Великият лов

Глава 11 Проблясъци на Шарката

За пръв път Ингтар обяви отдих още докато слънцето блестеше златно високо над хоризонта. Дори привикналите на какви ли не ужаси шиенарци бяха впечатлени от онова, което бяха видели в селото. Досега Ингтар не беше спирал толкова рано. Мястото, което избра, беше пригодно за отбрана. Представляваше дълбока падина на върха на един хълм, почти кръгла и достатъчно голяма, за да се поберат в нея всички мъже и конете им. Склоновете на хълма бяха обрасли с гъста букова гора и къпинак.

— Казвам само, мътните да ме вземат дано — обясняваше Юно на Раган, докато слизаха от конете си — че я видях проклетницата, да я изгори дано. Точно преди да намерим оня скапан пръч, Получовека. Същата проклета жена, дето я видяхме в онова проклето село при скапания сал. Там беше, и после изведнъж — няма я, да я тръшне дано. Казвай каквото щеш, проклетнико, но внимавай много как го казваш, да те тръшне, или сам ще ти одера скапаната проклета кожа и ще запаля после пръчовата ти козина, скапано яре такова.

Ранд се спря, с единия крак на земята, а другия още на стремето. „Същата жена? Но при сала нямаше никаква жена, само някакви си пердета, развени от вятъра. А и да е имало, как е могла да ни изпревари?“ Селото…

Опита се да прогони тази мисъл. Дори повече от прикования на вратата Чезнещ му се искаше да забрави онази стая, мухите в нея и хората, които хем бяха там, хем ги нямаше. Получовекът беше истински — всички го бяха видели — но стаята… „Сигурно вече започвам да полудявам.“ Съжали, че Моарейн я няма — искаше да поговори с нея. „Съжаляваш за Айез Седай? Ти си кръгъл глупак. Хубаво си се измъкнал от това, стой си настрана. Но дали съм се измъкнал?“ Какво се беше случило там?

— Товарните коне и продоволствието в средата — разпореди се Ингтар, докато копиеносците слизаха и се залавяха с устройването на лагера. — Изтрийте конете и после отново ги оседлайте, може да се наложи да тръгнем бързо. Всеки да спи до коня си. Тази нощ няма да се палят никакви огньове. Часовите да се сменят на всеки два часа. Юно, искам да изпратиш съгледвачи, докъдето могат да стигнат, и да се върнат тук преди да се е стъмнило. Искам да разбера какво има нататък.

„Той го усеща“ — помисли си Ранд. — "Не са просто някакви Мраколюбци с неколцина тролоци и може би един Чезнещ." Ха! Само преди няколко дни това „просто“ никак нямаше да е просто. Тогава дори в Граничните земи, дори при близостта на Погибелта на по-малко от един ден езда Мраколюбци, тролоци и мърдраал бяха предостатъчни, за да се чувства кошмарно. Преди да види мърдраала, закован на вратата. „Какво, в името на Светлината, го е направило? Какво, не в името на Светлината?“ И преди да влезе в онази стая, в която някакво семейство се канеше да вечеря и смехът им изведнъж беше секнал. „Сигурно съм си го въобразил. Не може да е друго.“ Дори в собствената му глава не му прозвуча особено убедително. Не беше си въобразил вятъра на покрива на кулата, нито Амирлин, когато му каза…

— Ранд? — Той подскочи, когато Ингтар му проговори през рамо: — Цяла нощ ли смяташ да стоиш така, с един крак на стремето и един на земята?

Ранд най-сетне слезе от коня.

— Ингтар, какво се беше случило в онова село?

