лорд Агелмар да те обяви за втория след мен. Може би дори щеше да е по-добре, ако Амирлинския трон бе възложила тази задача на теб. — Шиенарецът се изсмя късо. — Ти поне си успял да докоснеш Рога.

След това продължиха да яздят безмълвно.

„Великото дърво“ можеше да мине за близнак на „Защитника на Драконовата стена“ — висока кубична сграда с общо помещение, облицовано с тъмно дърво и украсено със сребро, и голям излъскан часовник, окачен над камината. Ханджийката можеше да мине за родна сестра на Куале. Госпожа Тиедра беше също така възпълничка и се държеше също така мазно — и имаше същия остър поглед и навика да се вслушва в неща, които се крият зад изречените думи. Но познаваше Верин и гостоприемната й усмивка към Айез Седай бе топла; тя не произнасяше титлата „Айез Седай“ на глас, но Ранд беше сигурен, че я знае.

Стаята на Ранд се оказа също толкова добра, колкото опожарената, но това, което го заинтересува повече, беше голямата бронзова вана, която двама слуги с усилие прекараха през вратата, и ведрата, от които се вдигаше пара, донесени от шетливите момичета от кухнята. Само един поглед към огледалото над умивалника му показа лице, което сякаш беше натрито с въглен, а червеният плат на сетрето му беше зацапан с петна сажди.

Той се съблече и влезе във ваната, но докато се къпеше, мислите не го напускаха. Верин беше тук. Една от трите Айез Седай, на които можеше да се довери, която нямаше да се опита да го опитомява, нито щеше да го предаде на онези, които биха го направили. Във всеки случай поне така изглеждаше. Една от трите, които искаха да го накарат да повярва, че той е Прероденият Дракон, да го използват като Лъжедракон. „Тя е окото на Моарейн, което ме следи. Ръката на Моарейн, опитваща се да дърпа конците ми. Но аз съм прерязал конците.“

Донесоха дисагите му, както и един вързоп с чисти дрехи. Той се изтри и го отвори… и въздъхна. Беше забравил, че и двата други ката дрехи, с които разполагаше, са също така украсени като онзи, който бе захвърлил на стола да го почисти някоя от прислужничките. След миг колебание избра черното сетре, което съответстваше на мрачното му настроение. На високата яка бяха извезани сребристи чапли, а по ръкавите се стичаха сребърни планински бързеи, скачащи сред назъбени канари.

Докато прехвърляше вещите си в джобовете на новото сетре, напипа пергаментовите свитъци. Без да мисли, напъха двете покани в джоба си и огледа отново двете писма на Селийн. Зачуди се как е могъл да бъде такъв глупак. Тя беше млада красавица от благородна фамилия. А той — един прост овчар, когото Айез Седай се опитваха да използват, мъж, орисан да полудее, ако преди това не умре. Въпреки това отново усети притеглянето й дори само докато гледаше нежно изписаните букви. Почти долавяше тръпчивия й мирис.

— Аз съм овчар — промълви той на буквите. — Не съм велик мъж и ако можех да се оженя за някоя, то това щеше да е Егвийн, но тя иска да стане Айез Седай, а и как бих могъл да се венчая за която и да е жена, да обичам жена, след като ще полудея и мога да я убия?

Думите му не отслабиха силата на спомена за хубостта на Селийн или за това как тя успяваше да накара кръвта му да заври само като го погледнеше. Почти му се стори, че е в стаята с него, че може да помирише уханния й, парещ ноздрите аромат, дотолкова, че дори се огледа и се разсмя, като установи, че е сам.

— Въобразявам си, сякаш вече наистина съм се побъркал — промърмори той.

С рязък жест поднесе писмата над пламъка на светилника. Вятърът навън зарева, промъкна се през кепенците на прозореца и усили пламъците, които погълнаха пергамента. Ранд припряно захвърли горящите писма в студената камина преди пламъците да докоснат пръстите му, изчака докато и последното късче пергамент не се огъна и не се превърна в пепел, а после препаса меча и излезе от стаята.

Верин бе наела частна стая за вечеря. По полиците на тъмните стени имаше повече сребърни съдове дори отколкото в салона. Мат жонглираше с три сварени яйца и се мъчеше да изглежда безразличен. Ингтар гледаше навъсено незапалената камина. На Лоиал все още му бяха останали няколко книги из широките джобове на сетрето му и сега той четеше една до светилника на масата.

