Великият лов

Глава 38 Упражнението

Седнала на леглото си в бялата си рокля, Егвийн накара трите малки топчици от светлина да заплетат сложни фигури над ръцете й. Не беше редно да прави такива неща без присъствието на поне една Посветена, която да я наблюдава, но Нинив, която крачеше нервно пред камината, в края на краищата носеше пръстена със змията, захапала опашката си, и бялата й рокля беше обшита по кантовете с цветни ивици, макар и все още да нямаше правото да обучава. През последните три месеца Егвийн беше установила, че не може повече да устои. Вече знаеше колко лесно е да докосва сайдар. Винаги можеше да го усети като миризма на благоухание или допир на копринена тъкан — и я привличаше, привличаше… А докоснеше ли го, не можеше да спре да прелива, нито дори да се опита да спре. Проваляше се толкова често, колкото успяваше, но това само още повече я пришпорваше да продължи.

Често се плашеше. Плашеше се от това колко много й се иска да прелива и колко сив и монотонен й се струваше животът, когато не го правеше, в сравнение с миговете, в които преливаше. Искаше й се да го изпие докрай, въпреки предупрежденията, че това може да я изпепели, и тази жажда най-много я плашеше. Понякога съжаляваше, че е дошла в Тар Валон. Но дори страхът не можеше да я накара да се спре, не повече от боязънта, че могат да я хванат Айез Седай или някоя друга от Посветените освен Нинив.

Тук обаче, в нейната стая, беше достатъчно безопасно. Мин също беше тук, седнала на едно от трикраките столчета, и я гледаше, но тя познаваше Мин достатъчно, за да е сигурна, че тя никога няма да я наклевети. Смяташе, че има голям късмет, че се е сдобила с две добри приятелки в Тар Валон.

Стаята беше мъничка, без прозорци, като всички стаи на новачките. Три къси крачки стигаха на Нинив, за да измине разстоянието от едната боядисана в бяло стена до другата. Стаята на Нинив беше много по-широка, но тъй като тя не бе успяла да се сприятели с никоя от Посветените, посещаваше стаята на Егвийн, когато имаше нужда да поговори с някого, и дори и като сега, когато не говореше изобщо. Огънят в малкото огнище отблъскваше първия хлад на настъпващата есен, но едва ли щеше да е достатъчен, когато настъпеше зимата. Малка маса за четене допълваше оскъдната мебелировка. Новачките обикновено бяха твърде заети, за да прекарват времето си по стаите, но днес беше почивен ден, едва третият, откакто двете с Нинив бяха пристигнали в Бялата кула.

— Днес Елз гледаше Галад като омагьосана, — подхвърли Мин.

За миг топчиците над ръцете на Егвийн се поколебаха.

— Може да гледа когото си иска — отвърна небрежно Егвийн. — Защо го казваш?

— Просто така. Той обаче е много хубав, стига да не обръщаш внимание на грубостта му. Много е красив, особено когато си е съблякъл ризата.

Топките се завъртяха яростно.

— Нямам никакво желание да се заглеждам по Галад, с риза или без риза.

— Не исках да те дразня — каза Мин замислено. — Извинявай. Но и на теб ти харесва да го гледаш — и не ми прави тези гримаси, моля ти се — всяка жена в Бялата кула, която не е Червена, го гледа и му се любува. Айез Седай се тълпят из дворовете за упражнения, когато той тренира с меча си, особено Зелените. Проверявали Стражниците си, казват, макар той да не тренира с чак толкова много Стражници. Дори готвачките и прислужничките идват да го гледат.

Топките замръзнаха във въздуха и за миг Егвийн се загледа в тях. Те изчезнаха и тя изведнъж се изкикоти.

— Ама наистина е хубавец, нали? Върви, все едно че танцува. — Бузите й поруменяха. — Знам, че не бива да се заглеждам по него, но не мога да се сдържа.

— И аз — призна си Мин. — Но виждам и що за човек е.

