Замъкът на лорд Бартанес приличаше на голяма крастава жаба, приклекнала под нощното небе. Беше огромен като укрепление, с яки стени, и все пак не беше укрепление, защото от многобройните му високи прозорци се изливаше музика и смях. Ранд огледа стражите по върховете на кулите и по стената, слезе от Дорчо, оправи сетрето си и намести меча. Останалите също слязоха и се скупчиха около него в основите на широкото стълбище от бял камък, водещо към широките тежки дървени порти на владението.
Шиенарците под командването на Юно оформиха ескорта им. Едноокият размени няколко кратки кимвания с Ингтар, след което отведе хората си да се присъединят към другите ескорти, където им поднасяха ейл, а на един голям огън се печеше цял вол.
Други десет шиенарци бяха оставени по-назад с Перин. Верин бе казала, че всеки, който дойде тук, трябва да е с определено предназначение, а в тази нощ за Перин нямаше такова. Ескортът беше необходим, за да внуши респект в очите на кайриенците, но повече от десет души щяха вече да изглеждат подозрително. Ранд беше тук, защото той бе получил поканата. Ингтар бе дошъл, за да добави тежестта на своята титла, докато Лоиал беше тук, защото Огиер бяха на голяма почит сред висшите слоеве на кайриенските благородници. Хюрин трябваше да играе ролята на личен слуга на Ингтар. Истинското му предназначение обаче бе да подуши Мраколюбците и тролоците, ако може. Рогът на Валийр трябваше да е някъде при тях. Мат, който все още ръмжеше недоволно от възложената му роля, трябваше да се прави на слуга на Ранд, тъй като той можеше да усети близостта на камата. Ако Хюрин се провалеше, може би той щеше да намери Мраколюбците.
Когато Ранд попита Верин защо и тя е с тях, тя само се усмихна и отвърна:
— За да пазя всички ви от беда.
Докато се изкачваха по стъпалата, Мат промърмори:
— Така и не разбирам защо трябва да бъда слуга. — Двамата с Хюрин вървяха след останалите. — Да ме изгори дано, но щом като Ранд може да е лорд, аз също мога да си облека някое богатско сетре.
— Един слуга — отвърна Верин, без да се обръща назад — би могъл да проникне на много места, където друг не би могъл, и повечето благородници изобщо не биха му обърнали внимание. Вие с Хюрин си имате свои задачи…
— Мат, млъкни вече — намеси се Ингтар. — Освен ако не държиш непременно да ни издадеш. — Вече се приближаваха до портите, край които стояха половин дузина стражи и още толкова слуги в тъмнозелени ливреи.
Ранд си пое дълбоко дъх и подаде поканата си.
— Аз съм лорд Ранд от Дома ал-Тор — изговори той набързо, за да се отърве от най-неприятното. — А това са моите гости: Верин Айез Седай от Кафявата Аджа, лорд Ингтар от Дома Шинова, от Шиенар. Лоиал, син на Арент, син на Халан, от стеддинг Шангтай. — Лоиал бе помолил неговият стеддинг да бъде изключен от титулуването му, но Верин настоя, че имат нужда и от най-дребното късче официалност, което могат да предложат.
Слугата, който бе поел поканата с небрежен поклон, потрепваше при всяка нова титла; очите му се изцъклиха към Верин. Със задавен глас той каза:
— Добре дошли в Дома Дамодред, ваши благородия. Добре дошла, Айез Седай. Добре дошъл, приятелю огиер. — Той махна с ръкана останалите слуги да разтворят широко портите и с ниски поклони заподканя Ранд и останалите да влязат, след което бързо подаде поканата на друг мъж в ливрея с извезан на гърдите герб и му прошепна нещо на ухото.
— Айез Седай — каза младежът с ливреята и подпрян на дългия жезъл в десницата си, се поклони ниско на всеки един поотделно. — Ваши благородия. Приятелю огиер. Моето име е Ашин. Моля, последвайте ме.
