Великият лов

Глава 29 Сеанчан

Джефрам Борнхалд не обърна никакво внимание на миризмата на опожарените къщи и на труповете, проснати по улицата. Биар и гвардия от стотина Бели плащове го последва в селото — половината от мъжете, които водеше. Легионът му се оказа твърде разпръснат и това никак не му харесваше, а и Разпитвачите бяха поели почти цялото командване, но заповедите бяха изрични: подчинявай се на Разпитвачите.

Тук им бяха оказали съвсем лека съпротива — стълбове пушек се издигаха едва от десетина опожарени къщи. Боядисаният в бяло хан бе останал непокътнат като повечето сгради.

Борнхалд спря пред хана и погледът му обходи задържаните селяни — войниците му ги пазеха край селския геран, до бесилката, вдигната край селската морава. Бесилката беше скована набързо, само една греда върху две подпори, но на нея висяха тридесет трупа и вятърът развяваше дрипите по телата им. Имаше и малки телца, увиснали между труповете на възрастни. Дори Биар беше зяпнал невярващо към тях.

— Муадх! — изрева той. Един прошарен мъж изтича откъм групата войници, пазещи задържаните. Веднъж Муадх беше паднал в ръцете на Мраколюбци и сега обезобразеното му лице можеше да сепне и най-коравия мъж. — Това твоя работа ли е, или на Сеанчан?

— Нито моя, нито тяхна, лорд-капитане. — Гласът на Муадх беше нисък, гърлен и хриплив: още един белег, оставен му от Мраколюбците. Повече нищо не каза.

Борнхалд се намръщи.

— Със сигурност не го е направила тази сган — каза той, сочейки към пленените. Чедата не изглеждаха толкова изрядни, както когато ги бе повел през Тарабон, но бяха почти готови за парад в сравнение с дрипавата тълпа, присвиваща се под зорките им погледи. Парцаливи мъже с помръкнали лица. Жалки отломки от армията, която Тарабон беше вдигнал, за да се противопостави на нашествениците в Томанска глава.

Муадх се поколеба, после се обади предпазливо:

— Селяните казаха, че били облечени в тарабонски плащове, милорд-капитан. Сред тях имало един едър мъж със сиви очи и големи мустаци, по описание прилича като две капки вода на Чедото Еарвин, и някакъв момък, който се опитвал да скрие красивото си лице под жълтеникава брада. Все едно че ми говореха за Чедото Вуан, милорд-капитан.

— Разпитвачите! — изръмжа Борнхалд. Еарвин и Вуан бяха от онези, които той трябваше да остави под командата на Разпитвачите. Беше виждал и друг път тактиката на Разпитвачите, но за пръв път се изправяше пред детски трупчета.

— Щом милорд-капитанът смята така. — В гласа на Муадх се долавяше трескаво съгласие.

— Срежете въжетата — разпореди се уморено Борнхалд. — Свалете ги и успокойте селяните, че повече убийства няма да има. — „Освен ако някой глупак не реши да прояви храброст пред жена си, и тогава ще се наложи да го екзекутирам за назидание.“ Слезе от коня, поглеждайки отново към пленниците, а Муадх побърза да се разпореди да донесат стълби и ножове. Все повече му се налагаше да се притеснява от прекаленото усърдие на Разпитвачите; искаше му се, ако може, изобщо да не помисля за тях.

— Не оказват голяма съпротива, милорд-капитан — каза Биар. — Нито тези тарабонци, нито остатъците от доманите. Хапят като притиснати плъхове, но когато някой захапе тях, се разбягват.

— Да видим как ще се оправим с нашествениците, Биар, пък после да се занимаваме с тези хора, а? — Лицата на пленниците бяха унили. — Кажи на Муадх да ми доведе някой от тях. — Лицето на Муадх беше толкова ужасяващо, че и най-коравият мъж щеше да се смири пред него. — За предпочитане командир. Някой, който да е достатъчно умен, за да разкаже какво е видял, без да го разкрасява, но и достатъчно млад, за да е по-сговорчив. И каже на Муадх да не бъде прекалено милостив към него, ясно? Това приятелче трябва да е сигурно, че му мисля по-лошо и от онова, което би могъл да сънува в кошмарите си, освен ако не ме убеди в друго. — Хвърли юздите в ръцете на едно от Чедата и закрачи към хана.

Ханджията бе покорен запотен мъж, чиято риза така се бе изпънала върху корема му, че червените шевици по нея сякаш всеки миг щяха да се пръснат. Борнхалд му махна с ръка да се разкара, погледна съвсем бегло жената и няколкото дечица, които се бяха сгушили край вратата, и дебелият ханджия подкара навън и тях.

Борнхалд свали тежките си ръкавици и седна до една от масите. Твърде малко знаеше за тези нашественици, за чужденците. Така ги наричаха почти всички, онези, което не дърдореха празните приказки за потомците на Артур Ястребовото крило. Знаеше също така, че те самите се наричат Сеанчан, както и Хайлене. Знаеше достатъчно от Древния език, за да може да съобрази, че последното означава „Дошлите преди“, или „Предтечите“. Наричаха се също така Риагел — Онези, що се връщат у дома, и говореха за Коренне, Завръщането. Всичко това беше почти достатъчно, за да повярва и той самият на приказките, че армиите на Артур Ястребовото крило са се завърнали. Никой не знаеше откъде точно бяха дошли Сеанчан, освен че бяха дебаркирали от кораби. На молбите на Борнхалд да му осигурят сведения за Морския народ бе отвърнато с мълчание. Амадор не изпитваше много добри чувства към Ата-ан Миере, и чувствата бяха взаимни. Единственото, което знаеше за тези Сеанчан, бе от хора като онези отвън, край моравата. Прекършена, пребита сган, която говореше глупости. За хора, които се сражавали колкото върху коне, толкова и върху чудовища, които се биели с други чудовища на тяхна страна и принуждавали Айез Седай да раздират земята под краката на враговете им.

