Великият лов

Глава 25 Кайриен

Кайриен се простираше на отсрещния бряг на река Алгуеня и Ранд го зърна за първи път от хълмовете на север, на светлината на обедното слънце. Елрикаин Таволин и петдесетината кайриенски воини все още му приличаха на охрана — особено след като прекосиха моста Гаелин; колкото повече яздеха на юг, толкова по напрегнати ставаха те — но на Лоиал и Хюрин не им личеше, че това ги притеснява, и той също се постара да не им обръща особено внимание. Огледа с любопитство града. Плоскодънни кораби и големи баржи задръстваха реката, а на брега отсреща се издигаха високи силози, но градът сякаш беше планиран в изрядна улична мрежа зад високите си сиви стени. Стените образуваха съвършен квадрат, като една от тях минаваше успоредно на реката. Зад стените, на равни интервали, се издигаха кули, близо двадесет пъти по-високи от самите стени, и дори от хълмовете Ранд виждаше добре, че всяка е увенчана с остър връх.

Извън градските стени се беше проснала плетеница от улички, пресичащи се под всевъзможни ъгли и гъмжащи от хора. Предвратието — Ранд вече знаеше от Хюрин, че ги наричат така. Някога тук беше имало пазарища пред всяка градска порта, но с годините всички те се бяха слели в гъст лабиринт от улици и улички, лъкатушещи във всички посоки.

Когато конниците поеха по тези мръсни улици, Таволин заповяда на няколко от войниците да тръгнат напред, за да разчистят път сред тълпата, и те завикаха и подкараха конете си, като че ли бяха готови да стъпчат всеки, който не се отмести веднага. Хората се дръпваха встрани, като ги поглеждаха безгрижно, сякаш това им се случваше всеки ден. Ранд обаче се улови, че се усмихва.

Облеклото на хората в Предвратието в повечето случаи беше парцаливо, но твърде пъстро. Цареше весела суматоха и глъч. Соколари хвалеха стоката си, дюкянджии шумно подканяха минувачите да се приближат и да видят нещата, изложени по сергиите пред дюкянчетата им. Бръснари, продавачи на плодове, точилари, мъже и жени, предлагащи всевъзможни стоки и услуги, сновяха сред тълпите. От не една постройка към уличната врява се добавяше весела музика. Повечето сгради в Предвратието, изглежда, бяха дървени, въпреки големината си, и немалко от тях изглеждаха нови, макар и сковани набързо. Някои се издигаха на цели седем етажа, че и повече, и леко се олюляваха, но хората, влизащи и излизащи от тях, изглежда, изобщо не го забелязваха.

— Селяци — промърмори’ Таволин с отвращение, — Вижте ги само колко са покварени от чуждоземни нрави. Изобщо не е трябвало да идват тук.

— А къде трябва да бъдат? — попита Ранд. Кайриенският командир го изгледа сърдито, пришпори коня си и заплющя с бича над множеството.

Хюрин докосна Ранд по ръката.

— От Айилската война е, лорд Ранд. — Той се огледа, за да се увери, че край тях няма нито един кайриенски войник, за да го чуе. — Мнозина от селяните са се бояли да се върнат в земите си край Гръбнака на света и всички се струпали тук, около града. Затова, както видяхте, Галдриан е задръстил реката с баржи със зърно от Андор и Тийр. От източните ферми вече не идва реколта, защото там вече няма ферми. Но гледайте да не споменете това пред някой кайриенец, милорд. Те предпочитат да се правят, че изобщо не е имало война или че в най-лошия случай са я спечелили те.

Въпреки бича на Таволин по едно време се принудиха да спрат, защото някаква странна процесия пресече пътя им. Неколцина мъже танцуваха под ритъма на тимпани и проправяха път на колона големи кукли на конци, високи един път и половина колкото мъжете, които ги движеха с помощта на тояги. Гигантски короновани фигури на мъже и жени в пищни наметала се покланяха на хората, обкръжени от фантастични зверове. Крилат лъв. Козел, ходещ на задните си крака, с две глави, всяка от които явно предназначена да издишва огън, изобразен с пурпурни ивици, висящи от устите им. Някакво същество, което приличаше наполовина на котарак, наполовина на орел, друго, с меча глава и човешко тяло, което Ранд взе за имитация на тролок. Тълпата завика възторжено и започна да се смее, докато шествието подскачаше през нея.

