Великият лов

Глава 22 Съгледвачи

Дългата лакирана маса пред Моарейн беше отрупана с книги и хартии, свитъци и ръкописи, прашни от дългото стоене по рафтове и пожълтели от времето. От някои бяха останали само фрагменти. Цялата стая бе запълнена с книги и ръкописи, с шкафове и полици, с изключение на двете врати, прозорците и камината. Столовете бяха с висок гръб и меко тапицирани, но половината от тях, както и повечето масички, бяха също отрупани с книги и ръкописи.

— Нищо не става така, както очаквах — промълви тя.

Стана, приближи се до прозореца и надникна сред нощния мрак към светлините на недалечното село. Тук не съществуваше опасност от преследване. Никой освен нея не можеше да дойде тук. „Да си освежа мозъка и ще продължа отново — помисли си Моарейн. — Тук и бездруго само това може да се прави.“

Никой от селяните не подозираше, че двете стари сестри, които живееха в тази уютна къща, са Айез Седай. Човек не можеше да подозира подобни неща в такова закътано местенце като Тифанов геран — земеделска община дълбоко сред тревистите поля на Арафел. Селяните посещаваха сестрите, за да потърсят съвет за грижите си и лек за болежките си, и ги ценяха като жени, благословени от Светлината, но нищо повече. Аделея и Вандене се бяха оттеглили тук в доброволно изгнаничество толкова отдавна, че малко жени дори в Бялата кула все още си спомняха, че са живи.

Те живееха тук кротко с един Стражник на тяхната възраст, останал с тях, и все още възнамеряваха да напишат историята на света от Разрушението, а доколкото можеше да се възстанови нещо — и преди това. Някой ден. А междувременно имаха да събират толкова много сведения и толкова много загадки за разрешаване. Домът им бе най-подходящото място за Моарейн да намери информацията, от която имаше нужда. Само дето я нямаше тук.

Леко движение привлече окото й и тя се обърна. Лан се беше надвесил над жълтата тухлена камина, непоклатим като камък.

— Спомняш ли си когато се срещнахме за първи път, Лан?

Наблюдаваше го внимателно да долови някакъв знак, иначе нямаше и да забележи лекото помръдване на дясната му вежда. Не се случваше често да го изненада. И двамата никога не засягаха тази тема. Преди близо двадесет години тя му беше заявила — с присъщата за едно същество, достатъчно младо, за да бъде наречено „младо“, надменност, доколкото си спомняше — че тя самата никога повече няма да спомене за това и че очаква същото мълчание от него.

— Спомням си — беше краткият му отговор.

— И все още не смяташ да ми се извиниш? Ти тогава ме хвърли в един вир. — Не се усмихна, макар че сега тази история й се стори забавна. — Бях прогизнала до кости, и то по време на така наречената по Границата „ранна пролет“. Едва не замръзнах.

— Спомням си също така че накладох огън и провесих одеяла, за да можеш да се стоплиш, без никой да те притеснява. — Той разбърка горящите дървета и закачи машата на куката. В Граничните земи дори и летните нощи бяха студени. — Помня също така, че докато спях онази нощ, ти изсипа половината вир върху мен. Щеше и на двама ни да спестищ много треперене, ако просто ми беше казала, че си Айез Седай, вместо да ми го показваш. И да се опитваш да ме разделиш с меча. Това не е най-подходящият начин да се запознаеш с един мъж от Границата, дори за млада жена.

— Но аз наистина бях млада и самотна, а по онова време ти беше толкова голям, колкото си и сега, и твоята пламенност беше много по-открита. Не исках да разбереш, че съм Айез Седай. Мислех, че ще отговориш на въпросите ми много по-свободно, ако не знаеш. — За миг тя се умълча, замисляйки се за изминалите след онази среща години. Добре беше да си намери верен приятел в своето издирване. — В следващите седмици ти подозираше ли, че ще те помоля да се обвържеш с мен? Защото аз реших, че ще си ти, още в първия ден.

— Изобщо не предполагах — отвърна той сухо. — Бях зает единствено с мисълта да те придружа до Чачин, като запазя кожата си цяла. За всяка нощ ми беше подготвила различна изненада. Особено онези мравки си ги спомням много добре. Не мисля, че имах и един спокоен сън през цялото пътуване.