Тропотът на ботуши на прага го накара да изпише на лицето си вълча усмивка, но Биар не водеше Муадх. Чедото на Светлината, застанал до него, се бе прегърбил и стискаше шлема си в ръце. Беше Джерал, от когото Борнхалд очакваше да е на стотина мили оттук. Върху бронята си младежът бе навлякъл домански плащ, извезан със сини ширити, а не бял като на Чедата.

— Муадх говори сега с един младеж, милорд-капитан — докладва Биар. — А Чедото Джерал току-що пристигна с вест.

Борнхалд махна с ръка на Джерал да говори.

— Поздрави и благопожелания от Джайчим Карридин, който води Ръката на Светлината в… — започна младежът.

— Не ми трябват нито благопожеланията на Разпитвачите, нито поздравите им — изръмжа Борнхалд. Джерал бе още много млад. Впрочем, Биар също изглеждаше притеснен. — Ще ми предадеш съобщението, ясно? И не дума по дума, а цялото, докато аз не те прекъсна. Просто кажи какво иска.

Младежът, подготвен да рецитира наизуст, преглътна и започна отново:

— Милорд-капитан, той… той каза, че водите твърде много мъже твърде близо до Томанска глава. Каза, че Мраколюбците в равнината на Алмот трябва да бъдат изкоренени и че вие… простете, милорд-капитан… вие трябва да се върнете веднага и да тръгнете към сърцето на равнината.

Борнхалд го изгледа внимателно. Прахът от дългата езда бе оцапал лицето на Джерал, както плаща и ботушите му.

— Иди да си поръчаш нещо за ядене — каза Борнхалд. — В тия къщи трябва да се намери и някаква вода за миене, ако щеш. Върни се при мен след час. Ще трябва да отнесеш няколко послания. — И махна с ръка на младежа да излезе.

— Разпитвачите може и да са прави, милорд-капитан — каза Биар, след като Джерал си отиде. — Много са селата, пръснати из тази равнина, а Мраколюбците…

Борнхалд удари по масата и го прекъсна.

— Какви Мраколюбци бе?! Във всички села, които онзи заповяда да превземем, не видях нищо освен фермери и занаятчии, притеснени, че можем да запалим имотите им, и по няколко старици, които наглеждат болните. — Лицето на Биар беше самото олицетворение на равнодушието — той беше по-готов да вижда Мраколюбци у хората, отколкото Борнхалд. — А за Чедата какво ще ми кажеш, Биар? Да не би и децата тук да са Мраколюбци?

— „Греховете на майката се наследяват до пето поколение — цитира Биар. — А греховете на бащата — до десето.“ — Но въпреки това изглеждаше притеснен. Дори Биар никога не бе убивал дете.

— Биар, не ти ли е хрумвало да се зачудиш защо Карридин е свалил знамената ни и плащовете от раменете на мъжете, които Разпитвачите командват? Дори самите Разпитвачи са скрили белите си плащове. Това да те подсеща за нещо?

— Би трябвало да има някакви причини, милорд-капитан — отвърна замислено Биар. — Разпитвачите винаги си имат причини, дори когато не ги споделят с нас.

Борнхалд се сети, че Биар все пак е добър воин.

— Чедата на север носят тарабонски плащове, Биар, както и тези на юг, при доманите. Това, което той ми предлага, никак не ми харесва. Ясно е, че тук има Мраколюбци, но те са във Фалме, не в равнината. Когато Джерал яхне коня си, няма да е единственият. Ще тръгнат послания до всички Чеда — знам къде да ги намеря. Решил съм да отведа легиона на Томанска глава, Биар, и да видя какво са замислили истинските Мраколюбци, тези Сеанчан.

Биар го погледна разтревожено, но преди да заговори, се появи Муадх с един от пленниците — ужасен младеж, който не откъсваше поглед от отвратителното лице на Муадх.

Борнхалд извади камата си и започна да си подрязва ноктите. Така и не разбираше защо хората така се изнервят от това, но въпреки това продължаваше да го прилага. Дори добродушната му, дядовска усмивка накара младежа да пребледнее.

— Сега, младежо, ти ще ми кажеш всичко, което знаеш за тези чужденци, ясно? Ако смяташ, че трябва да обмислиш какво точно да ми кажеш, ще те дам на чедото Муадх да го обсъдите.

Пленникът погледна с широко отворени очи Муадх, после отвори уста и думите му се заизливаха сами.

Мощните вълни на Аритския океан люлееха „Вейка“, но широко разтворените крака на Домон му помагаха да пази равновесие, докато държеше пред окото си дългата тръба на далекогледа и оглеждаше големия морски съд, който ги преследваше. И не само че ги преследваше, а бързо съкращаваше разстоянието. Вятърът, срещу който се носеше „Вейка“, не беше нито най-добрият, нито най-силният, но ако се съдеше по това как другият кораб се блъска с масивния си нос в могъщите вълни и ги разбива на планини от пяна, по-добър не можеше и да се желае. Крайбрежната ивица на Томанска глава се възправяше на изток с черните си канари и тесните пясъчни плажове. Той не се беше побоял да подкара „Вейка“ твърде далече и сега се опасяваше, че това може да му струва скъпо.

— Чужденци ли, капитане? — Гласът на Ярин издаваше, че се поти под сетрето. — Кораб на чужденци ли е?