— Но щом е толкова хубав…

— Егвийн, Галад е толкова хубав, че може да те накара косата да си изскубеш заради него. Но може да нарани човек само защото смята, че е предназначен да служи на по-висше добро. Дори няма да забележи, че наранява някого, а и да забележи, ще очаква да го разберат и ще смята, че всичко е наред.

— Да де, ти знаеш — отвърна Егвийн. Вече беше виждала способността на Мин да се вглежда в хората и да разчита разни неща, свързани с тях. Мин не винаги казваше всичко, което е видяла, а и не винаги виждаше нещо, но случаите бяха достатъчно много, за да й се вярва. Егвийн погледна Нинив, която продължаваше да крачи из стаята и да си мърмори под носа, а след това отново посегна към сайдар и продължи с жонглирането.

Мин сви рамене.

— Трябваше да ти го кажа. Той дори не забеляза как го гледаше Елз. Попита я знае ли дали ще излезеш на разходка в Южната градина след вечеря, тъй като днес е петък. Направо я съжалих.

— Бедната Елз — промърмори Егвийн и топчиците над ръцете й станаха малко по-ярки. Мин се засмя.

Вратата рязко се отвори; влезе Елейн, златокосата щерка-наследница на Андор.

— Току-що чух, че крал Галдриан е мъртъв — каза тя. — Това означава война за наследството на трона.

— Гражданска война — изсумтя Мин. — Война за наследството. Колко много глупави имена за едно и също нещо! Имаш ли нещо против да не говорим за това? Непрекъснато го слушаме. Война в Кайриен. Война на Томанска глава. Може и да са хванали вече Лъжедракона в Салдеа, но войната в Тийр продължава. Повечето от всичко това, така или иначе, са слухове. Вчера чух една от готвачките в кухнята да разправя, че Артур Ястребовото крило бил тръгнал на поход към Танчико. Представяте ли си? Артур Ястребовото крило!

— Нали не искаше да говорим за това — каза Егвийн.

— Аз видях Логаин — намеси се Елейн. — Седеше на една пейка и плачеше. Щом ме видя, побягна. Чак ми дожаля за него.

— По-добре той да плаче, отколкото ние, Елейн — каза Мин.

— Знам какво е той — отвърна кротко Елейн. — Или по-скоро какво беше. Но вече не е и не мога да не изпитвам съжаление към него.

Егвийн се облегна на стената. „Ранд“. Логаин винаги я караше да се сеща за Ранд. Не беше го сънувала от месеци, нямаше ги онези сънища, които я бяха споходили на борда на „Речната кралица“. Аная продължаваше да я кара да записва всичко, което е сънувала, и Айез Седай проверяваха записките й за някакви знаци или за връзка с вероятни събития, но никога не намираха в тях нещо особено, свързано с Ранд, освен че, както й обясняваше Аная, той просто й липсвал. Странно, но вече почти й се струваше, че него вече го няма, че като че ли е престанал да съществува, и то само няколко седмици след като пристигнаха в Бялата кула. „И ето че си седя тук и си мисля колко хубав е Галад — помисли си тя горчиво. — Ранд би трябвало да е добре. Ако е хванат и опитомен, щях да чуя нещо.“

Побиха я ледени тръпки, както ставаше винаги, щом си помислеше, че Ранд може да бъде опитомен, като си представеше как Ранд плаче и иска да умре както Логаин.

— Ако се помайваш по Галад, Егвийн, няма вече да съм ти приятелка — каза Елейн. — Ще кажа на Нинив да ти даде една от нейните гадни отвари, за които непрекъснато разправя. — Тя погледна навъсено Нинив, която сякаш не бе забелязала влизането й. — Ама какво става с нея? Само не ми казвай, че и тя е започнала да се зазяпва по Галад!

— На твое място не бих я закачала — обади се Мин. — Онази кльощава Посветена, Ирелла, й каза, че била тромава като крава и че имала едва половината Дарби, а Нинив щеше да й откъсне ухото. — Елейн трепна. — Да бе — потвърди Мин. — Заведоха я в кабинета на Шериам и не може да го преживее.