— Онзи, който го е направил, никога не е виждал тролок — изръмжа Хюрин. — Главата е прекалено голяма, а тялото — твърде мършаво. Изглежда, милорд, те не вярват в съществуването им повече, отколкото в останалите приказни същества. Единствените чудовища, в чието съществуване вярва народът от Предвратието, са айилците.

— Това някакъв празник ли е? — попита Ранд. Не забелязваше някакви други признаци на празнуване освен самата процесия, но си помисли, че все трябва да има някакъв повод за нея.

— Празник, колкото всеки друг ден, Ранд — обади се Лоиал, който крачеше до коня си. Огиерът привличаше не по-малко погледи, отколкото куклите. Някои дори се засмиваха и ръкопляскаха, когато минаваше покрай тях. — Галдриан държи хората си в кротост, като им осигурява зрелища. Плаща на веселчуни и музиканти само за да изнасят представления тук, в Предвратието. И освен това всеки ден осигурява средства за конни състезания край реката. Много нощи се устройват дори и фойерверки. — Говореше почти с отвращение. — Стареят Хаман смята, че Галдриан е срам и позор. — Той примигна, осъзнал какво е казал, и бързо се огледа, да не би да го е чул някой от войниците. Не беше го чул никой.

— Да, и фойерверки — потвърди Хюрин. — Гилдията на Илюминаторите си е вдигнала тук Съборен палат, както чух, също като в Танчико. Между другото, когато бях тук миналия път, нямах нищо против да видя фойерверките.

Ранд поклати глава. Той самият никога не беше чувал за толкова сложни фойерверки, че да изискват присъствието дори на един Илюминатор. Но пък беше чувал, че Илюминаторите напускат Танчико само по покана на владетели. Странен град бе Кайриен.

Пред високия правоъгълен свод на градската порта Таволин заповяда да спрат и да слязат от конете пред някаква плоска каменна постройка от вътрешната страна на крепостните стени. Вместо прозорци тя имаше амбразури и беше с масивна желязна врата.

— Момент, лорд Ранд. — Той подхвърли юздите на един от войниците си и влезе в сградата.

Ранд погледна предпазливо войниците и се зачуди какво ли ще направят, ако Лоиал и Хюрин решат да си тръгнат — след което използва възможността да огледа града, проснал се пред него.

Същинският Кайриен рязко се различаваше от хаотичната блъсканица в Предвратието. Широки павирани улици, достатъчно просторни, за да изглеждат хората по тях по-малко, отколкото бяха в действителност, се пресичаха под прави ъгли. Също както в Тремонсиен, хълмовете бяха огладени и терасирани в прави линии. Закрити със завеси носилки, украсени с малки флагчета с герба на съответната благородна фамилия, кръстосваха улиците; бавно се придвижваха каляски. Хората вървяха безшумно, бяха облечени в тъмни дрехи, без никакви ярки цветове, само тук-там се виждаше по някоя ивица през гърдите на сетрето или роклята. Колкото повече бяха тези ивици, толкова по-наперено се движеха притежателите им, но никой не се смееше на глас, нито дори се усмихваше. Зданията с тераси бяха все от камък; украсата по фасадите беше строга, с резки ъгловати форми. Тук по улиците не се мяркаха нито соколари, нито амбулантни търговци, и дори дюкяните изглеждаха някак потискащо, с малки табели и без никаква стока, изложена отвън.

Сега вече можеше да види по-ясно големите кули. Обкръжаваха ги високи дървени скелета и по тях се мяркаха строителни работници, поставящи нови камъни, за да издигнат кулите още по-нависоко.

