Великият лов

Глава 16 В огледалото на Мрака

Когато призори Ранд ги събуди, слънцето все още се криеше под хоризонта, но беше станало достатъчно светло. Мъглата се беше разнесла, но мракът все още се задържаше упорито.

— Не биваше да го правите, лорд Ранд — каза Хюрин. — Ако изразходвате така силите си, за да ни спасите, милорд, кой ще се погрижи за връщането ни у дома?

— Исках да поразмисля — отвърна Ранд. Нищо не подсказваше, че е имало мъгла, нито че беше идвал Баал-замон. Той опипа кърпата, увита около ръката му. Това бе единственото доказателство за появата на Баал-замон. Искаше му се час по-скоро да се махне от това място. — Време е да се качваме на седлата, ако искаме да хванем Фейновите Мраколюбци. Крайно време е. Ще ядем в движение.

Лоиал се протегна и внезапно спря. Ръцете му се бяха изпънали толкова високо, колкото биха стигнали ръцете на Хюрин, ако се качи върху раменете на Ранд.

— Ръката ти, Ранд. Какво се е случило?

— Одрасках се. Нищо ми няма.

— Имам мехлем в дисагите…

— Казах, че ми няма нищо! — Ранд знаеше, че се държи грубо, но един поглед върху жигосаното щеше да предизвика въпроси, на които не искаше да отговаря. — Губим време. Трябва да тръгваме. — Той почна да оседлава Дорчо — малко тромаво, заради ранената си длан. Хюрин се метна на коня си.

— Няма нужда да си толкова докачлив — промърмори Лоиал.

Някаква следа, реши Ранд, когато потеглиха, щеше да изглежда успокояващо естествена в този свят. Твърде много бяха неестествените неща тук. Дори един-единствен отпечатък от копито щеше да е добре дошъл. Фейн, Мраколюбците и тролоците трябваше да са оставили някакви следи.

Но нямаше нищо — нито преобърнат камък, нито изровена буца пръст. Погледна назад, за да се убеди, че самите те оставят следи. Разкъсани туфи и отъпкана трева бележеха ясно пътя им, но теренът пред тях продължаваше да бъде чист. И въпреки това Хюрин настояваше, че надушва дирята, бледа и тънка, все така водеща на юг.

Душещият отново съсредоточи цялото си внимание върху дирята, която следваше — като хрътка, преследваща сърна — а Лоиал на свой ред потъна в размисъл, като мърмореше и поглаждаше дебелата тояга, преметната през седлото пред него.

След около час забелязаха остър шпил далече зад дърветата.

— Какво ли може да е това, Ранд? — каза Лоиал.

— Ако това… ако това беше нашият свят, лорд Ранд… — Хюрин подуши притеснено от седлото си. — Ами тогава щеше да е онзи паметник, за който спомена лорд Ингтар — в чест на победата на Артур Ястребовото крило над тролоците — той е представлявал огромен шпил. Но е бил съборен преди хиляда години. От него не е останало нищо освен голяма могила, като хълм. Видях я веднъж, когато придружавах лорд Агелмар до Кайриен.

— Според Ингтар онова нещо би трябвало да се намира все още на три-четири дни път оттук — каза Лоиал. — Ако изобщо съществува. Не знам дали би трябвало да е тук. Не мисля, че тук изобщо има хора.

Душещият отново сведе очи към земята.

— Странно, Строителю, нали? Хора няма, но ето че то е пред нас. Може би трябва да го заобиколим отдалече, лорд Ранд. Никой не може да каже какво е, нито на кого може да се натъкнем в това странно място.

— Трябва да се придържаме колкото може по-близо до дирята — отвърна Ранд. — Изглежда, все още не сме се приближили до Фейн, а не искам да губим време. Ако забележим някакви хора или нещо друго необичайно, ще заобиколим и после отново ще хванем дирята. Но дотогава продължаваме право напред.

— Както кажете, милорд. — Гласът на душещия прозвуча малко особено и той изгледа Ранд накриво. — Както кажете.

Ранд се намръщи за миг, преди да разбере за какво става дума, и също въздъхна. Лордовете не обясняваха решенията си на тези, които ги следваха, а само на други лордове. „Не съм го молил да ме взима за лорд.“ „Но той те взе — добави вътрешният му глас — и ти му позволи. Сега отговорността е твоя.“

— По дирята, Хюрин — каза Ранд.

Лицето на душещия просветна от облекчение. Той сръга коня си и отново се понесоха напред.

Рехавото слънце се издигаше и когато се оказа над главите им, тримата вече се намираха на не повече от миля от колоната. Бяха стигнали до един поток в дълбоко един разкрач дере, обкръжено с редки дървета. Могилата, върху която беше издигната кулата, приличаше на кръгъл хълм с плоско било. Самата сива кула се издигаше поне на сто разтега и Ранд успя да различи, че върхът й е издялан във формата на птица с разперени криле.

