Великият лов

Глава 14 Вълчият брат

Гласът на Ингтар кънтеше:

— Изчезнали? И моите стражи не са забелязали нищо? Не могат просто така да изчезнат!

Перин присви рамене и погледна към застаналия леко встрани Мат, който си мърмореше нещо сам. Спори със самия себе си, така реши Перин. Слънцето надничаше над хоризонта и беше крайно време да яхнат конете и да потеглят. Товарните коне, вече натоварени и подредени в колона, потропваха нетърпеливо на място, но всички седяха по конете си и чакаха.

Появи се широко крачещият Юно.

— Нито една пръчовска следа, милорд. — Изглеждаше обиден. Огорчението от провала се беше изписало на мрачното му лице. — Да ме изгори дано, и една проклета драскотина от копито няма, да го тръшне дано. Просто са изчезнали, проклетниците.

— Трима мъже и три коня не могат просто да изчезнат — изрева Ингтар. — Огледайте отново терена горе, Юно, Ако някой може да разбере накъде са тръгнали, това си ти.

— Сигурно просто са избягали — обади се Мат. Юно се спря и го изгледа гневно. „Все едно че е изругал Айез Седай“ — изуми се Перин.

— Защо ще избягат? — Гласът на Ингтар стана застрашително тих. — Ранд, Строителят, моят душещ — моят душещ! — защо изобщо трябва да бяга някой от тях, още по-малко и тримата наведнъж?

Мат сви рамене.

— На знам. Ранд беше… — На Перин му се дощя да хвърли нещо към него, да го удари, да направи каквото и да е, за да го накара да млъкне, но Ингтар и Юно ги гледаха. Усети вълна на облекчение, когато Мат се поколеба, след което вдигна ръце и промърмори: — Не знам защо. Просто си помислих, че може да са избягали.

— Избягали — изрева Ингтар, сякаш и за миг не можеше да го повярва. — Строителят може да си тръгне когато си поиска, но Хюрин не би избягал. Нито пък Ранд ал-Тор. Никога. Той знае вече дълга си. Размърдай се, Юно. Проучи отново терена. — Юно се поклони набързо и затича, дългият меч заподскача над рамото му. Ингтар пак заръмжа: — Защо Хюрин ще напусне току-така, посред нощ, без и дума да каже? Той много добре знае за какво сме тръгнали. Как сега ще проследя тази пръкнала се от Сянката гадост без него? Хиляда жълтици бих дал за глутница ловджийски хрътки. Ако бях сигурен, щях да кажа, че Мраколюбците са го нагласили, за да ми се измъкнат на изток или на запад, без да разбера накъде. Но не знам дали и в това съм сигурен. — И Ингтар се затътри след Юно.

Перин се помръдна притеснен. Мраколюбците несъмнено се отдалечаваха от тях с всяка минута. Все по-далече, а с тях — Рога на Валийр… и камата от Шадар Логот. Не допускаше, че Ранд — в каквото и да беше се превърнал, каквото и да беше станало с него — би се отказал от тази гонитба. „Но къде се е дянал, и защо?“ Лоиал би могъл да е тръгнал с него заради приятелството им… но защо и Хюрин?

— Може пък наистина да е избягал — промърмори той и се огледа. Като че ли никой не го чу. Дори Мат не му обърна внимание. Прокара длан през косата си. Ако Айез Седай бяха поискали от него самия да стане Лъжедракон, той също щеше да избяга. Но притесненията му за Ранд с нищо нямаше да помогнат за проследяването на Мраколюбците.

Всъщност имаше един начин, стига да пожелаеше да прибегне до него. Никак не му се искаше. Винаги гледаше да го избягва, но може би сега вече нямаше как. „Пада ми се, заради онова, което казах на Ранд. Да можех и аз да избягам.“ Макар да знаеше какво може да направи, за да помогне — какво трябваше да направи, — се поколеба.

Никой не гледаше към него. Никой нямаше да разбере какво става в него, дори и да погледнеше. Най-сетне, с огромна неохота, той затвори очи и се зарея, остави мислите си да се зареят надалеч.

Отначало се беше опитвал да го отрече, дълго преди очите му да започнат да се променят от тъмнокафяви към златистожълти. В онази първа среща, в първия миг на разпознаването, той бе отказал да повярва и оттогава бягаше от самопризнанието. Все още му се искаше да избяга.