— Бях млада — повтори Моарейн. — А твоята връзка дразни ли те след всичките тези години? Ти не си от мъжете, които могат лесно да понасят каишка на врата си, дори да е толкова хлабава като моята. — Коментарът й беше жилещ и тя целеше точно това.

— Не. — Гласът му беше хладен, но той пак взе машата и небрежно разрови жарта. Захвърчаха искри. — Избрах го доброволно, знаейки какво означава. — Желязната маша издрънча отново на куката и той се поклони официално. — За мен е чест да ви служа, Моарейн Айез Седай. Било е и ще бъде чест, винаги.

— Твоето така наречено „покорство“, Лан Гайдин, винаги е било по-арогантно от онова, което могат да постигнат повечето крале с цялата си войска зад гърба — изсумтя Моарейн. — Така беше още от първия ден, в който те срещнах.

— Защо е този разговор за миналите дни, Моарейн?

За стотен път — поне на нея така й се струваше — тя обмисли думите, които се канеше да произнесе.

— Преди да напуснем Тар Валон уредих някои неща, за да може, в случай че нещо стане с мен, твоята връзка да премине към друга. — Той я зяпна безмълвно. — Когато усетиш моята смърт, ще се почувстваш принуден да я потърсиш незабавно. Не искам да се изненадваш от това.

— Принуден. — Той въздъхна тихо, с яд. — Нито веднъж не си използвала обвързването ми за принуда. Смятах, че не одобряваш това.

— Ако бях оставила нещата недовършени, ти би се почувствал свободен от обвързването при моята смърт и дори най-властната моя заповед не би могла да те задържи. Няма да ти позволя да умреш в безплодно усилие да ми отмъстиш. И няма също така да позволя да се върнеш към твоята безполезна лична война с Погибелта. Войната, която ние водим, е същата, стига да си в състояние да го разбереш, и аз ще се погрижа да се сражаваш в нея с някаква смислена цел. Нито отмъщението, нито непогребаната ти смърт в Погибелта не могат да минат за такава.

— Да не би да предвиждаш скоро смъртта си? — Гласът му беше спокоен, лицето — безизразно, и двете — като скала сред зимна виелица. Неведнъж от толкова години го беше виждала да се държи така, обикновено в мигове на ръба на жестокостта. — Да не би да си замислила нещо, което да ти докара смъртта?

— Как съжалявам, че в тази стая няма вир — промърмори тя и вдигна ръце, понеже той се вцепени, оскърбен от лековатия й тон. — Виждам смъртта си всеки ден, както и самият ти. И как иначе при тежестта на задачата, която следваме толкова години? А сега, при всичко, което предстои, трябва да гледам на нея като на нещо все по-вероятно.

За миг той огледа широките си длани, после промълви замислено:

— Никога не съм мислил, че няма да съм първият от нас, който ще умре. По някакъв начин, дори когато е било най-лошо, винаги ми се е струвало… — Той неочаквано отри дланите си. — Ако има вероятност да бъда прехвърлен като пале, бих искал поне да знам на коя ще бъда предаден.

— Никога не съм гледала на теб като на пале — сряза го Моарейн. — Нито Мирел ще се държи така с теб.

— Мирел. — Той направи гримаса. — Да, трябваше да предположа, че ще е някоя Зелена или сополиво момиченце, издигнато до ранга на пълноправна сестра.

— Щом Мирел може да се справя с трима Гайдин, ще успее да се справи и с четирима. Макар да й се иска да те запази за себе си, знам това, тя обеща да предаде твоята връзка на друга, когато намери някоя, която ще е по-подходяща за теб.

— Така значи. Няма да съм паленце, а пратчица. Мирел трябва да изпълни ролята на — какво? — да се погрижи за животинчето? Моарейн, дори Зелените не се отнасят така към своите Стражници. Никоя Айез Седай не е прехвърляла връзката на своя Стражник на друга от четиристотин години, а ти смяташ да ми го причиниш, и то не един, а два пъти!

— Вече е направено и няма да го променя.