Перин седеше приведен до масата и разглеждаше дланите си. За неговото обоняние стаята ухаеше на пчелен восък, използван за полиране на дървената облицовка. „Той е бил — мислеше си младежът. — Ранд е Сянкоубиеца. О, Светлина, какво става с всички нас?“ Дланите му се свиха в юмруци. „Тези ръце бяха предназначени за ковашки чук, а не за брадва.“

Ранд влезе и той вдигна очи към него. Приятелят му изглеждаше решен на нещо, готов да предприеме някакви важни действия. Айез Седай посочи на Ранд един стол срещу себе си.

— Как е Хюрин? — попита я Ранд, докато наместваше меча така, че да може да седне. — Почива ли си?

— Настоя да излезе навън — отвърна Ингтар. — Казах му да проследи дирята, докато помирише тролоци. Оттам утре ще можем да тръгнем след тях. Или искаш да тръгнем още сега?

— Ингтар — промълви притеснено Ранд, — наистина не исках да поема командването. Просто не помислих. — Въпреки това, много по-спокойно, отколкото досега, Перин си помисли: „Сянкоубиец. Всички се променяме.“

Ингтар не отвърна нищо и продължи да се взира с празен поглед в камината.

— Има някои неща, които много ме интересуват, Ранд — заговори кротко Верин. — Едното е как сте изчезнали от стана на Ингтар, без да оставите никаква следа. Другото е как сте се озовали в Кайриен цяла седмица преди нас. Онзи чиновник беше изричен по този въпрос. Трябва да сте прелетели някак това разстояние.

Едно от яйцата на Мат падна на пода и се счупи. Той обаче не погледна към него. Гледаше Ранд. Ингтар също се обърна. Лоиал продължаваше да се прави, че чете, но имаше загрижен вид и туфите в ушите му бяха щръкнали.

Перин се усети, че и той го е зяпнал.

— Хм, не е летял — рече той. — Не виждам да са му пораснали крила. Сигурно има да ни разкаже по-важни неща. — Верин за миг отклони вниманието си към него и той успя да устои на погледа й, но все пак пръв сведе очи. „Диез Седай. О, Светлина, защо все пак се оказахме такива глупаци, че тръгнахме след една Айез Седай?“ Ранд го погледна с благодарност и Перин му отвърна с усмивка. Това не беше старият Ранд — в това скъпо сетре сякаш бе порасъл; впрочем, сега то му стоеше съвсем по мярка — но все пак си беше онова момче, с което Перин бе отрасъл на село. „Сянкоубиец. Човек, пред когото вълците изпитват благоговение. Мъж, който може да прелива.“

— Какво пък — промълви Ранд и започна да им разказва простичко цялата история.

Перин се усети, че го е зяпнал. Портални камъни. Други светове, в които земята около тях сякаш се огъвала. Хюрин, който следвал дирята натам, където Мраколюбците можели да бъдат. И някаква изпаднала в беда красавица, също като в приказка на веселчун.

Мат тихо подсвирна от изумление.

— И тя ви е върнала? С един от онези… Камъни?

Ранд се поколеба само за секунда.

— Тя ще да е. Е, както разбирате, точно така се озовахме толкова далеч пред вас. А когато пристигна Фейн, двамата с Лоиал успяхме през нощта да отмъкнем Рога на Валийр, след което поехме към Кайриен, защото прецених, че няма да можем да преминем назад през тях, а и знаех, че Ингтар ще продължи на юг след тях и най-вероятно ще стигне до Кайриен.

„Сянкоубиец.“ Ранд го погледна с присвити очи и Перин осъзна, че го е произнесъл на глас. Но очевидно не толкова силно, че да го чуе някой друг. Никой друг не погледна към него. Дощя му се да разкаже на Ранд за вълците. „Знам за теб. Ще е съвсем честно, ако и ти узнаеш моите тайни.“ Но Верин беше тук. Не можеше да го каже пред нея.

— Интересно — промълви замислено Айез Седай. — Много бих искала да срещна това момиче. Ако тя може да използва Портален камък… Дори самото название не е широко известно. — Тя се отърси от мислите си. — Е, да го оставим за друг път. Щом е такава хубавица, няма да е трудно да я намерим сред кайриенските Домове. Аа, ето я и храната ни.

Перин надуши агнешкото още преди госпожа Тиедра да поведе през вратата шествието с подносите храна. Устата му се овлажни много повече от него, отколкото от поднесените с печеното грах, картофено пюре, моркови и зеле, както и хрупкави питки. Все още намираше и зеленчуците за вкусни, но напоследък предпочиташе мръвките. Дори непечени, в повечето случаи. С известно притеснение си помисли, че препечените късове агнешко, които му поднасят, са прекалено добре сготвени. Твърдо си наложи да си сипе от всичко. С двойна порция агнешко.

