Великият лов

Глава 20 Сайдин

Ранд продължи да ги води през нощта, като им позволи само кратка почивка призори, колкото да отдъхнат конете. И Лоиал също. С Рога на Валийр в златно-сребърната ракла, закрепена на седлото на коня му, огиерът вървеше или подтичваше пред животното, без да се оплаква и без да ги забавя. Някъде посред нощ прекосиха границата на Кайриен.

— Искам да го видя пак — каза Селийн, щом спряха. Слезе и се приближи до коня на Лоиал. Издължените им сенки сочеха на запад: слънцето вече надничаше над хоризонта. — Свали ми го, алантин.

— Не — намеси се Ранд, докато слизаше от Дорчо. — Лоиал, недей. — Огиерът премести поглед от Селийн към него и ушите му помръднаха, но дръпна ръцете си.

— Искам да видя Рога — настоя Селийн. Ранд беше сигурен, че не е по-голяма от него, но в този момент изведнъж му се стори стара и студена като планината, и по-царствена от кралица Мургейз в своята надменност.

— Мисля, че трябва да държим камата под капака — каза Ранд. — Доколкото знам, дори да я гледаш може да е не по-малко опасно, отколкото да я докоснеш. Нека си стои там, докато не я връча на Мат. Той… той може да я предаде на Айез Седай. — „И каква ли цена ще поискат за това Лечение? Но той няма избор.“ Почувства се дори малко виновен от облекчението, че поне той е приключил връзките си с Айез Седай. „С тях скъсах. Скъсах.“

— Камата ли? Изглежда, нищо освен нея не те интересува. Казах ти да се отървеш от нея. Рогът на Валийр, Ранд.

— Не.

Тя пристъпи към него. Бедрата й се полюшваха така, че нещо го стисна за гърлото.

— Искам само да го видя на дневна светлина. Дори няма да го докосна. Ти ще го държиш. Ще го запомня завинаги — как държиш Рога на Валийр в ръцете си. — Тя хвана ръцете му. От допира й кожата му потръпна и устата му пресъхна.

Да го запомни завинаги… Щеше да е страхотно да го подържи в ръцете си под лъчите на изгрева.

Съжали, че не знае нещо повече за Пророчествата на Дракона. Единствения път, когато се бе заслушал в разказа на един търговски охранник в Емондово поле, Нинив бе счупила дръжката на една метла в раменете на нещастния човек. Още по-малко знаеше за Рога на Валийр.

„Айез Седай се опитват да ме накарат да направя това, което искат те.“

Селийн продължаваше да се взира с тъмните си очи в неговите, лицето й бе толкова младо и хубаво, че той изпитваше непреодолимо желание да я целуне въпреки това, което мислеше за нея. Никога досега не беше срещал Айез Седай, която да се държи като нея, и при това тя изглеждаше наистина млада, не просто лишена от възраст. „Едно момиче на нейната възраст не би могло да бъде Айез Седай. Но…“

— Селийн — промълви той, — ти Айез Седай ли си?

— Айез Седай? — възкликна тя и дръпна ръцете си. — Айез Седай! Непрекъснато ми го подхвърляш! — Пое си дълбоко дъх и оглади гънките на дрехата си. — Аз съм това, което съм и която съм. И не съм никаква Айез Седай!

А после се обгърна в толкова вледеняващо безмълвие, че дори изгряващото слънце зад нея му се стори хладно.

Лоиал и Хюрин се опитаха да подхванат разговор, за да успокоят напрежението, но тя ги смрази с поглед. Продължиха да яздят напред.

Вечерта, когато спряха край един поток, който им осигури риба за вечеря, Селийн като че ли възвърна доброто си настроение. Разбъбри се с огиера за книги, говореше и с Хюрин за дреболии, но отбягваше да разговаря с Ранд, освен ако той пръв не подхванеше приказка. И така бе и тази вечер, и на другия ден, докато яздеха през планините, които се издигаха край тях като огромни назъбени сиви стени, все нагоре и нагоре. Но щом я погледнеше, тя отвръщаше на погледа му с усмивка. Понякога усмивката й го караше и той да й отвърне с усмивка, друг път предизвикваше у него мисли, от които целият се изчервяваше, а понякога усмивката й беше като загадъчната, веща усмивка на Егвийн. Усмивка, която го караше да се стяга — но поне беше усмивка.

