Великият лов

Глава 28 Нова нишка в Шарката

Перин поглеждаше притеснен към върховете на Камата на Родоубиеца. Пътят им продължаваше все нагоре и сякаш това изкачване щеше да продължи цяла вечност, макар че според него превалът не трябваше да е много далече. От едната страна на пътеката земята рязко свършваше до водите на плитък планински поток, който се пенеше, забързан през облите камънаци. От другата страна се издигаха назъбени канари, като замръзнали каменни водопади. Самата пътека извиваше през осеяни с камънаци пространства; някои камъни бяха големи колкото човешка глава, други — колкото цяла каруца. За някой враг нямаше да е никак трудно да се прикрие зад тях.

Вълците му казваха, че в планините има хора. Перин се чудеше дали няма да се окажат Мраколюбци, от слугите на Фейн. Вълците нито го знаеха, нито ги интересуваше. Знаеха само, че Изкривените са някъде напред. Все още далеко напред, въпреки че Ингтар караше всички да бързат: Перин забеляза, че Юно поглежда към върховете не по-малко притеснен от самия него.

Мат, преметнал лъка на гърба си, яздеше с привидно безгрижие, като жонглираше непрекъснато с трите си цветни топки, но изглеждаше по-блед от обикновено. Верин вече го преглеждаше по два-три пъти на ден и се мръщеше, и Перин беше сигурен, че дори се е опитала поне веднъж да приложи Лечителството, но не забелязваше някаква особена разлика. Във всеки случай тя изглеждаше все повече погълната от някакви мисли, които не желаеше да сподели.

„Мисли за Ранд“ — каза си Перин, загледан в гърба на Айез Седай. Тя винаги яздеше в челото на колоната до Ингтар и винаги настояваше да яздят дори по-бързо, отколкото шиенарският лорд можеше да позволи. „Тя, изглежда, знае за Ранд.“ Образи, предавани от вълците, проблясваха в ума му — каменни фермерски къщи и селца по терасирани планински хълмове, все отвъд върховете на планината. Вълците гледаха на тях не по-различно, отколкото на безлюдните, обрасли с дървета хълмове и ливади, но с чувството, че са похабена земя. За миг той се улови, че споделя тяхното съжаление, и си спомни за местата, които двуногите отдавна бяха изоставили, спомни си своя пъргав бяг сред дърветата и как стискаше гладно челюсти, когато някоя сърна се опиташе да му се измъкне, и… С усилие изтласка вълците и вълчите страсти от съзнанието си. „Тези Айез Седай ще ни съсипят всички.“

Ингтар задържа коня си и се изравни с Перин. Понякога в очите на Перин извитият сърп върху шлема на шиенареца приличаше на рога на тролок.

— Кажи ми пак какво ти казаха вълците — тихо каза Ингтар.

— Казах ти го вече десет пъти — промърмори Перин.

— Кажи ми го пак! Всичко, което може да съм пропуснал, всичко, което може да ми помогне да намеря Рога… — Ингтар въздъхна и заговори малко по-спокойно. — Трябва да намеря Рога на Валийр, Перин. Пак ми го кажи.

На Перин не му се налагаше да го подреди отново в ума си, не и след толкова повторения. Заговори почти наизуст.

— Някой… или нещо… е нападнал Мраколюбците през нощта и ги е избил — поне онези, на които се натъкнахме. — Вече бе свикнал с това и стомахът му не се свиваше при спомена за видяното. — Вълците го наричат — човека или нещото — Сянкоубиец. Струва ми се все пак, че е човек, но те не са се приближили достатъчно, за да видят добре. Те не се страхуват от този Сянкоубиец, по-скоро изпитват благоговение пред него. Казват, че сега тролоците преследват Сянкоубиеца. И също така, че Фейн е с тях — дори след толкова време запомнената миризма на Фейн, усещането за този човек го накара да сгърчи устни — така че и Мраколюбците би трябвало да са с него.

— Сянкоубиец — промърмори Ингтар. — Да не би да е нещо от тварите на Тъмния, като мърдраал? Виждал съм в Погибелта разни неща, които може да се нарекат Сянкоубийци, но… Нищо друго ли не са видели?