— Безвърхите кули на Кайриен — промърмори с тъга Лоиал. — Е, някога те са били достатъчно високи, за да заслужат името си. Когато Айил завладели Кайриен, горе-долу по времето, когато ти си се родил, кулите били опожарени и рухнали. Не виждам огиери сред каменоделците обаче. На никой огиер не би му харесало да работи тук: кайриенците си искат тяхното, без никаква украса, но когато идвах тук преди, имаше огиери.

Таволин излезе с още един офицер и двама чиновници, понесли голяма, подвързана с дърво счетоводна книга и поднос с прибори за писане. Главата на командира беше остригана като на Таволин, въпреки че напредналата му плешивина бе отнела повече коса, отколкото бръсначът. И двамата погледнаха първо Ранд, а после раклата, скрита под одеялото на Лоиал. Никой не попита какво крият там. Таволин често бе хвърлял поглед към раклата през целия път от Тремонсиен, но не си беше позволил да попита. Оплешивяващият мъж погледна меча на Ранд и за миг сви устни.

Таволин представи колегата си под името Асан Сандаир и обяви високо:

— Лорд Ранд от Дома на ал-Тор, в Андор, и неговият слуга Хюрин, заедно с Лоиал, огиер от стеддинг Шангтай. — Единият чиновник разтвори книгата и Сандаир вписа имената им.

— Трябва да се явите пред това караулно утре по същото време, милорд — каза Сандаир, оставяйки подсушаването на мастилото на втория чиновник. — И моля кажете ми името на хана, в който ще отседнете.

Ранд хвърли поглед към смълчаните улици на града и зад гърба си, към оживената суматоха на Предвратието.

— Бихте ли ми казали името на някой приличен хан там, отвън? — Той кимна към крепостната порта.

Хюрин притеснено му изшътка и се наведе към него.

— Не е редно, лорд Ранд — прошепна душещият. — Ако отседнете в Предвратието, като лорд и прочие, всички ще бъдат убедени, че замисляте нещо.

Душещият бе прав. Ранд забеляза, че долната устна на Сандаир увисна, а Таволин озадачено вдигна вежди при въпроса му. И двамата продължаваха да го гледат изпитателно. Искаше му се да им каже, че не играе тяхната „Велика игра“, но вместо това заяви:

— Добре, ще наемем стаи в града. Можем ли вече да тръгваме?

— Разбира се, ми лорд Ранд. — Сандаир се поклони. — Но все пак… ханът?

— Ще ви уведомя, когато намеря такъв. — Бележката на Селийн изшумоля в джоба му. — Трябва да намеря една млада жена от Кайриен. Лейди Селийн. На моята възраст е, красива. Не знам кой е Домът й.

Офицерите се спогледаха и Сандаир каза:

— Ще разпитам, милорд. Може би ще мога да ви кажа нещо, когато се явите утре тук.

Ранд кимна и поведе Лоиал и Хюрин към града. Не привличаха почти ничие внимание, въпреки че тук рядко се мяркаха конници. Дори видът на Лоиал не озадачаваше почти никого. Хората изглеждаха едва ли не преднамерено погълнати от своите си работи.

— Дали не ме разбраха погрешно? — попита Ранд. — За това, че ги попитах за Селийн?

— Кой може да каже какво си мислят кайриенците, лорд Ранд? Те свързват всяко нещо с Даес Дай-мар.

Ранд сви рамене. Имаше чувството, че всички го следят. Нямаше търпение да облече някоя проста дреха и да престане да се прави на онова, което не е.

Хюрин знаеше няколко хана в града, въпреки че последния път, когато беше идвал в Кайриен, бе прекарал повечето време в Предвратието. Душещият ги поведе право към един от тях — „Защитника на Драконовата стена“. На табелата беше изобразен мъж с корона, поставил единия си крак върху гърдите на друг мъж и опрял върха на меча си в гърлото му. Онзи, който лежеше по гръб, беше червенокос.

Един ратай излезе от хана да се погрижи за конете им и когато реши, че не го наблюдават, огледа крадешком Ранд и Лоиал. Ранд си каза, че трябва да престане да си въобразява разни неща — просто не бе възможно всички в този град да играят прословутата им „Игра“. А и да го правеха, той нямаше нищо общо с нея.