— Тролоците са ги отмъкнали. Както и хората от сала. Това е станало. Чезнещия… — Ингтар сви рамене и погледна дебелия, увит със зебло вързоп в ръцете си, сякаш в него бяха скрити някакви тайни, които предпочиташе да не знае. — Тролоците са ги взели за храна. Правят го из селата и фермите близо до Погибелта понякога, когато успеят да нахлуят нощем отвъд граничните кули. Понякога успяваме да върнем хората, друг път — не. Понякога ги връщаме в такова състояние, че почти съжаляваме, че сме го направили. Тролоците не винаги убиват, преди да започнат да режат жертвите си за казана. А Получовеците обичат да се… забавляват. Това е по-лошо и от онова, което правят тролоците. — Гласът му не трепваше, сякаш говореше за най-обикновени неща, и може би за един шиенарски войн наистина беше така.

Ранд вдиша дълбоко, за да успокои стомаха си.

— Чезнещия в онова село никак не се е забавлявал, Ингтар. Какво би могло да прикове един жив мърдраал?

Ингтар се поколеба, поклати глава, след това пъхна големия вързоп в ръцете на Ранд.

— Дръж. Моарейн Седай каза да ти предам това в първия лагер след река Еринин. Не знам какво има вътре, но тя каза, че ще ти потрябва. Каза да ти предам да го пазиш добре. Собственият ти живот може да зависи от това.

Ранд го пое неохотно; когато докосна зеблото, кожата му настръхна. Вътре имаше нещо меко. Плат сигурно. Ръцете му се разтрепераха. „Той също не иска да мисли за мърдраала. Какво ли стана в онази стая?“ Изведнъж си даде сметка, че в този момент предпочита да си мисли за Чезнещия и дори за онази стая, отколкото за онова, което би могла да му е изпратила Моарейн.

— Освен това ми се каза да ти предам, че ако нещо се случи с мен, копията ще тръгнат след теб.

— След мен! — Ранд зяпна, забравил за вързопа и всичко останало. Ингтар срещна невярващия му поглед и кимна спокойно. — Но това е лудост! Никога не съм водил друго освен стадо овце, Ингтар. Все едно, те няма да ме последват. Освен това Моарейн не може да ти нареди кой да ти е заместник. Заместникът ти е Юно.

— Двамата с Юно бяхме извикани при лорд Агелмар на заранта преди да тръгнем. Моарейн Седай беше там, но това ми го каза лорд Агелмар. Ти си моят заместник, Ранд.

— Но откъде накъде, Ингтар? Защо? — Ръката на Моарейн ясно се виждаше във всичко това, както и тази на Амирлин, но той все пак трябваше да попита.

Шиенарецът, изглежда, също не го разбираше, но той беше воин, свикнал на странни команди в безкрайната война срещу Погибелта.

— Чух слухове в женските отделения, че ти всъщност си… — Той безпомощно разпери облечените си в метал ръце. — Няма значение. Знам, че го отричаш. Точно както отричаш собствения си лик. Моарейн Седай твърди, че си овчар, но никога не бях виждал овчар с меч със знака на чаплата. Няма значение. Не твърдя, че сам си го избрал, но си мисля, че това, което ти е нужно, го имаш вътре в себе си. Ще изпълниш дълга си, ако се стигне дотам.

Ранд искаше да му отвърне, че не това е задължението му, но вместо това попита:

— Значи и Юно знае. Кой друг, Ингтар?

— Всички копиеносци. Когато шиенарците са в боен поход, всеки мъж във войската знае кой е следващият, ако предводителят загине. Непрекъсната верига, чак до последния човек, дори той да е последният носач. По този начин, както разбираш, дори наистина да е последният човек, той не е само хаймана, който бяга от полесражението и гледа да отърве кожата. Той също е включен в командването и дългът го зове да направи това, което трябва. Ако аз бъда предаден за последната прегръдка на майката, дългът пада върху теб. Ти ще намериш Рога и ще го отнесеш там, където трябва. Ще го намериш. — Ингтар натърти последните думи.

Вързопът в ръцете на Ранд натежа като камък. „О, Светлина, тя може да е на сто левги от мен и пак се пресяга и дърпа каишката. Насам, Ранд. Сега натам. Ти си Прероденият Дракон, Ранд.“

— Не искам този дълг, Ингтар. Няма да го поема. О, Светлина, та аз съм обикновен овчар! Защо никой на този свят не иска да ми повярва?

