Великият лов

Глава 13 От камък на камък

Светлината на изгряващото слънце събуди Ранд и той се зачуди дали не сънува. Всичко се беше променило, или почти всичко. Слънцето и небето си бяха на мястото, макар небето да беше някак бледо и почти безоблачно. Лоиал и Хюрин продължаваха да спят от двете му страни, загърнати в плащовете си, а конете им все така дремеха оседлани на крачка от тях, но всички други бяха изчезнали. Войници, коне, приятелите му — всички бяха изчезнали. Самата падина също така се беше променила и сега те се намираха в средата й, а не в края. До главата на Ранд стърчеше сив каменен цилиндър, висок цели три разтега и дебел една крачка, покрит със стотици, може би хиляди дълбоко врязани схеми и писмена на някакъв език, който той не познаваше. Дъното на падината беше настлано с бял камък, равен като под и толкова добре излъскан, че почти блестеше. Масивни каменни стъпала в различни цветове се извисяваха към върха на концентрични кръгове. А на ръба на падината стърчаха почернели и сгърчени дървета, сякаш през тях бе преминал пожар. Всичко изглеждаше по-бледо, отколкото би трябвало да е, по-неясно, като че ли се виждаше през мъгла. Само че мъгла нямаше. Само те тримата и конете им изглеждаха стабилни. Но когато допря длан в камъка, и той му се стори достатъчно стабилен.

Той се протегна и разтърси Лоиал и Хюрин.

— Събудете се! Събудете се и ми кажете, че сънувам. Моля ви, събудете се!

— Съмна ли се вече? — измърмори Лоиал, седна и зяпна.

Хюрин се събуди стреснат, а после рипна и заподскача като бълха по нажежен камък, оглеждайки се насам-натам.

— Ама къде сме? Какво е станало? Къде са другите? Къде сме, лорд Ранд? — После се срина на колене, но очите му продължаваха да шарят. — Какво е станало?

— Не знам — бавно отговори Ранд. — Надявах се, че сънувам, но… Може пък наистина да е сън. — Имаше опит със сънища, които не бяха съвсем сънища, опит, който не искаше нито да повтаря, нито да си спомня. Изправи се предпазливо. Всичко си остана на мястото.

— Не мисля така — каза Лоиал. Оглеждаше колоната и никак не изглеждаше щастлив. Дългите вежди увиснаха над бузите му, косматите му уши като че ли повехнаха. — Мисля, че това е същият камък, до който легнахме снощи. И сега смятам, че знам какво е той. — За първи път не изглеждаше щастлив от знанията си.

— Това е… — „Не.“ Да е снощният камък му изглеждаше не по-малко налудничаво от това, което виждаше около себе си, от това, че Мат, Перин и шиенарците бяха изчезнали и всичко наоколо се беше променило. „Мислех, че съм се измъкнал, но започва отново и изобщо не става дума за лудост, освен ако наистина не съм полудял.“

Той погледна Лоиал и Хюрин. Не се държаха е него като с луд. Те също го виждаха. Нещо, свързано със стъпалата, привлече погледа му: различните цветове, седем издигащи се нагоре цвята, започващи със синьото. — По един за всяка Аджа — промълви той.

— Не, лорд Ранд — простена Хюрин. — Не. Айез Седай не биха ни го сторили; Не биха! Аз вървя в Светлината!

— Всички вървим, Хюрин — каза Ранд. — Айез Седай няма да те поразят. — „Освен ако не се изпречиш на пътя им.“ Възможно ли беше Моарейн да го е направила по някакъв начин? — Лоиал, ти спомени, че знаеш какво представлява този камък. Какво е?

— Казах, че смятам, че знам, Ранд. Имаше откъс в една стара книга, само няколко страници, но на една от тях имаше чертеж на този камък, на този — подчерта го, за да наблегне на значимостта му — или на друг, много подобен на него. А отдолу пишеше: „От камък на камък прескачат редовете на «ако» между световете, които могат да са.“

— Какво означава това, Лоиал? Не виждам никакъв смисъл.

Огиерът тъжно поклати голямата си глава.