Домон свали далекогледа, но окото му сякаш все още бе изпълнено с образа на високия кораб с неговите странни, укрепени с ребра платна.

— Сеанчан — отвърна Домон и чу пъшкането на Ярин. Дебелите му пръсти забарабаниха по парапета, след което капитанът каза: — Приближи към брега. Този кораб няма да посмее да навлезе в плитчините, в които „Вейка“ може да плава.

Моряците се разтичаха по палубата, а кормчията завъртя руля и насочи кораба към брега. „Вейка“ се понесе по-бавно отпреди, озовавайки се право срещу вятъра, но Домон беше сигурен, че ще стигне плитчините преди другият кораб да ги настигне. „И пълни да са й трюмовете, пак ще влезе в по-плитка вода, отколкото този с неговия висок корпус.“

Корабът му сега газеше по-плитко, отколкото когато опъна платна от Танчико. Една трета от товара фойерверки, който бе взел оттам, бе продадена в рибарските селища на Томанска глава, но наред със среброто, което потече в ръцете му в замяна на фойерверките, до ушите му стигнаха и тревожни вести. Хората разправяха за посещенията на високите кубични кораби на нашествениците. Когато корабите на Сеанчан хвърлили котва далеч от брега, селяните, които се вдигнали на оръжие, за да защитят жените и децата си, били ослепени от мълнии в небето и земята под краката им изригвала огън. Домон бе помислил, че му говорят безсмислици, докато най-сетне не му показаха почернялата земя — и я бе видял в твърде много села, за да се съмнява повече. Чудовища се сражавали редом с воините на Сеанчан, не че била останала кой знае каква съпротива, а някои дори твърдяха, че самите Сеанчан са чудовища, с глави, наподобяващи на огромни насекоми.

В Танчико дори не знаеха как нашествениците наричат себе си, а тарабонците говореха с увереност, че техните войници щели да успеят да ги защитят. Но във всеки град беше различно. Сеанчан казвали на изплашените хора, че трябва отново да положат клетвите, от които били отстъпили някога, въпреки че не благоволявали да им обяснят нито кога точно са ги нарушили, нито какво точно значат тези клетви. Младите жени били отвеждани, за да бъдат „огледани“, и някои от тях били откарвани на корабите и повече никой не ги виждал. Стари жени също така изчезвали, главно от Водачките и Знахарките. Сеанчан избирали нови кметове по селата и нови Селски съвети, и всеки, който се опитвал да протестира заради отвличанията на жените или не искал да участва в наложения избор, рискувал или да бъде обесен, или мигом да бъде обгърнат в пламъци, или да бъде смазан от бой като улично псе. Човек не можел дори да разбере каква ще му е съдбата преди да е станало твърде късно.

И след като хората бивали достатъчно наплашени, след като бивали принудени да коленичат и да се закълнат, смутени и покорни, че „ще се подчиняват на Предтечите, ще очакват Завръщането и ще служат на Онези, що се връщат у дома с целия си живот и имущество“, Сеанчан отплавали и обикновено повече не се връщали. Разправяха, че Фалме бил единственият град, който държали непрестанно.

В някои села мъжете и жените постепенно се връщали към старите си порядки, дотам, че заговаряли отново сами да си изберат Съвет, но повечето жители на селата поглеждали боязливо към морето и пребледнели възразявали на съседите си, че са длъжни да спазват клетвите, които са положили, въпреки че не разбирали смисъла им.

Домон нямаше никакво намерение да се среща със Сеанчан, стига да можеше да го избегне.

Тъкмо надигаше отново далекогледа, за да види каквото може по приближаващия се към „Вейка“ кораб, когато морската повърхност се раздра с рев и от нея изригна воден гейзер и огън — само на стотина разтега от бакборда. Преди да е успял дори да зяпне, друг огнен стълб разцепи водната шир откъм щирборда, и докато извръщаше очи към него, трети блесна пред носа на кораба. Огнените взривове заглъхнаха също така внезапно, както се бяха появили, и водните пръски от тях лизнаха палубата. На тяхно място морето се покри с мехури и пяна, сякаш бе кипнало.

— Ще… ще стигнем до плитчините преди да са ни настигнали — промълви бавно Ярин. Мъчеше се да не поглежда към ревящата под облаците мъгла вода.

Домон поклати глава.

— Не знам как го правят туй, но могат да ни разбият дори да я закарам до вълнолома. — Той потръпна: трюмовете му бяха пълни с фойерверки. — Късметът да ме изприщи дано, може и да не доживеем да се удавим. — Капитанът подръпна брада и отри с палец горната си устна — „Вейка“ и товарът на борда й беше всичко, което притежаваше на този свят, — но най-сетне се насили да го каже: — Завий още срещу вятъра, Ярин, и свалете платната. По-бързо, човече, по-бързо! Докато не са помислили, че още се опитваме да им избягаме.

Екипажът се разтича да сваля триъгълните платна, а Домон се обърна и се загледа към приближаващия кораб на Сеанчан. „Вейка“ изгуби скорост и се закова сред вълните. Другият кораб надвисна над нея — много по-висок от кораба на Домон, с дървени бойници над носа и кърмата. На такелажа се виждаха мъже, опъващи странните платна, а по бойниците се мяркаха фигури в ризници и с оръжие. После спуснаха лодка и тя се понесе под напора на десет гребла към „Вейка“. На борда й имаше фигури в брони и — Домон изненадано се намръщи — две жени, присвити на кърмата.

