Великият лов

Глава 21 „Деветте пръстена“

Ранд очакваше да завари странноприемницата празна, но край една маса бяха насядали половин дузина мъже, които хвърляха зарове сред халбите с ейл, а на съседната седеше самотен мъж и се хранеше. Въпреки че комарджиите не носеха оръжие или брони и бяха облечени в прости тъмносини палта и бричове, нещо в поведението им подсказа на Ранд, че са войници. Погледът му се спря на самотния мъж. Командир, ако се съдеше по обърнатите маншети на ботушите му, а и на масата до стола му бе опрян меч. Червена и жълта ивици се кръстосваха през гърдите му от рамо до рамо, а черната коса над челото му бе обръсната, макар да се спускаше назад до раменете. Косите на войниците бяха високо подстригани, сякаш бръснарят им бе нахлупил еднакви паници на главите, преди да ги подреже. И седмината се обърнаха, когато Ранд и спътниците му влязоха в помещението.

Стопанката на заведението се оказа слаба жена с дълъг нос и посивяла коса, но бръчките около устните й приличаха повече на част от дежурната й усмивка, отколкото на белег за възрастта й. Тя пристъпи припряно към тях, отривайки ръце в чистата си бяла престилка.

— Добра Ъи вечер. — Очите й бързо зашариха по бродираното със златни ширити червено сетре на Ранд и изящната бяла рокля на Селийн. — Милорд, милейди. Аз съм Маглин Мадвен, милорд. Добре дошли в „Деветте пръстена“. А, и огиер. Малцина от вашия вид минават напоследък тъдява, приятелю огиер. Вие ще да сте от стеддинг Цофу, нали?

Лоиал се поклони тромаво, приведен под тежестта на раклата.

— Не, добра ми стопанко. Отдалече ида, от Граничните земи.

— От Граничните земи? Е, добре. А вие, милорд? Ще прощавате, че ви питам, но нямате вид като да сте от Граничните земи, дано да не съм ви докачила нещо.

— Аз съм от Две реки, госпожо Мадвен, от Андор. — Той погледна Селийн — тя бе вирнала брадичка и сякаш не забелязваше нищо и никого. — Лейди Селийн е от Кайриен, от столицата, а пък аз съм от Андор.

— Както речете, милорд. — Погледът на госпожа Мадвен се плъзна по меча на Ранд и по бронзовите чапли върху ножницата и дръжката. Жената леко се намръщи, но лицето й веднага просветна. — Сигурно ще желаете вечеря за вас и вашата дама, както и за спътниците ви. И стаи. Ще поръчам да се погрижат за конете ви. Имам хубава маса като за вас, ето онази там, и свинско с жълти чушки във фурната. За лова на Рога на Валийр ще да сте тръгнали, милорд, нали?

Ранд се сепна.

— Не! Защо мислите така?

— Да прощавате, ако съм ви обидила, милорд. Вече двама минаха през селото, лъснати едни такива, да приличат на герои, беше миналия месец. Тъдява не минават често чужденци, само търговци, да изкупуват овес и ечемик. Ловът още не е тръгнал от Иллиан, та сигурно се канят да се присъединят към другите.

— Не сме тръгнали за Рога, госпожо. — Ранд се постара да не поглежда към товара в ръцете на Лоиал. Одеялото с цветните ивици прикриваше добре раклата. — Тръгнали сме към столицата.

— Както речете, милорд. Ще ме прощавате, че питам, милорд, но вашата дама добре ли е?

— Добре съм. — Гласът на Селийн прозвуча ледено и всички приказки в хана замряха.

— Вие май не сте кайриенка, госпожо Мадвен — намеси се внезапно Хюрин. Отрупан с дисагите им и вързопа на Ранд, той приличаше на подвижна товарна количка. — Простете, но говорът ви не е тукашен.

Госпожа Мадвен вдигна вежди и стрелна Ранд с поглед, след което отново се ухили.

— Значи позволявате на слугата си да говори свободно? Нали съм свикнала да… — Очите й погледнаха косо към офицера, който отново беше забил поглед в блюдото си. — О, Светлина, не, не съм от Кайриен, но заради греховете си се ожених за тукашен. Двайсет и три години живях с него и когато взе, че ми умря — Светлината да го освети дано, — тъкмо бях готова да си се върна в Люгард, но той се смя последен, проклетникът. Остави ми хана, а брат му ми даде парите, макар да очаквах обратното. Подъл хитрец си беше Барин, като всички мъже, а кайриенците са най-големите хитреци. Ще заповядате ли, милорд? Милейди?

