Великият лов

Глава 44 Петима ще препуснат напред

Перин поглеждаше крадешком към селяните и придърпваше твърде късото си протрито наметало. Никой не му обръщаше особено внимание въпреки странните му одежди и брадвата на бедрото му. Хюрин носеше под наметалото си сетре със сини спирали по гърдите, а Мат бе обул торбести гамаши, затъкнати в ботушите. Това беше единственото, което бяха успели да намерят в изоставеното село. Перин се чудеше дали и това село няма скоро да бъде изоставено. Половината му каменни къщи бяха празни, а пред хана чакаха три волски коли, накамарени с какво ли не и покрити с овързани платнища.

Докато гледаше как хората се прегръщат и си казват „сбогом“ с онези, които засега оставаха, Перин реши, че не става въпрос за липса на интерес към чужденци от страна на селяните; те просто грижливо отбягваха да поглеждат към него и останалите. Тези хора се бяха научили да не издават любопитството си към странници, дори тези странници очевидно да не бяха Сеанчан. Напоследък странниците на Томанска глава можеха да бъдат опасни. Бяха се натъквали на същото преднамерено безразличие и в други села. Тук, на няколко левги от крайбрежието, имаше повече селища, и всички те бяха независими. Поне допреди да се появят сеанчанците.

— Време е да яхваме конете — каза Мат — преди да започнат да ни разпитват.

Хюрин се беше втренчил в големия почернял кръг земя, очертан върху кафявата трева на селската морава. Изглеждаше износен от дъждовете, но никой не бе направил усилие да го изтрие.

— Преди шест до осем месеца — промърмори той, — и все още вони. Целият селски съвет, със семействата им. Но защо е трябвало да го правят?

— Знае ли човек защо правят каквото и да е? — изсумтя Мат. — Сеанчан, изглежда, убиват хората без никакъв повод. И аз не разбирам защо.

Перин се постара да не поглежда към обгореното петно.

— Хюрин, сигурен ли си за Фейн? Хюрин? — Откакто бяха влезли в селото, беше трудно да накара душещия да погледне в друга посока. — Хюрин!

— Какво? Ох! Фейн, Да. — Ноздрите на Хюрин се разшириха. — Това не мога да го сбъркам, колкото и да е старо. В сравнение с неговата диря един мърдраал ухае на рози. Минал е оттук, и още как, но мисля, че е бил сам. Във всеки случай, тролоци с него не е имало, а и да е водил Мраколюбци, не ще да са правили кой знае какво.

Около хана настъпи някаква суматоха, хората се развикаха и започнаха да сочат нещо. Не към Перин и другите двама, а към нещо, което Перин не можеше да види. Нещо извън селото.

— Хайде на конете де! — повтори Мат. — Може да са сеанчанци.

Перин кимна и тримата хукнаха към конете си — бяха ги вързали зад една изоставена къща. Мат и Хюрин се скриха зад ъгъла, а Перин погледна назад към хана и се вцепени. В селището навлизаше дълга колона ездачи. Чеда на Светлината.

Той подскочи и се затича към приятелите си.

— Бели плащове!

Те се втренчиха в него невярващо. После яхнаха конете и придържайки се зад къщите, препуснаха в галоп на запад, като непрекъснато се озъртаха да не би да ги преследват. Ингтар им беше наредил да отбягват всичко, което би могло да ги забави, а обичащите да задават въпроси Бели плащове със сигурност щяха да го направят, дори да успееха да им дадат удовлетворителни отговори. Перин се озърташе още по-загрижено от другите двама: той си имаше свои причини да не желае да се среща с Белите плащове. „Брадвата в ръцете ми. О, Светлина, какво не бих дал, за да го променя.“

Селото скоро се скри зад хълмовете и Перин започна да си мисли, че може би в края на краищата не ги преследват. Дръпна юздите и даде знак на другите двама да спрат. Когато го направиха и го изгледаха въпросително, той наостри уши. Слухът му бе станал по-остър отпреди, но тропот на копита не чуваше.