— Те не биха се приближили до него. Не е бил Чезнещ. Казах ти, те биха се нахвърлили да убият някой Чезнещ с по-голяма стръв, отколкото срещу тролоци, дори да се наложи да пожертват половината глутница. Ингтар, вълците, които са го видели, са предали образа на други, те пък на други, преди да стигне до мен. Мога само да опиша това, което стигна от мен, а след толкова много предавания… — Той млъкна, защото към тях се приближи Юно.

— Айилец сред скалите — тихо съобщи едноокият.

— Толкова далече от Пустошта? — възкликна невярващо Ингтар. На иначе безизразното лице на Юно легна смътна сянка на обида и Ингтар добави: — Не, не се съмнявам в теб. Просто ми е чудно.

— Проклетникът му с проклетник като че държеше да го видя, иначе нямаше да го забележа — призна си Юно. — И проклетото му лице не беше забулено, така че не е излязъл да убива. Но видиш ли някой проклет айилец, ти се ще хич да не си го видял. — Изведнъж окото му се разшири. — Да ме изгори дано, ако гадният му скапан проклетник не иска нещо повече от това само да го видим. — И посочи напред по пътя.

Мигновено пиката на Масема се наведе за бой; той срита коня си с пети и след три крачки се понесе в бесен галоп. Не беше единственият — цели четири стоманени остриета се насочиха към човека, застанал пред тях.

— Стой! — изрева Ингтар. — Стой, казах! Ще отрежа ушите на всеки, който не спре!

Масема дръпна рязко юздите на коня си. Другите също спряха сред облак прах на не повече от десет разтега от мъжа, с все още насочени към гърдите му копия. Той вдигна ръка да отвее понеслия се към него прахоляк; това бе първото движение, което бе направил досега.

Беше висок мъж с потъмняла от слънцето кожа и обръсната червена коса, само с една опашка на тила, увиснала до раменете му. От високите до коленете му ботуши с връзки до парчето плат, увито хлабаво около врата му, цялото му облекло беше на кафяви и сиви петна, които можеха да се слеят с околните скали и земята. Краят на къс, извит лък стърчеше зад рамото му, а на бедрото от колана му висеше колчан, натъпкан със стрели. От другата страна на кръста му бе окачен дълъг нож. В лявата си ръка държеше кръгъл, покрит с кожа щит и три къси копия с остриета, дълги колкото тези на шиенарските пики.

— Нямам гайдари, за да поиграя на свирнята им — обяви той усмихнато. — Но ако искате Танца… — Не промени стойката си, но Перин долови откъм него внезапен полъх на готовност. — Казвам се Юриен, от Двата зъбера, клон на рода Рейн Айил. Аз съм Червен щит. Добре ме запомнете.

Ингтар слезе от коня и тръгна към него, сваляйки шлема си. Перин се поколеба само за миг, след което също скочи от седлото и го настигна. Не можеше да си позволи да пропусне възможността да види истински айилец отблизо. Забулен в черно айилец! В не едно сказание айилците се описваха като също толкова смъртноопасни, колкото тролоците — в някои дори се твърдеше, че всички те са Мраколюбци — но усмивката на Юриен някак не изглеждаше толкова опасна, макар мъжът да бе готов да скочи. Очите му бяха сини.

— Прилича на Ранд. — Перин се извърна и видя, че и Мат се е присъединил към тях. — Може би Ингтар е прав — добави Мат тихо. — Може би Ранд е айилец.

Перин кимна.

— Това обаче не променя нищо.

— Да, не променя нищо. — Мат като че ли имаше предвид нещо друго, не това, което си мислеше Перин.

— И двамата сме далеч от домовете си — обърна се Ингтар към айилеца. — А и ние сме дошли за други неща, не да се бием. — Перин промени мнението си за усмивката на Юриен. Човекът всъщност изглеждаше разочарован.

— Както желаеш, шиенарецо. — Юриен се обърна към Верин, която току-що бе слязла от коня си, и я поздрави със странен поклон, като заби остриетата на копията си в земята и вдигна десница, с длан навън. — Премъдра, водата ми е твоя.

Верин подаде юздите на коня си на един от войниците, приближи се до айилеца и го изгледа с любопитство.

— Защо ме наричаш така? Да не би да ме вземаш за айилка?

— Не, Премъдра. Но ми приличаш на една от онези, които хващат пътя за Руйедан и оцеляват. Годините не докосват Премъдрите така, както останалите жени, или както нас, мъжете.