— Беше само няколко страници. В част от него се казваше, че Айез Седай в Приказния век, някои от онези, които са могли да Пътуват, най-силните от тях, са могли да използват тези Камъни. Не се казваше как, но ми се струва, от онова, което успях да разгадая, че може би онези Айез Седай са могли някак да използват Камъните, за да пътуват през въпросните светове. — Той погледна нагоре към обгорелите дървета и бързо сведе очи, като че ли се страхуваше дори да си помисли какво се намира отвъд ръба на падината. — Но дори и Айез Седай да могат да ги използват, или да са могли, с нас няма Айез Седай, която да може да прелива Силата, така че не виждам как е възможно.

Кожата на Ранд настръхна. „Айез Седай са ги използвали. В Приказния век, когато е имало мъже Айез Седай.“ Имаше смътен спомен за празнотата, която се захлупи около него, докато спеше, изпълнена с онзи блясък, от който му се гадеше. И си спомни стаята в селото и светлината, към която се пресегна, за да се измъкне. „Ако това е мъжката половина на Верния извор… Не, не може да бъде. Но ако все пак е това? О, Светлина, колебаех се дали да избягам, или не, а то непрекъснато е в главата ми. Може би аз съм ни докарал тук.“ Отказа да мисли повече за това.

— Светове, които могат да са? Не разбирам, Лоиал.

Огиерът потръпна тревожно.

— Нито пък аз, Ранд. Повечето неща в онзи откъс звучаха все така странно. „Ако жена тръгне наляво или надясно, раздвоява ли се потокът на Времето? Дали тогава Колелото затъкава две Шарки? Или хиляда, при всяко нейно обръщане? Или толкова, колкото звездите? Дали един от тях е истински, а другите са само сенки и отражения?“ Както разбираш, не беше много ясно. Повече въпроси, които си противоречат взаимно. А и беше съвсем кратък. — Погледът му се върна към колоната, но сякаш му се искаше тя да се махне. — Предполага се, че съществуват много такива Камъни, пръснати по целия свят, или поне че е имало някога. Но не бях чувал някой досега да е намирал един от тях. Не съм чувал изобщо някой да се е натъквал на подобно чудо.

— Милорд Ранд? — Хюрин изглеждаше малко по-спокоен, но лицето му беше напрегнато. — Милорд Ранд, вие ще ни върнете, нали? Там, където ни е мястото? Имам жена, милорд, и невръстни дечица. Мелия ще го преживее много тежко, ако загина, но ако не получи дори тялото ми, за да го предаде за последната прегръдка на майката, ще ме оплаква до последния си ден. Нали разбирате, милорд. Не мога да я оставя, без нищо да знае за мен. Ще ни върнете, нали? И ако загина и не можете да върнете поне тялото ми, ще й пратите вест, та поне да знае какво се е случило с мен. — Вече не питаше. Гласът му бе изпълнен с необяснима увереност.

Ранд отвори уста, за да му напомни за сетен път, че не е никакъв лорд, но се отказа. В момента това едва ли беше толкова важно. „Ти го вкара в това.“ Искаше му се да го отрече, но знаеше какво представлява, знаеше, че може да прелива, въпреки че това ставаше сякаш от само себе си. Лоиал твърдеше, че Айез Седай са използвали Камъните, а това означаваше Единствената сила. А за което Лоиал твърдеше, че го знае, човек можеше да е сигурен — огиерът никога не твърдеше, че знае нещо, без наистина да е така — а около тях не съществуваше никой друг, който да може да прелива Силата.

„Ти ги вкара в тази беля, ти трябва да ги измъкнеш. Или поне да се опиташ.“

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Хюрин. — И тъй като Хюрин беше шиенарец, добави: — Кълна се в своя Дом и в честта си. Овчарски дом и овчарска чест, но се вричам в тях като лорд.

Хюрин пусна пешовете на сетрето си и се поклони дълбоко.

— Чест е да ви служа, милорд.