Макар и неохотно, той се пресегна с ума си и потърси вълците. Намери ги почти веднага, излегнати на припек сред хълмовете над селището, което току-що бяха напуснали. Долови изненада, толкова силна, че почти му се стори негова собствена — тези вълци бяха дочули слухове, но все още не вярваха, че има двукраки, които могат да говорят с техния вид. Заоблива се в пот в продължение на няколко минути, докато проникне в умовете им и им се представи — въпреки желанието си им предаде образа на Младия бик и добави към този образ собствената си миризма, според вълчия обичай: вълците бяха страхотни по отношение на официалностите при първото запознанство — но най-накрая успя да им предаде и въпроса си. Те всъщност не изпитваха никакъв интерес към двукраки, които не можеха да говорят с тях, но най-сетне склониха да се спуснат надолу по хълма и да хвърлят око към селото, незабележими за замъглените погледи на двукраките.

След известно време дойдоха образи на онова, което виждаха вълците. Мъже в бели плащове, обкръжили селото, яздещи между къщите, яздещи около него, без да позволяват никой да напуска. Освен на запад. Вълците му казаха, че на запад се е придвижил само той, с още двама двукраки и три от онези, високите, със здравите крака. Три коня.

Перин с благодарност изключи контакта си с вълците. Усети, че Хюрин и Мат го гледат изпитателно.

— Не ни преследват.

— Откъде си сигурен? — попита Мат.

— Сигурен съм! — сряза го той и добави по-спокойно: — Просто ей така, сигурен съм.

Мат отвори уста, пак я затвори и най-накрая изтърси:

— Добре, щом не ни гонят, викам да се върнем при Ингтар и да тръгнем по следата на Фейн. Камата няма да се приближи до нас, ако стоим на място.

— Не можем вече да се приближим до онова селище — каза Хюрин. — Рискуваме да се натъкнем на Белите плащове. Не мисля, че лорд Ингтар ще одобри това, нито пък Верин Седай.

Перин кимна.

— Все едно, ще я последваме само на няколко мили. Но внимавайте много. Сигурно вече не сме много далече от Фалме. Няма смисъл да избегнем Белите плащове, за да се натъкнем на патрул на Сеанчан.

Но какво ли правеха тук Белите плащове?

Джефрам Борнхалд гледаше замислено селската улица, докато легионът му се пръскаше из селото и го претърсваше. Имаше нещо в онзи мъж с яките рамене, който се беше мернал пред очите му, нещо, което загъделичка паметта му. Да, разбира се. Момъкът, който твърдеше, че е ковач. Как ли се казваше?

Биар спря коня си пред него и постави ръка на сърцето си.

— Селото е обезопасено, милорд-капитан.

Селяните в тежки овчи кожуси се бяха скупчили притеснено, докато войниците в белите плащове ги подкарваха към претоварените коли пред хана. Разплакани деца стискаха полите на майките си, но нямаше и следа от непокорство. Помръкнали очи се взираха от лицата на възрастните в покорно очакване на онова, което щеше да ги сполети. Поне за това Борнхалц беше благодарен. Не изпитваше никакво желание да дава пример за назидание на тези хора, а и не желаеше да губи време.

Слезе от коня и подхвърли юздите на едно от Чедата.

— Погрижи се хората да се нахранят, Биар. Прибери пленниците в хана и им дай толкова храна и вода, колкото могат да носят, след което заключи и закови всички врати и прозорци. И не забравяй да ги накараш да си мислят, че съм оставил няколко души за охрана.

Биар отново докосна сърцето си, след което извърна коня си и гръмко зараздава команди. Изплашените селяни отново бяха подкарани като стадо, този път в хана, докато други от Чедата нахлуха из околните къщи да търсят чукове и пирони.

Загледан в посърналите лица, преминаващи покрай него, Борнхалд помисли, че ще трябват поне два-три дни, докато някой от тях се осмели да се измъкне от хана и да разбере, че няма никаква охрана. Само два-три дни му трябваха и той нямаше намерение да предупреждава Сеанчан за присъствието си.

Оставил след себе си достатъчно мъже, за да накара Разпитвачите да повярват, че целият му легион е пръснат из Равнината на Алмот, той бе успял да преведе повече от хиляда от своите Чеда през цялата Томанска глава, без да предизвика тревога, доколкото сам можеше да прецени. Три схватки с патрули на Сеанчан бяха приключили набързо. Сеанчан вече бяха привикнали да се натъкват на разбити останки от войска и Чедата на Светлината се бяха оказали за тях смъртна изненада. И все пак се биеха като орди на Тъмния и той не можеше да забрави една от засадите им, която му струваше над петдесет души. Все още не беше сигурен коя от двете жени с мълнии по дрехите, които забеляза след това, беше Айез Седай.

— Биар! — викна Борнхалд.

— Слушам, милорд-капитан?