Външният коридор беше пълен със слуги; но Ашин ги отведе в една огромна зала, пълна с благородници, с жонгльор, който изнасяше представление в единия й край, и тимпанисти в другия. Гласовете и музиката, леещи се от всички посоки, подсказваха, че това не са единствените гости нито единствените забавления на приема. Благородниците стояха по двойки, по тройки или по четворки, някъде мъже и жени наедно, другаде — само жени или само мъже, и все на предпазливо разстояние едни от други, за да не се подслушват какво си говорят. Гостите бяха облечени в присъщите за Кайриен тъмни цветове, с ярки ивици най-малко до половината на гърдите на дрехата, а при някои ивиците се спускаха чак до кръста. Косите на жените бяха прибрани високо в сложно нагласени прически или пуснати на падащи къдрици, всяка различно, а тъмните им поли бяха толкова широки, че сигурно им се налагаше да се обърнат на една страна, за да преминат през всяка врата, по-тясна от тези в замъка. Никой от мъжете не беше с бръсната глава като кайриенските воини — всички бяха с черни кадифени шапки върху дългите коси, някои с форма на камбани, други плоски — и също като при жените, вълни от дантели с цвета на потъмняла слонова кост почти закриваха дланите им.
Ашин почука с жезъла и обяви, имената им високо: първо това на Верин.
Всички обърнаха очи към тях. Верин бе наметнала шала с кафявите ресни и с избродирани на него винени лози. Обявяването, че е пристигнала Айез Седай, предизвика стаен шепот сред благородниците и накара жонгльора да изтърве една от бухалките си, макар че вече никой не го гледаше. Лоиал бе удостоен с не по-малко любопитни погледи още преди Ашин да обяви името му. Въпреки сребърната бродерия по яката и ръкавите, иначе строгото черно сетре на Ранд го правеше да изглежда в пълен контраст с отрупаните с дантели кайриенски благородници, а и мечът му, както и мечът на Ингтар привлякоха не малко погледи. Тук, изглежда, никой от лордовете не беше въоръжен. Ранд чу неведнъж прошепнатото „меч със знака на чаплата“. Някои от погледите, които го стрелнаха, му се сториха намръщени. Предположи, че идат от хора, които е оскърбил, като е изгорил поканите им.
Появи се някакъв слаб мъж с подчертано благородна осанка. Снопове ярки ивици пресичаха тъмносивото му сетре от врата чак до подгъва над коленете. Беше изключително висок за кайриенец, макар и половин глава по-нисък от Ранд, а стойката му беше такава, че изглеждаше още по-висок. Беше вдигнал брадичка и оглеждаше всички отвисоко. Очите му бяха като черни мъниста. Верин обаче изгледа предпазливо.
— Висше благоволение ме удостоява с вашето присъствие, Айез Седай. — Гласът на Бартанес Дамодред беше дълбок и уверен. Погледът му се плъзна по останалите. — Не очаквах толкова височайша компания. Лорд Ингтар. Приятелю огиер. — Поклонът му към двамата не беше нещо повече от леко кимване: Бартанес прекрасно знаеше могъществото си. — А вие, лорд Ранд. Вие предизвикахте много коментари в града, както и в Домовете. Може би ще имаме възможност да поговорим тази вечер. — Тонът му подсказваше, че няма много да съжалява, ако подобна възможност не се появи, но очите му се стрелнаха едва забележимо към Ингтар и Лоиал, както и към Верин. — Чувствайте се като у дома си. — Той се остави да бъде отвлечен от една изящна дама, която постави обсипаната си със златни пръстени и покрита с дантела ръка върху неговата, но отново измери Ранд с поглед, преди да се отдалечи.
Тихите разговори наоколо отново се подхванаха и жонгльорът отново завъртя цветните си бухалки, стигащи почти до богато орнаментирания гипсов таван, на цели четири разтега от пода. Тимпанистите не спираха; акробатка полетя във въздуха, скачайки от стиснатите ръце на един партньорите си, намазаната й кожа блесна на светлината на стотиците светилници, когато се завъртя във въздуха и стъпалата й се приземиха в ръцете на акробат, който междувременно се беше изправил на раменете на друг свой колега. Той я вдигна с протегнати нагоре ръце, след като най-долният мъж повдигна него по същия начин, и акробатката разпери ръце встрани, очаквайки одобрението на зрителите. Никой от кайриенците обаче като че ли не забеляза номера.
Верин и Ингтар се понесоха сред множеството. Шиенарецът бе удостоен с няколко предпазливи погледа; някои поглеждаха към Айез Седай с широко отворени очи, други се навъсваха загрижено като селяни, намерили вълк в кошарата си. Последното идваше по-често откъм мъжете, отколкото от жените. Някои жени я заговаряха.