„Не е възможно да е Айез Седай.“

Пътят започна да се спуска надолу и когато притъмня, Камата на Родоубиеца най-сетне отстъпи място на хълмове, ниски и полегати, с повече шубраци, отколкото горички. Път нямаше, само отъпкана просека, използвана явно твърде рядко от някоя и друга кола. Нивите се катереха на тераси по хълмовете, но в този час на деня бяха безлюдни. Пръснатите наоколо ферми бяха твърде далеч от просеката, за да може Ранд да различи нещо друго, освен че са построени от камък.

После забеляза селото. По някои от прозорците вече примигваха светлини, борещи се с настъпващата нощна тъма.

— Тази вечер май ще спим в кревати — каза той.

— Виж, това ще ми хареса, лорд Ранд — засмя се Хюрин. Лоиал кимна в съгласие.

— Селски хан — изсумтя Селийн. — Мръсен колкото си искаш и пълен с немити мъже, които се наливат с ейл. Защо да не поспим отново под звездите? Спането под звездите тъкмо започна да ми харесва.

— А на мен никак няма да ми хареса, ако Фейн се натъкне на нас, докато спим — каза Ранд. — Заедно с всичките си тролоци. Той ме преследва, Селийн. И Рога, разбира се, но е в състояние де проследи тъкмо мен. Защо според теб се озъртах толкова внимателно в последните нощи?

— Ако Фейн ни намери, ще се справиш с него. — Гласът й беше хладно самоуверен. — А не забравяй, че и в селото може да има Мраколюбци.

— Но дори и да знаят кои сме, не могат да направят кой знае какво в присъствието на селяните. Освен ако не смяташ, че всички в това село са Мраколюбци,

— А ако разберат, че носиш Рога? Независимо дали ти търсиш величие, или не, дори селяните го сънуват.

— Тя е права, Ранд — каза Лоиал. — Опасявам се, че дори селяните могат да пожелаят да ти го отнемат.

— Развий си одеялото, Лоиал, и го преметни върху раклата. Покрий я. — Лоиал се подчини и Ранд кимна. Ясно се виждаше, че под опнатото одеяло се крие някакъв сандък, но нищо не подсказваше, че е нещо повече от пътна ракла. — Скринът с тоалета на милейди — ухили се Ранд и се извърна към нея с насмешлив поклон.

Селийн посрещна закачката му мълчаливо, с неразгадаем поглед.

Почти веднага след това, вляво от Ранд, нещо проблесна под лъчите на залязващото слънце. Нещо голямо. Нещо много широко, ако се съдеше по отразената от него светлина. Обзет от любопитство, той извърна коня и препусна натам.

— Милорд? — извика Хюрин. — А селото?

— Искам да видя какво е — отвърна Ранд. „Много по-ярко е от воден блясък. Какво ли може да е?“

Приковал очи към странното отражение, той се изненада, когато Дорчо изведнъж спря на ръба на стръмен глинен бряг над някакъв огромен изкоп. По-голямата част от хълма бе прокопана на дълбочина почти сто крачки. Със сигурност бяха унищожени не един хълм и може би няколко фермерски ниви, защото изкопът беше десет пъти по-широк, отколкото дълбок. Отсрещната страна на огромната яма опираше в стръмен скат. На дъното се мяркаха някакви хора, може би дузина, които, палеха огън. Там долу вече настъпваше нощта. Разхвърляните около тях брони проблясваха под последните слънчеви лъчи, а на хълбоците им се поклащаха мечове. Ранд почти не им обърна внимание.

От дъното на ямата се възправяше гигантска каменна ръка, държаща кристална сфера, и тъкмо тя отразяваше слънчевите лъчи. Ранд ахна, изумен от големината й. Беше съвършено гладка, дори и най-малка драскотина не накърняваше повърхността й, и с най-малко двадесет разкрача диаметър.