— Ястреб — промълви Ранд. — Това наистина е паметник на Ястребовото крило. Не може да е друго. Тук е имало хора, независимо че сега ги няма. Помисли си само, Хюрин. Когато се върнем, ще можеш да разкажеш как наистина е изглеждал паметникът. Само ние тримата в целия свят ще сме го видели.

Хюрин кимна.

— Да, милорд. Децата ми ще се радват да чуят как баща им е видял колоната на Ястребовото крило.

— Ранд — обади си притеснено Лоиал.

— Можем да вземем разстоянието в галоп — каза Ранд. — Хайде. Един галоп няма да ни дойде зле. Тази местност може да е мъртва, но ние нали сме живи.

— Ранд — обади се Лоиал. — Не смятам, че това е…

Без да го доизслуша, Ранд заби ботуши в хълбоците на Дорчо и жребецът се понесе напред. Прецапа потока и се закатери по отсрещния бряг. Хюрин подкара коня си след него. Ранд дочу призивите на Лоиал зад гърбовете им, но само се засмя, махна с ръка на огиера да ги последва и продължи устремно напред. Ако държеше очите си неподвижно, земята нямаше да се изсипва и плъзга към него толкова неприятно, а и въздушният поток в лицето му го караше да се чувства по-добре.

Конят покри две поредни височини и пред него се появи полегат тревист склон. Сивата кула се издигаше към небето, плоска и доста обемиста въпреки височината си. Смехът на Ранд замря, той дръпна юздите на жребеца и лицето му помръкна.

— Това наистина ли е паметникът на Ястребовото крило, лорд Ранд? — запита разтревожен Хюрин. — Струва ми се, че нещо в него не е наред.

Ранд разпозна грубата, ъгловата писменост, покриваща фасадата на паметника, разпозна и някои от символите, издълбани в камъка — с размери почти един човешки бой. Увенчаният с рога череп на тролоците Давол. Железният юмрук на Даймон. Тризъбецът на Кобал и смерча на Афраит. Имаше и нещо като ястреб също така, изсечен в основата на кулата. С разперени на десет разкрача криле, но легнал по гръб, разкъсан от мълния, и каменни гарвани кълвяха очите му. Огромните криле на върха на колоната сякаш засланяха слънцето.

Чу зад гърба си тропота на галопиращия, кон на Лоиал.

— Опитах се да ти кажа, Ранд — извика задъхано огиерът. — Това е гарван, а не ястреб. Видях го ясно. — Хюрин обърна коня си, отказвайки изобщо да погледне към колоната.

— Но как така? — възкликна Ранд. — Артур Ястребовото крило е спечелил тук битка срещу тролоците. Нали Ингтар каза така.

— Не тук — отвърна бавно Лоиал. — Очевидно не тук. „От камък на камък прескачат редовете на «ако» между световете, които могат да са.“ Мислех за това и сега съм сигурен, че разбирам какво означава „световете, които могат да са“. Може би го разбирам. Светове, които са могли да бъдат нашия свят, ако нещата са се случили другояче. Може би това е причината всичко да е толкова… избледняло. Защото това тук е „ако“, „може би“. Просто сянка на истинския свят. В този свят, струва ми се, тролоците са победили. Може би затова не срещаме никакво село или хора.

Кожата на Ранд настръхна. Тролоците не оставяха живи хора, освен колкото за храна. Но ако са победили в целия свят…

— Ако тролоците са победили, те трябваше да са навсякъде. Досега трябваше да сме срещнали с хиляди. Още вчера да сме загинали.

— Не знам, Ранд. Може би, след като са избили хората, са се избили един друг. Тролоците живеят, за да убиват. Нищо друго не правят — те са само за това. Просто не знам.

— Лорд Ранд — обади се внезапно Хюрин. — Нещо долу се движи.

Ранд извъртя коня си, готов да види връхлитащи тролоци, но Хюрин му сочеше назад, откъдето бяха дошли, към нещо невидимо оттук.

— Какво видя, Хюрин? Къде?

Ръката на душещия увисна.

— Точно в края на онзи шубрак, на около миля оттук. Стори ми се, че е някаква… жена… и още нещо, което не можах да видя добре, но… — Раменете му потръпнаха. — Толкова трудно е да различиш неща, които не са под носа ти. Ааах, от тази местност стомахът ми се обръща. Сигурно просто си въобразявам, милорд. На такова място въображението ти може доста да се развинти. — Раменете му се превиха, сякаш надвисналата над тях колона им натежа. — Сигурно е бил само вятърът, милорд.

— Боя се, че има още нещо, което трябва да обсъдим — обади се Лоиал тревожно и посочи на юг. — Какво виждате натам?

Ранд присви очи към далечината.

— Просто местност като тази, през която минахме. Дървета. После — някакви хълмове и нещо като планински възвишения. Нищо друго. Какво очакваш да видя?