— Ти ще изпълниш дълга си, Ранд. Когато мъжът на върха на веригата се провали, всичко зад него се разпада. Твърде много неща се разпадат. Вече твърде много. Мир да окриля меча ти, Ранд ал-Тор.

— Ингтар, аз… — Но Ингтар вече се бе отдалечил и викаше на Юно, за да разбере дали е пратил съгледвачите.

Ранд се втренчи във вързопа в ръцете си и облиза устни. Плашеше го това, че се досещаше какво се крие вътре. Искаше му се да погледне и същевременно му се искаше да го хвърли направо в огъня, без изобщо да го развързва. И щеше да го направи, стига да беше сигурен, че ще изгори без някой да види какво има вътре — ако това, което се криеше вътре, изобщо можеше да изгори. Но не можеше да го погледне тук — щяха да го зърнат твърде много очи.

Шиенарците разтоварваха конете и някои вече бяха получили студената си вечеря от парче сушено месо и питка хляб. Мат и Перин триеха конете си, а Лоиал беше седнал на един камък и четеше книга, пъхнал между зъбите си дългостволата лула. Около главата му се виеше цял облак дим. Стиснал вързопа, сякаш се боеше да не го изтърве, Ранд се провря сред дърветата.

Коленичи на една малка полянка, обкръжена от гъст храсталак, и сложи вързопа на земята. Известно време само го гледаше. „Не би трябвало да го е направила. Не би могла.“ Но един тъничък глас отвърна: „О, да, би могла и още как. Би могла, и го е направила.“ Най-сетне се залови да развързва вървите. Спретнатите възли издаваха грижливата ръка на Моарейн. Сама го беше направила, без помощта на някоя слугиня. Не би позволила да го види друг.

След като развърза и последната връв, той раздипли онова, което бе сгънато вътре, с изтръпнали ръце и го зяпна. Устата му сякаш се напълни със суха пръст. Беше съвсем плътно, нито изтъкано, нито извезано, нито щамповано. Знаме. Бяло като сняг и достатъчно голямо, за да се види отвсякъде по време на сражение. А през него маршируваше виеща се фигура, като змия със златни и сребърни люспи, но змия с четири люспести крака, всеки от които увенчан с по пет златни нокътя, змия с очи ярки като слънцето и златна лъвска грива. Вече го беше виждал веднъж и Моарейн му беше казала какво е. Знамето на Луз Терин Теламон, Луз Терин Родоубиеца, по време на Войната на Сянката. Знамето на Дракона.

— Виж, виж това! Виж какво е взел пък сега! — Мат изскочи изневиделица на поляната, Перин след него, по-бавно. — Първо тези натруфени дрехи — изрева Мат, — а сега и знаме! Ама това неговото няма край! Той ще… — Мат се приближи, за да види знамето по-добре, и долната му челюст увисна. — Да ме изгори дано! — Той също беше там, когато Моарейн им беше казала какво представлява това знаме. Както и Перин.

Ранд кипна от гняв, към Моарейн и към Амирлинския трон, които го теглеха и дърпаха накъдето си поискат. Стисна знамето с две ръце и го размаха под носа на Мат. Думите му изригнаха несдържано.

— Точно така! Знамето на Дракона! — Мат отстъпи крачка назад. — Моарейн иска да ме превърне в кукла на конци за Тар Валон, в Лъжедракон в ръцете на Айез Седай. Каквото и да направя, тя го тика обратно в гърлото ми. Но аз… аз няма да се оставя… да ме използват!

Мат отстъпи още една крачка и опря гръб в ствола на едно дърво.

— Лъжедракон ли? — Той преглътна. — Но това… това е лудост!

Перин не беше отстъпил. Бе опрял едрите си длани на коленете и гледаше Ранд с ярките си златисти очи. Във вечерния здрач те сякаш блестяха.

— Щом Айез Седай те искат за Лъжедракон… — Той замълча и се навъси, търсейки подходящите думи. Най-сетне го произнесе тихо: — Ранд, ти да не би да… преливаш?