Ранд си даде сметка, че Мат и Хюрин вече са изчезнали в кухненските помещения, където беше мястото на слугите. Надяваше се, че ще могат лесно да се измъкнат оттам.
Лоиал се наведе и му зашепна на ухото.
— Ранд, тук наблизо има Портал. Усещам го.
— Искаш да кажеш, че това е било Дъбрава на огиер? — попита тихо Ранд.
Лоиал кимна.
— Стеддинг Цофу не е бил намерен отново, след като е бил засаден, иначе огиер, които са помогнали в построяването на Ал-каиррахиенален нямало да имат нужда от дъбрава, която да им напомня за техния стеддинг. Когато посетих Кайриен преди, всичко тук беше гора, принадлежаща на краля.
— Бартанес, изглежда, е успял да я вземе с помощта на някакъв заговор. — Ранд огледа нервно залата. Всички продължаваха да разговарят, но някои крадешком попоглеждаха към Лоиал и него. Ингтар не се виждаше. Верин стоеше в центъра на плътна група заобиколили я жени. — Бих искал да останем заедно.
— Верин каза „не“, Ранд. Тя твърди, че така ще ги направим и подозрителни и ще ги ядосаме, ще ги накараме да мислят, че се държим настрана. Трябва да отбягваме всяко подозрение, докато Мат и Хюрин не намерят онова, което търсят.
— Чух какво каза тя не по-зле от теб, Лоиал. Но въпреки това твърдя: ако Бартанес е Мраколюбец, той би трябвало да знае защо сме тук. Да тръгнем сами е все едно сами да ги молим да ни ударят по главата.
— Верин твърди, че той няма да предприеме нищо, докато не разбере със сигурност дали не би могъл да ни използва. Дай просто да направим това, което каза тя, Ранд. Айез Седай си знаят работата. — Лоиал тръгна из тълпата и събра около себе си дузина благородници и дами още преди да се е отдалечил и на няколко крачки.
Други закрачиха към Ранд, след като вече бе останал сам, но той се обърна в противоположна посока и се забърза. „Айез Седай може и да си знаят работата, но бих искал и аз да им я знам. Всичко това не ми харесва. О, Светлина, ако можех само да разбера дали казва истината! Айез Седай никога не лъжат, но истината, която чуваш, може да не е тази, която си мислиш, че е.“
Той продължи да крачи напред, за да избегне разговорите с благородниците. Имаше безброй други зали, всичките пълни с гости, и във всички имаше всевъзможни изпълнители: трима различни веселчуни с техните пъстри наметала, още жонгльори и тимпанисти, музиканти с флейти, битерни, ксилофони и лютни, плюс пет различни вида цигулки, шест вида рогове, прави, закривени и извити, и десет вида барабани, от малък тимпан до тъпан. Погледна повторно някои от роговете, особено извитите, но всички инструменти бяха от най-обикновен бронз.
„Едва ли биха показали тук Рога на Валийр, глупак такъв — рече си той. — Освен ако Бартанес не е решил да изкара мъртвите герои да му танцуват на приема.“
Появи се дори един истински бард с обковани със сребро тайренски ботуши и жълто сетре — крачеше през залите, подрънквайки на лютнята си, и от време на време спираше, за да издекламира нещо на Висок напев. Бардът поглеждаше с презрение към веселчуните и не влизаше в залите, където те рецитираха, но Ранд не забеляза някаква особено разлика между тях и него освен в облеклото.
Изведнъж се оказа, че Бартанес крачи редом с него. Облечен в ливрея слуга веднага притича към тях със сребърен поднос и се поклони. Бартанес си взе чаша с високо столче, пълна с вино. Пристъпвайки заднишком, без да спира с поклоните, слугата изчака с подноса, докато Ранд не поклати глава, след което се стопи в тълпата.
— Изглеждате неуморен — каза Бартанес и отпи.
— Обичам да се разхождам. — Ранд се зачуди как да последва съвета на Верин и като си спомни какво му казала Верин за аудиенцията при Амирлин, закрачи с походката „Котарак пресича кралския двор.“ По-нахална походка от тази не знаеше. Бартанес стисна устни и Ранд си помисли, че лордът я намира за прекалено нахална, но съветът на Верин беше единственото, на което можеше да разчита, така че не спря. Все пак, за да свали малко напрежението, заяви учтиво:
— Приемът е великолепен. Имате много приятели, а и не съм виждал толкова много изпълнители на едно място.