— Планините. — Лоиал въздъхна. Туфите в ушите му клюмнаха и краищата на веждите му провиснаха чак до бузите. — Това трябва да е Камата на Родоубиеца, Ранд. Наоколо не би трябвало да има други планини, освен ако този свят не е напълно различен от нашия. Но Камата на Родоубиеца се намира на повече от сто левги южно от Еринин. Ако не и повече. На това място разстоянията трудно могат да се определят, но… Мисля, че ще стигнем до тях преди мръкване. — Нямаше нужда да казва повече. Не беше възможно да са изминали сто левги за по-малко от три дни. Без да се замисля, Ранд промърмори:

— Може би това място е като Пътищата. — Чу как Хюрин изстена и веднага съжали, че не можа да обуздае езика си.

Тази мисъл никак не беше приятна. Влезеш ли през някой Портал — а те можеха да се намерят на границата на огиерските стеддинг или в огиерските дъбрави — влезеш ли през него, като повървиш един ден, и можеш да излезеш през друг Портал, на сто левги от мястото, откъдето си тръгнал. Пътищата обаче бяха тъмни и пълни с поквара и да се пътува през тях означаваше човек да рискува да умре или да полудее. Дори Чезнещите се бояха да пътуват през Пътищата.

— Ако е като тях — отвърна замислен Лоиал, — дали и тук някоя погрешна стъпка няма да ни убие? Дали и тук няма да срещнем неща, които са по-страшни и от самата смърт?

Хюрин отново изстена.

Бяха пили от тукашната вода и бяха яздили съвсем безгрижно. А безгрижието по Пътищата можеше лесно да убие човек. Ранд преглътна, надявайки се, че стомахът му все някак ще се успокои.

— Твърде късно е да се тревожим за това, което е минало — каза той. — Но оттук нататък трябва да внимаваме при всяка стъпка. — Хвърли поглед към Хюрин. Душещият беше присвил глава между раменете си, сякаш се чудеше какво би могло да скочи върху него, и откъде. Този човек неведнъж беше преследвал убийци, но това, което трябваше да преживее сега, бе повече, отколкото това, за което го бяха наели. — Дръж се, Хюрин. Все още сме живи и едва ли ще загинем. Просто трябва да внимаваме. Това е всичко.

И тогава чуха писъка, тънък и далечен.

— Жена! — възкликна Хюрин. Дори тази незначителна проява на нормалност сякаш малко го съживи. — Знаех си, че видях…

До тях долетя нов писък, по-отчаян от предишния.

— Освен ако не може да лети — каза Ранд, — сега тя е на юг от нас. — Той срита коня и се втурна в бесен галоп.

— Нали каза, че ще внимаваме! — извика след него Лоиал. — О, Светлина, Ранд, спомни си! Да внимаваме!

Ранд се прилепи на гърба на Дорчо и го остави да препуска с пълна сила. Далечните писъци го привличаха неумолимо. Лесно беше да се каже да внимава, но в този женски глас се долавяше ужас. Жената явно нямаше време да се съобразява с неговата предпазливост. На брега на едно дере, чийто поток беше по-дълбок от предишните, той дръпна юздите и Дорчо закова сред облак от камъчета и прах. Писъците идваха… оттам!

Обхвана цялата сцена само с един поглед. Жената стоеше до коня си сред потока, на около двеста крачки от него, опряла гръб в отсрещния бряг. С дълъг скършен клон тя се защитаваше срещу някакво озъбено… нещо. Ранд преглътна зашеметен. Ако една жаба можеше да е голяма колкото мечка или ако една мечка можеше да има зелена козина, щеще да прилича точно на това. Голяма мечка.

Без да губи време, той скочи на земята и свали лъка си. Ако се забавеше за да се приближи, можеше да се окаже твърде късно. Жената едва сдържаше… нещото… с края на дългия клон. Разстоянието изглеждаше значително — той примигна, мъчейки се да го прецени; при всяко движение на съществото разстоянието сякаш се променяше с един разтег — но въпреки това целта изглеждаше достатъчно голяма. Превързаната му ръка дръпна сковано тетивата, но той пусна стрелата, още преди да е заел подходяща за стрелба поза.

Стрелата потъна наполовина в зелената кожа и звярът се извърна към Ранд. Въпреки голямото разстояние той отстъпи изумен. Огромната клинообразна глава не приличаше на нищо, което можеше да си представи — нито кръвожадната паст, нито клюнът, закривен, за да разкъсва плът. И имаше три очи, малки и яростни, обкръжени с роговидни кръгове. Чудовището се понесе към него с дълги подскоци, пляскайки във водата. На Ранд му се стори, че някои от крайниците му покриват два пъти по-голямо разстояние от другите, въпреки че изглеждаха еднакви.

— Очите! — извика жената. В сравнение с доскорошните й писъци този път гласът й прозвуча странно спокойно. — За да го убиеш, трябва да улучиш едно от очите.