Мислите му се зареяха, опипвайки това, което трябваше да се намира отвън, онова, което винаги бе обитавало тази земя, където хора се срещаха рядко — за да се доберат до неговите братя. Не му харесваше тази мисъл, но бяха негови братя.

Отначало се бе уплашил, че това, в, което се превръща, съдържа покварата на Тъмния или е свързано с Единствената сила — и двете еднакво лоши за човек, който не желае нищо повече, освен да бъде прост ковач и да изживее живота си в Светлината, и в мир. От този момент насетне разбираше как се чувства Ранд: боящ се от самия себе си, омърсен. Все още не можеше напълно да го преодолее. Това, което правеше, се оказа много по-древно от използването на Единствената сила от хората, нещо, произтичащо от самото раждане на Времето. Не беше Силата, му бе обяснила Моарейн. А нещо отдавна изчезнало, което сега се връща. Егвийн също знаеше, макар да му се искаше да не знае. Искаше му се никой да не знае.

Контакт. Усети ги, усети умовете им. Усети братята си — вълците.

Мислите им се завихриха около него, смесица от образи и чувства. Отначало не можа да различи нищо друго освен груба емоция, но ето че съзнанието му започна да им придава думи. „Вълчи брат. Изненада. Говорещ двукрак.“ Смътен образ, замъглен от времето, по-стар от най-дълбоката древност, на мъже, тичащи с вълци, две глутници, тръгнали заедно на лов. „Чухме, че това се връща. Дългия зъб?“

Последва смътна картина на мъж, облечен в дрехи, съшити от кожи, с дълъг нож в ръката, но върху нея се насложи, по-плътен и фокусиран, образът на рунтав вълк с един зъб по-дълъг от останалите, стоманен зъб, блестящ под лъчите на слънцето, докато вълкът водеше глутницата в отчаяно преследване през дълбокия сняг към сърните, което означаваше живот вместо бавна смърт от глад, и сърните, затънали до корем в пухкавите преспи, и слънцето, блеснало над белотата, докато очите те заболят, и вятърът, виещ по просеките, помитащ снега като мъгла и… Вълчите имена винаги представляваха сложни образи.

Перин разпозна мъжа. Илиас Мачира, който за първи път го запозна с вълците. Понякога съжаляваше, че изобщо бе срещнал Илиас.

„Не“ — помисли си той и се опита да се обрисува в съзнанието си.

„Да. Чували сме за теб.“

Не беше образът, който той изгради, на младеж с яки рамене и рошави кафяви къдрици, младеж с брадва на колана, за когото другите смятаха, че се движи и мисли мудно. Този човек също беше там, някъде сред умствената картина, идеща откъм вълците, но много по-силен от нея бе образът на едър див бик със закривени рога от бляскав метал, тичащ в нощта със скоростта и лекотата на млад звяр, с плащ от къдраво руно, проблясващ на лунната светлина, мятащ се сред Бели плащове, яхнали коне, а въздухът около него — свеж, хладен и тъмен, и кръвта, така червена по рогата му, и…

„Младия бик.“

Потресен, за миг Перин изгуби контакта. Не беше и сънувал, че ще му дадат име. Дощя му се да забрави как си го бе спечелил. Докосна брадвата на колана си: проблясващото острие бе с форма на лунен сърп. „Светлината да ми помогне дано, убих двама души. Те искаха да ме убият, както и Егвийн, но…“

Отхвърляйки всичко това — то беше свършило и отминало, не искаше да си спомня повече за него — той предаде на вълците миризмата на Ранд, на Лоиал и Хюрин, и ги попита дали са надушили тримата. Това бе едно от нещата, които го бяха споходили заедно с промяната в очите му — можеше да различава хората по миризмата им, дори да не ги виждаше. Освен това зрението му се беше изострило, виждаше надалеч, стига мракът да не беше катранен. Сега винаги гледаше да запали светилници и фенери, понякога още преди някой друг да е помислил, че е време да се запалят.

Откъм вълците дойде картина с мъже на коне, спускащи се към падината късно по здрач. Това бе последното, което бяха надушили за Ранд и другите двама.

