Великият лов

Глава 48 Първи проглас

Мин тичаше по улицата и се вглеждаше в лицата на хората, надявайки се да намери Егвийн, Елейн или Нинив, но виждаше само фалменци. И нещо я теглеше — като въже, стегнато около кръста й.

Корабите на Сеанчан горяха в залива, други се отдалечаваха към открито море. Почти всички бяха обгърнати в пламъци. А отсам тях един малък кораб се оттегляше от пристана, накланяйки се на една страна в усилие да хване вятър, който да го понесе покрай брега. „Вейка“. Не можеше да вини Бейл Домон за това, че не ги е чакал повече, след всичко, което бе видяла. Струваше й се цяло чудо, че ги е чакал толкова дълго.

Един от корабите на Сеанчан сред залива не гореше. Изведнъж сред крайбрежните скали изникна силует на жена на кон. Конничката препусна по водата — Мин зяпна, — вдигна лък и във въздуха проблесна сребро. Сребърна стрела улучи корпуса на кораба и сякаш светеща нишка го съедини с лъка. С рев, стигнал до ушите й дори и от това разстояние, пламъкът обгърна предната кула и моряците се разтичаха в паника по палубата.

Мин примигна, но когато погледна отново, ездачката беше изчезнала.

Тя разтърси глава и продължи да се изкачва по улицата. Твърде много беше видяла само за един ден, за да може някаква яздеща по водата жена да я впечатли. „Дори това наистина да беше Биргит със своя приказен лък. И Артур Ястребовото крило. Наистина го видях. Наистина!“

Спря пред едно от високите каменни здания. Да, тук трябваше да влезе. Завтече се нагоре по стъпалата, бутна вратата и я отвори.

Никой не направи опит да я спре. Доколкото можеше да прецени, тук нямаше никого. Повечето жители на Фалме бяха наизлезли по улиците и се мъчеха да разберат дали всички не са полудели. Мина през къщата, излезе в градината отзад — и ето, той беше там.

Лежеше по гръб под един дъб, с пребледняло лице и затворени очи, лявата му ръка стискаше дръжка, завършваща с острие, дълго само педя и сякаш разтопено. Гърдите му се вдигаха и отпускаха на пресекулки.

Тя пое дълбоко дъх и се приближи, за да види какво може да направи за него. Първо трябваше да махне това скършено — или стопено? — острие: той можеше да нарани себе си или нея, ако започнеше да се мята. Разтвори ръката му и трепна, като видя, че дръжката се е залепила в дланта му. Захвърли я настрани с гримаса. Чаплата на дръжката се беше жигосала в месото. Но очевидно не от това бе изпаднал в несвяст. „Как се е докарал дотук? Нищо, Нинив ще го намаже с мехлем.“

Бързият оглед й показа, че повечето рани и отоци по тялото му не са пресни — поне кръвта бе имала време да засъхне, а отоците бяха започнали да пожълтяват по ръбовете — но от лявата страна в сетрето му беше прогорена дупка. Тя го разкопча, вдигна ризата и ахна. В хълбока му имаше дълбока прогорена рана, която сама се бе запушила. Това, което я разтърси, бе допирът на плътта му — сякаш докосваше лед; в сравнение с нея дори земята й се струваше топла.

Сграбчи го за раменете и го повлече към къщата. Той увисна в ръцете й, отпуснат като труп.

— Дългуч такъв! — запъшка тя. — Не можеше ли да си малко по-къс и лек? Не, непременно трябва да имаш тия рамене и крака. Защо просто не те оставя тук!

Но го помъкна с пъшкане по стъпалата, като внимаваше да не го тръска, и го вкара вътре. Остави го досами вратата, след което очите й бързо зашариха по коридора. В дъното намери малка спалня с легло, отрупано с одеяла, й вече пълна с цепеници камина. Отметна одеялата, запали огъня и един малък светилник на масата и се върна за Ранд.

Не беше лесна задача да го завлече до стаята, както и да го качи на леглото, но успя да се справи. След малко пъхна ръка под завивките, трепна и поклати глава. Чаршафите бяха леденостудени — нямаше телесна топлина, която да се задържи от завивките. С малко пресилена въздишка Мин се пъхна под одеялата и положи глава на рамото му. Очите му бяха все още склопени; дишаше, макар и неравно, но Мин си помисли, че може да умре, ако тя тръгне да търси Нинив. „Трябва му Айез Седай — помисли си тя. — Единственото, което мога да направя, е да се опитам да му дам малко топлина.“

За известно време оглежда съсредоточено лицето му — виждаше просто лицето му: не можеше да разчита хора, изпаднали в несвяст.

— Други мъже ми харесват — промълви му тя. — Харесвам мъже образовани, умни. Не ме интересуват ферми, овци и овчари. Особено овчарчета. — С въздишка приглади падналата по челото му коса. Беше нежна като коприна. — Но пък и ти не си овчар, нали? Вече не. О, Светлина, защо Шарката трябваше да ме свързва с теб? Защо не ме сполетя нещо по-безопасно и просто, например да бях станала корабокрушенка, без храна и с дузина гладни айилци около мен?

В коридора се чуха стъпки и тя вдигна глава. Вратата се отвори и на прага застана Егвийн.

— О! — беше единственото, което каза.