Той дръпна перото на втората стрела до ухото си и неохотно потърси празнотата. Не му се искаше, но Трам го беше научил как да я постига точно заради това и беше сигурен, че без нейна помощ няма да може да улучи. „Моят баща“ — помисли си той тъжно и празнотата го изпълни. Трепкащата светлина на сайдин също беше там, но той я отстрани от същността си. Превърна се в едно цяло с лъка, сля се със стрелата, с чудовищния силует, подскачащ към него. Беше едно с мъничкото око. Дори не усети кога стрелата се отдели от тетивата.

Съществото се надигна в пореден отскок и в най-високата му точка стрелата се заби в средното око. Чудовището рухна — изпод него се вдигна фонтан от вода и кал — и не помръдна повече.

— Добър изстрел, и храбър — извика жената. Беше яхнала коня си и яздеше към него. Ранд се изненада, че не беше побягнала в мига, в който съществото бе отвлякло вниманието си от нея. Тя мина покрай туловището, без дори да го погледне, конят й се изкатери по стръмния бряг и тя слезе от него. — Малцина мъже биха устояли лице в лице на нападението на гролм, милорд.

Беше облечена в бяло. Роклята й бе препасана със сребърен пояс, а ботушите й, показващи се под подгъвите на дрехата й, също бяха обвезани със сребро. Дори седлото й беше бяло и покрито със сребърен варак. Снежната й кобила със стройна шия и грациозна походка беше висока почти колкото дорестия жребец на Ранд. Но това, което наистина прикова погледа му, беше самата жена — според него на възрастта на Нинив. Първо, беше висока; още една длан и щеше да може да го гледа очи в очи. Второ — беше красива, с бяла като слонова кост кожа, изпъкваща на фона на дългата, черна като нощ коса, и с черни очи. Беше виждал красиви жени. Моарейн беше красива, макар и някак хладна, Нинив също, когато гневливият й характер не я загрозяваше. Егвийн, както и Елейн, щерката-наследница на Андор, при вида на всяка от тях на един мъж можеше да му секне дъхът. Но тази жена… Езикът му залепна на небцето. Усети, че сърцето му заби отново.

— Това вашите васали ли са, милорд?

Той се озърна стреснат. Хюрин и Лоиал се бяха присъединили към тях. Хюрин беше зяпнал в нея също като Ранд допреди миг, а огиерът изглеждаше не по-малко възхитен.

— Мои приятели — отвърна той. — Лоиал, а това е Хюрин. Аз съм Ранд. Ранд ал-Тор.

— Никога не бях си помислял за това — внезапно промълви Лоиал, сякаш говореше на себе си. — Но ако е възможно да съществува понятие за съвършена човешка красота, в лице и тяло, тогава вие…

— Лоиал! — извика му Ранд. Ушите на огиера щръкнаха възмутено, а Ранд усети как собствените му уши почервеняха. Думите, произнесени от Лоиал, бяха твърде близо до онова, което си мислеше самият той.

Жената се засмя мелодично, но в следващия миг се превърна в самото олицетворение на царствена официалност, като кралица, седнала на трона си.

— Името ми е Селийн — каза тя. — Вие рискувахте живота си, за да спасите моя. Аз съм ваша, лорд Ранд ал-Тор. — И за ужас на Ранд тя коленичи пред него.

Без да поглежда към Хюрин и Лоиал, той припряно я дръпна да се изправи.

— Мъж, който не е готов да загине, за да спаси една жена, не е никакъв мъж. — Изведнъж със срам усети, че се изчервява. Фразата беше шиенарска и той разбра, че е прозвучала помпозно, още преди да излезе от устата му, но поведението й го беше заразило и той не можа да се сдържи. — Искам да кажа… Тоест, това беше… — „Глупак, не можеш да кажеш на една жена, че спасяването на живота й за теб е нищо.“ — За мен беше чест. — Това прозвуча в по-малка степен по шиенарски и някак по-официално. Надяваше се да мине; мозъкът му беше толкова празен, все едно че още се намираше сред празнотата.

Внезапно усети погледа й върху себе си. Изражението й не се промени, но тъмните й очи го накараха да се почувства съвсем гол. Неволно през главата му премина мисълта за Селийн без дрехи. Лицето му отново се изчерви.

— Ааах! Ти откъде си, Селийн? Откакто се озовахме тук, не съм срещал друго човешко същество. Твоят град наблизо ли е? — Тя го погледна замислено и той отстъпи. Погледът й му напомни колко близо до нея се бе оказал.

— Аз не съм от този свят, милорд — отвърна тя. — Тук няма никакви хора. Има само гролми и някои други същества като тях. От Кайриен съм. Що се отнася до това как се озовах тук, и аз не мога да ви кажа точно. Бях излязла на езда, спрях да подремна и когато се събудих, се озовах с коня си тук. Мога само да се надявам, милорд, че отново ще ме спасите и ще ми помогнете да се върна у дома.