— Когато се сблъскам с противника, Биар — промълви Борнхалд замислено, — няма да се намесваш. Ще гледаш от разстояние и ще разкажеш всичко, което се случи, на сина ми.

— Но, милорд-капитан…

— Това е заповед, чедо Биар! — изрева той. — И ти ще я изпълниш!

Биар се изпъна.

— Както заповядате, милорд-капитан.

За миг Борнхалд го изгледа изпитателно. Младият мъж изглеждаше готов да изпълни заповедта, но щеше да е по-добре да му предложи друга причина освен тази Дейн да разбере, че баща му е загинал. Не че не знаеше вече достатъчно неща, които трябваше спешно да се донесат в Амадор. След тази схватка с Айез Седай…

„Дали само едната беше от тях, или и двете? Тридесет сеанчанци и две жени ми струваха два пъти повече жертви от техните.“ — …оттогава той вече не очакваше да доживее да напусне Томанска глава. Ако Сеанчан не се погрижеха да му вземат живота, Разпитвачите със сигурност щяха да го сторят.

— След като намериш сина ми — той би трябвало да е с лорд-капитан Еамон Валда, край Тар Валон, — ще отидеш в Амадор и ще докладващ на лорд-капитан командира. Лично на Педрон Ниал, чедо Биар. Ще му кажеш какво сме научили за Сеанчан; ще ти го напиша. И го накарай да разбере, че повече не можем да разчитаме вещиците на Тар Валон да се задоволяват само да дърпат конците на събитията, скрити в сенките. Щом излизат открито на бой на страната на Сеанчан, със сигурност ще се сблъскаме с тях навсякъде другаде. — Той се поколеба. Последното беше най-трудно от всичко. Онези под Купола на Истината трябваше да разберат, че въпреки прословутите си клетви Айез Седай излизат на бой. Тази мисъл предизвика тягостно чувство у него — що за свят щеше да бъде този, в който Айез Седай прилагат Силата в битка? Имаше обаче и още едно послание, което искаше да бъде отнесено в Амадор. — И освен това, Биар… кажи на Педрон Ниал как бяхме използвани от Разпитвачите.

— Както заповядате, лорд-капитан — отвърна Биар и забелязал физиономията му, Борнхалд въздъхна. Този човек не разбираше. Според Биар заповедите бяха за това, за да се изпълняват, независимо дали идваха от лорд-капитана или от Разпитвачите.

— Ще ти напиша и това, за да го връчиш лично на Педрон Ниал — каза той. Не беше сигурен дали и това ще свърши някаква работа. Хрумна му нещо и той навъсено погледна към хана, където част от хората му шумно ковяха пирони по вратите и кепенците на прозорците. — Перин — промърмори той. — Точно така се казваше. Перин, от Две реки.

— Младият мраколюбец ли, милорд-капитан?

— Може би, Биар. — Той самият не беше съвсем сигурен, но определено един човек, който можеше да накара вълците да се бият на негова страна, не можеше да бъде нищо друго. Този Перин, така или иначе, беше убил двама от Чедата. — Стори ми се, че го видях, когато влязохме тук, но не помня някой от пленниците да ми е заприличал на ковач.

— Техният ковач е напуснал селото преди месец, милорд-капитан. Някои от тях се оплакваха, че можели да се махнат преди да дойдем ние, но трябвало да оправят сами колелетата на каруците си. Сигурен ли сте, че онзи е бил Перин, милорд-капитан?

— Който и да е бил, не влиза в сметките ни, нали? И той може да съобщи за нас на Сеанчан.

— Един Мраколюбец със сигурност ще го направи, милорд-капитан.

— Тук няма да има храна за хората, Биар. Няма да позволя на сеанчанците да ме хванат в дрямка, независимо дали този, който ще ги предупреди, е Перин от Две реки, или някой друг. Вдигай легиона, чедо Биар!

Високо над главите им невидим закръжи огромен крилат силует.

Когато спряха за нощувка, Ранд се захвана да се упражнява с меча си. Искаше му се да избегне мрачните мисли. Той също бе ходил с Хюрин да търсят дирята на Фейн; всички се бяха редували, по двойки и тройки, за да не привличат внимание, но досега не бяха намерили нищо. Сега чакаха Мат и Перин да се върнат с душещия — трябваше вече да са тук от часове.