Мин явно не беше снишила достатъчно гласа си, защото Нинив изръмжа. Изведнъж вратата се отметна и в стаята нахлу студен вятър. Не развя одеялата на леглото на Егвийн, но столчето на Мин се преобърна и падна до стената. Вятърът изведнъж утихна, а Нинив ги изгледа с поразяващ поглед.

Егвийн изтича до вратата и надникна навън. Обедното слънце пресушаваше последните остатъци от снощния пороен дъжд. Все още влажната тераса около двора на новачките беше празна и вратите към стаите им бяха до една затворени. Новачките, които се бяха възползвали от свободния от занимания ден, за да се поразходят заранта из градините, явно се бяха прибрали да спят. Едва ли някоя беше забелязала нещо. Егвийн притвори вратата и седна до Елейн, докато Нинив помагаше на Мин да се изправи.

— Извинявай, Мин — промълви притеснено Нинив. — Понякога нравът ми… Не мога да те моля за прошка, не и за това. — Тя въздъхна. — Ако решиш да ме докладваш на Шериам, ще те разбера. Заслужавам си го.

Егвийн направо съжали, че е чула това нейно съгласие — от такива неща Нинив ставаше като бодил. Потърси нещо, върху което да се съсредоточи, нещо, в което Нинив можеше да повярва, че е впрегнала вниманието си, и отново посегна към сайдар и започна да жонглира с топките от светлина. Елейн бързо се присъедини към нея. Егвийн видя ореола, който се очерта около тялото на щерката-наследница още преди трите топчици да изникнат над ръцете й. Започнаха да си подхвърлят блестящите сфери във все по-сложни плетеници. Понякога някоя от тях примигваше и се стапяше, когато едното или другото момиче не успяваше да я хване, след което отново проблясваше и се връщаше с променен цвят и размери.

Единствената сила изпълни Егвийн с живот. Тя долавяше лекия аромат на роза от утринната баня на Елейн. Усещаше грубата бяла мазилка по стените, гладките камъни по пода, също така, както усещаше леглото, на което седеше. Чуваше и дъха на Мин и Нинив, дори тихия им разговор.

— Ако става въпрос за прошка — каза Мин, — май ти трябва да ми простиш. Нравът ти е доста лют, но пък и моята уста е голяма. Ще ти простя, ако и ти ми простиш. — И двете промърмориха „простено да ти е“, при това напълно искрено, и се прегърнаха. — Но ако пак ми го направиш — добави Мин със смях, — ще ти откъсна ушите. — Нинив се разсмя, но смехът й секна, щом очите й попаднаха на Егвийн и Елейн.

— Веднага престанете, иначе наистина ще ви пратя при Наставницата на новачките.

— Нинив, няма да го направиш! — запротестира Егвийн, но щом видя блясъка в очите на Нинив, мигновено прекъсна всякакъв контакт със сайдар. — Добре, добре. Вярвам ти. Няма нужда да го доказваш.

— Ние трябва да се упражняваме — каза Елейн. — Нали искат от нас все повече и повече. Ако не се упражняваме сами, просто няма да смогнем. — Лицето й изразяваше спокойна уравновесеност, но и тя бе прекъснала връзката си със сайдар не по-малко припряно от Егвийн.

— Ами ако прелеете твърде много? Какво ще стане? — попита Нинив. — И ако около вас няма никой, който да ви спре? Жалко, че хич не ви е страх. Виж, мен ме е страх, и още как. Не мислите ли, че знам как се чувствате? Това нещо винаги е там и винаги искате да се изпълните с него. Знам, че ще ме изгори като въглен, и въпреки това го искам. — Тя потръпна. — Наистина ми се ще да се страхувахте повече.

— Аз се страхувам — отвърна Егвийн с въздишка. — Направо съм ужасена. Но и това не помага. А ти, Елейн?