Влязоха в чисто просторно помещение с изрядно подредени маси, както всичко останало в града. Имаше съвсем малко посетители. Всички погледнаха за миг новодошлите и мигом извърнаха погледи към чашите си с вино. Ранд обаче имаше чувството, че продължават да ги наблюдават крадешком и да подслушват. В камината гореше слаб огън въпреки че денят беше топъл.

Ханджията беше закръглен мазен мъж с една-единствена зелена ивица, диагонално през тъмносивото му сетре. Стресна се, като ги видя да влизат, и реакцията му не изненада Ранд. Лоиал, понесъл в ръцете си раклата под одеялото, трябваше да сведе глава, за да мине през вратата. Хюрин пък се бе натоварил със седлата и дисагите на тримата, а собственото му яркочервено сетре рязко се отличаваше от убитите цветове, които носеха всички по масите.

Ханджията пое сетрето и меча на Ранд и мазната усмивка се върна на лицето му. Поклони се и отри месестите си длани.

— Простете, милорд. Просто за момент ви взех за… О, простете. Умът ми вече не е, какъвто беше. Ще желаете ли стаи, милорд? — Той се поклони и на Лоиал. — Казвам се Куале, милорд.

„Взел ме е за айилец“ — помисли си кисело Ранд. Дощя му се на часа да се махне от Кайриен. Но това беше единственото място, където Ингтар можеше да ги намери. А и Селийн му бе написала, че ще го чака в Кайриен.

Мина известно време, докато оправят стаите им. Куале с многобройни усмивки и поклони им обясни, че се налагало да подготвят и преместят легло за Лоиал. Ранд предпочиташе и тримата да са в една стая, но след възмутените погледи на ханджията и произнесеното шепнешком от Хюрин: „Трябва да покажем на тези кайриенци, че знаем не по-зле от тях кое е редно и кое не е, лорд Ранд“, се съгласи на две — една за него самия, но със свързваща ги врата.

Стаите бяха почти еднакви, само дето в тяхната имаше две легла, едното с подходящи за огиера размери, докато в неговата имаше само едно, голямо почти колкото техните две, с масивни диреци, стигащи почти до тавана. Тапицираният стол с висока облегалка, както и умивалникът, също бяха яки и масивни, а гардеробът на стената беше резбован с тежки, груби орнаменти и изглеждаше, че всеки момент ще се срути върху главата му. Два прозореца до леглото гледаха към улицата, два етажа по-долу.

Щом ханджията излезе, Ранд отвори междинната врата, покани Лоиал и Хюрин да влязат при него и каза:

— Това място направо ме дразни. Всеки те гледа така, сякаш мисли, че замисляш нещо нередно. Връщам се в Предвратието, поне за някой и друг час. Там хората поне се смеят. Кой от двама ви желае пръв да пази Рога?

— Аз ще остана — бързо се отзова Лоиал. — Искам да си почина и да почета малко. Това, че не видях никакъв огиер тук, още не значи, че няма каменоделци от стеддинг Цофу. Той не е много далече от града.

— Мислех, че ще искаш да се срещнеш с тях.

— А… не, Ранд. Последният път ми задаваха твърде много въпроси — защо съм тръгнал сам, и прочие. Ако са чули нещо от стеддинг Шангтай… Е, предпочитам да си почина и да почета.

Ранд поклати глава. Често забравяше, че Лоиал всъщност беше избягал от дома си, за да разгледа широкия свят.

— А ти какво ще кажеш, Хюрин? В Предвратието има музика и хората се веселят. Бих се обзаложил, че там никой не играе Даес Дай-мар.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен, лорд Ранд. Във всеки случай, благодаря ви за поканата, но мисля да остана тук. В Предвратието стават толкова много побоища и убийства, че… разбирате какво имам предвид. Не че ще посмеят да притеснят един лорд, разбира се — войниците веднага ще се нахвърлят върху тях. Но ако позволите, бих предпочел да пийна нещо тук, в хана.