Мат простена глухо.

Ранд пусна знамето на земята. Поколеба се за миг, преди да кимне уморено.

— Не съм го искал. Не го искам. Но… Но сега не мисля, че знам как да го спра. — Стаята с мухите се върна внезапно в съзнанието му. — Не мисля, че ще ме оставят да спра.

— Да ме изгори дано! — изпъшка Мат. — Кръв и проклета пепел! Знаеш ли, те просто ще ни убият. Всички ни. Перин и мен, както и теб. Ако Ингтар и останалите го разберат, просто ще ни прережат гърлата като Мраколюбци. О, Светлина, като нищо ще си помислят, че сме участвали в открадването на Рога и в убийството на онези хора във Фал Дара.

— Млъкни, Мат — каза спокойно Перин.

— Ти ли ще ми кажеш да млъкна? Ако Ингтар не ни убие, Ранд ще се побърка и ще го направи вместо него. Да ме изгори дано! Да ме изгори дано! — Мат се плъзна по дървото и приседна отчаян на земята. — Но защо не са те опитомили? Щом Айез Седай знаят, защо не са те опитомили? Никога не бях чувал, че могат да пуснат някой мъж, който владее Единствената сила, да си отиде просто ей така.

— Не всички го знаят — въздъхна Ранд. — Амирлин…

— Амирлинския трон? Тя знае? О, Светлина, нищо чудно, че ме гледаше толкова странно.

— …а Моарейн каза, че съм бил Прероденият Дракон. А после ми казаха, че мога да замина накъдето си поискам. Не разбираш ли, Мат? Те искат да ме използват.

— Това не променя факта, че можеш да преливаш — промърмори Мат. — На твое място досега щях да съм на половината път до Аритския океан. И нямаше да се спра, докато не намеря някое място, където не се мярка никаква Айез Седай и където едва ли някога ще се появи такава. И никакви други хора. Искам да кажа…

— Млъкни, Мат — каза Перин. — Но защо наистина си тук, Ранд? Колкото повече стоиш сред хора, толкова по-голяма е вероятността някой да разбере и да повика Айез Седай. Айез Седай, която няма да ти кажат да си вървиш спокойно по пътя. — Той замълча и се почеса по главата. — А и Мат е прав за Ингтар. Не се съмнявам, че ще те набеди за Мраколюбец и ще те убие. Ще убие сигурно и трима ни. Изглежда, те харесва, но въпреки това ще го направи. Лъжедракон! Другите също биха те убили. За Масема изобщо не се съмнявам, на него не са му нужни кой знае какви поводи за теб. Защо не си се махнал?

Ранд сви рамене.

— Аз си тръгвах, но първо дойде Амирлин, после откраднаха Рога и камата, и Моарейн каза, че Мат може да загине, и… О, Светлина! Помислих си, че мога да остана с вас поне докато намерим камата; мислех, че ще мога да помогна за това. Може би съм бъркал.

— Дошъл си заради камата? — промълви Мат. Отри нос и направи гримаса. — Не бях помислял за това. Не си и помислих, че си искал да… Ох! Добре ли си бе, човек? Искам да кажа, не си почнал вече да откачаш, нали?

Ранд взе едно камъче от земята и го хвърли по него.

— Стига де! — Мат се хвана за рамото. — Само питах. Искам да кажа, всички тези натруфени дрехи и приказките, че си бил лорд. Нали разбираш, всичко това не е много нормално.

— Исках да се отърва от вас, тъпак такъв! Беше ме страх, че може да полудея и да ви навредя. — Очите му се сведоха към знамето и гласът му се сниши. — Рано или късно ще стане, ако не го спра. О, Светлина, само да знаех как да го спра!

— Тъкмо от това ме е страх — каза Мат и се изправи. — Без обиди, Ранд, но мисля да спя колкото се може по-далече от теб, ако нямаш нищо против. Тоест, ако останеш с нас де. Разправяха ми веднъж за един, който можел да прелива. Един търговски охранник ми го разказа. Преди Червената Аджа да го хванат, събудил се той една заран и сринал цялото село. Всички къщи, с хората в тях, всичко с изключение на леглото, на което спял. Все едно че планина се сринала върху тях.