Угризение стисна гърлото на Ранд. „Той смята, че ще го върнеш в дома му, защото шиенарските лордове винаги спазват думата си. Е, какво ще направиш сега, лорд Ранд?“

— Зарежи това, Хюрин. Без поклони. Аз не съм… — Но изведнъж си даде сметка, че не може повече да настоява пред нещастния човек, че не е никакъв лорд. Всичко, което крепеше душещия в момента, бе вярата му, че той е лорд, и поне сега нямаше смисъл да му я отнема. Не и тук. — Без поклони — довърши той неловко,

— Както желаете, лорд Ранд. — Хюрин се усмихна широко, както когато се запознаха.

Ранд се окашля.

— Да. Е, това исках да ти кажа.

Двамата продължаваха да го гледат, Лоиал с любопитство, Хюрин с увереност, и и двамата очакваха да видят какво ще предприеме. „Аз ги доведох тук. Няма кой друг да е. Значи аз трябва да ги измъква. А това означава…“

Вдишвайки дълбоко, той пристъпи по бялата каменна настилка към покрития със символи цилиндър. Ситни редове на някаква писменост, която той не познаваше, обкръжаваха всеки от символите, странни букви, които се виеха в дъги и спирали, внезапно ставаха ъглести и клиновидни, а после отново гладки. Във всеки случай не бяха тролокско писмо. Макар и с неохота, той опря длани в камъка. Външно изглеждаше сух, гладък камък, но на допир беше странно хлъзгав, като покрит със смазка метал.

Той затвори очи и оформи пламъка. Празнотата се появи бавно, колебливо. Съзнаваше, че я задържа собственият му страх, страхът от това, което се опитваше да постигне. Колкото по-бързо изтласкваше страха си в пламъка, толкова повече се надигаше той. „Не мога да го направя. Преливане на Силата. Не искам. О, Светлина, трябва да има и друг начин.“ Насили се и усмири всяка мисъл. Усети, че на челото му изби пот. Решен на всичко, продължи, тласкайки всички свои страхове в пламъка, и го накара да нарасне, да нарасне… И ето, празнотата се появи.

Същността му заплава сред празното. Вече можеше да види светлината — сайдин — дори със затворени очи, усети топлината й, която го обкръжи, обгърна всичко, започна да поглъща всичко. Потрепваше като пламък на свещ зад мазен лист хартия. Гранясала мазнина. Воняща мазнина.

Пресегна се към нея. Не беше сигурен как се пресегна, но беше нещо, някакво движение, протягане към светлината, към сайдин. И не улови нищо, все едно че прокара длани през течаща вода. Приличаше на някаква лигава, мазна водна повърхност, на мръсотия, носеща се над чистата вода отдолу, но не можеше да задържи водата. Отново и отново пръстите му зашариха, но дори капчици вода не се задържаха по тях, само лепкавата мръсотия, която пролази по кожата му.

Отчаяно се помъчи да изгради образ на падината, както беше преди, с Ингтар и копиеносците, спящи край конете си, с Мат и Перин и самия Камък до него, заровен в земята почти до върха си. Оформи го извън празнотата, прилепен в черупката на кухия свод, който го обгръщаше. Опита се да свърже този образ със светлината, помъчи се да ги съедини. Падината, както си беше преди, и той, с Лоиал и Хюрин там, всичко заедно. Сърцето го заболя. Заедно, с Мат, Перин и шиенарците. Парене в главата му. Заедно!

Празнотата се разби на хиляди режещи късове, пронизващи ума му.

Разтреперан, той отстъпи назад, с широко отворени очи. Дланите го боляха от натискането на Камъка, а мишците и раменете му бяха изтръпнали. Стомахът му се гърчеше от усещането за гадост, която го покрива, а главата му… Помъчи се да успокои дишането си. Такова нещо не беше му се случвало досега. Когато празнотата изчезваше, тя си отиваше като спукан мехур, просто се стапяше. Никога не беше се разбивала като стъкло. Главата му се беше вцепенила, сякаш хилядите срязвания бяха станали толкова бързо, че не му беше останало време да изпита болка. Но усещаше всяка рана толкова истинска, като че ли беше нанесена с остър бръснач. Опипа темето си и погледна пръстите си, изненадан, че по тях няма кръв.