Айез Седай го погледна възбудено, но Ингтар нетърпеливо се намеси.

— Преследваме едни Мраколюбци и тролоци, Юриен. Да си видял някаква следа от тях?

— Тролоци? Тук? — Очите на Юриен светнаха. — Това е една от поличбите, за които споменават пророчествата. Когато тролоците отново излязат от Погибелта, ние ще напуснем Триделната земя и ще си върнем древните места. — Останалите по конете си шиенарци засумтяха недоволно. Юриен ги измери с горделив поглед, сякаш ги гледаше отвисоко.

— Триделната земя ли? — възкликна Мат.

Перин си помисли, че приятелят му изглежда още по-блед — не чак болен, но сякаш дълго време не е излизал на слънце.

— Вие я наричате Пустошта — отвърна Юриен. — За нас тя е Триделната земя. Точилен камък, който ни създава; земя на изпитание, за да докажем силата си; и наказание за греха.

— Какъв грях? — попита Мат. Перин затаи дъх, очаквайки всеки момент копията на Юриен да блеснат към тях.

Айилецът само сви рамене.

— Толкоз отдавна е било, че никой не помни. Освен Премъдрите и главатарите на кланове, но те не говорят за това. Трябва да е било много голям грях, щом дори те не си позволяват да говорят за него, но Създателят добре ни наказва.

— Тролоци — настоя Ингтар. — Виждал ли си тролоци?

Юриен поклати глава.

— Щях да ги убия, ако ги бях срещнал, но не съм виждал нищо освен скали и небе.

Ингтар също поклати глава, загубил интерес от срещата, но Верин заговори много съсредоточено.

— Това нещо, което назова Руйедан. Какво е то? Къде се намира? Как се избират момичетата, които трябва да отидат при него?

Лицето на Юриен се изпъна и погледът му помръкна.

— Не мога да говоря за него, Премъдра.

Десницата на Перин стисна дръжката на брадвата. Беше заради тона на Юриен. Ингтар също се напрегна, готов да посегне към меча си, а мъжете на седлата се размърдаха. Но Верин пристъпи към айилеца, докато почти не се опря в гърдите му, и го погледна в очите.

— Аз не съм Премъдра от онези, които познаваш, Юриен — заяви тя настоятелно. — Аз съм Айез Седай. Кажи, каквото можеш, за Руйедан.

Айилецът, който досега изглеждаше готов да се справи с двадесетината въоръжени мъже, сякаш понечи да побегне от пълничката жена с посивяла коса.

— Аз… мога да ви кажа само онова, което е известно на всички. Руйедан се намира в земите на Джен Айил, четиринадесетия клан. За тях не мога да говоря нищо, освен да спомена името им. Никой не може да отиде там освен жени, които искат да станат Премъдри, и мъже, които искат да станат главатари на кланове. Може би Джен Айил ги избира. Не знам. Мнозина отиват, малцина се завръщат, и тези, които се връщат, са белязани като такива, каквито са — Премъдри или главатари на кланове. Нищо повече не мога да кажа, Айез Седай. Нищо повече.

Верин продължаваше да се взира в него, стиснала устни. Юриен вдигна очи към небето, сякаш се мъчеше да си спомни нещо.

— Сега ще ме съсечеш ли, Айез Седай?

Тя примигна.

— Какво?

— Ще ме съсечеш ли сега? Едно от старите предания твърди, че ако отново бъдем победени от Айез Седай, те ще ни посекат. Знам, че твоята сила е много по-голяма, отколкото на Премъдрите. — Айилецът изведнъж се усмихна безрадостно. Дива светлина грейна в очите му. — Докарай мълниите си, Айез Седай. Ще затанцувам в тяхната прегръдка.

Айилецът си бе помислил, че ще умре, но не се боеше. Перин осъзна, че устата му е зейнала, и я затвори с трясък.

— Какво ли не бих дала — промърмори Верин, вдигнала глава към лицето на Юриен — да те заведа в Бялата кула. Или поне да пожелаеше да говориш. О, я се успокой, човече. Нищо лошо няма да ти сторя. Освен ако ти не искаш да ми навредиш с тези приказки за танци.