Перин се поколеба. Следващата му стъпка щеше да е безполезна, ако не кажеше на Ингтар. „А Мат ще умре, ако не намерим камата. Да те изгори дано, Ранд, защо си отвел със себе си душещия?“

Единствения път, когато беше слязъл в тъмницата с Егвийн, косата му се бе изправила от миризмата на Фейн — дори и тролоците не воняха толкова отвратително. Искаше му се да се промъкне през решетките и да го разкъса, и когато усети това в себе си, се изплаши повече от него, отколкото от Фейн. За да прикрие миризмата на амбуланта в собственото си съзнание, насложи върху нея тролокската воня и зави на глас.

От далечината доехтя воят на вълчата глутница и конете в падината заподскачаха и зацвилиха диво. Някои от войниците насочиха тревожно копията си към ръба на падината. Но в главата на Перин бе още по-непоносимо. Усещаше вълчата ярост, омразата. Само две неща мразеха вълците. Всичко друго просто търпяха, но огъня и тролоците наистина мразеха — ала щяха да минат и през огън, за да убият тролоци.

Но сега не бяха само тролоците: миризмата на Фейн ги бе накарала да обезумеят, като че ли бяха надушили нещо, в сравнение с което тролоците им изглеждаха съвсем естествени и поносими.

„Къде?“

Небето се завъртя в главата му. Земята се затъркаля. Изток и запад, това вълците не знаеха. Познаваха движенията на слънцето и луната, смяната на сезоните, земните контури. Перин го отгада. На юг. И нещо повече. Диво нетърпение да избият тролоците. Вълците бяха готови да позволят на Младия бик да вземе участие в избиването. Ако поискаше, Младия бик можеше да поведе със себе си двукраките с тяхната твърда кожа, но Дим, Две сърни и Зимна зора, и всички останали от глутницата щяха да се впуснат на лов срещу Изкривените, осмелили се да стъпят в земята им. Отровната плът и горчивата кръв щяха да прогорят езиците им, но те трябваше да бъдат убити. Смърт. Смърт за Изкривените.

Гневът им го зарази. Устните му се дръпнаха и той се озъби, пристъпи напред, готов да се присъедини към тях, да хукне с тях в лова, в избиването…

С усилие прекъсна контакта, оставяйки само смътното усещане за вълчето присъствие. Можеше да посочи къде са през невидимата далечина. Вътре в себе си усети хлад. „Но аз съм човек, не вълк. О, Светлина, помогни ми. Аз съм човек!“

— Добре ли си, Перин? — попита Мат и пристъпи към него. Гласът му звучеше както винаги — лекомислено, а зад това лекомислие — горчиво напоследък, погледът му беше загрижен. — Само това ми липсваше. Ранд изчезна, сега пък и на теб ти стана нещо. Не знам откъде да намеря Премъдра, която да се погрижи за теб. Мисля, че ми е останала малко върбова кора в дисагите. Мога да ти сваря чай от върбова кора, стига Ингтар да позволи да останем още малко. Ще те оправи, ако го направя силен.

— Аз… нищо ми няма, Мат. — Той избута приятеля си и тръгна да потърси Ингтар. Шиенарският лорд проучваше терена по ръба на падината заедно с Юно, Раган и Масема. Когато придърпа Ингтар настрана, останалите го изгледаха сърдито. Заговори му едва след като се увери, че Юно и другите двама са достатъчно далече. — Не знам къде се е дянал Ранд с другите двама, Ингтар, но Падан Фейн и тролоците — а предполагам и останалите Мраколюбци — все още вървят на юг.

— Как го разбра? — попита Ингтар.

Перин си пое дълбоко дъх.

— Вълците ми го казаха. — Зачака, без да знае точно какво. Смях, подигравка, обвинение, че е Мраколюбец, че се е побъркал. Съзнателно заби палци в колана си, по-далече от брадвата. „Няма да убивам. Повече не. Ако се опита да ме убие като Мраколюбец, ще побягна, но аз самият няма да убия.“

— Чувал съм за такива неща — отвърна замислено Ингтар. — Слухове. Имаше някога един Стражник, Илиас Мачира, за когото разправяха, че можел да говори с вълците. Изчезна преди много години. — Като че ли долови нещо в очите на Перин. — Да не би да го познаваш?