— Много приятели — съгласи се Бартанес. — Можете да кажете на Галдриан колко са много и кои са. Някои от имената биха го удивили.
— Никога не съм се срещал с краля, лорд Бартанес, и не допускам, че ще се срещна.
— Разбира се. Вие просто случайно сте попаднали в онова мижаво селце. И изобщо не сте проверявали как вървят разкопките на статуята. Голямо начинание, впрочем.
— Да. — Отново се замисли за Верин и съжали, че не беше го посъветвала как да разговаря с човек, който смята, че го лъжат. Добави, без да се замисля: — Опасно е да се забъркваш с неща от Приказния век, ако не знаеш с какво си имаш работа.
Бартанес надникна умислен във виното си, като че ли Ранд току-що беше произнесъл нещо много дълбоко.
— Да не би да искате да кажете, че не подкрепяте Галдриан в това начинание? — попита той най-сетне.
— Казах ви, никога не съм се срещал с краля.
— Да, разбира се. Не знаех, че андорците играят толкова умело Великата игра. Тук, в Кайриен, не сме виждали много от вас.
Ранд си пое дълбоко дъх — не искаше да обяснява на този човек, че не играе тяхната „Игра“.
— В реката има много зърнени баржи от Андор.
— Прекупвачи и търговци — че кой ги забелязва тях? Все едно да забележиш пчелите сред листаците. — В гласа на Бартанес се съдържаше еднакво пренебрежение както към пчелите, така и към търговците, но той отново се намръщи, като че ли Ранд бе намекнал за нещо. — Малцина мъже пътуват в компанията на Айез Седай. Вие ми се струвате твърде млад за Стражник. Предполагам, че Стражникът на Айез Седай е така нареченият „лорд Ингтар“, нали?
— Ние сме тези, които заявихме, че сме — каза Ранд и направи гримаса. „С изключение на мен.“
Бартанес вече оглеждаше лицето му съвсем открито.
— Млад. Твърде млад сте, за да носите меч със знака на чаплата.
— Нося го по-малко от година — отвърна автоматично Ранд и веднага съжали, че го е казал. Прозвуча глупаво в собствените му уши, но Верин му беше казала да се държи както пред Амирлинския трон, а и това беше отговорът, на който го беше научил Лан.
Един мъж от Граничните земи считаше за ден на своето кръщаване (и раждане) деня, в който получаваше правото да носи меч.
— Такаа. Андорец, при това обучаван в Граничните земи. Или обучаван от Стражник? — Очите на Бартанес се присвиха и той изгледа Ранд изпитателно. — Научих, че Мургейз има само един син. Казва се Гавин, както чух. Трябва да сте почти на неговата възраст.
— Познавам го — отвърна Ранд предпазливо.
— Тези очи. Тази коса. Чувал съм, че кралското родословие на Андор има почти айилски коси и очи.
— Не съм айилец, лорд Бартанес, нито съм с кралско потекло.
— Както кажете. Дадохте ми вече достатъчно поводи за размисъл. Надявам се, че ще намерим някаква обща почва за разговор следващия път. — Бартанес се поклони и вдигна чашата си за поздрав, след което се извърна и заговори с някакъв сивокос мъж с многобройни цветни ширити по сетрето.
Ранд поклати глава и продължи напред, надалеч от повече разговори. Стигаше му беседата с един кайриенски лорд; втори такъв разговор щеше да му дойде много. Бартанес като че ли намираше дълбоки значения в най-безобидните му забележки. Ранд си даде сметка, че едва сега е научил достатъчно за Даес Дай-мар, за да разбере, че няма никаква представа как се играе. „Мат, Хюрин, по-скоро намерете нещо, за да можем да се измъкнем оттук. Тези хора са побъркани.“
А после се озова в друга зала и веселчунът в другия й край, който дърпаше струните на лютнята си и декламираше приказка от „Великия Лов на Рога“, не беше друг, а самият Том Мерилин. Ранд се закова на място. Том, изглежда, не го забеляза, въпреки че погледът му на два пъти се плъзна през него. Изглежда, Том бе категоричен в думите си. Окончателно скъсване.