На известно разстояние от ръката се беше разкрило пропорционално на нея лице. Лице на брадат мъж, което изпъкваше изпод земята с някакво древно величие; широките скули като че ли излъчваха мъдрост и знание.

Неповикана, празнотата се оформи вътре в него, цяла и изведнъж завършена, с проблясващия, зовящ го сайдин. Умът му така се беше впил в каменното лице и ръката, че той дори не усети какво става. Един капитан на кораб бе говорил за ръка, държаща огромна кристална сфера. Да, Бейл Домон твърдеше, че тази ръка стърчи на билото на един хълм на остров Тремалкинг.

— Това е опасно — извика Селийн. — Дръпни се оттам, Ранд.

— Сигурен съм, че мога да намеря път до долу — отвърна той разсеяно. Сайдин запя към него. Огромната топка сякаш грееше в бяло под лъчите на залязващото слънце. Стори му се, че сред дълбините на кристала светлината се завихри и затанцува в ритъм с песента на сайдин. Зачуди се как мъжете долу не забелязват нищо.

Селийн се приближи на коня си и го хвана за ръката.

— Моля те, Ранд, трябва да се отдръпнеш. — Той погледна озадачен ръката й, после очите му се плъзнаха нагоре, към лицето й. Изглеждаше наистина разтревожена, може би дори изплашена. — Ако този бряг не се срине и не си счупим вратовете, онези мъже долу са стражи, а никой не поставя стража край нещо, за което няма нищо против да бъде разгледано от случаен странник. Как ще успееш да избегнеш Фейн, ако те заловят стражите на някой тукашен владетел? Отдръпни се.

Внезапно — като някаква рехава, далечна мисъл — той осъзна, че празнотата го е обкръжила. Сайдин запя и сферата запулсира — дори без да я поглежда, той го усещаше — и го прониза мисълта, че ако сам запее песента на сайдин, огромното каменно лице ще отвори уста и ще запее с него. С него и със сайдин. Всичко в едно.

— Моля те, Ранд — призова го Селийн. — Ще дойда в селото с теб. Няма да споменавам повече за Рога. Само се отдръпни!

Той освободи празнотата… но тя не си отиде. Сайдин пееше монотонно и светлината в сферата пулсираше като сърце. Като неговото сърце. Лойал, Хюрин и Селийн се взираха в него, но изглеждаха нищожни в сравнение с величествения блясък на кристала. Опита се да избута празнотата от ума си. Беше корава и неотстъпчива, като гранит. Понесе се сред нищото, твърдо като камък. Песента на сайдин, песента на сферата. Усещаше ги как го пронизват до кости. Помръкнал, той отказа да се поддаде, пресегна се и бръкна дълбоко… в самия себе си… „Аз няма да…“

— Ранд. — Не разбра чий е гласът.

…пресегна се към сърцевината на своята личност, към същината си…

„…няма да…“

— Ранд. — Песента го изпълни, изпълни нищото.

…докосна камъка, нажежен от безмилостното слънце, смразен от безжалостната нощ… „…няма…“ Светлина го изпълни, заслепи го.

— Догде изчезне сянката — изгъгна той, — догде водата изтече…

Сила го изпълни. Беше се слял със сферата.

— …оголил зъби срещу Сянката…

Беше неговата сила. Силата беше негова.

— …ще плюя аз в окото на Заслепителя на зрака…

Сила колкото да разруши Света.

— …чак до Деня последен!

Излезе от него като вик и празнотата изчезна. Ранд се стресна от вика си; под копитото на жребеца се ронеше глина и се търкаляше надолу към ямата. Дорестият кон коленичи. Ранд се наведе, дръпна юздите и конят се затътри назад, по-далече от стръмния ръб на изкопа.

Забеляза, че всички са го зяпнали. Селийн, Лоиал, Хюрин — всички.

— Какво стана? — „Празнотата…“ Той опипа челото си. Когато я освободи, празнотата не си беше отишла, а блясъкът на сайдин се бе усилил и… Нищо повече не можеше да си спомни. „Сайдин“. Усети студ. — Аз… направих ли нещо? — Намръщи се, мъчейки се да си спомни. — Кажете, направих ли нещо?