Яденето мина мълчаливо, всеки бе потънал в собствените си мисли. За Перин беше болезнено да гледа как се храни Мат. Апетитът на Мат беше добър, както обикновено, въпреки трескавата червенина, избила на лицето му, но той така тикаше залците в устата си, сякаш това беше последното ядене в живота му. Перин се постара да задържи поглед над собственото си блюдо, доколкото бе възможно, и отново, за кой ли път, съжали че бяха напуснали Емондово поле.

След като жените разчистиха масата и излязоха, Верин настоя да останат заедно, докато се върне Хюрин.

— Може да ни донесе такава вест, че да се наложи да тръгнем веднага.

Мат отново се зае с жонглирането, а Лоиал хвана оставената книга. Ранд попита съдържателката дали тук има някакви книги и тя му донесе „Пътешествията на Джейин Бродяжника“. Перин също я харесваше — обичаше разказите за приключения при Морския народ и за пътувания до земите отвъд пустинята Айил, откъдето идва коприната. Но сега не му се четеше, затова подреди таблата на масата да поиграят на камъчета с Ингтар. Стилът на игра на шиенареца беше рязък и смел. Перин винаги бе играл предпазливо, отстъпвайки неохотно терен, но сега се усети, че поставя камъчетата с не по-малко безразсъдство, отколкото Ингтар. Повечето игри завършваха наравно, но той успя да спечели толкова, колкото и противникът му. По здрач шиенарецът вече го поглеждаше с още повече уважение.

И тогава душещият се върна. Усмивката му беше едновременно и тържествуваща, и смутена.

— Намерих ги, лорд Ингтар. Проследих ги до бърлогата им.

— Бърлога? — възкликна Ингтар. — Искаш да кажеш, че се крият някъде наблизо?

— Да, лорд Ингтар. Онези, които отмъкнаха Рога. Проследих ги чак дотам и навсякъде около това място мирише на тролоци, макар да се спотайват, като че не искат да бъдат видени, дори и там. И нищо чудно. — Душещият вдиша дълбоко. — Въпросното място е току-що завършеният нов замък на лорд Бартанес.

— Лорд Бартанес! — възкликна Ингтар. — Но той… той е… той е…

— Мраколюбци има и сред висшите съсловия, както сред низшите — намеси се невъзмутимо Верин. — Могъщите отдават душите си на Сянката също толкова често, колкото и нищите.

Ингтар се навъси, като че ли не искаше и да си помисля за това.

— Има охрана — продължи Хюрин. — Няма да можем да проникнем с двадесет души, камо ли да се измъкнем след това. Стотина биха се справили, но с двеста ще е по-добре. Така си мисля аз, милорд.

— Какво ще кажете за краля? — попита Мат. — Ако този Бартанес е Мраколюбец, кралят ще ни помогне.

— Напълно съм сигурна — заяви сухо Верин, — че Галдриан Риатин би тръгнал срещу Бартанес Дамодред дори само заради слух, че Бартанес е Мраколюбец, при това ще е благодарен, че му се е предложил такъв повод. Но също така съм сигурна, че Галдриан за нищо на света няма да изпусне Рога на Валийр от ръцете си, ако се докопа до него. Ще го показва по време на тържества, за да докаже на народа си колко велик и могъщ е Кайриен, и никой няма да се усъмни в това.

Перин примигна изумен.

— Но Рогът на Валийр трябва да се появи, когато настъпи часът на Последната битка. Той не може просто така да го задържи.

— Малко знам за нравите на кайриенците — каза Ингтар. — Но за Галдриан съм чувал предостатъчно. Той ще ни устрои тържествен пир и ще ни благодари за славата, която сме донесли на Кайриен. Ще ни натъпче джобовете със злато и ще ни затрупа с почести. А ако се опитаме да избягаме с Рога, ще отреже удостоените ни с високи почести глави, без да му трепне ръката.

Перин прокара пръсти през косата си. Колкото повече научаваше за кралете, толкова по-малко му харесваха.

— Но какво ще кажете за камата? — попита неуверено Мат. — Той няма да иска да я задържи, нали? — Ингтар го погледна гневно и той помръдна неловко. — Знам, че Рогът е важен, но аз няма да се бия в Последната битка. Тази кама…

Верин отпусна ръце на облегалките на стола си.

— Галдриан няма да получи нито едното, нито другото. Това, което ни трябва, е някакъв начин да проникнем в новия замък на Бартанес. Успеем ли да намерим Рога, ще измислим и някакъв начин да го измъкнем. Да, Мат, камата също. Разбере ли се, че в града е дошла Айез Седай… е, не че обичам да ги правя тези работи, но ако подхвърля на Тиедра, че бих искала да видя замъка на Бартанес, най-вероятно ще получа покана след ден-два. Едва ли ще е толкова трудно да заведа с мен поне някои от вас… Какво има, Хюрин?