— Светлината да ме ослепи дано! Щом ще трябва да ме прехвърлят от ръка на ръка, имаш ли поне някаква представа в чии ръце ще се окажа най-накрая?

— Това, което правя, е за собственото ти добро, а може би и за нечие друго също така. Възможно е Мирел да намери някое сополиво момиченце, току-що издигнато в ранг на пълноправна сестра — нали сам така се изрази? — което да се нуждае от Стражник, закален в битки и помъдрял за световните дела, някое сополиво момиче, което да има нужда някой да го хвърли във вир. Ти можеш да предложиш твърде много, Лан, и да си те представя загубен в някой безименен гроб или оставен на милостта на гарваните, след като можеш да преминеш в ръцете на жена, която се нуждае от теб, ще е по-голям грях от онова, в което ни обвиняват Белите плащове. Да, мисля си, че тя ще има нужда от теб.

Очите на Лан съвсем леко се разшириха; за него това беше все едно някой обикновен мъж да зяпне напълно ошашавен. Рядко го беше виждала толкова неуравновесен. На два пъти отвори уста, преди да заговори.

— И коя точно имаш предвид за това…

— Сигурен ли си, че каишката все още не жули врата ти, Лан Гайдин? — сряза го тя. — Нима за пръв път, едва сега, осъзнаваш силата на тази връзка, дълбочината й? Дните ти могат да свършат с някоя Бяла досадница, цялата изтъкана от логика и без сърце, или в компанията на някоя младичка Кафява, която ще вижда в теб не повече от чифт ръце, предназначени да й носят книгите и скиците. Мога да те предам на която си поискам — като колетче — или като паленце — и ти няма да можеш да направиш нищо друго, освен да отидеш. Сигурен ли си наистина, че не те жули?

— За това ли беше всичко? — изрева той. Очите му лумнаха като сини пламъци, устата му се разкриви. Гняв — за пръв път, откакто го познаваше — неприкрит гняв изкриви лицето му. — Значи всичко това бе само едно изпитание… изпитание!… за да провериш дали можеш да направиш така, че връзката да ожули врата ми! След толкова години? От първия ден, в който ти се врекох, съм яздил с теб накъдето кажеш, дори когато съм смятал, че е глупаво, дори когато съм имал всички основания да потегля в друга посока. Никога не ти се наложи да ме принудиш с тази връзка. Гледал съм те да се хвърляш в най-големи опасности и съм държал ръцете си прибрани, изгаряйки от единственото желание да извадя меча и да прочистя пътя ти. И след всичко това ме изпитваш?

— Не е изпитание, Лан. Казах ти го откровено, без да го изкривявам, и постъпих точно така, както ти казах. Но във Фал Дара започнах да се чудя дали наистина си ми верен. — Очите му издаваха загриженост. „Прости ми, Лан. Не бих се хвърлила да разбивам стените, които крепиш толкова здраво, но трябва да разбера.“ — Защо постъпи така с Ранд? — Той примигна: очевидно не очакваше точно този въпрос. Тя знаеше какво точно бе очаквал и не смяташе да се откаже, след като вече го бе изкарала от равновесие. — Ти го доведе при Амирлин подготвен да се държи като роден благородник и воин. Това донякъде съвпадна със собствените ми планове, но не бях ти казвала да го учиш на такива неща. Защо, Лан?

— Стори ми се… редно. Един млад вълкодав рано или късно трябва да срещне своя първи вълк, но ако вълкът го възприеме като пале, ако той се държи като пале, вълкът несъмнено ще го убие. Вълкодавът трябва да бъде вълкодав в очите на вълка дори повече, отколкото в своите собствени, ако иска да оцелее.

— Значи така гледаш ти на Айез Седай? На Амирлин? На мен? Вълчици, които искат да разкъсат вратлето на твоя вълкодав? — Лан поклати глава. — Знаеш много добре какво представлява той, Лан. Знаеш в какво трябва да се превърне. Трябва. Заради онова, което съм постигнала от деня, в който те срещнах, а и преди това. Нима се съмняваш в това, което правя?

