Великият лов

Глава 37 Това, което би могло да бъде

Алар ги поведе с достойнство, въпреки че Джюин изглеждаше в немалка степен притеснен, докато не оставиха Портала зад гърба си. Мат гледаше напред, изпълнен с нетърпение, а Хюрин изглеждаше уверен в себе си, докато Лоиал като че ли повече се тревожеше да не би Алар да промени решението си за неговото заминаване. Ранд не бързаше. Никак не беше убеден, че Верин смята сама да използва Камъка.

Сивата каменна колона стърчеше край един бук, висок сто стъпки и дебел четири крачки. Ранд би го взел за голямо дърво, ако вече не бе видял Великите дървеса. Тук липсваше предупредителната ограда, имаше само редки горски цветя, пробили с главици килима от сухи листа под дърветата. Самият Портален камък беше прояден от вятър и дъжд, но символите, които го покриваха, все още бяха достатъчно четливи.

— Изправихме го, когато се натъкнахме на него, преди много години, но не сме го премествали — обясни Алар. — Той… сякаш… се съпротивляваше на опита ни да го преместим. — Тя пристъпи напред и положи длан върху Камъка. — Винаги съм си мислела за него като за символ на онова, което е изгубено, което е забравено. В Приказния век е било възможно да бъде проучен и донякъде — разбран. За нас това е обикновен камък.

— Много повече, надявам се. — Гласът на Верин бе оживен. — Благодаря ти за помощта. Прости ми, че ще се разделим без официалности, но Колелото не ще да чака. Поне няма повече да смущаваме покоя на вашия стеддинг.

— Отзовахме каменоделците си от Кайриен — отвърна Алар. — Но все още чуваме какво става Отвън. Лъжедракони. Великият лов на Рога. Чуваме всичко това и то минава покрай нас. Но не мисля, че Тармон Гай-дон ще ни подмине. Сбогом, Верин Седай. Сбогом на всички вас, и дано намерите подслон в шепите на Създателя. Хайде, Джюин. — Тя изгледа за последен път Лоиал, хвърли поглед и към Ранд и двамата с огиера се скриха зад дърветата.

Седлата изскърцаха от притесненото помръдване на конниците.

— Това необходимо ли е, Верин Седай? — обади се Ингтар. — Дори да е възможно… Та ние дори не знаем със сигурност дали Мраколюбците наистина са отнесли Рога на Томанска глава. Все още вярвам, че мога да накарам Бартанес…

— Дори и да не сме сигурни — отвърна му кротко Верин, — Томанска глава е не по-лошо място за търсене от всяко друго. Неведнъж вече чух, че си готов да отидеш и в Шайол Гул, ако трябва, за да спасиш Рога. Да не би това сега да те плаши? — И тя посочи Камъка, прислонен под огромния гладкокор бук.

— Нищо не ме плаши! Водете ни към Томанска глава или към Шайол Гул. Ако в края на пътя се намира Рогът на Валийр, аз съм с вас!

— Добре, Ингтар. Е, Ранд, ти си се прехвърлял през Портален камък по-скоро от мен. Ела. — Тя го подкани с ръка и Ранд поведе Дорчо към нея.

— Вие сте използвали Портален камък? — Той се озърна през рамо, за да се увери, че никой не е достатъчно близо до тях, за да ги чуе. — Защо тогава искате аз да го правя?

Верин го изгледа мило.

— Никога не съм използвала Камък и точно затова твоето използване е по-скорошно от моето. Много добре си знам възможностите. Ще бъда унищожена преди да успея да прелея достатъчно Сила, за да го задействам. Но знам нещичко за Порталните камъни. Достатъчно, за да ни помогне поне малко.

— Но аз не знам нищо! — Той поведе коня си около Камъка, оглеждайки го отгоре до долу. — Единственото, което си спомням, е символът за нашия свят. Селийн ми го посочи, но тук не го виждам.