— Единственото, което ме плаши — отвърна безгрижно Елейн, — е миенето на чинии. Имам чувството, че ще мия тези проклети чинии цял живот. — Егвийн я замери с една възглавница и Елейн й я върна, но някак унило. — Добре де. Толкова ме е страх, че не знам защо зъбите ми чак не тракат. Елайда ми казваше, че толкова ще ме е страх, че ще ми се доще да избягам с Пътуващия народ, но не я разбрах. Коларите ръчкат с остен воловете си, но това е нищо в сравнение с онова, което правят с нас. Страшно съм уморена, непрекъснато. Събуждам се уморена и си лягам капнала, а понякога толкова ме е страх, че съм готова да се измъкна някъде и да преливам повече от Силата, отколкото мога да издържа и…

Егвийн много добре разбра недоизказаното. Стаите им бяха една до друга и през междинната стена отдавна беше изровена малка дупка, твърде малка, за да се забележи, освен ако нарочно не я потърсиш, но полезна, след като светилниците угаснеха и момичетата не можеха да излизат от стаите си. Егвийн неведнъж беше чувала как Елейн си крещи сама, че трябва да заспи, също както Елейн несъмнено беше чувала нейните крясъци.

— Пътуващият народ е нещо изкусително — съгласи се Нинив. — Но където и да отидеш, това няма да промени твоята Дарба. Не можеш да избягаш от сайдар. — По гласа й съвсем не личеше, че това, което говори, й харесва.

— А ти какво виждаш, Мин? — каза Егвийн. — Ще станем ли всички ние могъщи Айез Седай, или животът ни ще свърши в миене на чинии, или… — Тя потръпна, сякаш не искаше да спомене за третата възможност. Да я върнат у дома. Да я изхвърлят от Кулата. Две новачки бяха изхвърлени, откакто Егвийн бе дошла тук, и всички говореха за тях шепнешком, все едно че бяха мъртви.

Мин се помръдна на трикракото си столче и промърмори:

— Не обичам да чета приятели. Приятелството пречи на разчитането. Кара ме да се опитвам да придам най-добрия израз на това, което виждам. Тъкмо заради това не го правя с вас трите. Все едно, при вас нищо не се е променило, доколкото мога да… — Тя присви очи и изведнъж се свъси. — Ох, това е ново!

— Какво има? — попита рязко Нинив.

— Опасност. Всички сте в някаква опасност. Не мога да различа добре, но е опасност.

— Видяхте ли — обърна се Нинив към двете момичета. — Трябва много да внимавате. Всички трябва да внимаваме. А вие двете ще ми обещаете, че няма да преливате повече, без някоя да ви напътства.

— Не искам да говорим повече за това — отвърна Егвийн.

Елейн кимна нетърпеливо.

— Да. Нека да поговорим за други неща. Мин, ако си облечеш рокля, обзалагам се, че Гавин ще те помоли да се разходите. Сигурно знаеш, че се заглежда по теб, но тези бричове и това мъжко сетре го отблъскват.

— Ще се обличам така, както ми харесва, и няма да се променям заради някакъв лорд, дори това да е твоят брат — отвърна разсеяно навъсената Мин; този разговор го бяха водили и преди. — Понякога е полезно да минеш за момче.

— Никой, който те погледне два пъти, няма да повярва, че си момче — засмя се Елейн.

Егвийн се почувства неловко, Елейн настояваше да си говорят за нещо по-весело, Мин не й обръщаше внимание, а Нинив като че ли искаше пак да ги напътства да се пазят.

Вратата се отвори и в стаята пристъпи тъмноока Айез Седай с руса коса, стегната на многобройни плитки. Егвийн примигна. Това бе самата Лиандрин. Не беше чувала, че Лиандрин се е завърнала в Бялата кула, а освен това когато някоя Айез Седай искаше да говори с новачките, ги викаха, а сега тя сама бе дошла при тях. Това едва ли означаваше нещо добро.

Лиандрин оправи шала с червените ресни на раменете си и ги изгледа. Мин не се помръдна, но Елейн се изправи, изправиха се и Егвийн и Премъдрата и се поклониха — Нинив не чак толкова. Егвийн си помисли, че Нинив така и няма да привикне с властта на други над нея.

Очите на Лиандрин се спряха на Нинив.