— Селийн, аз не съм… тоест, моля те, наричай ме просто Ранд. — Ушите му отново се загряха. „О, Светлина, на никого няма да навреди, ако си мисли, че съм лорд. Да ме изгори дано, на никого не може да навреди.“

— Щом така желаеш… Ранд. — От усмивката й гърлото му се стегна. — Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. — „Да ме изгори дано, ако не е красива. И така ме гледа, сякаш съм някой приказен герой.“ Той поклати глава, за да се отърси от тези глупости. — Но най-напред трябва да намерим хората, които преследваме. Ще те държа настрана от опасността, но сме длъжни да ги намерим. По-добре е да дойдеш с нас, отколкото да останеш тук сама.

За миг тя остана безмълвна, с опнато и гладко лице; Ранд нямаше никаква представа за какво си мислеше, освен че сякаш го преценяваше наново.

— Мъж на дълга — промълви най-сетне тя. Лека усмивка докосна устните й. — Това ми харесва. Да. Кои са тези жалки негодници, които преследваш?

— Мраколюбци и тролоци, милейди — исбухна Хюрин и тромаво й се поклони от седлото си. — Извършиха убийство в цитаделата на Фал Дара и откраднаха Рога на Валийр, милейди, но лорд Ранд ще го върне.

Ранд го изгледа убийствено и Хюрин плахо се ухили. „Дотук с тайната.“ Е, тук това нямаше особено значение, но върнеха ли се в техния свят…

— Селийн, не бива да казваш на никого за Рога. Ако се разчуе, ще ни последват стотици хора, които ще искат да го отмъкнат.

— Не, това никога няма да го бъде — отвърна Селийн. — Това нещо не може да попадне в лоши ръце. Рогът на Валийр! Не мога да ви опиша колко пъти съм си мечтала да го докосна, да го подържа в ръцете си. Трябва да ми обещаеш, че когато го намериш, ще ми позволиш да го пипна.

— Преди да го направя, първо трябва да го намеря. Мисля, че е време да тръгваме. — Ранд й предложи ръка, за да й помогне да се качи на седлото, а Хюрин бързо слезе да й държи стремето. — Не знам какво точно представляваше онова нещо, дето го убих — гролм? — но наоколо може би има още като него. — Ръката й се оказа здрава — в стискането й се долавяше изумителна сила, — а кожата й беше… копринена? Нещо още по-меко, и по-гладко. Ранд потръпна.

— Винаги има — отвърна Селийн. Високата бяла кобила подскочи и се озъби към Ранд, но Селийн докосна юздите й и тя се укроти. Ранд преметна лъка през рамо и се качи на Дорчо. „О, Светлина, как е възможно нечия кожа да бъде толкова мека?“

— Хюрин, къде е дирята? Хюрин? Хюрин!

Душещият се стресна и извърна очите си от Селийн.

— Да, лорд Ранд. Аа… дирята. На юг, милорд. Все още на юг.

— Тогава да тръгваме. — Ранд погледна с тревога към сиво-зеленикавото туловище на гролма, проснало се сред потока. Май беше по-добре, докато смяташе, че са единствените живи същества на този свят. — Поеми дирята, Хюрин.

Отначало Селийн яздеше редом с Ранд, разпитваше го за едно-друго и го наричаше лорд. На няколко пъти той понечи да й обясни, че не е лорд, че е обикновен овчар, но всеки път, когато я погледнеше, думите отказваха да излязат от устата му. Сигурен беше, че дама като нея няма да разговаря по същия начин с някакъв си овчар, та дори той да е спасил живота й.

— Ти ще станеш велик, когато намериш Рога на Валийр — каза му тя. — Мъж, достоен за легенди. Мъжът, който надуе Рога, сам ще създаде своите легенди.

— Не искам да го надувам и не желая да ставам част от никакви легенди. — Не можеше да прецени дали си е сложила парфюм, но от младата жена се носеше някакъв аромат, нещо, което изпълваше главата му с копнеж по нея. Подправки, остри и сладко ухаещи, щипеха носа му и го караха да преглъща.

— Всеки мъж иска да е велик. Ти би могъл да станеш най-великият за всички векове.

Думите й звучаха съвсем като приказките на Моарейн. Прероденият Дракон несъмнено щеше да изпъкне сред Вековете.

— Не и аз — отвърна той трескаво. — Аз съм само… — представи си презрението й, когато най-после й кажеше, че е прост овчар, след като й бе позволил да го вземе за лорд, и промени края на фразата си — аз съм само човек, който иска да го намери. И да помогне на един приятел.

Тя замълча за миг, а после каза:

— Наранил си си ръката.

— Нищо ми няма. — Той понечи да пъхне ранената си ръка под сетрето — от стискането на юздите тя беше започнала да пулсира, — но жената се пресегна и я хвана.