— В такъв случай, Мат, би трябвало да спиш буза до буза с него. — каза Перин.

— Виж какво, може да съм глупак, но смятам да остана жив глупак. — Мат се поколеба и погледна Ранд накриво. — Виж, разбирам, че си дошъл да ми помогнеш, и съм ти благодарен. Наистина. Но ти просто не си вече същият. Разбираш това, нали? — Изчака за отговор, но такъв не последва и Мат стана и тръгна към лагера.

— А ти? — попита Ранд.

Перин поклати глава. Гъстите му къдрици се разлюляха.

— Не знам какво да ти кажа, Ранд. Ти си същият, но от друга страна — не си. Мъж, който прелива. Майка ми ме плашеше с това нещо, когато бях малък. Просто не знам. — Той протегна ръка и докосна края на знамето. — Мисля, че на твое място щях да изгоря това нещо или да го заровя. А след това бих побягнал толкова надалече и толкова бързо, че никоя Айез Седай да не може да ме намери. Мат беше прав за това. — Той се изправи и присви очи към залязващото слънце. — Време е да се връщам в лагера. Помисли над това, което ти казах, Ранд. Аз лично бих избягал. Но може пък ти да не можеш да избягаш. И за това също помисли. — Жълтите му очи бяха разсеяни, изглеждаше уморен. — Понякога човек не може да избяга. — И Перин се скри сред дърветата.

Ранд коленичи и се втренчи в проснатото на тревата знаме.

— Да, мога да избягам — промълви той. — Само че тя може да ми го е дала тъкмо за да ме накара да побягна. Може би е подготвила нещо за мен, ако побягна. Няма да направя това, което й се иска. Няма. Ще го заровя ето тук. Но тя е казала, че животът ми може да зависи от него, а Айез Седай никога не лъжат така, че да го разбереш… — Изведнъж раменете му се разтърсиха от беззвучен смях. — Ето че вече започнах да си говоря сам. Може би наистина започвам да полудявам.

Когато се върна в лагера, знамето отново бе увито в зеблото — вярно, завързано не толкова прилежно, колкото го беше направила Моарейн.

Вече притъмняваше и сянката от ръба на падината ги беше покрила. Воините бяха легнали до конете си и стискаха копията си. Ранд погледна с тъга Мат и Перин, после хвана поводите на Дорчо, който стоеше неподвижно там, където го беше оставил, и го поведе към другия край на падината, където седяха Хюрин и Лоиал. Огиерът вече не четеше, а разглеждаше полузаровения камък, върху който беше седял: дългата чибучка на лулата му проследяваше нещо по него.

Хюрин се изправи и кимна на Ранд — всъщност почти се поклони.

— Надявам се, че няма да имате нищо против да си постеля тук, лорд… ааа… Ранд. Досега слушах Строителя.

— А, здрасти, Ранд — каза Лоиал. — Знаеш ли, струва ми се, че този камък е бил обработван. Разбираш ли, похабен е от времето, но ми прилича на нещо като колона. А има и някакви знаци. Не мога да ги различа добре, но ми изглеждат някак познати.

— Може би ще го разгледаш по-добре утре заран — отвърна Ранд и свали багажа си от гърба на Дорчо. — Ще се радвам на компанията ти, Хюрин. — „Бих се радвал на компанията на всеки, който не се бои от мен. Но колко ли още ще е възможно?“

Напъха всичко от едната страна на дисагите — резервните ризи, бричовете и вълнените чорапи, принадлежностите за шиене, кутията с прахан, тенекиената чиния и паницата, зелената дървена кутия с нож, вилица и лъжица, пакета сушено месо и питката — неприкосновения запас, и всички други неща — а после натъпка в изпразнения джоб вързопа със знамето. Джобът се изду и каишките едва стигнаха до закопчалките, но пък и другият беше също толкова издут.