— Разбира се, че няма да го видиш. Не и върху Камък в нашия свят. Символите са средства за достигане до други светове. — Тя поклати глава. — Какво ли не бих дала, за да мога да поприказвам с това твое момиче. Или още по-добре да видя книгата, която е чела. Поначало се смята, че нито едно копие от „Огледалата на Колелото“ не е оцеляло сред Разрушението. Серафел все ме уверява, че имало много книги, които били оцелели, и че всички те само чакали да ги намерим. Е, няма защо да се притеснявам за нещо, което тъй или иначе не знам. Но някои неща знам. Символите в горната половина на Камъка означават светове. Не всички Светове, които могат да бъдат, разбира се. Определено не всеки Камък може да те свърже с всеки свят и Айез Седай от Приказния век са били убедени, че съществуват възможни светове, недосегаеми от никой Камък. Не виждаш ли нещичко, което да събужда спомен у теб?

— Нищо. — Ако намереше подходящия символ, щеше да го използва, за да намери Фейн и Рога, да спаси Мат, да попречи на Фейн да донесе гибел на Емондово поле. Ако намереше символа, щеше да се наложи да докосне сайдин. Искаше му се да спаси Мат и да спре Фейн, но не искаше да докосва сайдин. Боеше се да прелива и в същото време изпитваше глад да го направи, неутолим глад. — Нищо не си спомням.

Верин въздъхна.

— Символите в долната част обозначават Камъните на други места. Ако знаеш как, би могъл да ни преведеш до друг като този Камък отвъд или дори до друг Камък тук, в нашия свят. То е нещо подобно на Пътуването, струва ми се, но никой не помни как се Пътува. А без това знание опитването може само да ни унищожи. Всички. — Тя посочи двете успоредни вълнисти линии, пресичащи една странна завъртулка, врязана в основата на колоната. — Ето, това е знакът на Камъка на Томанска глава. Един от трите Камъка, чиито символи познавам. И единствения, който съм виждала. Но това, което научих тогава — след като едва не бях затрупана от снеговете в Мъгливите планини и не замръзнах по пътя из Алмотската равнина — бе абсолютно нищо. Ти на зарове ли играеш, Ранд ал-Тор, или на карти?

— Мат е комарджията. Защо?

— Ясно. Добре, от това поне смятам да го държим настрана. А ето тези символи също са ми познати.

Тя очерта с пръста си правоъгълник, ограждащ осем подобни една на друга гравюри, кръг и стрела, но в половината от тях стрелата се намираше вътре в кръга, докато в другата половина върхът на стрелата пронизваше кръга. Стрелите сочеха наляво, надясно, нагоре и надолу, и всеки кръг бе заобиколен от различен ред на нещо, за което Ранд беше сигурен, че е надпис, макар и на непознат нему език — вълнообразни линии, които изведнъж се превръщаха в клинове и после пак ставаха плавни.

— Добре че поне знам нещо за тях — продължи Верин. — Всеки от тях означава свят, чието изучаване е могло да се използва за създаването на Пътищата. Това не са всички проучени светове, но са единствените, чиито символи са ми известни. И тъкмо в това се състои хазартът. Не знам какво представляват тези светове. Смята се, че това са светове, в които една тамошна година се равнява на един тукашен ден, докато в други една тукашна година е равна на тамошен ден. Предполага се, че сред тях има светове, където самият въздух може веднага да ни убие, още щом го вдишаме, или светове, в които има твърде малко реалност, за да бъде задържана наедно. Не ми се мисли какво би станало, ако се озовем в някой от тях. Ти трябва да избереш. Както би казал баща ми, време е да се хвърли зарът.

Ранд я зяпна и поклати глава.

— Мога да убия всички нас, каквото и да избера.

— Не желаеш ли да поемеш риска? Заради Рога на Валийр? Заради Мат?

— Защо толкова държите да го направя? Та аз дори не съм сигурен дали мога. То… то не действа винаги, когато се опитам. — Знаеше, че никой не ги чува, но въпреки това се озърна. — Понякога сайдин просто го има. Мога да го усетя, но е толкова далеч, че е все едно да се опиташ да докоснеш луната. А дори и да подейства, какво ще стане, ако ни отведа някъде, където не ще можем да дишаме? С какво ще помогне това на Мат? Или на Рога?