— Не. Не, но… — Той вече се съвземаше и отново вдигаше стените около себе си. Но все още не бяха добре укрепени. — Колко пъти си ми казвала, че тавирен повличат хората около себе си като трески във въртоп? Може и аз да съм бил повлечен. Просто разбирах, че така трябва. Тези селянчета имаха нужда някой да застане на тяхна страна. Поне Ранд. Моарейн, вярвам на това, което правиш, дори и сега, макар и да знам само половината. Вярвай ми и ти, както аз вярвам на теб. Не съм те молил да ме освободиш от връзката, нито ще го направя някога. Каквито и планове да имаш за умиране и да се увериш, че безопасно съм… предоставен… за мен ще е огромно удоволствие да те опазя жива и да се уверя, че поне тези твои планове се провалят.

— Тавирен. — Моарейн въздъхна. — Може би наистина е от това. Вместо да насочвам някакво късче по течението, сега се мъча да избутам голям дървен труп по бързеите. Всеки път, когато го бутам напред, той изтласква мен и дънерът става все по-голям, колкото по-далече стигаме. И въпреки това трябва да го докарам до края. — Тя се изсмя късо. — Няма никак да съжалявам, стари приятелю, ако съумееш да обезсмислиш тези мои планове. А сега ще те помоля да ме оставиш. Искам да остана сама, за да размисля. — Той се поколеба само миг, преди да се отправи към вратата. В последния миг обаче тя не го остави да излезе, без да му зададе още един, последен въпрос: — Мечтал ли си някога за по-различна съдба, Лан?

— Всички мъже мечтаят. Но аз поне мога да различавам мечтите от реалността. Това — и той докосна дръжката на меча си — е реалност. — Стените се бяха върнали, високи и дебели както винаги.

Дълго след като Лан излезе, Моарейн остана облегната в стола си и загледана в огъня на камината. Мислеше за Нинив и за пукнатини в стена. Без усилие, без дори да мисли какво прави, тази млада жена бе успяла да пробие пукнатини в стените на Лан и да посее в тях семената на диви лози. Лан си въобразяваше, че е в безопасност зад тях, затворен в собствената си крепост срещу съдбата и собствените си щения, но бавно, търпеливо пълзящите лози рушаха тези стени и разкриваха мъжа зад тях. Ето, той вече споделяше някои от нещата, към които Нинив проявяваше преданост; в самото начало беше напълно безразличен към селянчетата от Емондово поле, гледаше на тях само като на младежи, към които Моарейн проявява някаква заинтересованост. Нинив бе променила това, както бе променила самия Лан.

За своя изненада, Моарейн почувства проблясък на ревност. Никога не бе изпитвала подобно нещо, определено не бе го ревнувала от която и да било от жените, които бяха хвърляли сърцата си в краката му, или онези, които бяха споделяли постелята му. Всъщност тя никога не беше мислила за него като за обект на ревност, никога не беше гледала на никой мъж по този начин. Тя се беше венчала за своята битка, а той — за своята. Но двамата бяха съюзници в тези битки вече от толкова дълго време. Случвало се бе да язди до смърт, а после да тича почти до пълна изнемога, понесъл я в ръцете си, за да я предаде на Аная за Лечителство. И тя неведнъж бе лекувала раните му, запазвайки със своите умения един живот, който той беше винаги готов да пожертва заради нейното спасение. Винаги й беше казвал, че се е венчал за смъртта. А сега нова невеста бе привлякла погледа му, макар самият той да не можеше да го види. Въобразяваше си, че все още стои крепко зад своите стени, но Нинив бе затъкнала сватбена китка в косата му. Дали все още бе способен да ухажва смъртта толкова ревностно? Моарейн се чудеше кога ли най-сетне ще я помоли да го освободи от връзката. И как щеше да постъпи тя самата, когато неизбежното се случеше?

Направи гримаса и се изправи. Предстояха й по-важни неща. Много по-важни. Очите й обходиха разтворените книги и ръкописи. Толкова много намеци, и никакъв отговор.

Влезе Вандене с кана чай и купички върху поднос. Беше крехка и нежна жена, с изправена снага, а косата й, прибрана грижливо зад врата, беше почти побеляла. Лишеното й от възраст гладко лице излъчваше мъдростта на много, много години.