Лоиал и Хюрин като че ли доловиха настроението му и мълчаха, докато сваляше седлото на Дорчо. Ранд изтри грижливо коня с трева и после отново го оседла. Отказа храната, която му предложиха — стомахът му едва ли щеше да поеме нещо, пък било то и най-вкусното на света. И тримата си приготвиха постелите край камъка: проста работа — одеялото, сгънато за възглавница, и наметалото за завивка.

Лагерът притихна, но Ранд лежа буден чак докато се стъмни съвсем. Знамето. „Какво ли се опитва да ме накара да направя тя?“ Селото. „Какво е могло да убие така един Чезнещ?“ И най-лошото — онази селска къща. „Дали наистина се случи това? Дали вече не полудявам? Да бягам ли, или да остана? Трябва да остана. Трябва да помогна на Мат да намери камата.“

Умората най-сетне го надви и той заспа, а заедно със съня невикана дойде празнотата, обкръжи го, примигваща с тревожната си светлина, не допускаща сънищата да го обсебят.

Падан Фейн се взираше на север в тъмната нощ неестествено усмихнат — усмивката не докосваше очите му. Все още мислеше за себе си като за Падан Фейн — Падан Фейн беше сърцевината му, — но доста се беше променил и го знаеше. Много неща знаеше вече той, много повече, отколкото старите му господари можеха да предположат. Беше станал Мраколюбец много години преди Баал-замон да го призове и да го прати по следите на тримата младежи от Емондово поле, след като изцеди онова, което знаеше за тях, след като прецеди него самия и отново върна в него сърцевината му, така че да може да ги усеща, да ги надушва къде са, да ги преследва, накъдето и да тръгнеха. Особено единия от тях. Частица от него все още се сгърчваше при мисълта какво беше сторил Баал-замон с него, но тази част беше малка, скрита някак си, потисната. Беше се променил. Преследването на тримата го бе довело до Шадар Логот. Не искаше да влезе. Но трябваше да се подчини. Тогава. А в Шадар Логот…

Фейн пое дълбоко дъх и опипа камата с рубина, затъкната в колана му. Тя също беше от Шадар Логот. Това беше единственото оръжие, което носеше, единственото, което му трябваше. Усещаше го като част от самия себе си. Сега се чувстваше съвсем цялостен. Само това имаше значение.

Той хвърли поглед към огъня. Дванадесетима Мраколюбци вляво, — доскоро хубавите им дрехи вече бяха изподрани и зацапани — се бяха сгушили в мрака от единия край и гледаха не огъня, а него. От другата страна се бяха струпали тролоците му, двадесет на брой, с прекалено човешки очи върху зверските си лица, и следяха всяко негово движение, както мишки наблюдават котка.

Имаше борба отначало, когато всяка заран се събуждаше със страх, че ще се намери не съвсем цял, когато мърдраалът отново ги беше оглавил, ревеше и настояваше да поемат на север, към погибелта, към Шайол Гул. Но малко по малко той укрепваше, докато… Спомни си дръжката на чука в ръката си и как забиваше клиновете в тялото му, И се усмихна — видението погали очите му, обля го радостта от сладкия спомен.

В мрака долетя плач и усмивката му се стопи. „Не трябваше да позволявам на тролоците да повеждат толкова много.“ Цяло село, което само ги бавеше. Ако няколкото къщи при сала не бяха изоставени, може би… Но тролоците си бяха лакоми и докато се беше оправял с мърдраала, той не им беше обърнал достатъчно внимание.

Хвърли поглед към тролоците. Всеки беше близо два пъти по-голям от него и достатъчно силен, за да го смаже само с едната си ръка, но въпреки това те се отдръпнаха и се присвиха.

— Избийте ги. Всички. Можете да ядете, но всички останки струпайте на куп — за да ги намерят нашите приятели. А главите поставете най-отгоре. И ги подредете хубаво. — Той се разсмя, после се смръщи и викна: — Живо!