Лоиал, разбира се, четеше и не можеше да се разбере дали ушите му помръдват заради книгата, или от това, че разузнавателната група закъснява, но Юно и останалите войници седяха напрегнати, точеха мечовете си или поглеждаха през дърветата, сякаш очакваха всеки момент да се появят Сеанчан. Единствено Верин не изглеждаше обезпокоена. Айез Седай седеше върху един пън до малкия огън, мърмореше си нещо и драскаше по пръстта с дълга пръчка; от време на време поклащаше глава и изтриваше надрасканото с крак, след което започваше отначало. Всички коне бяха оседлани и готови да потеглят.

— Чапла, газеща в тръстиките — каза Ингтар, който седеше облегнат на едно дърво, точеше меча си и наблюдаваше Ранд. — Хич не се занимавай с това. Оставя те съвсем открит.

За миг Ранд се закрепи на пета с извърнат над главата меч, стиснат в двете му ръце, след което ловко прехвърли тежестта си на другия крак.

— Лан казва, че е добра за развиване на равновесието. — Не беше лесно да пази равновесие. Когато се обгърнеше с празнотата, му се струваше, че може да се закрепи, без да се олюлява, и върху търкалящ се камък, но сега не смееше да повика празнотата. Твърде много му се искаше, за да може да разчита на себе си.

— Когато упражняваш нещо прекалено често, започваш да го използваш, без да мислиш. С това ще можеш да поразиш с меча си другия, ако си бърз, но не и преди той да те прониже в ребрата. Така на практика само го каниш. Ако някой ми застане така открито, не виждам как няма да го пронижа, дори да знам, че и той ще ме засегне.

— Но това е само за равновесие, Ингтар. — Ранд се олюля на единия си крак и се наложи да стъпи на другия, за да не падне. Затъкна меча си в ножницата и вдигна сивия плащ, който му служеше за маскировка. Беше прояден от молци и опърпан по краищата, но подплатен с дебела вълна, а студеният вятър откъм запад се усилваше. — Дано само да се върнат.

Сякаш гласното му пожелание подейства като сигнал, защото Юно се обади с потиснато вълнение.

— Някакви проклети конници препускат насам, милорд.

Изтракаха ножници и войниците, които до този момент не бяха оголили мечовете си, ги измъкнаха. Някои скочиха на седлата и издърпаха забитите си в земята копия.

Напрежението заглъхна едва когато видяха Хюрин и другите двама. Душещият заговори още преди да е стъпил на земята:

— Намерихме дирята, лорд Ингтар.

— Последвахме я почти до Фалме — съобщи Мат, докато слизаше от коня. Руменината по бледите му бузи изглеждаше като странна пародия на здраве; кожата му се бе изпънала по черепа. Шиенарците се струпаха около тях, възбудени не по-малко от него. — Само Фейн е, но е тръгнал точно натам. Камата трябва да е у него.

— Видяхме и Бели плащове — добави Перин. — Стотици.

— Бели плащове ли? — възкликна Ингтар и се намръщи. — Тук? Какво пък, ако те не ни безпокоят, и ние няма да ги безпокоим. Може пък, ако Сеанчан отклонят вниманието си към тях, това да ни помогне да се доберем до Рога. — Очите му се спряха на Верин, която продължаваше да седи край огъня. — Предполагам ще ми кажете, че е трябвало да ви слушам, Айез Седай. Фейн наистина е тръгнал за Фалме.

— Колелото тъче така, както пожелае — отвърна му кротко Верин. — С тавирен това, което става, е това, което е предопределено да стане. Може би самата Шарка е изисквала тези няколко дни в повече. Шарката поставя всяко нещо точно на мястото му и когато се опитаме да го променим, особено ако са намесени тавирен, посоката на втъкаване се променя така, че да ни намести в Шарката точно там, където ни е било отредено. — Последва тревожно мълчание, което тя сякаш не усети. — Сега обаче мисля, че трябва да съставим план. Шарката най-сетне ни доведе до Фалме. Рогът на Валийр е бил отнесен във Фалме.

— Когато достатъчно хора казват едно и също нещо, съм склонен да го повярвам, а местните хора твърдят, че Сеанчан, изглежда, не се интересуват кой влиза и излиза от Фалме — каза Ингтар. — Ще взема Хюрин и още няколко души с мен в града. Проследим ли дирята на Фейн до Рога… е, тогава ще видим каквото има да видим.

Верин изтри с крак колелото, което бе очертала преди малко, и надраска две къси черти, които се допираха в единия край.