— Ти защо си тук в квартирите на новачките, дете? — Тонът й беше леден.

— Дойдох на гости при приятелките си… Лиандрин Седай.

— Посветените не могат да имат приятелки сред новачките. Това вече трябва да си го научила, дете. Но, от друга страна, е добре, че те заварвам тук. Ти и ти — пръстът й се опна към Елейн и Мин — излезте.

— Ще дойда по-късно — каза Мин и се изправи нехайно, подчертавайки, че не бърза много да изпълни нареждането. Елейн погледна разтревожено Егвийн и Нинив, после учтиво приклекна в реверанс и също излезе.

Лиандрин огледа изпитателно Егвийн и Нинив. Егвийн започна да се изнервя от втренчения й поглед, но Нинив остана изправена и невъзмутима, само бузите й леко се изчервиха.

— Вие двете сте от същото село като момчетата, които са пътували с Моарейн. Така ли е? — каза изведнъж Лиандрин.

— Да не би да сте чули нещо за Ранд? — попита нетърпеливо Егвийн. Лиандрин я погледна с вдигната вежда. — Простете, Айез Седай. Самозабравих се.

— Чула ли сте нещо за тях? — попита Нинив настоятелно. За Посветените не съществуваше предписание, че не могат да заговарят Айез Седай преди да са ги попитали.

— Загрижени сте за тях. Това е добре. Те са в опасност и вие бихте могли да им помогнете.

— Откъде знаете, че са в опасност? — Този път тонът на Нинив беше недвусмислено настоятелен.

Розовите устни на Лиандрин се свиха, но тонът й не се промени.

— Макар да не знаете, Моарейн изпрати в Бялата кула писма, засягащи вас двете. Моарейн Седай се опасява за вас и за вашите… приятели. Тези момчета са в опасност. Искате ли да им помогнете, или предпочитате да ги оставите на съдбата?

— Искаме — отвърна Егвийн, а Нинив попита:

— Каква опасност? Защо точно вие държите да им помогнем? — Погледът й се спря на червените ресни на шала на Лиандрин. — А освен това си мислех, че не обичате Моарейн.

— Недей да разсъждаваш много, дете — сряза я Лиандрин. — Да си Посветена все още не значи, че си сестра. Посветените също както новачките трябва да слушат, когато им говори Айез Седай, и да изпълняват каквото им се каже. — Тя си пое дъх и продължи хладно: — Някой ден, сигурна съм, ще служиш на някоя кауза, и тогава ще разбереш, че за да можеш да служиш, трябва да работиш дори с онези, които не харесваш. Казвам ти, налагало ми се е да работя с мнозина, с които не бих споделила обща стая за нищо на света, ако зависеше от мен. Вие не бихте ли работили дори с онзи, когото мразите най-много на света, стига това да помогне за спасяването на вашите приятели?

Нинив кимна неохотно.

— Но вие все още не сте ни казали какво точно ги заплашва, Лиандрин Седай.

— Опасността идва от Шайол Гул. Тях ги преследват, както са ги преследвали и преди, доколкото разбирам. Ако дойдете с мен, поне част от опасностите могат да бъдат изключени. Не ме питайте повече, защото не мога да ви кажа подробности. Просто ви казвам, че е така.

— Ще дойдем, Лиандрин Седай — промълви Егвийн.

— Къде да дойдем? — попита Нинив и Егвийн я стрелна притеснено с очи.

— На Томанска глава.

Егвийн зяпна, а Нинив промърмори:

— На Томанска глава има война. Тази опасност има ли нещо общо с армиите на Артур Ястребовото крило?

— Да не би да вярваш на слухове, дете? Но дори и те да са верни, нима това е достатъчно, за да те спре? Мисля, че нарече тези мъже свои приятели. — Лиандрин произнесе последната дума натъртено, подсказвайки, че тя самата не би сторила същото.

— Ще дойдем — повтори Егвийн. Нинив отново отвори уста, но Егвийн продължи: — Ще отидем, Нинив. Ако Ранд има нужда от помощта ни — а също и Мат, и Перин — трябва да им я дадем.