Ранд се извърна да напусне залата, но някаква дама пристъпи плавно пред него и постави ръка на гърдите му; дантелата се изви по китката й. Главата й не достигаше и до рамото му, но високо вдигнатите къдрици на прическата й почти закриваха очите му. Колосаните дантели на тоалета й скриваха шията й и се опираха в брадичката й, падайки на вълни, цветни ивици пресичаха тъмносинята й рокля под гърдите.
— Аз съм Алаине Чюлиандред. А вие сте прословутият Ранд ал-Тор, нали? Всички сме впечатлени от това, което се говори за вас. Чух дори, че свирите на флейта. Нима е истина?
— Да, свиря на флейта. — „Но как е могла да…? Калдевуин. О, Светлина, в този Кайриен всички научават всичко.“ — Моля да ме извините…
— Чувала съм, че някои чуждоземни лордове свирят на музикални инструменти, но досега не вярвах. Много бих искала да чуя музиката ви. Може би ще побеседвате с мен за едно-друго. Бартанес, изглежда, намира разговора си с вас за впечатляващ. Съпругът ми прекарва дълго време в наглеждане на лозята си и ме оставя съвсем сама. Така и не му остава време да „побеседва“ с мен.
— Сигурно ви липсва — отвърна Ранд, мъчейки се да се промуши покрай широките й фусти. Тя се разсмя звучно, като че ли беше казал най-забавната шега на света.
Друга жена си проправи път с рамо напред към първата и още една ръка се опря в гърдите му. Имаше също толкова цветни ивици, колкото и Алаине, и беше на нейната възраст, десетина години по-възрастна от него.
— Да не мислиш да го задържиш за себе си, Алаине? — Двете жени се усмихнаха една на друга, но очите им сякаш мятаха ножове. Втората се обърна с усмивка към Ранд. — Аз съм Белеваере Осиеллин. Всички ли мъже в Андор са толкова високи? И толкова хубави?
Той се окашля.
— Хм… някои. Извинете, но ако обичате…
— Видях ви, че говорите с Бартанес. Говорят, че се познавате също така с Галдриан. Трябва да ми дойдете на гости и да побеседваме. Съпругът ми скоро ще замине да огледа именията ни на юг.
— Нахална си като кръчмарска слугиня — изсъска й Алаине и мигом извърна усмивката си към Ранд. — Липсва й финес. Никой мъж не би харесал жена с толкова грубо държане. Донесете флейтата си в замъка ми и ще побеседваме. И ще ме научите да свиря на флейтата ви, нали?
— Това, което Алаине смята за нахалство — промълви сладко Белевеаре, — е просто липса на смелост. Мъж, който носи меч със знака на чаплата, трябва да е много храбър. Това наистина ли е меч със знака на чаплата, или не?
Ранд се опита да отстъпи назад,
— Моля да ме извините, но… — Те обаче го последваха стъпка по стъпка, докато гърбът му не опря в стената. Широките им поли образуваха друга стена пред него.
Той подскочи, когато трета жена се присъедини към първите две и полите й го обсадиха от единия фланг. Беше по-възрастна от тях, но не по-малко красива, със закачлива усмивка, която не притъпяваше остротата на погледа й. Броят на цветните ивици по гърдите й беше един път и половина повече от този на Алаине и на Белевеаре. Те направиха леки реверанси и я изгледаха намусено.
— Да не би тези паяци да се опитват да ви заплетат в мрежите си? — засмя се жената. — Внимавайте, впримчват много здраво. Елате с мен, млади ми, прекрасен андорецо, и ще ви кажа всичко за неприятностите, които тези двете могат да ви причинят. Преди всичко, аз нямам съпруг, от когото да се безпокоите. Съпрузите винаги създават неприятности.
Над главата на Алаине той мерна Том, който се изправяше след поклон, последвал съвсем нищожни похвали. Навъсен, веселчунът грабна чаша от подноса пред смаяния поглед на слугата.
— Виждам един човек, с когото трябва да поговоря — каза Ранд на жените и се промуши през ограждението, което му бяха устроили, тъкмо когато последната от тях се пресягаше да го хване за ръката. Забърза се към веселчуна и трите зяпнаха след него. Том го изгледа над ръба на чашата си и отпи яка глътка.