Така го изненада, че той й позволи, а после не му остана нищо друго освен или да я дръпне грубо, или да я остави да развие кърпата. Допирът й беше хладен и уверен. Ръката му беше яркочервена и подпухнала, но чаплата все още изпъкваше ясно очертана на дланта му.

Тя докосна с пръст клеймото, но не си позволи да го обсъжда, дори не го запита как го е получил, а само каза:

— Имам мехлем, който ще ти помогне. — От един вътрешен джоб на пелерината тя извади малка кутийка от камък, отвори я и започна леко да разтрива изгорялото с мехлема, докато продължаваха да яздят.

Отначало мазилото беше хладно на допир, а после започна да се топи и да прониква в нажежената кожа. И действаше също толкова добре, колкото мазилата на Нинив. Той зяпна в почуда, когато червенината започна да избледнява и подутините започнаха да се слягат под галещите й пръсти.

— Някои мъже — заговори му тя, без да вдига очи от дланта му — сами предпочитат да изберат величието, докато други биват принудени да го приемат. Винаги е по-добре да го предпочетеш сам, отколкото да те принудят. Принуденият мъж никога не е изцяло господар на себе си. Длъжен е да играе като кукла на конци под пръстите на онези, които са го принудили.

Ранд издърпа ръката си. Жигосаното петно изглеждаше повече от седмица старо и почти изцерено.

— Какво искаш да кажеш? — попита той настоятелно.

Тя му се усмихна кротко и той изпита неудобство от избухването си.

— Имам предвид Рога, разбира се — отвърна кротко красавицата. Кобилата й, която пристъпваше редом до неговия жребец, беше висока почти колкото него и очите й бяха съвсем малко под неговите. — Ако намериш Рога на Валийр, няма да можеш да избегнеш величието. Но дали то ще ти бъде наложено, или сам ще го предпочетеш? Това е въпросът.

Той отпусна ръце. Говореше му досущ като Моарейн.

— Ти да не си Айез Седай?

Селийн вдигна вежди и тъмните й очи блеснаха, но гласът й си остана тих и кротък.

— Айез Седай? Не.

— Не исках да те обидя. Съжалявам.

— Да ме обидиш ли? Не съм обидена, но не съм Айез Седай. — Устните й се извиха презрително; дори така беше красива. — Те се свиват в онова, което смятат, че е безопасно, след като могат да свършат толкова много неща. Служат, след като могат да властват, и оставят мъжете да водят войни, след като могат да наложат ред на света. Не, никога повече не ме наричай Айез Седай. — Тя се усмихна и постави длан върху рамото му, за да му покаже, че не му е сърдита — докосването й го накара да преглътне, — но той почувства облекчение, когато жената забави хода на кобилата си и се изравни с Лоиал.

Почувства за малко облекчение, но в същото време тя започна да му липсва. Беше само на два разтега от него — той се изви в седлото, за да я погледне — и яздеше до Лоиал; огиерът се беше превил почти на две в седлото си, за да може да разговаря с нея — но не беше същото, както докато яздеше до него, толкова близо, че да долавя зашеметяващия й аромат, толкова близо, че да може да я докосне. Отпусна се в седлото, сърдит на себе си. Не че искаше непременно да я докосва — припомни си, че обича Егвийн; чак се почувства гузен, че му се наложи да си го припомни — но тази жена беше прекрасна и го смяташе за лорд, и му каза, че може да стане велик. Започна горчиво да спори със себе си. „Моарейн също твърди, че можеш да станеш велик. Прероденият Дракон. Селийн не е Айез Седай. Точно така — тя е кайриенска благородничка, а ти си прост овчар. Тя не го знае. Колко дълго ще я оставиш да вярва на тази лъжа? Само докато излезем от това място. Ако излезем. Ако.“ При тази забележка мислите му потънаха в унило безмълвие.

Помъчи се да следи околността, през която яздеха — щом Селийн твърдеше, че имало още от онези същества… онези гролми… не можеше да не й вярва, а Хюрин беше забил нос в невидимата диря и не забелязваше нищо друго наоколо; Лоиал на свой ред беше така погълнат от разговора си със Селийн, че нямаше да забележи нищо, докато не го ухапеха по петата — но следенето се оказа доста трудно. Извърнеше ли бързо глава встрани, очите му се насълзяваха; някой хълм или горичка можеха да изглеждат на цяла миля разстояние, гледани под един ъгъл, и само на неколкостотин разтега, когато ги погледнеше под друг.

Планините се приближаваха, в това поне беше сигурен. Камата на Родоубиеца вече се извисяваше в небето пред тях — верига от зъбери, покрити със сняг. Щяха да достигнат склоновете й доста преди да се смрачи, може би само след час-два. „Над сто левги за по-малко от три дни. Нещо повече. Изгубихме почти цял ден на юг от Еринин, в истинския свят. А тук — над сто левги за по-малко от два дни.“

— Тя казва, че си бил прав за това място, Ранд.