Гостилничарката примигна изумена, когато Хюрин се разположи с тях на масата. Огиерът, изглежда, беше друга работа, но в нейните очи Хюрин определено беше слуга. Тя отново стрелна Ранд с поглед, след което забърза към кухнята и скоро при тях дотичаха момичета с подноси с храна. Кикотеха се, поглеждайки към лорда и дамата му, както и огиера, докато госпожа Мадвен не ги сгълча и не ги отпрати.

Отначало Ранд изгледа храната с недоверие. Свинското беше нарязано на малки късчета, разбъркани с дълги парчета жълти пиперки, грах, всевъзможни зеленчуци и разни други неща, които не можа да разпознае, и всичко това плуваше в някакъв гъст сос. Миризмата беше едновременно сладка и лютива. Селийн само опита от блюдото си, но Лоиал започна да нагъва лакомо.

Хюрин надигна вилицата си и се ухили.

— Кайриенците подправят храната си странно, лорд Ранд, но въпреки това кухнята им не е толкова лоша.

— Хайде, Ранд, няма да те ухапе — подкани го Лоиал.

Ранд напълни устата си колебливо и едва не ахна. Вкусът й беше досущ като миризмата, едновременно сладко и лютиво, свинското беше хрупкаво отвън и крехко отвътре, с десетки различни аромати, които преливаха един в друг и си противоречаха. Не приличаше на нищо, което бе опитвал. Беше просто великолепно. Изгреба блюдото си и когато госпожа Мадвен се върна с момичетата да почистят масата, едва не си поиска допълнително, като Лоиал. Чинията на Селийн си остана наполовина пълна, но тя кимна изискано на едно от момичетата да я прибере.

— С удоволствие, приятелю огиер. — Гостилничарката се усмихна. — За да се напълни стомах като вашия, трябва повечко. — Едно от момичетата се затича да му донесе още. Госпожа Мадвен насочи усмивката си към Ранд. — Милорд, имах един човек, който свиреше на битерна, но той взе че се ожени за едно девойче в една от по-далечните ферми и тя сега му дърпа юздите. Без да ща, забелязах нещо като калъф на флейта да стърчи от вързопа на вашия слуга. Тъй като нашия музикант го няма, ще благоволите ли да разрешите на вашия човек да ни посвири малко?

Хюрин изглеждаше объркан.

— Той не може да свири — отвърна Ранд. — Аз свиря.

Жената примигна. Изглежда лордовете нямаха навик да свирят на флейти, поне тук, в Кайриен.

— Оттеглям молбата си, милорд. Светлината ми е свидетел, не исках да ви обидя, уверявам ви. Никога не бих помолила високопоставена особа като вас да свири в хана ми.

Ранд се поколеба само за миг. Доста време беше минало, откакто боравеше с флейтата вместо с меча, а и монетите в джоба му скоро щяха да свършат. Отървеше ли се от натруфените си дрехи — предадеше ли Рога на Ингтар и камата на Мат, — флейтата отново щеше да му потрябва, за да си изкарва вечерята, докато си търси място под Светлината по-далеч от Айез Седай. „И безопасно от мен самия? Там наистина се случи нещо. Какво?“

— Защо не — отвърна той. — Хюрин, я ми подай кутията. Просто я издърпай. — Нямаше нужда да разгъва наметалото на веселчуна: в тъмните очи на госпожа Мадвен и без това проблясваха достатъчно неизречени въпроси.

Инкрустиран със злато и сребро, инструментът изглеждаше съвсем подходящ за лорд с музикални наклонности, ако изобщо някъде по света лордовете свиреха на флейти. Чаплата, жигосана на дясната му длан, не му пречеше на пръстите. Мехлемите на Селийн бяха подействали толкова ефикасно, че той рядко се сещаше за клеймото, освен ако не го погледнеше. Все пак сега то погълна мислите му и той несъзнателно засвири „Чапла полетяла“.

Хюрин заклати глава в ритъм, а Лоиал започна да отмерва такта по масата с дебелия си показалец. Селийн се загледа в Ранд, сякаш зачудена какъв е той всъщност. „Не съм лорд, милейди. Овчар съм и свиря на флейта по хановете.“ Но войниците зарязаха разговора си и се извърнаха да послушат, а офицерът затвори дървените корици на книгата, която бе започнал да чете. Немигащият поглед на Селийн само разпалваше упорството на Ранд. Той преднамерено отбягваше песни, които можеха да звучат уместно в някой дворец или имение на лорд. Изсвири „Едно ведро вода“ и „Стария лист на Две реки“, „Качил се глупчо на дървото“ и „Запалил си стопанинът лулата“.