— Щях да накарам Джаем да ги донесе и нямаше да те безпокоя, но той е в плевнята и тренира с меча си. — Съдовете върху подноса издрънчаха, докато тя разместваше книгите и свитъците на масата, за да отвори място. — Появата на Лан иу напомни, че е нещо повече от градинар и домакин. Гайдин са толкова твърдоглави. Предполагах, че ще заваря Лан тук, затова донесох купа и за него. Ти намери ли това, което търсиш?

— Дори не съм сигурна какво точно търся. — Моарейн се намръщи и изгледа внимателно жената. Вандене беше от Зелената Аджа, не от Кафявата като своята сестра, но и двете бяха прекарали тук в проучвания толкова дълго време, че тя познаваше историята не по-зле от Аделея.

— И аз не знам какво е, но ти май дори нямаш представа къде да го търсиш. — Вендене разлисти набързо няколко книги и ръкописи и поклати глава. — Толкова много теми. Тролокските войни. Съгледвачите над вълните. Легендата за Завръщането. Два трактата за Рога на Валийр. Три — за Тъмното пророчество и… О, Светлина, ето я и книгата на Сантра за Отстъпниците. Противна работа. Противна, като тази за Шадар Логот. И Пророчествата за Дракона, в три превода, и самият оригинал. Моарейн, какво наистина търсиш? Пророчествата, хайде, разбирам — и до нас стигат някои вести, колкото и да сме отдалечени. Чуваме едно-друго за това, които става в Иллиан. В селото дори се носи мълва, че някой вече е намерил Рога. — Тя размаха един свитък, отнасящ се за Рога, и се закашля от вдигналия се прах. — Това, разбира се, го изключвам. Празни слухове. Но какво… Не. Ти ми каза, че искаш уединение и ще те оставя на спокойствие.

— Чакай малко — спря Моарейн. — Вероятно ще си в състояние да ми отговориш на някои въпроси.

— Ще се опитам. — Вандене изведнъж се усмихна. — Аделея твърди, че е трябвало да избера Кафявата. Питай. — Тя наля чай и седна край камината.

От чая се надигна дъхава пара. Моарейн се замисли, подбирайки въпросите си предпазливо. „Да намеря отговорите, без да й разкривам прекалено много.“

— Рогът на Валийр не е споменат в Пророчествата, но свързан ли е някъде с Дракона?

— Не. С изключение на факта, че Рогът трябва да бъде намерен преди Тармон Гай-дон и че от Преродения Дракон се очаква да поведе Последната битка, между тях не съществува никаква връзка. — Белокосата жена отпи от чашката си и зачака.

— А свързва ли нещо Дракона с Томанска глава?

Вандене се замисли.

— И да, и не. Между мен и Аделея има един спор. — Тя заговори като учителка и за известно време говореше почти като на Кафява. — Има един стих в оригинала, който в буквален превод гласи: „петима яздят напред, а четирима се връщат. Над съгледвачите ще се провъзгласи той, ознаменуван сред небето в пламък…“ И така нататък. Проблемът е в думата „ма-врон“. Аз твърдя, че не трябва да се преведе просто като „съгледвачи“, тоест „а-врон“. „Ма-врон“ означава нещо по-специално. Аз смятам, че означава Съгледвачите над Вълните, въпреки че те самите се наричат „До Миере а-врон“, разбира се, а не „ма-врон“. Аделея твърди, че това било неподкрепена с нищо игра на думи от моя страна. Но аз съм убедена, че това означава, че Прероденият Дракон ще се появи някъде над Томанска глава, в Арад Доман или Салдеа. Аделея твърди, че това са пълни глупости, но напоследък надавам ухо и на най-невероятните слухове, които идват от Салдеа. Мазрим Таим може да прелива, както чувам, а нашите сестри все още не са го заклещили. Ако Драконът се е преродил и Рогът на Валийр е намерен, тогава Последната битка е близо. Може така и да не довършим своята история. — Тя трепна за миг и изведнъж се засмя. — Глупаво е да се тревожа за това. Изглежда, наистина съм започнала да ставам все повече Кафява. Ужасно е да си го помислиш. Питай по-нататък.

— Не мисля, че имаш основание да се безпокоиш заради Таим — отвърна разсеяно Моарейн. Това, което чу, действително имаше връзка с Томанска глава, колкото и малка и смътна да изглеждаше. — С него ще се справят, както се справиха с Логаин. Какво ще кажеш за Шадар Логот?