— Познавам го — отвърна глухо Перин. — Тъкмо той… Не искам да говоря за това. Не съм го искал. — „Точно така казваше и Ранд. О, Светлика, защо не съм си у дома и да работя в ковачницата на майстор Люхан?“

— Тези вълци — отрони Ингтар. — Могат ли да проследят Мраколюбците и тролоците? — Перин кимна. — Добре. Ще намеря Рога, каквото и да ми струва. — Шиенарецът погледна към Юно и останалите, които продължаваха да търсят следи. — Но по-добре да не казваш на никой друг. Вълците се смятат за добро знамение в Граничните земи. Тролоците се боят от тях. Но въпреки това засега е по-добре това да си остане между нас. Някои може да не го разберат.

— Бих предпочел никой да не го знае — отвърна Перин.

— Ще им кажа, че смяташ, че притежаваш дарбата на Хюрин. Виж, това те познават — свикнали са с него. Някои забелязаха как ноздрите ти настръхнаха в онова село, както и при сала. Дори подмятаха шеги за деликатния ти нос. Да. Днес ти ще ни водиш, а Юно ще гледа дали са оставили следи по земята, дали наистина сме на прав път, и преди да падне нощта, всички ще са се убедили, че си душещ. На всяка цена ще намеря Рога. — Погледна към небето и извика: — Губим време! На конете!

За изненада на Перин, шиенарците като че ли приеха версията на Ингтар. Някои от тях го изгледаха подозрително — Масема дори се изплю, — но Юно кимна замислено и това се оказа достатъчно за повечето. Най-трудно се оказа да убеди Мат.

— Душещ!? Ти? И ще проследиш убийци по миризмата? Перин, ти си не по-малко луд от Ранд. Аз съм единственият разумен, останал от Емондово поле, след като Егвийн и Нинив хукнаха към Тар Валон да стават… — Той замлъкна и погледна обезпокоен шиенарците.

Перин зае мястото на Хюрин до Ингтар и малката колона пое на юг. Мат продължаваше да сумти презрително, докато Юно не намери първите следи от тролоци и ездачи, но Перин не му обръщаше внимание. Единственото, което можеше да направи, бе да задържа вълците да не налитат напред да избият тролоците. Вълците се интересуваха само от избиването на Изкривените; за тях Мраколюбците не бяха по-различни от останалите двукраки. Перин почти си представяше пръскащите се във всевъзможни посоки Мраколюбци, докато вълците връхлитат върху тролоците — и Мраколюбците отнасяха Рога на Валийр. И камата. А загинеха ли тролоците, той едва ли щеше да може да убеди вълците да проследят хората, дори и да знаеше кого точно да проследят. Препускаше и спореше с тях, и пот изби на челото му дълго преди ужасните образи да блеснат в мозъка му и стомахът му да се обърне.

Дръпна юздите и конят му се закова на място. Останалите сториха същото, втренчени в него, тръпнейки в очакване. Той се загледа напред и изруга, тихо и горчиво.

Вълците убиваха и хора, но хората не бяха предпочитаната им плячка. Първо, вълците помнеха древния съвместен лов, и второ, вкусът на двукраките беше лош. Вълците бяха много по-придирчиви спрямо храната си, отколкото би повярвал човек. Леш не ядяха, освен ако не умираха от глад, и много рядко убиваха повече, отколкото можеха да изядат. Но това, което Перин усещаше откъм вълците, можеше най-добре да се изрази с думата „погнуса“. И образите. Виждаше ги по-ясно, отколкото му се искаше. Мъжки, женски и детски тела, разтерзани и струпани на куп. Просмукана от кръв земя, изровена от копита, отчаяни опити за измъкване. Разкъсана плът. Разцепени глави. Пърхащи лешояди с окървавени бели криле. Окървавени, голи птичи глави, разкъсващи и дърпащи гниещата плът. Той се наведе от седлото и заповръща.

Над група дървета в далечината смътно се виждаха черни точки. Стрелкаха се надолу и после пак се издигаха нагоре. Лешояди, биещи се за плячката си.

— Там има нещо много лошо. — Срещна погледа на Ингтар и преглътна. Как да го обясни така, че да съвпадне с версията, че е душещ? „Не искам да се доближавам и да видя всичко това. Но те ще поискат да огледат, след като забелязаха лешоядите. Трябва да им го кажа така, че да заобиколят.“ — Хората от онова село… Мисля, че тролоците са ги избили.

Юно тихо изруга и неколцина от шиенарците замърмориха. Никой обаче като че ли не възприе съобщението му като странно. Лорд Ингтар им беше казал, че е душещ, а душещите можеха да помирисват убийство.