Юриен изглеждаше засрамен. Погледна шиенарците по конете, като че ли очакваше, че ще му погодят някакъв номер.

— Ти не си Дева на копието — отвърна той бавно. — Как мога да посегна на жена, която не се е венчала за копието? Забранено е, освен ако трябва да спася живота си, а и тогава по-скоро ще допусна да ме ранят, за да го избегна.

— Защо си дошъл чак тук, толкова далече от родната си земя? — попита тя. — Защо си дошъл при нас? Можеше да си останеш скрит сред скалите и така и нямаше да разберем, че си тук. — Айилецът се поколеба, а тя добави: — Кажи ми само това, което желаеш. Не знам какво правят вашите Премъдри, но аз няма да те нараня, нито ще те принуждавам.

— Така казват и Премъдрите — отвърна сухо Юриен, — но дори един главатар на клан трябва да има много силна воля, за да избегне това, което искат те. — Подбираше думите си предпазливо. — Дошъл съм да търся един… един мъж. — Погледът му разсеяно обходи Перин, Мат и всички останали. — Онзи, що иде със Зората. Речено е, че за неговото идване ще се появят много знаци и поличби. По облеклото и оръжието ви разбрах, че идвате от Шиенар, а вие ми заприличахте на Премъдра, така че си помислих, че може да ми кажете нещо за велики събития, които може би знаменуват идването му.

— Един мъж ли? — Гласът на Верин бе мек, но очите й бяха остри като ками. — И какви са тези поличби?

Юриен поклати глава.

— Речено е, че ще ги познаем, когато чуем за тях, и че ще познаем него, щом го видим. Защото той ще бъде белязан. Той ще дойде от запад, отвъд Гръбнака на света, но ще е от нашата кръв. Ще отиде в Руйедан и ще ни изведе от Триделната земя. — Той взе едно от копията си в дясната ръка. Кожа и метал изскърцаха, понеже конниците посегнаха към мечовете си. Перин усети, че също е стиснал дръжката на брадвата си. Но Верин им махна с ръка и със сърдит поглед ги принуди да се усмирят. С върха на копието Юриен надраска в пръстта кръг, разполовен от лъкатушна линия. — Речено е, че под този знак той ще покори света.

Ингтар погледна намръщено знака — по нищо не пролича, че го е разпознал. Но Мат изсумтя, затаил дъх, а Перин усети, че устата му е пресъхнала. „Древният символ на Айез Седай.“

Верин изтри със стъпало знака в пръстта.

— Не мога да ти кажа къде е той, Юриен — отвърна тя, — и не съм чувала за никакви знаци и поличби, които могат да те напътят към него.

— Тогава ще продължа да търся. — Не беше въпрос, но все пак Юриен изчака, докато тя му кимне, след което изгледа гордо и предизвикателно шиенарците и им обърна гръб. Отдалечи се с гъвкава походка и скоро се скри сред канарите, без да се обръща.

Някои от войниците замърмориха. Юно спомена нещо за „проклетия побъркан айилец“, а Масема изръмжа, че трябвало да оставят айилеца за храна на гарваните.

— Загубихме ценно време — обяви гръмко Ингтар. — Ще яздим по-бързо, за да наваксаме.

— Да — заяви Верин. — Трябва да яздим по-бързо.

Той я погледна, но тя бе забила очи в земята, където кракът й бе заличил символа.

— Слизайте от конете — заповяда Ингтар. — Вече сме на територията на Кайриен. Оръжията да се приберат в дисагите. Иначе може да си помислят, че сме дошли да се бием. И по-бързо!

Мат се наведе към Перин.

— Ти… смяташ ли, че говореше за Ранд? Знам, че е пълна лудост, но дори Ингтар мисли, че той е айилец.

— Не знам — отвърна Перин. — Откакто се забъркахме с Айез Седай, всичко е лудост.

Тихо, сякаш на себе си, Верин заговори, без да откъсва очи от земята.

— Трябва да е част, но как все пак? Нима Колелото на Времето вплита в Шарката нишки, за които не знаем нищо? Да не би Тъмния отново да е докоснал Шарката?

Перин усети мраз по кожата си.

Верин се извърна и погледна към войниците, които прибираха оръжията.

— Побързайте! — извика им тя, по-рязко и от Ингтар, а Юно се присъедини:

— Побързайте!