На последната мелодия войниците започнаха да подпяват фалшиво, макар и не с думите, които Ранд знаеше.

Не за първи път Ранд установяваше, че една и съща мелодия е позната с различен текст и под различни имена в отделните страни, а понякога дори в селата на една и съща земя. Продължи да свири, докато песента не свърши. Войниците започнаха да се тупат по раменете и да се закачат един-друг за грубото пеене.

Когато Ранд свали флейтата, офицерът стана и направи рязък жест към подчинените си. Смехът на войниците секна и те издърпаха столовете си, изправиха се, отдадоха чест на началника си с поклон и ръка на гърдите — и на Ранд също, — след което напуснаха помещението, без да се обръщат.

Офицерът пристъпи към тяхната маса и също се поклони на Ранд с ръка на сърцето. Бръснатото му теме като че ли бе напудрено с бяла пудра.

— Милостта да ви закриля, милорд. Надявам се, че не са ви досадили с пеенето си. Те са прости хора, но не искаха да ви оскърбят, уверявам ви. Аз съм Алдрин Калдевин, милорд. Капитан на служба на негово величество, Светлината да го освети. — Очите му се плъзнаха по меча на Ранд. Младежът имаше чувството, че Калдевин е забелязал чаплите още при влизането им.

— Никак не са ме оскърбили. — Говорът на офицера му напомни за акцента на Моарейн, ясен, като всяка дума се произнасяше отчетливо. „Дали тя наистина ме е пуснала на свобода? Дали не ме следва? Или не ме причаква някъде?“ — Седнете при нас, капитане. Моля. — Калдевин придърпа стол от съседната маса. — Кажете ми, капитане, ако нямате нищо против, да сте срещали наскоро други чужденци? Една дама, ниска и слабичка, и един синеок воин с нея? Висок, носи меча на гърба си.

— Никакви чужденци не съм виждал — отвърна военният, присядайки вдървено на стола си. — Освен ваша милост и дамата ви, милорд. Малцина благородници изобщо минават насам. — За миг той погледна навъсено към Лоиал. На Хюрин, като на предполагаем слуга, не обърна никакво внимание.

— Просто попитах.

— В името на Светлината, милорд, не мислете, че проявявам непочтителност, но мога ли да чуя името ви? Тук толкова рядко идват странници, а мой дълг е да знам всичко за тях.

Ранд му го каза — без никаква титла в добавка, но офицерът сякаш не забеляза тази подробност — и добави това, което вече бе разяснил на гостилничарката:

— От Две реки, в Андор.

— Хубава страна, както съм чувал, лорд Ранд — нали не възразявате да ви наричам така? — а и андорците са добър народ. Не познавам кайриенец, който да е носил меч със знака на чаплата толкова млад като вас. Срещал съм андорци, сред тях беше и капитан-генералът на гвардията на Кралицата. Нещо не мога да си спомня името му, за съжаление. Може би ще ме удостоите с честта да ми го припомните?

Калдевин на цръв поглед водеше невинна беседа, но го гледаше някак изпитателно.

— Гарет Брин.

— О, разбира се. И много млад за такъв отговорен пост.

Ранд му отвърна спокойно:

— Гарет Брин има достатъчно бели коси по главата си, за да бъде ваш баща, капитане.

— Простете ми, лорд Ранд. Исках да кажа, че млад е заел поста си. — Калдевин извърна очи към Селийн и за известно време само я гледаше безмълвно. Най-сетне се отърси, сякаш беше изпаднал в транс. — Простете, че си позволих да ви гледам така, милейди, и ми простете също така за дръзките слова, но Милостта наистина ви е благословила. Бихте ли ми предложили едно име, милейди, с което да назова тази хубост?

Селийн отвори уста и в същия миг едно от момичетата извика и изтърва светилника, който бе взело от една лавица, за да го почисти. Мазнината се разля на пода и лумна. Ранд мигом скочи заедно с останалите, но докато се притекат на помощ, се появи госпожа Мадвен и бързо загаси пламъците с престилката си.

— Казвала съм ти да внимаваш, Катрин — сгълча я стопанката, размахвайки осаждената си престилка в лицето й. — С тази твоя небрежност някой ден и хана ще подпалиш, и себе си ще изгориш.