— Знам — отвърна Нинив. — Но искам да разбера за какво точно става дума и защо тъкмо ние. Какво можем ние, което Моарейн — или вие, Лиандрин — не можете?

Бузите на Лиандрин пребледняха — Нинив бе пропуснала да произнесе почетното „Седай“, — но тя каза само:

— Вие двете сте от тяхното село. По някакъв начин, който не разбирам съвсем, сте свързани с тях. Нищо друго не мога да кажа. И на никой повече от глупавите ти въпроси не ще отговоря. Ще тръгнете ли с мен, заради тях? — Тя млъкна, за да изчака съгласието им, и след като и двете кимнаха, напрежението й видимо спадна. — Добре. Ще се срещнем в най-северния край на Дъбравата на огиер час преди залез слънце. Трябва да сте с конете си и всичко, което сметнете, че ще ви е нужно за път. И не казвайте на никой друг.

— Но на нас не ни е позволено да напускаме границите на Кулата без разрешение — отвърна бавно Нинив.

— Имате моето разрешение. Не казвайте на никого. Съвсем на никого. Черната Аджа броди по коридорите на Бялата кула.

Егвийн ахна изплашено.

— Мислех, че всички Айез Седай отричат съществуването на… на това нещо — сви устни Нинив.

Лиандрин се усмихна презрително.

— Много от нас отричат, но Тармон Гай-дон се приближава и свършва времето на отрицанията. Черната Аджа е противоположност на всичко, зад което стои Кулата, но съществува, дете. Тя е навсякъде, всяка жена би могла да й принадлежи, и служи на Тъмния. Ако приятелите ви са преследвани от Сянката, мислите ли, че Черната Аджа ще ви остави живи и ще ви пусне да им помогнете? На никого не казвайте — на никого! — иначе може и да не доживеете да стигнете до Томанска глава. Един час преди залез. И гледайте да не ме провалите. — След тези думи тя излезе и затвори плътно вратата.

Егвийн се срина на леглото и възкликна:

— Нинив, тя е Червена Аджа! Невъзможно е да знае за Ранд. Ако знаеше…

— Не би могла да знае — съгласи се Нинив. — Колко ми се искада разбера защо тъкмо една Червена иска да им помогне. И защо иска да съдейства на Моарейн. Бих се заклела, че нито една от двете не би подала вода на другата, дори да умира от жажда.

— Мислиш, че ни лъже ли?

— Тя е Айез Седай — отвърна сухо Нинив. — Бих заложила най-хубавата си сребърна игла срещу една боровинка, че всяка дума, която каза, е истина. Но се чудя дали сме чули това, което наистина чухме.

— Черната Аджа. — Егвийн потръпна. — Това поне не може да сме разбрали погрешно, Светлината да ни е на помощ.

— Не сме — отвърна Нинив. — И при това ни забрани да търсим съвет, защото, в края на краищата, на кого можем да се доверим? Светлината да ни е на помощ, наистина.

Мин и Елейн нахълтаха в стаята.

— Наистина ли ще тръгнете? — попита Мин, а Елейн посочи мъничката дупка в стената зад Егвийн и рече:

— Подслушахме от моята стая. Всичко чухме.

Егвийн се спогледа с Нинив, зачудена колко ли от разговора им са успели да чуят, и забеляза същата загриженост, изписана на лицето на Нинив. „Ако са разбрали за Ранд…“

— Трябва да мълчите — предупреди ги Нинив. — Лиандрин сигурно е уговорила с Шериам разрешение за нас двете да тръгнем, но дори и да не е, дори утре да започнат да претърсват Кулата за нас, няма да обелвате и дума.