Тролоците се размърдаха, измъкнаха кривите си саби и надигнаха увенчаните си с шипове брадви. След няколко мига откъм вързаните селяни се разнесоха писъци и ревове, призиви за милост и детски плач. Последваха звуци от яростни удари, чуваше се пращене като от сцепвани дини.

Фейн обърна гръб на тази какофония и изгледа Мраколюбците. Те също бяха негови, телом и духом. Доколкото им беше останала душа. Всеки от тях се беше окалял до гуша като него самия доскоро, преди да намери своя изход. Никой не можеше да тръгне наникъде, освен да го следва. Изплашените им очи го гледаха умолително.

— Смятате, че могат да огладнеят, преди да намерим друго село или ферма? Може. Смятате, че ще им позволя да изядат някого от вас? Е, може би един-двама. Повече коне за жалост нямаме.

— Онези бяха прости хора — обади се несигурно една жена. Мръсотия бе полепнала по лицето и добре скроената рокля, отличаваща я като търговка, при това заможна. Скъпият сив плат бе покрит с петна, а копринената й блуза беше раздрана. — Те бяха селяни. А ние сме служили… аз съм служила…

Фейн я прекъсна. Небрежният му тон правеше думите му още по-жестоки.

— Какво сте вие за мен? По-долни и от селяни. Добитък за храна на тролоците, може би? Ако искате да живеете, добитъци, трябва да ми служите.

Гласът на жената секна. Тя изхлипа и изведнъж всички забърбориха едновременно, обяснявайки му колко полезни били, какво влияние и положение имали, преди да бъдат призовани да изпълнят клетвата си във Фал Дара. Бълваха имена на важни, влиятелни личности, които познавали в Граничните земи, в Кайриен и другаде. Бъбреха за всичко, което знаели само те за тази или онази земя. За политическото положение, за съюзи, за интриги, за всички неща, които можели да му кажат, ако им позволи да му служат. Шумът им се сля със звуците на тролокското клане в някаква извратена хармония.

Фейн изобщо не им обърна внимание — не се боеше да им обърне гръб, не и след като бяха видели с очите си как се беше справил с Чезнещия — и отново се съсредоточи върху плячката си. Коленичил, той прокара пръсти по украсената златна ракла, напипвайки силата, която се таеше вътре в нея. Трябваше да я даде на някой тролок да я носи — не можеше да се довери достатъчно на някое човешко същество да я натовари на коня си или да я постави в товарен самар; нечии мечти за власт можеха да се окажат достатъчно силни, за да преодолеят дори и страха от него, докато тролоците не можеха да мечтаят за нищо друго освен за убийство — а и все още не бе отгатнал как да я отвори. Но щеше да си дойде. Всичко щеше да си дойде с времето. Всичко.

Той извади камата от ножницата и я постави върху раклата, след което се изтегна до тях край огъня. Камата беше по-добър пазач от всеки тролок или човек. Всички бяха видели какво се случи, когато я използва. Никой нямаше да посмее да се приближи на един разтег от голата кама, освен по негова команда, и то неохотно.

Излегнат на одеялата си, той отново се загледа на север. Сега не можеше да усети ал-Тор: разстоянието между двамата беше твърде голямо. Или може би ал-Тор отново бе направил номера си с изчезването. Понякога, в цитаделата, момчето изведнъж изчезваше от сетивата на Фейн. Сега той не го чувстваше, но ал-Тор винаги се връщаше, почти толкова внезапно, колкото изчезваше. И този път щеше да се върне.

— Този път ти ще дойдеш при мен, Ранд ал-Тор. Преди аз те следвах като куче на връв, но сега ти ще ме последваш. — Смехът му прозвуча като грак и дори и той самият си даде сметка, че е налудничав, но не го интересуваше. Лудостта също беше част от него. — Ела при мен, ал-Тор. Танцът дори все още не е започнал. Ще танцуваме на Томанска глава и там ще съм свободен за теб. Най-сетне ще видя смъртта ти.