— Шадар Логот? — Вандене изсумтя. — Накратко, градът рухнал заради собствената си омраза, всичко живо загинало с изключение на Мордет, съветника, който започнал всичко това, като приложил тактиката на Мраколюбците срещу самите тях и сега той стои там, заклещен в собствения си капан, изчаквайки да открадне нечия душа. Никак не е безопасно да се влезе в руините и да се докосва какъвто и да било предмет. Но всичко това го знае всяка новачка, подготвена да стане Посветена. Ако ти трябват подробности, ще се наложи да постоиш тук още един месец и да изслушаш лекциите на Аделея — тя знае всичко по въпроса, — но дори и аз мога да ти кажа, че това няма абсолютно нищо общо с Дракона. Това място е загинало сто години преди Юриан Каменолък да се възправи сред пепелищата на Тролокските войни, а той е най-близко до него в цялата история на Лъжедраконите.

Моарейн вдигна ръка.

— Не се изразих съвсем ясно, а и сега нямам предвид Дракона, бил той истинският Прероден, или лъжлив. Можеш ли да ми обясниш някаква причина, поради която един Чезнещ би могъл да отнесе предмет, произлизащ от Шадар Логот?

— Не, ако чудовището знае какъв е произходът му. Омразата, убила Шадар Логот, е била омразата, която са възнамерявали да използват срещу Тъмния. Такъв предмет би убил Сенчестите твари по същия начин, както би убил всеки, който върви в Светлината. Те с пълно основание се боят от Шадар Логот толкова, колкото и ние.

— А какво можещ да ми кажеш за Отстъпниците?

— Но ти прескачаш от въпрос на въпрос. За тях мога да ти кажа не повече от онова, което и ти си учила като новачка. Никой не знае повече за Безименните. Нима очакваш да ти повтарям всичко, което и двете знаем от момичета?

За миг Моарейн се умълча. Не й се искаше да издава повече, но Вандене и Аделея държаха на върха на пръстите си много повече познание, отколкото можеше да се намери навсякъде другаде освен в Бялата кула, а ако тя се заровеше там, я очакваха много по-големи усложнения. Трябваше да рискува сега. Постара се да произнесе името така, сякаш само се е изплъзнало от устата й:

— Ланфеар…

— Първо — въздъхна другата жена, — за нея не знам и трошица повече, отколкото знаех като новачка. Щерката на Нощта си остава такава голяма загадка, сякаш наистина се е загърнала в пълен мрак. — Тя замълча, забила поглед в чашката си, след което вдигна очи и острият й поглед се впи в лицето на Моарейн. — Ланфеар е била свързана с Дракона, с Луз Терин Теламон. Моарейн, да не би да разполагаш с някакви заключения къде ще се прероди Драконът? Или че Прераждането е станало? Нима той вече се е появил?

— Ако беше — отвърна й сухо Моарейн, — нима щях да съм тук, а не в Бялата кула? Амирлин знае точно толкова, колкото и аз, в това ти се кълна. Тя викала ли е вас двете?

— Не, а мисля, че щеше, ако това е станало. Когато настъпи времето да се изправим пред Преродения Дракон, Амирлин ще има нужда от всяка сестра, от всяка Посветена, от всяка новачка, която е в състояние да запали и една свещ без наставница. — Вандене сниши глас умислено. — При такава сила, която той ще владее, ние ще трябва да го надвием преди да има възможност да я насочи срещу нас, преди да е полудял и да унищожи света. Но преди това ще трябва да го оставим да се възправи срещу Тъмния. — Тя се засмя тъжно, забелязала изражението на Моарейн. — Успокой се, все пак не съм Червена. Достатъчно добре съм изучила Пророчествата, за да знам, че не бива да се осмеляваме да го опитомим преди това. Стига изобщо да можем да го опитомим. Знам не по-зле от теб, не по-зле от всяка сестра, която се е потрудила да го разбере, че печатите, задържащи Тъмния в Шайол Гул, се разхлабват. Иллианците свикват Великия лов на Рога. Лъжедракони никнат като гъби. А двама от тях, Логаин и сега онзи в Салдеа, могат да преливат. Кога за последен път Червените са намирали двама преливащи мъже за по-малко от година? Кога за последен път са намирали един за пет години? Не и откакто аз съм жива, а съм доста по-възрастна от теб. Знаменията са навсякъде. Тармон Гай-дон приближава. Тъмния ще се освободи. И Драконът ще се прероди. — Чашката й издрънча на масата. — Мисля, че тъкмо заради това се опасявах, че може би си намерила някаква следа от него.