— Просто седеше, вкаменен като статуя — проговори Лоиал. — И си мърмореше нещо, без да ни чуваш. Изобщо не разбрах какво говореше, докато не извика последната дума: „последен!“ — толкова силно, че можеше да събудиш и мъртвите, и замалко да поведеш коня си през ръба. Да не ти е зле? От ден на ден се държиш все по-странно.

— Не ми е зле — тросна се Ранд, но гласът му веднага омекна. — Нищо ми няма, Лоиал. — Селийн го гледаше загрижено.

Откъм дъното на изкопа отекнаха неразбираемите викове на стражите.

— Лорд Ранд — обади се Хюрин, — струва ми се, че тези стражи най-после ни забелязаха. Ако знаят някаква пътека дотук, всеки момент могат да се изкачат.

— Да — каза Селийн. — Трябва да тръгваме веднага.

Ранд хвърли поглед към изкопа и веднага го отмести. Огромният кристал не съдържаше нищо освен отразената светлина на вечерното слънце. Не искаше повече да го поглежда. Почти си спомняше… нещо, свързано с тази сфера.

— Не виждам причина да ги чакаме. Нищо не сме направили. Хайде да намерим някой хан. — Извърна коня към селото и скоро оставиха ямата и стражите зад себе си.

Както повечето села в тази страна, Тремонсиен заемаше билото на един хълм, но подобно на фермите, покрай които бяха минали, хълмът беше терасиран и терасите бяха подзидани с камъни. Върху прецизно изравнените участъци земя бяха стъпили квадратни каменни къщи със спретнати градини. Селото беше прорязано от няколко улички, пресичащи се под прав ъгъл. Изглежда, жителите му си бяха спестили разточителството улиците да обикалят по хълма.

Хората изглеждаха открити и добросърдечни, спираха се по улиците и си кимаха, макар да бързаха да довършат работата си преди съвсем да се е мръкнало. Бяха все ниски хора — едва стигаха до раменете на Ранд и малцина бяха с ръста на Хюрин — с тъмни очи и бледи, тесни лица, облечени в тъмни дрехи, с изключение на неколцина с цветни ленти през гърдите. Миризми на ястия със странни за обонянието на Ранд подправки изпълваха въздуха. Мерна шепа стопанки да си говорят пред вратите със съседките. Вратите им бяха раздвоени по средата, така че горната им част оставаше отворена, докато долницата стоеше затворена. Хората измерваха новодошлите с любопитни погледи, без никакъв намек за враждебност. Само някои се заглеждаха малко по-дълго в Лоиал, истински огиер, крачещ до огромен дърански жребец, но пак съвсем за кратко.

Ханът на самия връх на хълма се оказа каменна постройка като всички други в селото и ясно означен с боядисаната табела, висяща над широките му врати. „Деветте пръстена“. Ранд скочи усмихнат от седлото и привърза Дорчо на един от коневръзите край портата. „Деветте пръстена“ бе една от любимите му приключенски приказки, когато беше малко момче; струваше му се, че все още е така.

Селийн обаче изглеждаше притеснена.

— Добре ли си? — попита я той. — Нали не те изплаших преди малко? Дорчо никога не би паднал от стръмен бряг, щом съм на гърба му. — Чудеше се какво ли наистина бе станало.

— Ти направо ме ужаси — отвърна тя и стисна устни. — А аз не се плаша лесно. Можеше да се убиеш, да убиеш… — Тя оправи роклята си. — Нека да продължим. Тази нощ. Още сега. Вземи Рога и аз ще остана с теб завинаги. Помисли за това. Аз до теб, и Рогът на Валийр в ръцете ти. И това ще бъде само началото, обещавам ти. Какво повече би могъл да пожелаеш?

Ранд поклати глава.

— Не мога, Селийн. Рогът… — Огледа се. Някакъв човек надникна през прозореца от другата страна на улицата, след което дръпна пердетата. Над селото се бе спуснал мрак и наоколо нямаше никой освен Лоиал и Хюрин. — Рогът не е мой. Вече ти казах.

Тя му обърна гръб и бялата й пелерина се срути върху него като тухлен зид.