Душещият се клатеше нетърпеливо на пети и пръсти:

— Лорд Ранд вече има покана. От лорд Бартанес.

Перин зяпна Ранд, и не беше единственият.

Ранд извади двата подпечатани свитъка от джоба на сетрето си и ги връчи на Айез Седай, без да продума нищо.

Ингтар се приближи и удивен надникна над рамото й.

— Бартанес и… и Галдриан! Ранд, как си се снабдил с тези покани? Какво си направил?

— Нищо — въздъхна Ранд. — Нищо не съм правил. Просто ми ги изпратиха. — Ингтар издиша шумно. Мат беше зяпнал. — Истина ви казвам, просто ми ги изпратиха — повтори Ранд спокойно. От него се излъчваше някакво достойнство, каквото Перин не беше забелязвал досега. Ранд гледаше на Айез Седай и на шиенарския лорд като на равни на себе си.

Перин поклати мълчаливо глава. „Това сетре ти стои съвсем по мярка. Ах, как всички се променяме!“

— Лорд Ранд изгори всички останали — докладва Хюрин. — Всеки ден пристигаха нови и всеки ден ги изгаряше. Всеки ден от все по-могъщи Домове. — В гласа му се долавяше гордост.

— Колелото на Времето втъкава всички нас в Шарката така, както то само пожелае — промълви Верин загледана в свитъците. — Но понякога ни осигурява това, от което се нуждаем, преди сами да знаем за какво ще ни потрябва.

Тя небрежно смачка кралския пергамент и го хвърли в камината върху студените главни. После счупи с палец печата на другия свитък, разтвори го и зачете.

— Мда. Да, това ще ни свърши чудесна работа.

— Но как мога да отида? — попита я Ранд. — Те ще разберат, че не съм лорд. Аз съм овчар и селянин. — Ингтар го изгледа недоверчиво. — Така е, Ингтар. Вече ти го казах. — Ингтар сви рамене — все още не изглеждаше убеден. Хюрин изгледа Ранд с тъпо неверие.

„Да ме изгори дано — помисли си Перин. — Ако не го познавах, и аз нямаше да му повярвам.“ Мат оглеждаше Ранд с леко килната глава, като че ли гледаше нещо, което виждаше за пръв път. „Той също го разбира.“

— Ще се справиш, Ранд — каза Перин. — Можеш да се справиш.

— Няма да е зле — каза Верин, — ако престанеш да обясняваш на всеки какво си и какво не си. Хората имат навика да виждат това, което очакват да видят. Освен това говори твърдо. Така, както говореше на мен — допълни тя сухо и бузите на Ранд се изчервиха, но той не отклони погледа си. — Няма значение какво точно ще кажеш. Всичко, което прозвучи неуместно, ще го отдадат на това, че си чужденец. Също така ще помогне, ако си спомниш как се държа пред Амирлин. Ако се държиш също така надменно, ще повярват, че си лорд, дори да беше облечен в дрипи.

Мат се изкиска.

Ранд вдигна безпомощно ръце.

— Добре. Ще го направя. Но все пак си мисля, че ще разберат какъв съм само пет минути след като си отворя устата. Кога?

— Бартанес те е поканил за пет различни дати и една от тях е утре вечер.

— Утре? — избухна Ингтар. — До утре вечер Рогът може да се окаже на петдесет мили по реката или…

Верин го прекъсна.

— Юно и войниците ти могат да наблюдават замъка. Ако се опитат да отнесат Рога нанякъде, лесно можем да ги последваме и вероятно да си го върнем по-лесно, отколкото сред стените на Бартанес.

— Може би — изгрухтя Ингтар. — Но аз просто не обичам да стоя със скръстени ръце и да чакам. Особено когато Рогът е почти в ръцете ми. Длъжен съм да го взема. Трябва! Трябва!

Хюрин се втренчи в него.

— Но, лорд Ингтар, това не е начинът. Каквото има да става, ще стане, и каквото е предречено, ще… — Ингтар го изгледа гневно, но той продължи да мърмори под нос: — Не, това не е начинът, да се говори, че „трябва“…

Ингтар се извърна вдървено към Верин.

— Верин Седай, кайриенците много държат на протокола. Ако Ранд не изпрати отговор, Бартанес може така да се обиди, че да не пожелае да ни приеме дори с този пергамент. Но от друга страна, ако Ранд го стори… хм, Фейн поне го познава. Така можем просто да ги предупредим да ни устроят клопка.