— Ти си Преродения Дракон — отвърна му тя спокойно. — Можеш да загинеш, разбира се, но не мисля, че Шарката ще ти позволи да умреш преди да те е употребила докрай. От друга страна, сега Сянката е легнала върху Шарката и кой може да каже как това влияе на втъкаването? Единственото, което можеш да сториш, е да последваш съдбата си.

— Аз съм Ранд ал-Тор — изръмжа той. — Не съм Преродения Дракон. Лъжедракон няма да стана.

— Ти си това, което си. Ще избереш ли най-сетне, или ще стърчиш тук, докато приятелят ти загива?

Ранд стисна зъби и се взря в символите. Бяха почти еднакви и не му говореха нищо. Най-сетне той се спря на един от тях, със стрела, сочеща наляво, защото сочеше към Томанска глава, стрела, пронизваща кръга, защото се бе освободила, тъй както и той самият искаше да се освободи. Дощя му се да се разсмее. Толкова малки нещица, на които залагаше живота на всички.

— Приближете се — нареди Верин на останалите. — Най-добре ще е, ако сте близо. Време е да започнем.

После отметна пелерината си и постави длани върху колоната. Ранд долови нервното покашляне на неколцина от мъжете, ругатнята на Юно към някой, който се е задържал по-назад, плаха шега от страна на Мат, звучното преглъщане на Лоиал. Подири празнотата.

Оказа се съвсем лесно. Пламъкът погълна и страх, и страст и изчезна почти преди да си помисли да го оформи. Изчезна, оставяйки само пустош и блестящ сайдин, гаден, плъзгав, изпълващ стомаха му, прелъстителен. Той… посегна към него… и сайдин го изпълни, направи го жив. Нито едно мускулче по тялото му не трепна, но въпреки това той усети, че се гърчи от потока на Единствената сила, преминаващ през него. Символът се оформи сам — стрела, пронизваща кръг — зарея се около покрова на празнотата, твърд като камъка, върху който беше гравиран. Той остави Единствената сила да потече през него към символа.

Символът просветна, и примигна.

— Нещо става — чу се гласът на Верин. — Нещо…

Светът примигна.

Железният катинар издрънча на пода и Ранд изтърва горещото котле. Един огромен силует с овнешки рога се възправи на прага, очертан в мрака на Зимната нощ.

— Бягай! — извика Трам. Мечът му блесна и тролокът рухна, но докато падаше, повлече след себе си Трам.

Други се струпаха пред вратата, силуети в черни ризници, с получовешки лица, с животински муцуни, клюнове и рога, и странно закривените им мечове засвистяха около Трам, докато той се мъчеше да се изправи, размахаха увенчани с шипове брадви. Капки кръв аленееха по черната стомана.

— Татко! — изкрещя Ранд, измъкна ножа си, и отново изкрещя, когато първият меч посече гърдите му.

Кръв изпълни устата му и един глас зашепна: „Отново победих, Луз Терин.“

Примигване.

Ранд се напрегна да задържи символа. Смътно дочуваше гласа на Верин. „…не е…“

Силата потече.

Примигване.

След като се ожени за Егвийн, Ранд беше щастлив и се стараеше да не се поддава на мрачни настроения, особено когато си помисляше, че в живота му може да има и нещо повече, нещо по-различно. Вести от външния свят пристигаха в Две реки рядко — с амбулантите и търговците, които изкупуваха вълната и табака, все новини за нови бедствия, за войни и Лъжедракони навсякъде по земята. Мина една година, в която в селото не се появи нито един амбулант или търговец, а когато отново се появиха на следващата, донесоха вестта, че армиите на Артур Ястребовото крило са се завърнали, или най-малкото техните потомци. Старите държави рухвали, разправяха, и новите властелини на света, които използвали оковани Айез Седай в своите битки, сринали Бялата кула и посипали земята, където се издигал Тар Валон, със сол. Нямаше вече Айез Седай.