— Той ще се появи — отвърна гладко Моарейн. — И ние ще направим това, което трябва да се направи.

— Ако мислех, че ще има полза, щях да издърпам носа на Аделея от книгата й и да замина за Бялата кула. Но засега намирам, че тук ми е по-добре. Може би все пак трябва да завършим своята история.

— Надявам се да успеете, сестро.

Вандене се изправи.

— Е, чака ме още малко работа преди лягане. Ако нямаш други въпроси, ще те оставя да си продължиш проучванията. — Но в последния момент спрл, като че ли само за да разкрие, че колкото и дълго да е прекарала сред книгите, все пак си е от Зелената Аджа. — Трябва да направиш нещо за Лан, Моарейн. Този мъж кипи отвътре по-лошо и от Драконова планина. Рано или късно ще избухне. Познавала съм достатъчно мъже, за да разбера, че проблемът му е свързан с жена. Вие двамата сте заедно от дълго време. Може би най-сетне е забелязал, че ти си и жена, а не само Айез Седай.

— Лан вижда в мен това, което съм, Вандене. Айез Седай. И все още приятелка, надявам се.

— Ах, вие, Сините. Все сте готови да спасявате света, а погубвате себе си.

След като белокосата Айез Седай излезе, Моарейн взе пелерината си и мърморейки си тихо, отиде в градината. В думите на Вандене имаше нещо, което човъркаше ума й, но не можеше да си изясни какво е точно. Отговор, или намек за отговор, на някакъв въпрос, който тя не беше задала — но не беше в състояние да оформи дори и въпроса.

Градината беше малка като къщата, но спретната и приятна дори на лунна светлина, с пясъчни пътеки между грижливо поддържаните цветни лехи. Моарейн се наметна с пелерината — захладняваше. „Какъв беше отговорът и кой беше въпросът?“

Пясъкът зад нея изскърца и тя се обърна, убедена, че е Лан.

Само на няколко крачки от нея се бе извисила сумрачна сянка, наподобяваща много висок мъж, загърнат в плащ. Луната осветяваше лицето му — със съсухрени бузи, бледо и с прекалено големи черни очи над пухкави червени устни. Плащът се разтвори и се разгъна в огромни криле.

Осъзнала, че е твърде късно, тя се отвори за сайдар, но драгхарът подхвана монотонната си песен и тихият ромон я изпълни, разкъсвайки волята й. Сайдар й се изплъзна. Тя усети само смътна тъга и пристъпи към съществото: басовата му монотонна песен я привличаше неудържимо. Бели, бели ръце — като мъжки ръце, но увенчани с остри нокти — се пресегнаха към нея и устните с цвят на кръв се разкривиха в уродлива усмивка, разкривайки остри зъби, но леко, толкова леко, че тя беше сигурна, че няма нито да я ухапе, нито да я разкъса. Бой се от целувката на драгхар! Докоснеха ли я тези устни, тя щеше да бъде все едно мъртва, душата й щеше да се изцеди, а после и животът й. Който и да я намереше след това, дори веднага след като драгхарът я оставеше да падне, щеше да намери тяло без никакъв белег на живот и толкова студено, все едно че е било мъртво от два дни и две нощи. А ако я намереха преди все още да е умряла, това, което щяха да заварят, щеше да е още по-лошо и нямаше да има нищо общо с нея самата. Басовият ромон я притегляше към бледите ръце… главата на драгхара бавно се надвеси над нея.

Тя почти не се изненада, когато острието на меч проблесна над рамото й, за да разсече гръдта на драгхара — и още едно над другото й рамо.