— А на всичко отгоре някой ни следва — каза Ингтар.

Мат веднага извърна коня си.

— Може да е Ранд. Знаех си, че няма да избяга заради мен.

На север се вдигаха тънки облачета прах — някакъв конник препускаше към тях през покритата с ниска трева равнина. Шиенарците се пръснаха, стиснали пики, озъртайки се във всички посоки. Местността не изглеждаше обичайна за самотен пътник.

Появи се петънце — кон и ездач; жена, видя Перин дълго преди някой друг да може да различи ездача — и започна бързо да се приближава. Когато се приближи, забави ход и им замаха с ръка. Пълничка, с посребряваща коса жена, с плътно увита пелерина, която примигна някак унесено към тях.

— Това е една от Айез Седай — промърмори разочаровано Мат. — Познавам я. Верин.

— Верин Седай — сряза го Ингтар и се поклони от седлото.

— Моарейн Седай ме изпрати, лорд Ингтар — обяви Верин с доволна усмивка. — Тя прецени, че може би ще имате нужда от мен. Какъв галоп беше само! Боях се, че няма да успея да ви настигна преди Кайриен. Трябва да сте видели онова село, разбира се? Ах, това му си вика гадост, нали? И онзи мърдраал. По всички покриви бяха накацали гарвани и врани, но нито една не се приближаваше до него, въпреки че беше мъртъв. Наложи ми се да отмахна гмежта от мухи на Тъмния сама преди да разбера какво е. Направо ме е срам, че нямах време да го сваля. Никога не съм имала възможност да проуча… — Изведнъж тя присви очи и разсеяността й се изпари като дим. — Къде е Ранд ал-Тор?

Лицето на Ингтар се сгърчи.

— Изчезна, Верин Седай. Снощи изчезна, и следа няма от него. От него, от огиера и от Хюрин, един от хората ми.

— Огиера ли, лорд Ингтар? И твоят душещ е тръгнал с него? Какво общо могат да имат те с… — Ингтар зяпна и тя изсумтя. — О, нима смятате, че такова нещо може да остане тайна? — Тя отново изсумтя пренебрежително. — Душещ. Изчезнали са, казвате?

— Да, Верин Седай. — Ингтар изглеждаше доста притеснен. Не беше лесно човек да разбере, че Айез Седай знаят тайните, които се опитваш да скриеш от тях. Перин се надяваше, че Моарейн не е казала на никоя за него. — Но аз разполагам с… нов душещ. — Шиенарският лорд кимна към Перин. — Този младеж, изглежда, също притежава дарбата. Ще намеря Рога на Валийр, както се заклех, не се притеснявайте. Вашата компания е добре дошла, Айез Седай, стига да желаете да продължите с нас. — За изумление на Перин гласът му не прозвуча съвсем убедително.

Верин хвърли поглед към него и той се помръдна неловко на седлото си.

— Нов душещ, тъкмо когато сте изгубили стария… Колко… пророческо. И никакви следи, казвате? Не, разбира се. Нито следа. Странно. Снощи. — Тя се извърна на седлото си, погледна на север и за миг на Перин му се стори, че е готова да се понесе обратно натам, откъдето беше дошла.

Ингтар я изгледа намръщено.

— Смятате ли, че тяхното изчезване има нещо общо с Рога, Айез Седай?

Верин се отпусна в седлото.

— С Рога? Не. Не, аз… не мисля. Но е странно. Твърде странно. Не обичам странните неща, докато не ги разгадая.

— Мога да ви дам двама души да ви придружат до мястото, където изчезнаха, Верин Седай. Не е много далече.

— Не. Щом твърдите, че са изчезнали безследно… — Тя изгледа продължително Ингтар с безизразно лице. — Ще продължа с вас. Може би ще ги намерим или пък те ще ни намерят. Разкажете ми, докато яздим, лорд Ингтар. Разкажете ми всичко за този младеж. Всичко, което е направил, всичко, което е казал.

И те потеглиха. Верин яздеше плътно до Ингтар и го разпитваше тихо, така че другите да не могат да чуят нищо. Погледна някак особено към Перин, когато той се опита да заеме мястото си, и младежът изостана.

— Тя е тръгнала за Ранд — промърмори Мат. — Не за Рога.

Перин кимна. „Където и да си, Ранд, стой си там. Там е по-безопасно, отколкото тук.“