Хюрин продължаваше да стои и да го гледа уверен. Добре че поне душещият бе възвърнал чувството си за сигурност. Лорд Ранд правеше нещо. Нали за това бяха лордовете. Да закрилят земята и нейните хора с тялото и живота си, а когато нещо се объркаше, да го оправят и да въздадат справедливост. Докато лорд Ранд правеше нещо, каквото и да е, Хюрин щеше да е уверен, че всичко ще се оправи. За това бяха лордовете.

Погледът на Лоиал бе по-различен — озадачен и леко намръщен, но и неговите очи бяха приковани в Ранд. Ранд се зачуди какво ли си мисли гигантът.

— Опитът си струваше — каза им той. Усещането за гранясало и мазно, вътре в главата му — „О, Светлина, вътре в главата ми! Не го искам вътре в мен!“ — бавно се стапяше, но продължаваше да му се струва, че всеки момент ще повърне. — Да почина малко и ще опитам отново.

Надяваше се, че гласът му е прозвучал убедително. Нямаше никаква представа какъв е принципът на действие на тези Камъни и дали това, което се опитваше да направи, би имало някакъв успех. „Може би съществуват някакви правила как да се използват. Може би трябва да направиш нещо по-специално. О, Светлина, може би не бива да използваш един и същи Камък два пъти или…“ Прекъсна тази мисъл. Нямаше никаква полза. Просто трябваше да го направи. Погледна пак Лоиал и Хюрин и му се стори, че вече разбира какво имаше предвид Лоиал, кргато му говореше за дълга, притискащ плещите ти като планина.

— Милорд, струва ми се… — Думите на Хюрин заглъхнаха и той го погледна засрамено. — Милорд, може би ако намерим Мраколюбците, ще успеем да накараме някой от тях да ни каже как да се върнем.

— Бих попитал и Мраколюбец, и самия Тъмен, ако съм сигурен, че ще извлека от тях верния отговор — отвърна Ранд, — Но тук сме само ние. Само тримата. — „Само аз. Единственият, който трябва да го направи.“

— Можем да последваме следата им, милорд. Ако ги хванем…

Ранд го зяпна.

— Нима все още можеш да ги подушиш?

— Мога, милорд. — Хюрин се навъси. — Смътна е някак си, бледа, като всичко останало, но мога да надуша следата им. Право натам. — И той посочи ръба на падината. — Не го разбирам, милорд, но… Снощи можех да се закълна, че следата продължава през онази падина — онази, в която се намирахме. Е, сега тя пак е на мястото си, само че тук е някак си по-смътна, както казах. Не е стара, не смътна в този смисъл, но… Не знам, лорд Ранд, мога само да кажа, че е натам…

Ранд размисли. Ако Фейн и Мраколюбците се намираха тук — каквото и да означаваше в случая думата „тук“ — може би те знаеха как могат да се измъкнат. При това у тях бяха Рогът и камата. Мат трябваше да си върне камата. Заради това, ако не за нещо друго, трябваше да ги намери. Това, което в края на краищата го накара да вземе решение и което го беше срам да си признае, бе страхът да се опита отново. Страхът отново да прелива Силата. По-малко го плашеше срещата с Мраколюбци и тролоци, та дори само с Хюрин и Лоиал до него.

— Тогава тръгваме след тях. — Постара се да си придаде увереност, като Лан и Ингтар. — Рогът трябва да се върне. Ако не успеем да измислим как да им го отнемем, поне ще знаем къде са, когато намерим Ингтар. — „Дано само не ме попитат как ще го намерим.“ — Хюрин, гледай да си сигурен, че това наистина е следата, която гоним.

Душещият скочи на седлото си, нетърпелив и той самият да свърши нещо, вероятно нетърпелив също така да се махне от тази нереална падина, и конят му се закатери нагоре по широките разноцветни стъпала. Конските копита чаткаха гръмко по камъка, но не оставяха никакви следи.