Зашеметена, залитаща, Моарейн гледаше сякаш от огромно разстояние как съществото бе изтласкано назад, далеч от нея. Лан попадна в полезрението й, а след него и Джаем: кокалестите ръце на белокосия Стражник стискаха оръжието не по-малко здраво и уверено, отколкото тези на по-младия мъж. Бледите ръце на драгхара се окървавиха от острата стомана, крилете му заплющяха като небесни мълнии върху двамата мъже. Внезапно, макар ранено и кървящо, чудовището отново запя. Този път към Стражниците.

С огромно усилие Моарейн успя да се съвземе. Чувстваше се почти изцедена, сякаш съществото наистина бе успяло да я целуне. „Няма време за слабост.“ Само за миг тя разтвори душата си за сайдар и Силата я изпълни, втвърди я като стомана. Двамата мъже бяха твърде близо до чудовището и то можеше да ги порази.

Но преди да направи нещо, Лан извика:

— Прегърни смъртта!

Джаем повтори твърдо същия възглас: „Прегърни смъртта!“ — и и двамата пристъпиха напред, в обсега на драгхара, и забиха мечовете си до дръжките.

Драгхарът отметна глава и изпищя, и този писък сякаш прониза главата на Моарейн с хиляди безжалостни игли. Дори обгърната в сайдар, тя го усети. Драгхарът се срути като посечено дърво. Едното му крило събори Джаем на колене. Лан се отпусна на пътеката напълно изтощен.

Откъм къщата се залюляха два фенера.

— Какъв беше този шум? — извика Аделея. Беше почти огледално копие на посестримата си. — Да не би Джаем да е излязъл и… — Светлината на фенера огря драгхара и гласът й заглъхна.

Вандене хвана ръцете на Моарейн.

— Нали не те…? — Тя остави въпроса си недовършен, главата й се обкръжи от сияние и от нея към Моарейн потече жизнена сила. Моарейн за сетен път съжали, че Айез Седай не могат да направят толкова много за себе си, колкото за другите.

— Не успя — отвърна тя предпазливо, — Погрижете се за Гайдините.

Лан я погледна, стиснал сърдито устни.

— Ако не ме беше ядосала толкова, че да отида при Джаем да тренираме, толкова, че и от това да се откажа и да тръгна към къщата…

— Но го направих — промълви тя. — Шарката поема всичко в себе си и го заплита.

Джаем мърмореше под нос, но позволи на Вандене да прегледа рамото му. Целият беше кости и жили, но изглеждаше як като старо коренище.

— Как е възможно твар на Сянката да се приближи толкова много и да не я усетим? — възкликна Аделея.

— Бяхме сложили прегради — каза Моарейн.

— Значи не е възможно — сряза я Аделея. — Само някоя сестра би могла да…

Тя изведнъж млъкна. Вандене вдигна поглед от рамото на Джаем и се взря невярващо в Моарейн.

Моарейн изрече думите, които никоя от тях не искаше да чуе.

— Черната Аджа. — Откъм селото се надигнаха викове. — Погрижете се да скриете това. — Тя посочи туловището на драгхара, проснало се върху цветната леха. — Бързо. Ако го видят, ще има въпроси, които никак няма да ви харесат.

— Да, разбира се — отвърна Аделея. — Джаем, бягай да ги пресрещнеш. Кажи им, че не знаеш какво е предизвикало този шум, но че тук всичко е наред. Гледай да ги задържиш. — Сивокосият Стражник се забърза в нощта, а Аделея се обърна да разгледа драгхара, като че ли беше поредната загадъчна страница на някоя от нейните книги. — Независимо дали е замесена някоя Айез Седай, или не, какво все пак го е привлякло тук?

— Боя се, че трябва да ви оставя — каза Моарейн. — Лан, ще приготвиш ли конете? Ще ви оставя писма за Тар Валон, ако можете да го уредите.

Аделея кимна разсеяно, все още с очи, приковани в странното същество на земята.

— И там, където отидеш, ще намериш ли отговорите си? — попита Вандене.

— Може би вече намерих един, за който дори не подозирах, че го търся. Надявам се само, че не е прекалено късно. Ще ми трябва перо и пергамент. — И тя поведе Вандене към къщата, оставяйки Аделея да се оправи с драгхара.