Бузите на Мин се изчервиха. „Защо се държа така, сякаш съм направила нещо нередно? Глупачка!“

— Аз… аз го топля. Той е в несвяст и е студен като лед.

Егвийн не влезе.

— Аз… почувствах, че ме тегли към себе си. Че съм му нужна. Елейн също го почувства. Помисли си, че има нещо общо с… с това, което е той, но Нинив не изпита нищо. — Тя си пое дълбоко дъх. — Елейн и Нинив оседлават конете. Намерихме Бела. Сеанчан са оставили повечето от конете си. Нинив казва, че трябва да тръгнем колкото може по-скоро и… и… Мин, ти вече знаеш какво е той, нали?

— Знам. — Прииска й се да измъкне ръката си изпод главата на Ранд, но не можеше да се накара да помръдне. — Във всеки случай мисля, че знам. Каквото и да е, той е ранен. Нищо друго не мога да направя за него, освен да го стопля. Може би Нинив може.

— Мин, ти знаеш… знаеш, че той не може да се ожени. Той не е… безопасен… за никоя от нас, Мин.

— Говори само за себе си — каза Мин и придърпа лицето на Ранд към гърдите си. — Излезе точно така, както го каза Елейн. Ти го захвърли заради Бялата кула. Какво те интересува дали ще го взема аз?

Егвийн мълчеше. Не гледаше Ранд, изобщо не гледаше него, а само нея. Мин усети, че лицето й се сгорещява, и й се прииска да отмести поглед, но не можа.

— Ще доведа Нинив — отсече най-сетне Егвийн и тръгна по коридора с изправен гръб и вирната глава.

На Мин й се дощя да извика след нея, да я догони, но остана на място като замръзнала. Сълзи на огорчение защипаха очите й. „Става това, което трябва да бъде. Знам го. Разчетох го у всички тях. О, Светлина, как не искам да съм част от всичко това!“

— Ти си виновен — извърна се тя към неподвижното тяло на Ранд. — Не, всъщност не си. Но ти ще платиш за това, струва ми се. Всички сме хванати като мушици в паяжина. А ако й кажех, че предстои да се появи и друга жена, жена, която тя изобщо не познава? Впрочем, какво би казал по този въпрос, прекрасни ми овчарю? Всъщност знаеш ли, че никак не си грозен, но… О, Светлина, та аз дори не знам дали съм тази, която ще избереш. Дори не знам дали искам да избереш мен. Или ще се опиташ да дундуркаш и трите ни на коленете си? Може и да не е твоя вината, Ранд ал-Тор, но не е честно.

— Не е Ранд ал-Тор — отекна мелодичен глас откъм вратата. — Той е Луз Терин Теламон. Преродения Дракон.

Мин се втренчи в най-красивата жена, която бе виждала — с бяла, гладка като коприна кожа и дълга черна коса. Очите й бяха черни като нощта. Роклята й беше толкова бяла, че най-чистият планински сняг би изглеждал пред нея сив, и препасана със сребърен колан. Всичките й накити бяха сребърни. Мин настръхна.

— Какво искаш да кажеш? Коя си ти?

Жената пристъпи и застана над леглото — движенията й бяха изящни. Мин усети, че я задавя завист, въпреки че никога не бе завиждала на никоя жена за нищо — и поглади косата на Ранд, сякаш Мин изобщо не беше тук.

— Той все още не го вярва. Знае го, но не го вярва. Аз насочвах стъпките му, подтиквах го, теглех го, примамвах го. А той бе все така упорит, но този път ще го оформя. Ишамаел смята, че той направлява събитията, но греши. Аз ги направлявам. — Пръстът й потърка челото на Ранд, сякаш нарисува знак върху него и Мин с безпокойство си помисли, че прилича на Драконовия зъб. Ранд се размърда и промърмори нещо в просъница.

— Коя си ти? — настоя Мин. Жената я погледна. Само я погледна, но тя усети, че се е свила във възглавниците, притиснала отчаяно Ранд към гърдите си.

— Наричат ме Ланфеар, момиче.

Устата на Мин изведнъж така пресъхнаха, че нямаше да може да проговори дори животът й да зависеше от това. „Една от Отстъпниците! Не! О, Светлина, не!“ Единственото, което можа да стори, бе да поклати глава. Опитът й да го отрече накара Ланфеар да се усмихне.

— Луз Терин беше и е мой, момиче. Грижи се добре за него вместо мен, докато не дойда да си го взема. — И изчезна.

Биар с мрачна решителност препускаше на изток. Залязващото слънце осветяваше гърба му. Той не се обръщаше назад. Бе видял всичко, което трябваше, всичко, което бе позволила да се види тази прокълната мъгла. Легионът бе загинал, лорд-капитан Джефрам Борнхалд бе загинал, и за това имаше само едно възможно обяснение — бяха ги излъстили Мраколюбци, като онзи Перин от Две реки. Това беше вестта, която трябваше да отнесе на Дейн Борнхалд, сина на лорд-капитана. Но имаше и една още по-лоша вест, която да отнесе, и то не на кого да е, а на самия Педрон Ниал. Трябваше да му докладва за онова, което бе видял в небето над Фалме. Той пришпори коня си и се понесе още по-бързо на изток.