Не че всичко това имаше някакво значение за Две реки. Пак трябваше да се сеят нивята, овците да се пасат, агнета да се гледат. Трам си имаше внучки и внуци, които да дундурка на коленете си, а старата къща на фермата бе нараснала с нови стаи. Егвийн беше станала Премъдра и повечето в селото смятаха, че е дори по-добра от старата Премъдра, Нинив ал-Мийра. И това беше добре, но нейното знахарство, което така чудодейно оправяше всички други, едва успяваше да съхрани живота на Ранд от болестта, която сякаш непрестанно го заплашваше. Настроенията му ставаха все по-мрачни, по-черни и той все по-често се гневеше, че нещата не са както трябва. Егвийн ставаше все по-наплашена, когато го обхванеха тези настроения, защото когато изпаднеше в тягостно състояние се случваха странни неща — буреносни мълнии, които тя не успяваше да чуе от вятъра, пожари сред горите — но тя го обичаше, грижеше се за него и успяваше да съхрани разума му, макар някои да мърмореха, че Ранд ал-Тор е полудял и е станал опасен.

Когато тя умря, той се заседяваше с часове до гроба й и сълзите мокреха посивялата му брада. Болестта му се върна и той изнемощяваше все повече. Окапаха му последните два пръста на дясната ръка и един на лявата, ушите му заприличаха на белези от рани и хората мърмореха, че миришел на гнило. Помръкна и лицето му, и мисълта му.

И въпреки това, когато дойде ужасната вест, не отказаха да го приемат. Тролоци, Чезнещи и други несънувани неща бяха изригнали от Погибелта и искаха да завладеят света. Така че Ранд взе лъка — все още имаше достатъчно пръсти, за да стреля — и закрета редом с онези, които поеха на север от река Тарен, мъже от всякое селце, ферма или край на Две реки, с лъкове, брадви и копия, и мечове, намерени ръждясали из таваните на къщите. Ранд също носеше меч на кръста си, с гравирана чапла на острието, меч, който бе намерил след смъртта на Трам, макар изобщо да не знаеше как да го използва. Жени също тръгнаха с тях, нарамили какви ли не оръжия, и крачеха редом с мъжете. Някои от хората се смееха и говореха, че изпитвали странното чувство, че били правили това и друг път.

И край Тарен хората от Две реки срещнаха нашествениците — безкрайни редици тролоци, предвождани от кошмарни Чезнещи, под плющящото им черно знаме на смъртта, което сякаш поглъщаше светлината. Ранд видя знамето и му се стори, че лудостта го обхваща отново. Защото като че ли тъкмо за това бе роден: да се пребори с това знаме. Изстреля всичките си стрели срещу него, право в черепа, извезан на знамето, и уменията му и празнотата добре му послужиха. Не го бе грижа за тролоците, които напираха през реката, нито за мъжете и жените, загиващи от двете му страни. Тъкмо един от тези тролоци го посече преди да се втурне с рев, гладен за кръв, към Две реки. И докато лежеше на брега на Тарен, взрял се в небето, което сякаш почерняваше посред бял ден, и дъхът му спираше завинаги, чу как нечий глас му шепне: „Отново победих, Луз Терин.“

Примигване.

Кръгът със стрелата се заплете в успоредните вълнисти линии и той го издърпа обратно.

Гласът на Верин. „…добре. Нещо…“

Силата забушува.

Примигване.

Трам се опита да го утеши, когато Егвийн се поболя и умря само седмица преди сватбата им. Нинив също се опита, но тя самата беше потресена, след като въпреки всичките си дарби така и не можа да разбере какво е убило момичето. Ранд седеше пред къщата на Егвийн, докато тя умираше, и му се струваше, че не би могъл да намери място в Емондово поле, където да не може да чува писъците й. Разбираше, че не може да остане тук. Трам му беше дал един меч със знак на чапла — и макар да му бе обяснил твърде малко как овчар като него от Две реки се е сдобил с такова оръжие, го бе научил как да го използва. В деня, в който Ранд тръгна, Трам му връчи едно писмо, като му обясни, че то може да му осигури достъп в армията на Иллиан, прегърна го и му каза:

— Никога не съм имал друг син освен теб, нито съм искал. Върни се с жена като мен; ако можеш, момчето ми, но при всички случаи се върни.