— Хюрин, не е необходимо да искаш разрешението ми. Знаеш го.

— Както кажете, ми лорд — поклони се Хюрин.

Ранд си пое дълбоко дъх. Ако не напуснеха скоро Кайриен, Хюрин щеше непрекъснато да му се кланя. А ако Мат и Перин видеха всичко това, щяха завинаги да го вземат на подбив.

— Надявам се, че нищо няма да забави Ингтар. Ако не дойде скоро, ще трябва сами да върнем Рога във Фал Дара. — Той докосна бележката на Селийн през сетрето. — Ще ни се наложи. Лоиал, ще гледам да се върна скоро, за да можеш и ти да поразгледаш града.

— Не бих рискувал. — отвърна Лоиал.

Хюрин придружи Ранд по стълбите. Щом слязоха долу, Куале с нисък поклон поднесе на Ранд една табла. На нея лежаха три сгънати и запечатани пергамента. Ранд ги взе, тъй като явно съдържателят очакваше от него точно това. Пергаментът беше фин, гладък и мек. Скъп материал.

— Какво е това? — попита той.

Куале отново се поклони почтително.

— Покани, милорд. От три благородни фамилии. — И заотстъпва с ниски поклони към тезгяха.

— Че кой ще ми изпраща покани? — Ранд ги заобръща учуден. Никой от хората по масите не вдигна глава към него, но той не можеше да се отърве от чувството, че го наблюдават. Печатите му бяха непознати. Нямаше го лунния сърп и звездите, знака на Селийн. — Кой би могъл да знае, че съм тук?

— Вече всички, лорд Ранд — промълви тихо Хюрин. Той, изглежда, също усещаше следящите ги погледи. — Стражите при портата едва ли са държали устата си затворени и вече всички в Кайриен знаят, че е пристигнал чуждестранен лорд. Конярят, съдържателят… всеки съобщава това, което знае, там, където смята, че това ще му донесе най-голяма изгода, милорд.

Ранд пристъпи до камината и хвърли трите пергамента в огъня. Те моментално лумнаха.

— Аз не играя Даес Дай-мар — заяви той така, че всички в помещението да го чуят. Дори и Куале не погледна към него. — Нямам нищо общо с вашата Велика игра. Тук съм просто за да изчакам едни свои приятели.

Хюрин го стисна за ръката.

— Моля ви, лорд Ранд. — Шепнеше напрегнато и притеснено. — Моля ви, никога вече не правете това.

— Никога вече? Да не би да смяташ, че ще получа още?

— Не смятам, милорд, сигурен съм. О, Светлина, вие направо ми напомняте за Тева, който се ядосал на един стършел, че бръмчи край ушите му, и изритал гнездото. Както сте я подкарали, най-много да убедите всички в тази зала, че сте влезли много надълбоко във Великата игра. Щом толкова упорито твърдите, че не играете в нея, сигурно сте навлезли много надълбоко — така ще си рекат. Всеки лорд и всяка лейди в Кайриен я играе. — Душещият хвърли поглед към горящите покани и потръпна. — И вече със сигурност си създадохте врагове поне в три от тукашните знатни фамилии. Не големи Домове, защото те нямаше да реагират толкова бързо, но все пак благородни. Оттук насетне трябва да отговорите на всяка следваща покана, милорд. Ако искате, отклонете я — макар че те ще прочетат какво ли не само по това чия покана сте отклонили. И чия сте приели. Разбира се, ако откажете всички или приемете всички…

— Изобщо не ме интересува — отвърна му спокойно Ранд. — Напускаме Кайриен при първа възможност. — Той напъха юмруци в джобовете на сетрето си и усети шумоленето на бележката на Селийн. Измъкна я и я оглади върху ръкава на сетрето си. — При първа възможност — промърмори младежът и отново я прибра в джоба си. — Приятно пиене, Хюрин.