Първият, който се качи на „Вейка“, беше един от бронираните мъже и Домон мигом разбра защо някои от селяните твърдяха, че самите Сеанчан са чудовища. Шлемът твърде много наподобяваше на главата на чудовищно насекомо, с тънки червени пера, като пипала. Мъжът като че ли надничаше изпод клюнове. За да се усили ефектът, шлемът беше боядисан и позлатен, а и останалата част от бронята на мъжа беше покрита с боя и позлата. Застъпващи се плочки в черно и червено, обрамчени със злато, покриваха гърдите му и продължаваха надолу по ръцете и бедрата му. Дори стоманените му ръкавици бяха боядисани в червено и златно. Там, където по тялото му липсваше метал, дрехите му бяха от черна кожа. Тежкият меч с извито острие на гърба му бе прибран в ножницата — стърчеше само дръжката, увита в черно-червена кожа.

А после бронираната фигура свали шлема си и Домон се сепна. Оказа се, че е жена. Тъмната й коса беше подрязана късо и лицето й беше сурово, но нямаше как да сбърка. Никога не беше чувал за такова нещо, освен сред айилците, а за народа Айил беше добре известно, че е шантав. Не по-малко объркващо беше, че лицето й не изглеждаше толкова различно, колкото беше очаквал, че ще изглежда един Сеачан. Очите й бяха сини, наистина, и кожата й — изключително бяла, но такива неща той бе виждал неведнъж. Ако тази жена беше облечена в рокля, никой нямаше да й обърне особено внимание. Той я изгледа отново и промени мнението си. Студеният й поглед и тези скулести бузи щяха да я отличат навсякъде.

Останалите воини последваха жената по палубата. Домон се поуспокои, когато някои от тях си свалиха шлемовете и видя, че те поне са мъже — мъже с черни или кафяви очи, които щяха да минат незабелязани в Танчико или Иллиан. Вече бе започнал да си представя пълчища от синеоки жени с мечове. „Айез Седай с мечове“ — помисли си капитанът, сещайки се за взривовете сред морето.

Жената изгледа надменно кораба и очевидно реши, че капитанът е Домон — трябваше да е или Ярин, или той, ако се съдеше по дрехите им; но начинът, по който Ярин бе затворил очи и затаил дъх мърмореше молитви, я накара да предпочете Домон и тя прикова острия си поглед в него.

— Има ли жени сред твоя екипаж или сред пътниците? — Говореше тихо и бързо и той едва разбра въпроса й, но тонът й беше рязък и подсказваше, че е свикнала да получава исканите отговори. — Отговаряй, човече, ако ти си капитанът. Ако не си, събуди онзи глупак там и го накарай да проговори.

— Аз съм капитанът, милейди — отвърна предпазливо Домон. Нямаше никаква представа как трябва да се обръща към нея, а не искаше да направи и една погрешна стъпка. — Пътници нямам, и жени няма в екипажа ми. — Сети си за разказите за отвлечени жени и не за пръв път се зачуди какво ли искат тия от него.

Двете жени, облечени по женски, се закачваха от лодката. Едната теглеше втората — като видя това, Домон примигна — за каишка от сребрист метал. Каишката свързваше гривна на китката на първата жена с нашийник около врата на втората. Не можеше да прецени дали каишката е запоена, или свързана — някак си като че ли и двете — но беше ясно, че е едно цяло с гривната и нашийника. Първата жена я нави, когато втората се качи на палубата. Жената с нашийника бе облечена в рокля от груб сив плат и стоеше със свити ръце и с очи, забити в дъските под краката й. Другата имаше на гърдите си червени ивици с извезани на тях назъбени мълнии, както и отстрани на полите на синята си рокля, които свършваха малко над глезените й. Домон изгледа двете с безпокойство.

— Говори бавно, човече — настоя синеоката жена, прекоси палубата, застана пред него и вдигна глава към лицето му — и все пак му се стори някак си по-висока и по-едра от него. — Теб ми е по-трудно да разбера от всички в тази забравена от Светлината земя. При това аз не твърдя, че съм от Кръвта. Все още не. Виж, след Коренне… Аз съм капитан Егеанин.

Домон повтори думите си, стараейки се да ги изговаря бавно, а после добави:

— Аз съм мирен търговец. Не ви мисля нищо лошо и нямам нищо общо с вашата война. — Не можа да се сдържи да не погледне отново към двете жени, свързани с каишката.

— Мирен търговец ли? — отвърна замислено Егеанин. — Тогава ще бъдеш освободен, след като отново се закълнеш във вярност. — Тя забеляза стреснатия му поглед и се извърна с горда усмивка към жените. — Възхищаваш се на моята дамане? Скъпо ми струваше, но си струва, до последната монета. Малцина освен благородниците притежават дамане, а повечето са собственост на трона. Тя е силна, търговецо. Можеше да разбие кораба ти на трески, ако бях пожелала.

Домон зяпна двете жени и каишката. В началото бе свързал онази с мълниите по дрехата си със страховитите огнени стълбове в морето и бе решил, че тя е Айез Седай. От думите на Егеанин главата му закръжи. „Никой не може да направи такова нещо на…“

— Тя Айез Седай ли е? — попита той невярващо.

Така и не видя небрежния удар с опакото на дланта, който се стовари в лицето му. Стоманената й ръкавица смаза устната му и той се олюля.

— Това име никога не се изрича — заяви Егеанин заплашително тихо. — Те са само дамане, Окаишените, и служат толкова вярно, колкото е вярно името им. — Пред очите й и ледът би изглеждал топъл.

Домон преглътна кръвта в устата си и задържа ръцете си присвити до хълбоците. Дори и да държеше меч, нямаше да поведе екипажа си на заколение срещу дузина бронирани воини, но въпреки това му струваше известно усилие да придаде покорство на гласа си.