Той се стресна. Лоиал го беше настигнал. Огледа се за Селийн и видя, че язди с Хюрин — душещият се хилеше и се кланяше при всяка нейна дума. Ранд изгледа косо огиера.

— Изненадан съм как си я оставил — така си бяхте гушнали главите. Какво искаш да кажеш, че съм бил прав?

— Тя е забележителна жена, нали? Дори някои от Стареите не познават толкова историята, колкото нея — особено за Приказния век — както и за — ох, да. Тя каза, че си прав за Пътищата, Ранд. Айез Седай, някои от тях, са проучили светове като този и това познание залегнало в основата на градежа на Пътищата. Казва, че съществуват светове, където се променя по-скоро времето, отколкото разстоянието. Изкараш ли един ден в такъв свят, можеш да се върнеш и да разбереш, че в истинския свят е изминала цяла година, или двадесет години. А може да се окаже и обратното. Другите светове — този, както и други — са отражения на истинския, според нея. Този ни изглежда блед, защото е слабо отражение, свят, за който съществува малка вероятност да възникне. Другите били почти същите като нашия. Те са също толкова стабилни, колкото нашия, и в тях има хора. Същите хора, според нея, Ранд. Представяш ли си? Можеш да се озовеш в един от тях и да срещнеш самия себе си. Шарката има безкрайни варианти, казва тя, и всеки вариант, който е възможен, съществува като отделен свят.

Ранд поклати глава и веднага съжали, понеже пейзажът затрептя и стомахът му се надигна. Пое си дълбоко дъх и каза:

— И откъде знае всичко това? Ти знаеш повече неща от всеки, когото съм срещал, Лоиал, а единственото, което, знаеше за този свят, се оказа не повече от мъгляво предположение.

— Тя е от Кайриен, Ранд. Кралската библиотека на Кайриен е една от най-големите в света, може би най-голямата извън Тар Валон. Айилците, знаеш ли, съзнателно са я пощадили, когато опожарили Кайриен. Те не биха унищожили и една книга. Знаеш ли, че те…

— Не ме интересуват айилците — сряза го сърдито Ранд. — Щом Селийн знае толкова много, надявам се, че е прочела как може да ни измъкне оттук. Бих искал Селийн…

— Би искал Селийн какво? — засмя се присъединилата се отново към тях жена.

Ранд я зяпна така, сякаш не беше я виждал от месеци; точно това изпитваше.

— Бих искал Селийн да поязди с мен още малко — промълви той. Лоиал се изкиска и Ранд усети, че лицето му е пламнало.

Селийн се усмихна и се обърна към огиера.

— Ще ни извините, алантин.

Огиерът й се поклони ниско и дръпна юздите на коня си, за да изостане. Туфите в ушите му клюмнаха от съжаление.

Известно време Ранд продължи да язди мълчаливо, просто наслаждавайки се на близостта на Селийн. От време на време я поглеждаше с крайчеца на окото си. Искаше му се да й сподели чувствата си направо. Възможно ли бе да е Айез Седай, въпреки че го отрича? Някоя, изпратена от Моарейн, за да го тласне умишлено по пътеката, предопределена за него в айезседайските планове? Моарейн нямаше как да предвиди попадането му в този странен свят, а една Айез Седай нямаше нужда да се предпазва от онова чудовище с помощта на дървен клон, след като можеше да го срази или да го накара да побегне с помощта на Силата. Дотук добре. Щом го взимаше за лорд и никой в Кайриен нямаше как да знае истината, можеше спокойно да я остави да си мисли, че е такъв. Определено беше най-красивата жена, която бе срещал, интелигентна и начетена, а тя пък мислеше за него, че е храбър; какво повече можеше да желае един мъж за своята жена? „Това е пълна лудост. Ще се оженя за Егвийн, ако изобщо бих могъл да се оженя за някоя, но не мога да помоля една жена да се омъжи за човек, комуто предстои да полудее и може би да й причини зло.“ Но Селийн беше толкова красива…

Забеляза, че тя оглежда меча на кръста му, и започна да обмисля приемлив отговор. Не, не е майстор на меча, просто баща му му е дал този меч. „Трам. О, Светлина, защо да е невъзможно той да е моят баща?“ Твърдо отхвърли тази мисъл.

— Изстрелът ти беше великолепен — промълви Селийн.

— Не, не съм… — започна Ранд и примигна. — Изстрел ли?

— Да. Това око е толкова малка цел, при това движеща се, и на сто разтега разстояние. Ръката ти е страхотна.

Ранд се помръдна неловко на седлото.

— Аа… благодаря. Хитрина, на която ме научи баща ми. — Разказа й за празнотата и как Трам го беше научил да я използва в стрелбата с лък. По едно време се усети, че дори и разказва за Лан и неговите уроци с меча.