— Том, знам, че ми каза, че скъсваме окончателно, но трябваше да се отърва от тези жени. Само ми говореха, че мъжете им ги няма, но ми се стори, че намекваха и за някои други неща. — Том се задави с виното си и Ранд го потупа по гърба. — Като пиеш много бързо, винаги ти влиза в кривото гърло. Том, те смятат, че заговорнича с Бартанес или може би с Галдриан, и не мисля, че ще ми повярват, ако им кажа, че не е така. Просто ми трябваше някакво извинение, за да се отърва от тях.
Том поглади дългите си мустаци и погледна през залата към трите жени. Те все още стояха заедно и наблюдаваха него и Ранд.
— Познавам ги тия трите, момчето ми. Само Бреане Таборвин може да те научи на неща, които всеки мъж трябва да знае, стига да оцелееш след урока й. Притеснени били за мъжете си! Това ми хареса, момче. — Той внезапно присви очи. — Ти ми каза, че си се очистил от Айез Седай. Тази вечер тук почти всички говорят, че някакъв андорски лорд се е появил без предупреждение и с Айез Седай с него. Хмм. Бартанес и Галдриан. Този път си оставил Бялата кула да те натика във врящо гърне.
— Тя дойде едва вчера, Том. И веднага щом спасим Рога, отново ще се освободя от тях. Наистина го чакам с нетърпение.
— Говориш така, сякаш сега той не е в безопасност — промълви Том бавно. — Миналия път не останах с това чувство.
— Откраднаха го, Том. Донесли са го тук. Бартанес е един от тях.
Том се направи, че оглежда виното си, но очите му зашариха, за да се увери, че никой не е достатъчно близо, за да ги чуе. Много повече гости от трите жени хвърляха накриво погледи към тях, като се правеха, че разговарят помежду си, но всяка от групичките се държеше настрана от останалите. Въпреки това Том заговори шепнешком:
— Много е опасно да кажеш това, ако не е вярно, но още по-опасно, ако е вярно. Подобно обвинение, и то спрямо най-могъщия човек в кралството… Казваш, че Рогът е у него? Струва ми се, че отново имаш нужда от помощта ми, след като отново си се заплел в нишките на Бялата кула.
— Не. — Той вече бе решил, че Том е прав, дори самият веселчун да не знаеше защо. Не искаше да въвлича и други хора в собствените си неприятности. — Исках само да ме измъкнеш от онези жени.
Веселчунът изпухтя под мустак.
— Хм. Да. Ясно. Последния път, когато ти помогнах, единият ми крак се схвана, а ти, изглежда, отново си позволил да те завържат за конците на Тар Валон. Този път ще трябва сам да се измъкваш. — Прозвуча така, сякаш искаше сам да се убеди в правотата си.
— Ще се измъкна, Том. Ще се измъкна. — „Само да спасим Рога и Мат да получи проклетата си кама. Мат, Хюрин, къде сте, да ви изгори дано!“
Мисълта му сякаш подейства като подкана, защото Хюрин се появи в залата, търсейки с поглед сред лордовете и дамите. Те гледаха през него — слугите не съществуват, освен ако не ти потрябват. Когато зърна Ранд и Том, той си проправи път между благородниците и се поклони.
— Милорд. Изпратиха ме да ви уведомя. Слугата ви падна и си навехна коляното. Не знам колко зле е пострадал, милорд.
За миг Ранд го изгледа зяпнал. После, давайки си сметка за всички погледи, втренчени в него, отвърна достатъчно високо, за да го чуят:
— Непохватен тъпак. Каква ми е ползата от него, щом и да върви не може? Изглежда, трябва да отида да видя дали се е наранил сериозно.
Като че ли беше постъпил правилно. Хюрин изглеждаше облекчен.
— Както желае милорд. Би ли желал милорд да ме последва?
— Много добре играеш ролята си на лорд — промълви тихо Том. — Но запомни следното: кайриенците може и да играят Даес Дай-мар, но тъкмо Бялата кула е изобретила Великата игра. Пази се, момче. — Той изгледа ядосано благородниците, постави опразнената си чаша върху подноса на притичалия слуга и закрачи през тълпата, подрънквайки на лютнята си. И започна да декламира „Добрата стопанка Мили и търговецът на коприна“.
— Води ме, човече — каза Ранд на Хюрин. Чувстваше се глупаво. Докато следваше душещия извън залата, усещаше погледите, които следваха него.