— Не исках да проявя непочтителност, капитане. Нищо не знам за вас, нито за обичаите ви. Ако наистина съм ви обидил, не е нарочно, а от невежество.

— Всички вие сте невежи, капитане, но ще платите дълга на предците си — каза тя. — Тази земя е била наша и отново ще бъде наша. Със Завръщането отново ще стане наша. — Домон не знаеше какво да каже — „Да не иска да каже, че всички онези бръщолевения за Артур Ястребовото крило ще излязат верни?“ — затова предпочете да си държи езика зад зъбите. — Сега ще откараш кораба си във Фалме — той понечи да възрази, но сърдитият й поглед го спря — където ти и корабът ти ще бъдете подложени на оглед. Ако наистина не си нищо повече от „мирен търговец“, както твърдиш, ще ти се позволи да си тръгнеш свободно, след като положиш клетвите.

— Клетви ли, капитане? Какви клетви?

— Да се подчиняваш, да чакаш и да служиш. Твоите предци е трябвало да помнят.

Тя подкара хората си — с изключение на един воин в обикновена ризница, която показваше, че е с нисък ранг: подсказваше го и дълбочината на поклона, с който той я удостои — и лодката им потегли към другия кораб. Останалият воин не се разпореди за нищо, само седна с кръстосани крака на палубата и се зае да точи меча си, докато екипажът вдигаше платната, за да потегли отново. Изглежда никак не се притесняваше, че е останал сам, а и Домон лично бе готов да изхвърли зад борда всеки, който вдигнеше ръка срещу него, тъй като докато „Вейка“ продължаваше покрай брега, корабът на Сеанчан ги следваше в дълбоки води. Разстоянието между двата кораба беше почти една миля, но Домон си даваше сметка, че няма никаква надежда да се измъкне, и затова смяташе да върне човека на капитан Егеанин толкова здрав, все едно че го бяха люлели в скута на майчицата му.

Пътят до Фалме бе дълъг и Домон най-сетне склони сеанчана да проговори. Беше тъмноок мъж на средна възраст, със стар белег над очите и още един, прорязващ брадичката му. Казваше се Кабан и към всичко от тази страна на Аритския океан изпитваше единствено презрение. Това накара Домон малко да се замисли. „Тези може наистина да са… Не, това е пълна лудост.“ Речта на Кабан беше също толкова размазана, колкото на Егеанин, но ако нейната напомняше за коприна, плъзгаща се по желязо, то неговата бе като кожа, дращеща в камъка, и той предпочиташе да говори за битки, за пиене и за жени. В повечето случаи Домон не беше сигурен дали говори за неща, които са му се случили тук и сега, или за местата, откъдето бе дошъл. Мъжът определено избягваше да говори за неща, които Домон искаше да научи.

Веднъж Домон го попита за дамане — и в следващия миг мечът на воина бе опрян в гърлото му.

— Внимавай до какво се докосва езикът ти, да не си го загубиш. Това е работа на Кръвта. Не е за такъв като тебе. Нито като мен. — Каза го ухилен и веднага след това отново се зае да точи тежкия си закривен меч.

Домон докосна капката кръв, стичаща се към яката му, и реши повече да не пита, поне за това.

Колкото повече двата съда се приближаваха към Фалме, покрай толкова повече високи кораби на Сеанчан минаваха. Някои бяха с опънати платна, но повечето бяха закотвени. Всички бяха с високи плоски носове и с кули, и огромни. Домон не беше виждал такова чудо — дори и при Морския народ. Мяркаха се и местни съдове — с остри носове и наклонени платна — тази гледка донякъде го увери, че Егеанин му е казала истината, че ще го пуснат на свобода.

Когато „Вейка“ приближи Фалме, Домон зяпна удивен пред броя кораби на Сеанчан, хвърлили котва извън залива. Опита се да ги преброи и се предаде на числото сто, което беше може би по-малко от половината. И друг път беше виждал толкова кораби, струпани на едно място — в Иллиан, както и в Тийр, а дори и в Танчико — но онези съдове бяха много по-малки. Мърморейки си мрачно под нос, той вкара „Вейка“ в залива.

Град Фалме се намираше на една издатина на самия нос на Томанска глава и на запад от него нямаше нищо друго освен Аритския океан. Високи канари се спускаха към устието на залива от двете страни, а на върха на една от тях, там, където всеки кораб, влизащ в залива, трябваше да мине, стърчаха кулите на Съгледвачите над вълните. На стената на една от тях висеше клетка и в нея седеше отпаднал духом човек с крака, провиснали между железните решетки.

— Кой е този? — попита Домон.

Кабан най-сетне престана да точи меча си — Домон вече бе започнал да се чуди дали не смята да се бръсне с него — и погледна нагоре, накъдето сочеше Домон.

— О, това е Първият съгледвач. Не онзи, който седеше на трона, когато пристигнахме, разбира се. Всеки път, когато поредният умре, избират друг и го поставяме в клетката.

— Но защо? — попита удивен Домон.

Кабан се ухили така, че зъбите му лъснаха.

— Съгледвали са не за това, което е трябвало, и са забравили онова, което е трябвало да помнят.

„Вейка“ се плъзна по последната голяма вълна и навлезе в кротките води на залива. „Аз съм си търговец и тез неща хич не са ми работа.“

Фалме се издигаше по склона над каменните докове около кухината, образувана от залива. Домон не можеше да прецени дали тукашните къщи от черен камък са селище с прилични размери или малък град. Нито едно от зданията не можеше да се сравни и с най-малкия палат в Иллиан.