— Ингтар и Хюрин. И Мат, защото той може да усети камата, ако се приближи достатъчно до нея. Искаш ли да отидеш с тях, Мат?

Мат изглеждаше раздвоен, но кимна вдървено.

— Трябва да отида, нали? Трябва да намеря тази кама.

Третата черта образува птича стъпка. Верин погледна косо към Ранд.

— И аз отивам — каза той. — Нали затова дойдох. — В очите на Айез Седай блесна странна светлина, блясък на прозрение, който го накара да се почувства притеснен. — Да помогна на Мат да намери камата — добави той рязко. — И на Ингтар да намери Рога. „И Фейн — добави той на себе си, — Трябва да намеря Фейн, ако вече не е прекалено късно.“

Верин драсна четвърта черта, превръщайки птичата стъпка в част от звезда.

— И кой още? — попита тихо тя. Пръчката бе замръзнала в ръката й в очакване.

— Аз — каза Перин само миг преди да избръмчи и гласът на Лоиал:

— Аз също.

Юно и останалите шиенарци заподвикваха, че и те искат да се включат.

— Перин се обади пръв — отсече Верин и това реши спора. Тя добави пета черта и обгради петте с кръг. Космите по врата на Ранд настръхнаха — беше се образувало същото колело, което преди малко бе изтрила. — Петима ще препуснат напред — промърмори тя на себе си.

— Аз наистина бих искал да видя Фалме — каза Лоиал. — Никога не съм виждал Аритския океан. Освен това мога да нося раклата, ако Рогът все още е в нея.

— По-добре да включите поне мен, милорд — каза Юно. — На вас с лорд Ранд ще ви трябва поне още един меч зад гърба, ако проклетите сеанчанци се опитат да ви спрат. — Останалите шиенарци зароптаха по същия повод.

— Не бъдете глупави — сряза ги Верин. — Не можете да отидете всички. Колкото и безгрижни да са Сеанчан по отношение на чужденците, те със сигурност ще забележат двадесет войници, а вие не приличате на нищо друго, независимо дали сте с оръжие, или не. Един или двама от вас ще е все същото. Петима са достатъчно малко, за да не привлекат внимание, а това, че трима от тях ще са тримата тавирен сред нас, си идва тъкмо на място. Не, Лоиал, ти също трябва да останеш. На Томанска глава няма огиери. Ти ще привлечеш точно толкова внимание, колкото всички останали, взети заедно.

— А вие? — попита Ранд.

Верин поклати глава.

— Забравяш за дамане. — Устните й се изкривиха от отвращение. — Единственото, с което бих могла да ви помогна, е ако преливам Силата, а това няма да е от никаква полза, ако привлека онези срещу вас. Дори да не са достатъчно близо, за да ме видят, всяка от тях може да усети жена — или мъж впрочем — когато прелива, освен ако не се постарае да употреби съвсем малко от Силата. — Тя не погледна Ранд и на него му се стори, че го пренебрегва преднамерено. Мат и Перин изведнъж се заинтересуваха от вида на обущата си.

— Мъж — изсумтя Ингтар. — Верин Седай, защо ни измисляте нови проблеми? Вече си имаме предостатъчно, че да допускаме и присъствието сред нас на мъже, които преливат. Но няма да е зле и вие да сте там. Ако ни потрябва вашата…

— Не. Вие петимата трябва да отидете сами. — Стъпалото й изтри част от очертания кръг и тя изгледа всеки поред, напрегната и намръщена. — Петима ще препуснат напред.

За миг изглеждаше, че Ингтар отново ще възрази, но срещнал острия й поглед, той сви рамене и се обърна към Хюрин.

— Колко път има до Фалме?

Душещият се почеса по главата.

— Ако тръгнем веднага и яздим цяла нощ, можем да стигнем утре заран по изгрев слънце.

— Значи точно това ще направим. Няма да губя повече време. Всички по конете. Юно, искам да поведеш останалите след нас, но гледай да не ви видят и не позволявай на никого…

Докато Ингтар продължаваше да дава указания, Ранд погледна към надрасканото колело. Сега то беше счупено, само с четири спици. Неизвестно защо това го накара да потръпне. Усети, че Верин го гледа с блесналите си тъмни очи, напрегнати като на птица. Трябваше му усилие, за да отмести погледа си и да започне да събира вещите си.

„Глупости — каза си той раздразнено. — Щом няма да е там, тя не може да направи нищо.“