На Ранд обаче му откраднаха парите в Бейрлон, заедно с препоръчителното писмо, и за малко да му откраднат и меча, и при това срещна една жена, Мин, която му каза такива налудничави неща за него самия, че най-накрая той напусна града, само и само да се отърве от нея. По едно време скитанията му го отведоха в Кемлин и там уменията му във въртенето на меча му осигуриха място в гвардията на кралицата. Понякога се улавяше, че се заглежда по щерката-наследница, Елейн, и в такива моменти го изпълваше странната мисъл, че нещата не са такива, каквито би трябвало да са, че в живота му трябва да има нещо повече. Елейн, разбира се, не го и поглеждаше; тя се омъжи за един принц от Тайрен, макар да не изглеждаше особено щастлива от този брак. Ранд беше просто войник, някогашен овчар от едно селце, толкова далеч на западната граница, че само линиите по картата все още го свързваха с Андор. Освен това го следваше мрачната слава на човек, поглъщан от жестоки помисли и настроения.

Някои говореха, че е луд, и в обичайни времена дори ловкостта му с меча сигурно нямаше да може да го задържи в състава на гвардията. Но сегашните времена никак не бяха обичайни. Лъжедраконите никнеха като гъби след дъжд. Всеки път, когато победяха поредния, нови двама се провъзгласяваха, че и трима, докато всички държави не започнаха да се раздират от междуособици и войни. И звездата на Ранд изгря, защото той бе разбрал тайната на своята лудост, тайна, която знаеше, че трябва да пази, и я пазеше зорко. Можеше да прелива. Винаги имаше места, моменти по време на някое сражение, в които едно малко преливане, не толкова, че да бъде забелязано в суматохата на битката, му носеше късмет. Понякога това преливане действаше, понякога не, но в повечето случаи действаше. Знаеше че е луд, но това хич не го притесняваше. Започна да го обхваща изтощителна болест, но той и от това не се притесни, както и от нищо друго, защото заприиждаха вести, че армиите на Артур Ястребовото крило са се завърнали, за да изявят претенциите си за наследство над всички земи.

Ранд водеше след себе си хиляда мъже, когато гвардията на кралицата прекоси Мъгливите планини — той дори и не помисли да свие настрана, за да посети Две реки; вече твърде рядко изобщо си спомняше за Две реки — и пое командването на Гвардията, когато разбитите й остатъци започнаха да се изтеглят през планинските проходи. Сражаваше се за земята на Андор къс по къс и отстъпваше, докато не стигна до Кемлин. Повечето от жителите на Кемлин вече го бяха напуснали и мнозина съветваха войската да продължи да се оттегля, но Елейн междувременно бе станала кралица и заяви под клетва, че няма да напусне Кемлин. Тя дори не погледна обезобразеното му лице, прорязано от белезите на болестта, но той не можеше да я изостави и подготви остатъците от Гвардията, за да защити кралицата, докато хората напускаха града, обзети от паника.

Силата потече през него в разгара на битката за Кемлин и той замята мълнии и огън сред редиците на щурмуващите нашественици, и разкъса земята под нозете им, но въпреки това отново го споходи усещането, че е роден за нещо друго. Въпреки всичко, което стори, враговете бяха твърде многобройни, за да ги спре, а и те също разполагаха с хора, които можеха да преливат. Онези жени, с нашийниците. Най-сетне една от мълниите порази Ранд и го свали от крепостната стена, съсипан, окървавен, и обгорен, и когато последният дъх изхриптя в гърлото му, той чу как един глас му прошепна: „Отново победих, Луз Терин.“

Примигване.

Ранд напрегна сетни сили, за да удържи празнотата, чийто покров се олюля под тежките като ковашки чукове удари на примигващия свят, да задържи едничкия символ сред стотиците други, които се запремятаха по повърхността на празнотата. Напрегна сили, за да задържи който и да е от тях.

„…не е наред!“ — изпищя Верин.

Силата беше всичко.

Примигване. Примигване. Примигване. Примигване. Примигване. Примигване.