Момичето беше готово да се разплаче.

— Аз внимавах, госпожо, но нещо сякаш изведнъж ме дръпна за ръката.

Госпожа Мадвен вдигна безпомощно ръце.

— Все ще си намериш някакво оправдание, а чупиш повече чинии от всички. Хайде, хайде, нищо няма. Вземи само да почистиш и гледай да не се изгориш наистина. — Гостилничарката се обърна към Ранд и компанията му. — Надявам се, че не сме ви притеснили. Катрин не е лошо момиче. Малко е разсеяна с чиниите, когато се залиса по някой младок, но иначе я бива.

— Бих искала да ми покажете стаята. Нещо не се чувствам добре — каза Селийн.

Стопанката запърха около нея като квачка.

— Ама разбира се, милейди. Приготвила съм ви чудесна стая, за вас и за вашия лорд. Да повикам ли мама Каредвайн? Нейните билки бързо ще ви оправят.

Гласът на Селийн стана по-твърд.

— Не. И искам да получа отделна стая.

Госпожа Мадвен хвърли поглед към Ранд, но веднага след това забърза загрижено към стълбите, без да спира да се кланя на Селийн.

— Както желаете, милейди. Лидан, бързо качи багажа на милейди. — Едно от слугинчетата притича да вземе дисагите на Селийн от Хюрин и жените се качиха на втория етаж.

Калдевин ги гледа, докато не се скриха, после тръсна глава и пак се обърна към Ранд.

— Простете, че така се зазяпах към вашата дама, милорд, но чрез нея Милостта наистина ви е благословила. Моля да не се засягате.

— Не се притеснявайте — отвърна Ранд и се зачуди дали всички мъже изпитват същото, щом видят Селийн. — Докато яздех към селото, капитане, видях някаква огромна сфера. Кристална, поне така ми се стори. Какво е?

Очите на кайриенеца се присвиха.

— Част е от статуята, милорд Ранд — отвърна бавно той и хвърли поглед към Лоиал.

— Статуя ли? Видях ръка и някакво лице. Трябва да е нещо огромно.

— Така е, милорд Ранд. И е древна. — Калдевин замълча. — От Приказния век, така поне казват.

Ранд усети ледени тръпки. Приказния век, когато Единствената сила се е използвала повсеместно, ако можеше да се вярва на сказанията. „Но какво се случи там? Знам, че стана нещо.“

— Приказния век — отрони Лоиал. — Да, това ще да е. Никой оттогава не е създавал такава огромна творба. Сигурно е огромна работа да се изкопае това нещо, капитане. — Хюрин седеше мълчаливо, сякаш не само не ги слушаше, но изобщо не присъстваше.

Калдевин кимна неохотно.

— Разполагам с петстотин работници на разкопките, но въпреки това ще успеем да я разчистим цялата едва към края на лятото. Хора от Предвратието. Половината ми време минава да ги надзиравам как копаят, а другата — да ги пазя да не идват в селото. Хората от Предвратието обичат да си пийват и да предизвикват свади, нали разбирате, докато тукашните са кротки. — Тонът му издаваше, че симпатиите му са на страната на селяните.

Ранд кимна. Не проявяваше особен интерес към хората от Предвратието, каквото и да означаваше това.

— И какво ще правите с нея?

Капитанът се поколеба, но Ранд го погледна повторно и той заговори.

— Галдриан лично се разпореди да бъде откарана в столицата.

Лоиал примигна.

— Виж, това наистина ще е трудно. Не ми е ясно как толкова голямо нещо може да бъде пренесено толкова далече.

— Негово величество е заповядал — отвърна рязко Калдевин. — Ще бъде поставена край града като паметник на величието на Кайриен и Двора Риатин. Огиерите не са единствените, които знаят как се пренасят камъни. — Лоиал го изгледа смутено, а капитанът видимо се успокои. — Моля за извинение, приятелю огиер. Изразих се прибързано и непочтително. — Гласът му все още беше малко груб. — Дълго ли ще останете в Тремонсиен, милорд Ранд?

— Тръгваме си утре заранта — отвърна Ранд. — Отиваме в Кайриен.