И закрачи сърдито към вратата, без да е сигурен на кого точно е сърдит — дали на Кайриен и неговата Велика игра, дали на Селийн затова, че изчезна така внезапно, или на Моарейн. Тя бе започнала всичко това, като му прибра дрехите и ги замени с господарски. Дори и сега, когато се смяташе за освободил се от тях, една Айез Седай успяваше да се меси в живота му, при това без дори да е наблизо.

Стигна до същата порта, през която бяха влезли в града, тъй като това беше единственият път, който познаваше. Един мъж, застанал пред караулното, го забеляза — яркото му сетре го отличаваше, пък и ръстът му беше по-висок от обичайния за тукашните хора — и бързо се шмугна вътре, но Ранд не му обърна внимание. Смеховете и музиката извън стените, в Предвратието, го притегляха към себе си.

Ако избродираното му със златни нишки червено сетре го правеше да изпъква вътре в града, то тук, в Предвратието, то напълно подхождаше. Мнозина от хората из уличките бяха облечени също така сиво и тъмно, като онези в града, но не по-малко носеха червени, сини, зелени, че и, златисти дрехи — някои от които бяха толкова ярки, че можеха да минат за облекла на Калайджии. А почти всички жени бяха с бродирани пъстроцветни рокли и също толкова цветни була и шалове. Макар платът на дрехите да беше позахабен и самите дрехи да не им прилягаха добре, сякаш бяха скроени за някой друг.

По едно време му се наложи да се спре пред ново шествие, също като предишното. Под ритъма на тимпаните куклата, изобразяваща тролок със свинска муцуна, започна да се бие с фигурата на мъж с корона. След няколко хаотични удара тролокът се срина победен под възторжените ръкопляскания на зрителите.

Ранд изсумтя. „Де да умираха толкова лесно.“

Хвърли поглед към една от високите постройки и се спря да надникне през вратата. Видя огромна зала, отворена към небето, обкръжена с няколко нива балкони и с платформа в единия край. Никога не беше чувал за подобно нещо. Стълпените по балконите и пода хора гледаха изпълненията на други хора върху платформата. Погледна ги и различи сред тях жонгльори, музиканти, тимпанисти и дори един веселчун с пъстро наметало, който рецитираше някакъв разказ от „Великия лов на Рога“ с мелодичния Висок напев.

Това веднага му напомни за Том Мерилин и той се забърза сред навалицата. Споменът за Том винаги му донасяше тъга. Том бе негов приятел. Приятел, който бе загинал заради него. „А аз избягах и го оставих да загине.“

В друго подобно голямо здание някаква жена, облечена в пищна бяла рокля с многобройни фусти, сякаш караше разни неща да изчезват от една кошница и да се появяват в друга, след което отново да изчезват от ръцете й сред облаци пушек. Тълпата охкаше и ахкаше.

— Два медника, ваше благородие — пропя едни подобен на плъх човечец, приседнал до прага. — Два медника, за да видите Айез Седай.

— Ами… — Ранд погледна жената. В ръцете й се беше появил бял гълъб. „Тази да е Айез Седай?“ — Не, благодаря. — Кимна на човека-плъх и се отдалечи.

И докато си пробиваше път сред човешкото множество, чудейки се какво да види по-напред, чу един дълбок глас, който се изливаше през открехната врата на едно от зданията.

— …и вие вятърът студен през прохода на Шара, студен е и гробът незнаен. И всяка година, на връх Слънцеднева, върху отрупаните камъни разцъфва цвят на роза с една кристална сълза, кацнала като капка роса върху венчелистчетата, поставена там от вярната ръка на Дънсинин. Защото тя пази ревностно клетвата, която е дала на Рогош Орловото око.

Гласът придърпа Ранд като въже и той блъсна вратата и влезе. Отвътре се разнесоха гръмки ръкопляскания.

— Два медника, ваше благородие — измънка някакъв човечец с лице на плъх, който спокойно можеше да мине за близнак на предишния. — Само два медника, за да видите…

Ранд изрови някакви монети от джоба си и ги пусна в ръката му. После пристъпи навътре като замаян, втренчен в човека на подиума — той тъкмо се покланяше на ръкопляскащите слушатели, хванал в една ръка лютнята си, а с другата развял пъстрото си наметало, сякаш да събере в нето аплодисментите. Висок мъж, мършав, с дълги мустаци, бели като косата му. А когато се изправи и погледна към Ранд, острите му сини очи се разшириха.