— Ще ги изненадаме. — Беглата й усмивка не беше от най-добродушните. — Но си мисля, че Бартанес държи на всяка цена да се срещне с Ранд. Мраколюбец или не, съмнявам се да се е отказал да крои заговори срещу трона. Ранд, тук той споменава, че си проявил интерес към един кралски проект, но не уточнява какъв. Какво има предвид?

— Не знам — отвърна замислено Ранд. — Откакто съм тук, не съм направил нищо. Почакайте. Може би има предвид статуята. Минахме през едно село, където изкопаваха от земята една огромна статуя. От Приказния век, така казаха. Кралят смята да я премести в Кайриен, макар че не ми е ясно как може да се премести нещо толкова голямо. Но единственото, което направих, бе да попитам какво е това нещо.

— И ние минахме през деня покрай нея, но не се спряхме да задаваме въпроси. — Верин пусна поканата и тя падна в скута й. — Може би не е много мъдро от страна на Галдриан да разкопава такова нещо. Не че представлява особена опасност, но по начало никак не е мъдро хора, които не знаят за какво става дума, да се замесват с неща от Приказния век.

— И какво е то? — попита Ранд.

— Ша-ангреал. — Произнесе го така, сякаш не бе особено важно, но на Перин му се стори, че двамата сякаш се вглъбиха в личен разговор, говорейки си неща, които останалите не могат да чуят. — Единият екземпляр от двойката. Двата най-големи, които изобщо са правени, поне доколкото ни е известно. И твърде странен чифт при това. Другият, който все още лежи заровен на Тремалкинг, може да се използва от жена. Този може да се използва само от мъж. Направени са по време на Войната за Силата, като оръжие, но ако изобщо има нещо, за което трябва да сме благодарни, то е, че всичко е свършило преди да бъдат използвани. Заедно те могат да се окажат достатъчно мощни, за да разрушат света, при това още по-катастрофално, отколкото по време на Разрушението.

Ръцете на Перин се стегнаха на възли. Избягваше да погледне Ранд, но с крайчеца на окото си забеляза, че устните на приятеля му са пребледнели. Помисли си, че Ранд сигурно просто се е изплашил, и ни най-малко не можеше да го обвини за това.

Ингтар, съвсем естествено, изглеждаше потресен.

— Това нещо трябва да бъде заровено отново, и то колкото се може по-дълбоко. Какво ли щеше да стане, ако Логаин се бе докопал до него? Или пък някакъв окаяник, който може да прелива? Да не говорим за някой, който би се обявил за Преродения Дракон. Верин Седай, вие трябва да предупредите Галдриан за това, което върши!

— Какво? О, не мисля, че е необходимо. Двете трябва да се използват едновременно, за да издържат достатъчно от Единствената сила, че да се предизвика Разрушението на света. Така е било в Приказния век. Мъж и жена, действащи заедно, винаги са били десет пъти по-силни, отколкото поотделно. А коя Айез Седай днес би съдействала на мъж в преливането? Всяка от статуите сама по себе си е доста мощна, но мога да се сетя за много малко жени, достатъчно силни, че да издържат на потока през онази в Тремалкинг. Амирлин естествено. Моарейн, а също така и Елайда. Може би още една-две. И други три, които сега се обучават. Що се отнася до Логаин, цялата му сила едва би му стигнала да се предпази да не изгори като въглен и нищо няма да му остане, за да направи нещо друго. Не, Ингтар, не мисля, че имаш основания за безпокойство. Поне докато истинският Прероден Дракон не се самопровъзгласи, а виж, тогава всички ние ще имаме причини за сериозна тревога. Сега по-добре да се погрижим какво ще правим, когато проникнем зад стените на замъка на Бартанес.

Всъщност тя говореше на Ранд, Перин веднага го разбра, и ако можеше да съди по болезнено сгърчената физиономия на Мат — той също. Дори обикновено спокойният Лоиал помръдваше нервно в голямото си кресло. „О, Светлина, Ранд — помисли си Перин. — О, Светлина, не й позволявай да те използва!“

Ръцете на Ранд се бяха притиснали в масата така здраво, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели, но гласът му беше твърд. Очите му не се отклониха от Айез Седай.

— Първо трябва да върнем Рога и камата. И после всичко свършва, Верин. Всичко.

Перин забеляза усмивката на Верин, тънка и загадъчна, и го лъхна мраз. Не допускаше, че Ранд разбира и половината от това, което той сам смяташе, че е разбрал. И половината.