— Между другото, тъкмо изпращам утре част от хората си в града. Нали знаете, трябва да ги въртя — доскучава им да гледат само хора с колички и лопати. Нали няма да възразите, ако пътуват с вас? — Той вложи въпросителна интонация във фразата си, но тя все пак прозвуча като че ли решението не подлежи на обсъждане. Госпожа Мадвен се появи на стълбата и капитанът стана. — Моля за извинение, милорд Ранд, но утре трябва да стана рано. Е, до утре. Милостта да ви благослови. — Той се поклони на Ранд, кимна на Лоиал и излезе.

— Настаних дамата, милорд — каза гостилничарката. — И съм приготвила хубави стаи за вас, за вашия човек и за вас, приятелю огиер. — Тя замълча и изгледа Ранд изпитателно. — Ще ме прощавате за нахалството, милорд, но ми се струва, че мога да говоря спокойно на един лорд, който позволява на слугата си да говори. Ако греша… е, моля да не се засягате. Но двайсет и три години с Барин Мадвен все се карахме, когато не се целувахме, тъй да се каже. Ще рече, че имам някакъв опит в тези работи. Вие в момента си мислите, че вашата лейди изобщо не иска да ви види повече, но според простата ми глава, ако почукате през нощта на вратата й, ще ви пусне при себе си. Само й се усмихнете и й кажете, че вие сте сгрешили, даже и да не е тъй.

Ранд са окашля. Надяваше се, че не се е изчервил. „О, Светлина, Егвийн би ме убила, ако разбере, че само съм си го помислил. А Селийн би ме убила, ако го направя. Всъщност дали?“ Сега вече бузите му наистина пламнаха.

— Аа… благодаря ви за съвета, госпожо Мадвен. Стаите… — Постара се да не погледне към увитата с одеяло ракла до стола на Лоиал; не биваше да я оставят, без някой да е буден и да я пази. — Ние тримата ще спим в една стая.

Гостилничарката изглеждаше изумена, но бързо се съвзе.

— Както желаете, милорд. Насам, моля.

Ранд я последва по стълбите. Лоиал понесе увитата ракла — стълбите заскърцаха под общата тежест на великана и на товара му, но стопанката, изглежда, си мислеше, че е само от огиерската тежест — а Хюрин помъкна дисагите и вързопа с веселчунския плащ, лютнята и флейтата.

Госпожа Мадвен поръча да донесат трето легло и започна припряно да го застила. Едно от леглата беше изпънато почти от едната стена до другата, очевидно предназначено за огромния Лоиал. Между леглата почти не оставаше място да се придвижат. След като гостилничарката излезе, Ранд се обърна към другите двама. Лоиал вече беше натикал раклата под леглото си и пробваше дюшека с ръка. Хюрин разтоварваше дисагите.

— Някой от вас да е наясно защо капитанът беше толкова подозрителен? — Той поклати глава. — Така ми говореше, че имах чувството, че се страхува да не би да откраднем онази статуя.

— Даес Дай-мар, лорд Ранд — каза Хюрин. — Великата игра. Играта на Дворове, както я наричат някои. Този Калдевин смята, че вие гласите нещо в своя полза, иначе нямаше да сте тук. А доколко то всичко, което правите, може да се окаже в негов ущърб, той трябва да е предпазлив.

Ранд отново поклати глава.

— Великата игра ли? Каква игра?

— Изобщо не става дума за игра, Ранд — обади се Лоиал от леглото си. Беше измъкнал книга от джоба си, но я остави неразтворена на гърдите си. — Не знам много неща за нея, огиерите не правят такива неща — но съм чувал. Благородниците и благородническите фамилии непрекъснато маневрират, за да си спечелят предимства. Вършат неща, които според тях ще им донесат полза или ще уязвят противника им, или и двете едновременно. Обикновено всичко това се прави много потайно, а ако не, се преструват, че вършат нещо съвсем различно от това, което в действителност са замислили. — Той почеса едното си космато ухо. — Макар да знам за какво става дума, не го разбирам. Стареят Хаман непрекъснато твърдеше, че е нужен много по-велик ум от неговия, за да се разберат делата човешки, а не познавам други толкова мъдри като старея Хаман. Вие, човеците, наистина сте странни същества.

Хюрин погледна огиера с досада, но каза:

— Той е прав за Даес Дай-мар, лорд Ранд. Кайриенците най-много я практикуват, въпреки че и южняците не им отстъпват.

— Тези войници, дето ще пътуват с нас утре — каза Ранд. — Дали и те са част от кайриенската Велика игра? Не можем да си позволим да ни замесват в такива неща. — Не беше необходимо да им споменава за Рога: всички си даваха достатъчно ясна сметка за какво става дума.