Беше воин. Беше овчар. Беше просяк. И крал. Беше фермер, веселчун, моряк, дърводелец. Беше роден, живя и умря като айилец. Умря полудял, умря изгнивайки, при нещастен случай, от старост. Екзекутираха го и тълпите викаха възторжено при неговата смърт. Провъзгласи се за Преродения Дракон и знамето му заплющя високо в небето. Избяга от Силата и се скри; умря, без да разбере как и от какво. Съхрани се от лудостта и болестта в продължение на години; рухна от тях, между две зими. Понякога Моарейн идваше и го отвеждаше от Две реки заедно с онези от приятелите му, които бяха оцелели след Зимната нощ; друг път не идваше. Друг път идваха други Айез Седай. По някой път — от Червената Аджа. Егвийн се омъжи за него; Егвийн, с изпънато лице на своя Амирлински трон, поведе Айез Седай, за да го опитомят; Егвийн, със сълзи в очите, заби кама в сърцето му и той й благодари, умирайки. Обикна други жени, ожени се за други жени. За Елейн и Мин, както и за русокосата фермерска дъщеря, която срещна по пътя за Кемлин, както и за жени, които не беше виждал преди да изживее тези животи. Стотици животи. Повече. Толкова много, че не можеше да ги преброи. И в края на всеки живот, докато умираше, докато издишаше последния си дъх, един глас прошепваше в ухото му: „Отново победих, Луз Терин.“

Примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване примигване.

Празнотата изчезна, връзката със сайдин прекъсна и Ранд се стовари на земята с тътен, от който щеше да остане без дъх, ако вече не беше наполовина зашеметен. Усети под брадичката си груб камък, под дланите си също. Беше студен.

Долови присъствието на Верин — беше паднала до него и се мъчеше да се изправи. Чу как някой повърна и вдигна глава. Юно се беше превил над земята и триеше устата си с длан. Всички бяха изпопадали, а конете стояха с вкочанени крака и тръпнеха с разширени от ужас очи. Ингтар бе извадил меча си и го стискаше така здраво, че острието трепереше, а самият той се взираше в празното пространство. Мат се беше свил на топка, обгърнал главата си с ръце, а Перин бе заровил пръсти в лицето си, като че ли искаше да разкъса и да захвърли всичко, което бе видял, или по-скоро да извади и захвърли очите, които го бяха видели. Ни един от воините не изглеждаше по-добре. Масема плачеше, едри сълзи капеха по лицето му, а Хюрин се озърташе диво, като че ли търсеше накъде да побегне.

— Какво… — Ранд престана да преглъща. Лежеше върху груб, обрулен от времето камък, полузаровен в пръстта. — Какво стана?

— Прилив на Единствената сила. — Айез Седай се изправи с мъка, потръпна и се уви в пелерината си. — Като че ли всички бяхме засилени… избутани… Като че дойде от никъде. Трябва да се научиш да я владееш. Трябва! Толкова Сила може да те подпали и да те изгори като въглен.

— Верин, аз… аз живях… бях… — Осъзна, че камъкът под него е кръгъл. Порталният камък. Припряно, треперейки, той се изправи. — Верин, аз живях и умирах, не знам колко пъти. Всеки път беше различно, но бях все аз. Бях аз.

— Линиите, свързващи Световете, които могат да бъдат, са прокарани от онези, които са познавали Числата на хаоса. — Верин потръпна; сякаш говореше на себе си. — Не бях чувала за това, но няма никаква причина да не сме се родили в онези светове, и все пак животите, които бихме изживели, щяха да са различни. Разбира се. Различни животи заради различните начини, по които биха се случили нещата.

— Това ли стана? Аз… ние… видях как би могъл да протече собственият ми живот. — „Отново победих, Луз Терин.“ „Не! Аз съм Ранд ал-Тор!“

Верин тръсна глава и се взря в него.

— Нима те изненадва, че животът ти би могъл да протече по-различно, ако беше направил различен избор във всеки негов миг или ако ти се бяха случили други неща? Е, и аз не бях си го помисляла… Добре. Важното е, че сме тук. Макар не така, както се надявахме.