Ранд прибра букаите на коня в дисагите — знамето си стоеше там; нямаше никак да съжалява, ако бе останало в… другия свят? — след което преметна през рамо лъка и колчана и яхна жребеца си. Вързопът от наметалото на Том Мерилин се беше издул зад седлото.

Лоиал поведе едрия си кон. Както беше стъпил на земята, стигаше почти до рамото на Ранд, при все че той бе на седлото. Огиерът изглеждаше объркан.

— Смяташ, че трябва да останем тук ли? — попита Ранд. — Да се опитам отново да използвам Камъка? Ако Мраколюбците са някъде тук, длъжни сме да ги издирим. Не можем да оставим Рога на Валийр в ръцете им. Чу думите на Амирлин. А и камата трябва да върнем. Мат ще загине без нея.

Лоиал кимна.

— Да, Ранд, длъжни сме. Но Ранд, Камъните…

— Ще намерим някой друг. Ти сам каза, че са пръснати навсякъде, и ако всички са като този — с целия този каменен градеж около тях — не би трябвало да е много трудно да намерим още някой.

— Ранд, в онзи фрагмент се казваше, че Камъните произлизат от век, по-стар от Приказния, и че дори тогавашните Айез Седай не са ги разбирали, въпреки че най-могъщите от тях са могли да ги използват. Използвали са ги с помощта на Единствената сила, Ранд. Ти как смяташе да използваш този Камък? Или някой друг, ако намерим такъв?

За миг Ранд се втренчи в огиера и мозъкът му заработи трескаво.

— Ако са по-древни и от Приказния век, може би хората, които са ги построили, не са използвали Единствената сила. Би трябвало да има друг начин. Мраколюбците са се озовали тук, а те със сигурност не могат да използват Единствената сила. Какъвто и да е този друг начин, ще го намеря. Ще ни върна обратно, Лоиал. — Погледна отново високата каменна колона със странните знаци и кожата му настръхна. „О, Светлина, ако само е възможно да не се налага да посягам към Силата, за да го направя.“ — Ще успея, Лоиал, обеща вам ти. Все едно как.

Огиерът кимна резервирано, възседна огромния си кон и последва Ранд нагоре по стъпалата, за да се присъединят към Хюрин сред почернелите дървеса.

Пред очите им се простираше ниска хълмиста местност, тук-там осеяна с малки горички и прорязана от многобройни потоци. На Ранд му се стори, че в далечината вижда друго обгорено петно. Всичко беше бледо, с размити цветове. Не се забелязваше никакъв признак на човешка намеса освен каменния кръг, останал зад гърба им. Небето беше празно, липсваха пушещи комини, нямаше птици, само няколко облачета и бледожълтото слънце.

А най-лошото бе, че пейзажът сякаш се изкривяваше. Най-близките неща си изглеждаха на мястото, както и онова, което можеше да се види в далечината. Но извърнеше ли глава, нещата, които му изглеждаха далечни в периферията на зрението му, изведнъж сякаш се втурваха към него и се оказваха по-близки, когато погледнеше право към тях. От това му се завиваше свят. Дори конете въртяха нервно глави и поглеждаха с бялото на очите си. Стараеше се да не извърта рязко глава. Нещата, които трябваше да си стоят на едно място, пак се движеха, но това като че ли малко му помогна.

— В онзи откъс от твоята книга споменаваше ли се за това? — попита Ранд.

Лоиал поклати глава и преглътна с мъка, като че ли съжали, че не я държи неподвижно.

— Нищо.

— Предполагам, че нищо не може да се направи. Казвай накъде, Хюрин.

— На юг, лорд Ранд. — Душещият беше забил поглед в земята.

— На юг, щом казваш. — „Трябва да има и друг път назад освен чрез Силата.“ Ранд впи пети в хълбоците на Дорчо. Помъчи се да придаде бодрост на гласа си, все едно че изходът им от всичко това бе повече от лесен. — Помните ли какво каза Ингтар? Три или четири дни до паметника на Артур Ястребовото крило. Дали и той е така цял тук, като Камъните. Ако това е свят, който може да е, сигурно все още си стои. Не мислиш ли, че ще е страхотно да го видим, Лоиал?

И те потеглиха на юг.