Той подкара „Вейка“ към едно подходящо място на пристанището и докато моряците му се суетяха да привържат здраво ладията, се замисли дали пък Сеанчан няма да изкупят товара му с фойерверки в трюма. „Хич не ме интересува.“

За негова изненада, самата Егеанин пристигна с лодка на кея, придружена от своята дамане. Този път друга жена бе надянала гривната, но бе облечена със също такава рокля с червени ивици и назъбени мълнии по тях. Дамане беше същата жена с тъжното лице и все така не вдигаше поглед от земята. Егеанин нареди Домон и моряците му да слязат от кораба и да седнат на кея под бдителния поглед на двама от нейните воини — изглежда, смяташе, че охраната е предостатъчна, и Домон нямаше никакво намерение да го опровергава — докато останалите се качиха на палубата да претърсят „Вейка“. Дамане участваше в претърсването.

А на кея се появи нещо. Домон не можеше да измисли по-подходяща дума за описанието му: нещо. Тромаво същество с четинеста сиво-зеленикава козина и клюнеста муцуна. И с три очи. Нещото се тътреше до един мъж, на чиято броня бяха изрисувани три очи, същите като тези на съществото. Местните хора, докери и моряци в грубо извезани ризи и с жилетки, дълги до коленете, се дръпваха притеснено, когато двойката минаваше покрай тях, но нито един от воините Сеанчан не им обърна особено внимание. Мъжът със звяра, изглежда, го водеше с ръчни сигнали.

Мъжът и нещото завиха по улицата и се скриха зад сградите.

Домон бе зяпнал от изумление, а моряците му си мърмореха тихо. Двамата воини Сеанчан ги изгледаха презрително. „Хич и не ме интересува“ — рече си отново Домон.

По някое време Егеанин изведе останалите на кея. Бдителният Домон забеляза, че капитанката носи нещо, увито в парче жълта коприна. Нещо, което бе достатъчно малко, за да се носи в една ръка, но тя го държеше внимателно в двете.

Той се изправи — бавно, заради наблюдаващата го охрана, — но очите на двамата бяха изпълнени със същото пренебрежение, както на Кабан.

— Видяхте ли, капитане? Мирен търговец съм си аз, и нищо друго. Може би вашите хора ще се поинтересуват да си купят от фойерверките ми?

— Може би, търговецо. — От нея лъхаше едва потисната възбуда, заради която той изпита безпокойство, а следващите й думи подсилиха това чувство. — Ти ще дойдеш с мен.

Тя нареди на двамата войници да ги последват и единият подбутна Домон да тръгне. Подбутването не беше съвсем грубо — Домон беше виждал неведнъж как селяните подбутват кравите си по същия начин, за да ги накарат да се разбързат. Стиснал зъби, той последва Егеанин.

Настланата с обли камъни улица се изкачваше по склона и миризмата на залива остана назад. Покритите с каменни плочи къщи ставаха все по-високи и по-големи. Изненадващо за град, завзет от нашественици, по улиците се мяркаха повече местни хора, отколкото войници Сеанчан, от време на време преминаваше по някой покрит със завеси паланкин, носен от голи до кръста мъже. Фалменците си даваха вид, че са погълнати от собствените си грижи, и сякаш изобщо не забелязваха присъствието на Сеанчан. Или почти. Когато преминеше някой паланкин или войник, както простолюдието, само с по някоя и друга извита цветна ивица по мръсните дрехи, така и по-заможните, с ризи, жилетки и рокли, извезани от раменете до кръста със сложно изработени орнаменти, се покланяха и оставаха така, докато Сеанчан не отминеха. По същия начин почетоха и Домон с охраната му. Нито Егеанин, нито войниците й си правеха труд да погледнат към тях.

Домон се стресна, когато забеляза, че някои от местните хора дори носят ками на коланите си, а в отделни случаи — и мечове. Не по-малко се изненада от самия себе си, когато проговори, без да мисли:

— Някои от тях ще да са на ваша страна.

Егеанин го изгледа намръщено през рамо, явно озадачена от думите му. После, без да забавя ход, погледна минувачите и кимна.

— Имаш предвид мечовете? Сега те са наши хора, търговецо. Положили са клетвите. — Тя изведнъж спря и посочи един висок як мъж с жилетка с пищни ширити и меч, люшкащ се от кожения колан през гърдите му. — Ей, ти.

Мъжът замръзна и на лицето му се изписа внезапен уплах. Лицето му беше сурово, но по всичко личеше, че страшно му се иска да побегне. Вместо да го направи обаче, той се обърна към нея и се поклони с ръце на коленете и поглед, сведен към върха на ботушите й.

— С какво може нищожният слуга да послужи на капитана? — попита той със задавен глас.

— Търговец ли си? — попита тя. — Положил ли си клетвите?

— Тъй вярно, капитане. Тъй вярно. — Не вдигна очи от стъпалата й.

— И какво казваш на хората, когато откарваш фургоните си навътре в сушата?

— Че трябва да се подчиняват на Предтечите, капитане, да очакват Завръщането и да служат на Онези, що се връщат у дома.

— И никога ли не помисляш да използваш меча си срещу нас?

Кокалчетата на пръстите на мъжа побеляха от стискането на коленете, дори по гласа му се долавяше, че е плувнал в пот.

— Положил съм клетвите, капитане. Подчинявам се, очаквам и служа.

— Видя ли? — обърна се Егеанин към Домон. — Няма никаква причина да им забраняваме да носят оръжие. Търговия трябва да има, а търговците трябва да се защитават от разбойници. Разрешаваме на хората да идват и си отиват свободно, стига да се подчиняват, да очакват и да служат. Прадедите им са нарушили клетвите, но днешните ще ги усвоят по-добре. — Тя отново закрачи нагоре по хълма и войниците подбутнаха Домон да я последва.