— Какво означава „тук“? — запита той настойчиво. Лесовете на стеддинг Цофу бяха изчезнали и се бяха сменили с голи полегати хълмове. Недалече на запад като че ли се виждаше гора и по-стръмни височини. Беше пладне, когато се струпаха около Камъка, но тук слънцето клонеше към късен следобед и небето посивяваше. Шепата дървета наоколо бяха с оголени клони и тук-таме с ярко оцветени листа. От изток духаше хладен вятър и отпращаше изсъхналите листа към земята.

— Томанска глава — каза Верин. — Това е Камъкът, който посетих преди време. Не знам къде нещата тръгнаха зле — не мисля, че някога ще разбера — но ако се съди по дърветата, сега е късна есен. Ранд, не сме спечелили време по този начин. Загубияи сме време. Струва ми се, че сме загубили около четири месеца, за да стигнем дотук.

— Но аз не…

— Трябва да ме оставиш да те напътствам в тези неща. Не мога да те уча, разбира се, но вероятно мога да те предпазя да не се убиеш — както и да убиеш всички нас — от свръхпосягане. Дори да не убиеш себе си, ако Прероденият Дракон се самозапали, кой тогава ще се възправи срещу Тъмния? — Тя не го изчака да поднови протестите си, а пристъпи към Ингтар.

Шиенарецът се стресна, щом тя го докосна по ръката, и я изгледа с широко отворени от ужас очи.

— Аз вървя в Светлината — промълви той прегракнало. — Ще намеря Рога на Валийр и ще сразя силата на Шайол Гул. Ще го направя!

— Разбира се, че ще го направиш — отвърна му тя утешително. Обгърна лицето му с длани и той изведнъж вдиша дълбоко, съвземайки се от онова, което го бе обладало. Само дето споменът за него продължаваше да се таи в очите му. — Ето — каза тя. — Това ще те оправи. Сега ще видя как да помогна на останалите. Все още можеш да спасиш Рога, но пътеката ни не стана по-гладка.

Докато тя крачеше сред останалите, спирайки се за малко пред всеки, Ранд отиде при приятелите си. Когато се опита да изправи Мат, Мат трепна и се взря в него, а после стисна с две ръце сетрето му.

— Ранд, никога няма да кажа на никого за… за теб. Никога няма да те издам. Повярвай ми! — Изглеждаше по-зле от всякога, но Ранд реши, че това е от уплахата.

— Вярвам ти — отвърна Ранд. Зачуди се какви ли животи е преживял Мат и какво ли е направил в тях. „Трябва да е казал на някого, иначе нямаше да е толкова обезпокоен.“ Не можеше да му се сърди за това. Пък и след всички възможни варианти, който бе видял за самия себе си… — Вярвам ти. Перин?

Къдрокосият младеж отпусна ръце от лицето си. Червени белези прорязваха челото и бузите му там, където ноктите му се бяха впивали в него. Жълтите му очи скриваха мислите му.

— Ние наистина нямаме избор, нали, Ранд? Каквото и да се случи, както и да постъпим, някои от нещата си остават винаги едни и същи. — Той въздъхна дълбоко. — Къде сме? Това да не е един от онези светове, за които ни разказвахте с Хюрин?

— Това е Томанска глава — каза Ранд. — В нашия свят. Поне така твърди Верин. И е есен.

Мат изглеждаше угрижен.

— Как може… Не, не искам и да знам как е станало. Но как ще намерим Фейн и камата? Той може да е където си поиска!

— Той е тук — отвърна му Ранд. Надяваше се, че е прав. Фейн бе разполагал с време, за да вземе кораб за където пожелае. Време да стигне до Емондово поле. Или до Тар Валон. „Моля те, Светлина, дано не му е омръзнало да чака. Ако е поразил Егвийн или някой в Емондово поле, ще… Светлината да ме изгори дано, опитах се да дойда навреме.“

— По-големите селища на Томанска глава са на запад оттук — обяви високо Верин. Всички вече се бяха изправили, с изключение на Ранд и приятелите му. Тя пристъпи до тях, положи ръце върху главата на Мат и каза: — Не че тук има много селища, които могат да се нарекат градове. Но ако наистина смятаме да подирим следите на Мраколюбците, трябва да започнем на запад. И мисля, че не бива да губим време.