— Том! — Шепотът на Ранд потъна сред шума на множеството.

Том мълчаливо му кимна към една вратичка встрани от подиума и отново започна да се кланя на публиката.

Ранд си проправи път към вратата и се промуши през нея. Озова се в малък коридор с три стъпала, отвеждащи към подиума. Някакъв жонгльор репетираше с цветните си топки, шестима тимпанисти си бърбореха безгрижно.

Том се появи на стъпалата — накуцваше с десния си крак. Измери с поглед жонгльора и тимпанистите, поглади неодобрително мустаци и се обърна към Ранд.

— Все това искат да слушат — „Великия лов на Рога“. При тези новини от Хадън Мърк и Салдеа човек би си помислил, че поне някой ще поиска нещо от Каретонския цикъл. Е, може и да не е точно това, но аз бих заплатил лично, за да мога да разкажа нещо друго. — Той отгледа Ранд от глава до пети. — Изглежда, нещата ти вървят добре, момче. — Посочи високата му яка и сви устни. — Много добре.

Ранд не можа да се сдържи и се разсмя.

— Напуснах Бели мост сигурен, че си загинал. Моарейн твърдеше, че си жив, но аз… О, Светлина, Том, колко е хубаво, че те виждам! Трябваше да се върна и да ти помогна тогава.

— Щеше да си още по-голям глупак, ако го беше направил, момче. Онзи Чезнещ… — Той се огледа и сниши глас. — Той не се интересуваше от мен. Остави ми само малък подарък, този вдървен крак, и хукна след теб и Мат. Единственото, което можеше да постигнеш, бе да загинеш. — Той замълча и го изгледа замислено. — Значи Моарейн ти е казала, че съм жив? Тя с теб ли е?

Ранд поклати глава. За негова изненада, Том сякаш се разочарова.

— Това в известен смисъл е жалко. Тя е чудесна жена, макар да е… Значи в края на краищата е дошла за Мат или за Перин. Няма да те питам за кого точно. И двамата бяха добри момчета, пък и не искам и да знам. — Ранд се помръдна притеснено и се стресна, когато Том вдигна кокалестия си пръст. — Това, което искам да разбера обаче, е дали още пазиш лютнята и флейтата ми? Искам да си ми ги върнеш, момче. Това, с което разполагам сега, е толкова скапано, че и свиня не може да свири на него.

— Пазя ги, Том. Ще ти ги донеса, обещавам ти. Още не мога да повярвам, че си жив. И също така не мога да повярвам, че не си в Иллиан. Там потегля Великият лов. А и наградата за най-добър разказ на „Великия лов на Рога“. Ти просто умираше от желание да отидеш.

— След Бели мост? — кисело изсумтя Том. — По-скоро бих умрял, отколкото да отида там. Дори да бях се добрал навреме до ладията, преди да отплава, Домон и целият му екипаж щяха да разпространят надлъж и шир мълвата, че ме преследват тролоци. А ако бяха видели Чезнещия или бяха чули за него преди Домон да пререже въжетата… Повечето иллианци си мислят, че тролоците и Чезнещите са измислица, но ще се намерят и такива, които може да поискат да разберат защо един човек е бил гонен от тях и е дошъл в Иллиан, за да им донесе неприятности.

— Том, толкова неща имам да ти разказвам…

— По-късно, момче — прекъсна го Веселчунът. — Ако не се върна на подиума да разкажа още нещо, ще пратят жонгльорите и тълпата ще подивее и ще срине цялата зала върху главите ни. Ела в „Гроздовете“ край портата Джангай. Там съм наел стая. Всеки ще те упъти. Ще съм там след час-два. Мисля, че още една приказка ще ги задоволи. — Той се заизкачва отново по стълбите и подхвърли през рамо: — И ми донеси лютнята и флейтата.