Той погледна търговеца през рамо. Човекът остана прегънат в поклон чак докато Егеанин не се отдалечи на десетина разтега от него, след което се изправи, огледа се боязливо и хукна надолу по улицата.

Егеанин и охраната не извърнаха погледи дори когато един ескадрон сеанчани изтрополи покрай тях нагоре по склона. Войниците яздеха някакви същества, които почти приличаха на котки, само че големи колкото коне и покрити с гущерски люспи, бляскащи като бронз под седлата им. Ноктестите им стъпала се впиваха в облите камъни на настилката. Една триока глава се извърна и изгледа Домон, докато ескадронът минаваше край тях; освен всичко друго главата, поне така му се стори, разбираше душевното му състояние. Той се олюля и замалко щеше да падне. По цялата улица фалменците се притискаха към околните здания, притворили очи от ужас. Сеанчаните не им обръщаха внимание.

Домон взе да проумява защо им позволяваха толкова голяма свобода. Зачуди се дали сам ще намери толкова кураж, че да се съпротивлява. Дамане. Чудовища. Зачуди се също така дали ще се намери нещо, което да може да спре сеанчаните да преминат по цялата земя, чак до Гръбнака на света. „Хич не ми е работа“ — напомни си той и се замисли дали в бъдеще ще може да намери някакъв начин да отбягва сеанчаните в търговията си.

Стигнаха до билото, откъдето градът отстъпваше място на голи хълмове. Крепостна стена нямаше. Пред тях се открояваха сградите на ханове, обслужващи търговците по пътя им навътре в сушата, с дворища за фургоните им и конюшни. Тук къщите можеха да минат за прилични имения на някои от по-дребните аристократи в Иллиан. Пред най-голямата от тях стоеше почетна стража, а на покрива й се вееше обшито със синя ивица знаме с извезан златен ястреб с разперени криле. Егеанин предаде меча и камата си, след което поведе Домон в зданието. Двамата й войници останаха на улицата. Домон започна да се поти. В тази работа му миришеше на лорд — а никак не е добре да въртиш сделки с лорд в собственото му имение.

В предната зала Егеанин остави Домон при вратата и заговори с един слуга. Местен човек, ако се съдеше по дългите ръкави на ризата му и спиралите, извезани на гърдите. Домон беше уверен, че дочу израза „Височайши лорд“. Слугата бързо изскочи от залата и скоро се върна, за да ги отведе в, изглежда, най-просторното помещение на къщата. Всички мебели бяха разчистени, дори килимите, и каменният под беше лъснат до блясък. Сгъваеми платнени паравани с изрисувани по тях странни птици закриваха стените и прозорците.

Егеанин се спря на една крачка в залата. Когато Домон понечи да я попита къде са и защо, тя го накара да млъкне с див поглед и нечленоразделно ръмжене. Не се помръдваше, но имаше вид, че всеки момент ще се заклати на пръсти. Държеше нещото, което бе прибрала от кораба му така, сякаш бе някаква страшна скъпоценност. Той се опита да отгадае какво ли може да е взела.

Внезапно прокънтя тих звук на гонг и жената падна на колене, поставяйки грижливо увития в коприна предмет до себе си. Домон само я погледна и също се смъкна на пода до нея. Лордовете си имаха странни порядки и той подозираше, че порядките на лордовете Сеанчан са още по-странни от онези, които познаваше.

На прага от другата страна на стаята се появиха двама мъже. Лявата страна на черепа на единия беше обръсната, останалата част от бледорусата му коса бе сплетена и висеше над ухото и рамото му. Тъмножълтата му роба беше толкова дълга, че носовете на жълтите му пантофи едва се подаваха под нея. Другият бе облечен в синя копринена роба, извезана с птици и толкова дълга, че метеше пода на един разкрач зад него. Главата му беше гладко обръсната, а ноктите на ръцете му бяха дълги и тези на палците бяха лакирани в синьо. Домон зяпна.

— Намирате се пред височайшия лорд Тюрак — пропя жълтокосият мъж. — Който предвожда Онези, що идат преди и подсигурява Завръщането.

При тези думи Егеанин се просна с изпънати встрани ръце и Домон пъргаво се постара да наподоби жеста й. „Даже височайшите лордове на Тийр не изискват чак таквиз работи“ — помисли си старият капитан. С крайчеца на окото си забеляза, че Егеанин целуна каменния под, направи кисела гримаса и реши, че подражанията все пак си имат граница. „К’во пък, едва ли ще забележат дали го правя, или не.“

Егеанин внезапно се изправи. Домон също понечи да стане и даже успя да коленичи, преди тя да му изръмжи гърлено и възмутеното изражение на онзи с плитката да го накара отново да се сниши, с лице забито в пода. „Това не бих го направил и пред краля на Иллиан и Съвета на деветимата, взети заедно.“

— Името ти е Егеанин? — Това май трябваше да е гласът на мъжа в синята роба. В речта му имаше някаква мелодичност, почти като пеене.

— Така бях назована в деня, в който бях помазана да нося меча, височайши лорде — отвърна тя с покорство.

— Екземплярът е чудесен, Егеанин. Твърде рядък. Желаеш ли заплащане?

— Това, че височайшият лорд е доволен, е достатъчна плата. Живея, за да служа, височайши.

— Ще спомена за теб пред императрицата, Егеанин. След Завръщането в Кръвта ще бъдат призвани нови имена. Докажи, че заслужаваш, и може да замениш името си с по-висше.