Лоиал поклати глава.

— Не знам, Ранд. Той е човек и е възможно да си мисли какво ли не.

— Хюрин?

— И аз не знам. — Хюрин беше не по-малко разтревожен от огиера. — Може просто да, е така, както каза, или пък… Тъкмо това е особеното в Играта на Дворовете. Никога не знаеш. Аз прекарах повечето време в Кайриен в Предвратието, лорд Ранд, и не знам много за кайриенските благородници, но… ами, Даес Дай-мар може да се окаже опасна навсякъде, но особено опасна е в Кайриен, както съм чувал. — Лицето му изведнъж просветна. — Лейди Селийн, лорд Ранд. Тя сигурно познава тези неща по-добре от мен и Строителя. Можете да я попитате утре заран.

Но на заранта се оказа, че Селийн е изчезнала. Когато Ранд слезе във всекидневната, госпожа Мадвен му връчи запечатан пергамент.

— Ще ме прощавате, милорд, но трябваше да ме послушате снощи. Трябваше да почукате на вратата на своята лейди.

Ранд изчака да го остави сам, след което счупи белия восъчен печат. Восъкът беше подпечатан със знак с лунен сърп и звезди.

„Налага ми се да те оставя за известно време. Тук има твърде много хора, а Калдевин никак не ми харесва. Ще те чакам в Кайриен. Не си мисли, че съм далече от теб. Винаги ще бъдеш в мислите ми и съм сигурна, че и аз също ще съм в твоите.“

Подпис липсваше, но нежният, леещ се почерк приличаше на самата Селийн.

Ранд внимателно сгъна пергамента и го прибра в джоба си. После излезе навън. Хюрин вече бе оседлал конете.

Капитан Калдевин също се оказа там, заедно с друг, по-младши командир и петдесет яхнали коне войници, запълнили улицата. Двамата военачалници бяха гологлави, но надянали стоманени ръкавици, и носеха върху сините си палта нагръдници, инкрустирани със злато. На гърбовете им бяха привързани къси тояги с малки тъмносини флагове, които се вееха над главите им. На флага на Калдевин имаше бяла звезда, докато този на по-младия командир беше с две кръстосани бели черти. Войниците бяха с обикновени брони и кръгли шлемове.

Калдевин се поклони и каза:

— Добро утро, милорд Ранд. Това е Елрикайн Таволин, който ще командва вашия ескорт, ако мога да го нарека така. — Другият офицер също се поклони; главата му беше обръсната като на Калдевин.

Не каза нищо.

— Един ескорт ще бъде добре дошъл, капитане — каза Ранд, стараейки се да го произнесе небрежно. Фейн едва ли щеше да си опита силите срещу петдесет войници, но Ранд съвсем не беше сигурен, че това е просто ескорт.

Капитанът измери с очи Лоиал, който крачеше с увитата ракла.

— Тежък товар имате, огиер.

— Не обичам да се разделям с книгите си, капитане. — Зъбите на Лоиал блеснаха в самодоволна усмивка и той побърза да нагласи раклата върху седлото си.

Калдевин се огледа намръщено.

— Вашата лейди все още я няма. А и великолепната й кобила също не се забелязва.

— Тя си замина — каза Ранд. — Трябваше да се върне бързо в Кайриен. Тръгна през нощта.

Калдевин повдигна вежди.

— През нощта? Но моите хора… Моля да ме извините, милорд. — Той придърпа настрани младшия офицер и нещо сърдито му заговори.

— Той е поставил хана под наблюдение, лорд Ранд — прошепна Хюрин. — Лейди Селийн, изглежда, по някакъв начин се е измъкнала незабелязано.

Ранд направи гримаса и яхна Дорчо. Ако все още съществуваше някаква вероятност кайриенците да не ги подозират в нещо, то, изглежда, постъпката на Селийн беше сложила край на това.

— Твърде много хора, така казва тя — промърмори той. — В Кайриен хората ще са доста повече.

— Казахте ли нещо, милорд?

Ранд вдигна глава. Беше Таволин, вече яхнал сивия си кон. Хюрин също бе на седлото си, а Лоиал стоеше готов за тръгване до главата на големия си кон. Войниците се бяха подредили в колона. Калдевин не се виждаше никъде.

— Нищо не става така, както очакваме — промълви Ранд.

Таволин му се усмихна сдържано.

— Да тръгваме ли, милорд?

И странната процесия потегли по пътя към Кайриен.