— Целостта — промълви тя, видимо доволна от нещо, но забеляза въпросителния му поглед и добави: — Така го наричат в… някои места. Целостта. За да можеш да я използваш в пълна степен, най-добре е да се загърнеш в нея продължително, да пребиваваш в нея непрестанно, поне така съм чувала.

Не беше нужно дори да си помисли какво точно се намираше в празнотата и го дебнеше, за да си отговори, но въпреки това каза:

— Ще си помисля над това.

— Облечи се в твоята празнота завинаги, Ранд ал-Тор, и ще се научиш да я използваш за неща, които не си и подозирал.

— Казах, че ще помисля над това. — Тя отново отвори уста, но той я прекъсна. — Ти знаеш за всички тези неща. За празнотата… Целостта, както ти я наричаш. За този свят. Лоиал непрекъснато чете книги; прочел е много повече книги, отколкото аз изобщо съм виждал, а не беше срещал нищо за Камъните освен един малък фрагмент.

Селийн изправи гръб в седлото си. Изведнъж му напомни за Моарейн или за кралица Мургейз, когато нещо ги ядосаше.

— Има една книга за тези светове — промълви тя през стиснатите си зъби. — „Огледалата на Колелото“. Разбираш ли, алантин не е виждал всички книги, които съществуват.

— Какво е това „алантин“, с което го наричаш? Никога не съм чувал…

— Порталният камък, край който се събудих, е ето там — каза Селийн и посочи към планините, на изток от пътя им. Ранд усети, че отново съжалява за нейната предишна топла усмивка. — Ако ме заведеш до него, можеш да ме върнеш у дома, както ми обеща. Можем да стигнем до него след един час.

Ранд неохотно погледна натам, където му сочеше. Да използва Камъка — Порталния камък, както тя го нарече — означаваше да приложи Силата, ако искаше да я върне в истинския свят.

— Хюрин, как е дирята?

— Съвсем е изтъняла, лорд Ранд, но още е тук. — Душещият се ухили и се поклони раболепно на Селийн. — Мисля, че започва леко да завива на запад. Там има някои по-лесни проходи към билото на Камата, доколкото си спомням от онова пътуване до Кайриен.

Ранд въздъхна. „Фейн или някой от неговите Мраколюбци трябва да знае някакъв друг начин за използването на Камъните. Нали Мраколюбците не могат да използват Силата.“

— Трябва да следвам Рога, Селийн.

— Откъде си сигурен, че твоят скъпоценен Рог непременно трябва да е в този свят? Ела с мен, Ранд. Ще намериш своята легенда, обещавам ти. Ела с мен.

— Можеш да използваш Порталния си камък и сама — отвърна й той сърдито. Но преди думите да излязат от устата му, му се дощя да си ги върне обратно. „Защо трябва непрекъснато да ми говори за тези легенди?“ — Порталният камък не те е довел тук сам. Ти си го направила, Селийн. Щом си накарала Камъка да те доведе тук, можеш да го накараш и да те върне. Ще те заведа до него, но след това ще продължа за Рога.

— Изобщо не знам как се използват Камъните, Ранд. Дори и да съм направила нещо, не знам какво е то.

Ранд я изгледа изпитателно. Седеше с изправен гръб на седлото, царствена и в същото време някак омекнала. Горда и в същото време уязвима, нуждаеща се от него. Беше й приписал възрастта на Нинив — няколко години повече от неговите, — но осъзна, че е сгрешил. По-скоро беше на неговата възраст, при това красива, и имаше нужда от него. Мисълта, само мисълта за празнотата потрепна в главата му, както и за Светлината. Сайдин. За да използва Порталния камък, трябваше отново да се гмурне в онази поквара.

— Стой с мен, Селийн — каза той. — Ще намерим Рога и камата на Мат, а после ще намерим път обратно. Обещавам ти. Само остани с мен.

— Ти винаги… — Селийн си пое дълбоко дъх, сякаш за да се успокои. — Ти си толкова упорит! Какво пък, възхищавам се на мъжкото упорство. Мъж, когото можеш лесно да подчиниш, не струва нищо.

Ранд почервеня. Звучеше толкова като нещата, които Егвийн му казваше понякога — а те се бяха врекли един на друг още като деца. Но произнесени от Селийн и придружени от този неин поглед… за него това беше истински потрес. Той се обърна и подвикна на Хюрин да държи внимателно дирята.

Някъде далеч зад тях се дочу хрипливо ръмжене. Преди Ранд да успее да извърне Дорчо, за да погледне, отстрани доехтя лай. И после още три след него. Отначало не можа да различи нищо, тъй като пейзажът сякаш се люлееше в полезрението му, но после ги забеляза как излизат от просналата се нашироко горска ивица, спускаща се по отсрещния хълм. Пет силуета на шьмалко от половин миля от тях, най-много на хиляда разтега.

— Гролми — спокойно промълви Селийн. — Малка глутница, но изглежда, са ни надушили.