— Милорд ме удостоява с висока чест.

— Да. А сега ме остави.

Прилепил лице в пода, Домон не можеше да види нищо освен ботушите й, които закрачиха назад през залата. Вратата след нея се затвори. Настъпи дълга тишина. Домон виждаше потта, която се стичаше от челото му на пода пред него. Накрая Тюрак отново заговори:

— Можеш да се изправиш, търговецо.

Домон се изправи и видя какво държи Тюрак — диска от куендияр с формата на древния печат на Айез Седай. Спомни си реакцията на Егеанин, когато бе споменал пред нея за Айез Седай, и вече сериозно започна да се поти. В тъмните очи на височайшия лорд не можеше да се прочете някакво оживление, по-скоро леко любопитство, но Домон много-много не се доверяваше на лордове.

— Знаеш ли какво е това, търговецо?

— Не, височайши лорде — последва твърдият като скала отговор на Домон. Никой търговец не може да оцелее дълго, ако не се е научил да лъже, без окото да му мигне.

— И въпреки това си го пазил в тайник.

— Събирам си стари неща, височайши лорде, от древни времена. Все ще се намерят таквиз, дето ще искат да ги откраднат, ако ги остави човек на открито.

Тюрак огледа за миг бяло-черния диск.

— Това е куендияр, търговецо — не си ли чувал тази дума? — и много по-стар, отколкото ти може би предполагаш. Ела с мен.

Домон последва мъжа предпазливо. Вече се чувстваше малко по-уверен. Ако се канеха да извикат стражите, вече щяха да са го направили. Но малкото, което бе видял от Сеанчан, допускаше, че при тях нещата не стоят съвсем като при другите хора. Постара се да придаде спокойствие на лицето си.

Отведоха го в друга стая. Мебелите тук, изглежда, бяха донесени от Тюрак. Всички бяха някак си заоблени, без никакви прави линии и ръбове, а дървото бе излъскано и влакната се открояваха странно. Имаше един стол, поставен върху копринен килим с изтъкани в него шарки, на птици и цветя, и голям кръгъл бюфет. Параваните правеха стените да изглеждат като нови.

Мъжът с плитката отвори вратите на бюфета и разкри рафтове, отрупани с всевъзможни статуетки, чаши, купи, вази, петдесетина най-различни предмета — и нито един от тях не приличаше на друг. Домон затаи дъх, когато Тюрак внимателно постави диска в ръцете си до един точен негов близнак.

— Куендияр — повтори Тюрак. — Това колекционирам аз, търговецо. Само императрицата има по-богата колекция от моята.

Очите на Домон само дето не изхвърчаха от орбитите си. Ако всичко по тези рафтове наистина беше куендияр, човек можеше да си купи цяло кралство или най-малкото да основе някой велик Дом. Дори един крал можеше да се докара до просешка тояга, ако пожелаеше да си купи всички тези неща, и то ако изобщо знаеше къде да ги намери. На лицето му се изписа усмивка.

— Височайши лорде, моля приемете тази вещ като скромен дар от мен. — Никак не му се искаше да се раздели с нея, разбира се, но така беше по-добре, отколкото да разгневи сеанчана. „Може пък Мраколюбците да тръгнат да гонят него сега.“ — Аз наистина съм само един прост търговец. Искам само да си търгувам. Пуснете ме да отплавам и ви обещавам, че…

Изражението на Тюрак не се промени, но мъжът с плитката рязко прекъсна Домон и кресна:

— Небръснато куче! Как смееш да говориш, че подаряваш на височайшия лорд нещо, което капитан Егеанин вече му е подарила? Пазариш се, като че ли височайшият лорд е някакъв… — търговец! Жив ще те одерат до девет дена, куче такова, и… — Тюрак обаче мръдна съвсем леко показалеца си и той млъкна.

— Не мога да те пусна, търговецо — каза височайшият лорд. — В тази покрита от Сянката земя на клетвопрестъпници не мога да намеря и един човек, който да може да разговаря разумно. Но ти си колекционер. Може би беседата с теб ще бъде интересна. — Той седна на стола, облегна се на нежно извитите му облегалки и изгледа замислено Домон.

Домон изписа на лицето си усмивка, която, надяваше се да предизвика благоразположението на височайшия.

— Милорд, ама аз наистина съм прост търговец, жалък човечец. Не съм навикнал да разговарям с велики лордове.

Мъжът с плитката го изгледа с убийствен поглед, но Тюрак сякаш не го и чу. Иззад един от параваните бързо заситни стройна красива жена и коленичи пред височайшия лорд, поднасяйки лъскав поднос с една чашка върху него, тънка и без дръжка, пълна с някаква черна течност, от която се вдигаше пара. Тъмното й закръглено лице смътно наподобяваше за Морския народ. Тюрак пое чашката в ноктестите си пръсти, без изобщо да поглежда жената, и вдиша парата. Домон погледна за миг към жената и веднага отмести поглед, ахвайки задавено — бялата й копринена роба бе избродирана с цветчета, но беше толкова прозрачна, че всичко през нея се виждаше, а под робата нямаше нищо освен голото й нежно тяло.

— Ароматът на каф — каза Тюрак — е почти толкова приятен, колкото и вкусът му. Е, търговецо? Разбрах, че куендияр тук е много по-рядък дори отколкото в Сеанчан. Кажи ми как един прост търговец е могъл да се сдобие с такъв предмет. — Той отпи от каф и зачака.

А Домон си пое дълбоко дъх и се захвана яко да лъже, за да се измъкне здрав и читав от Фалме.