— Да мълча ли? — каза Мин. — За това не се бой. Аз идвам с вас. Единственото, което върша тук, е да обяснявам по цял ден на една или друга Кафява сестра нещо, което и аз самата не разбирам. Дори не мога да се поразходя на спокойствие, без самата Амирлин да ми изникне на пътя и да започне да ме подканя да разчитам всеки, когото видим. Когато тази жена те помоли да направиш нещо, просто няма начин да се измъкнеш. Разчела съм вече половината хора в Бялата кула за нея, но тя непрекъснато настоява за още. Просто ми трябва някакъв повод да напусна, и толкова. — На лицето й се бе изписала решителност, нетърпяща възражения.

Егвийн се зачуди защо Мин е толкова решена да тръгне с тях, вместо просто да си замине сама, но преди да я попита се намеси Елейн:

— Аз също тръгвам с вас.

— Елейн — промълви нежно Нинив, — ние с Егвийн сме землячки на момчетата, от Емондово поле. А ти си щерката-наследница на Андор. Ако изчезнеш от Бялата кула, това би предизвикало война.

— Майка ми не би предприела война срещу Бялата кула дори да ме изсушат и осолят, което те май се опитват да направят. Щом вие трите ще заминете, не си мислете, че аз ще остана тук да мия чинии, да търкам подове и някоя Посветена да ми се подиграва, че не мога да докарам пламъка до точно тази отсянка на синьото, която тя иска. Гавин ще се пукне от завист, когато разбере. — Елейн се ухили, пресегна се и дръпна закачливо косата на Егвийн. — Освен това, ако ти се откажеш от Ранд, може пък да стане мой.

— Не мисля, че някоя от нас двете ще го има — отвърна й тъжно Егвийн.

— Тогава ще видим коя ще избере той, за да направи живота й нещастен. Но едва ли ще е такъв глупак, че да избере някоя друга, след като може да има една от нас двете. О, моля те, усмихни се, Егвийн. Знам, че е твой. Аз просто се чувствам… свободна. Никога не съм имала приключение. А ако го направим, ще гледаме веселчуните да пропуснат тази част в сказанията си.

— Това са глупости — намеси се Нинив. — Ние отиваме на Томанска глава. Чула си вестите, както и слуховете. Ще бъде опасно. Трябва да останеш тук.

— Чух какво каза Лиандрин Седай и за… за Черната Аджа. — Гласът на Елейн се сниши почти до шепот. — Колко безопасно ще е за мен да остана тук, щом те са тук? Ако майка ми дори заподозре, че Черната Аджа наистина съществува, ще ме набута посред най-лютата битка, само и само да ме задържи надалеч от тях…

— Но, Елейн…

— Има само един начин да ме спрете да тръгна с вас. И той е ако кажете на Наставничката. Много хубава картинка ще бъдем трите в кабинета й. Даже четирите. Не мисля, че Мин ще се измъкне от такова нещо. И след като вие няма да докладвате на Шериам Седай, аз също идвам с вас.

— Може би ти можеш да й кажеш нещо, за да я убедиш — обърна се Нинив към Мин.

Мин се беше облегнала на вратата и гледаше Елейн накриво, но сега само поклати глава.

— Мисля, че и тя трябва да дойде. Сега виждам по-ясно опасността около всички. Не толкова ясно, че да разбера какво е, но мисля, че има нещо общо с вашето решение да тръгнете.

— Няма никаква причина и тя да тръгва — каза Нинив, но Мин отново поклати глава.

— Тя е свързана с… онези момчета също колкото тебе, Егвийн или мен. Тя е част от всичко това, Нинив, каквото и да е то. Част от Шарката, както би казала някоя Айез Седай.

Елейн изглеждаше стресната и в същото време — крайно заинтригувана.

— Нима? И каква част, Мин?

— Не мога да видя ясно. — Мин сведе очи към пода. — Понякога съжалявам, че изобщо мога да чета у хората. Повечето хора всъщност не са доволни от това, което виждам.

— След като всички тръгваме — каза Нинив, — ще е най-добре да обсъдим плановете си. — Колкото и да спореше предварително, вземеше ли се веднъж решение, Нинив веднага се залавяше с практичните неща: какво трябва да вземат със себе си, колко студено ще е на Томанска глава и как да измъкнат конете си от конюшните, без някой да ги спре.

Докато я слушаше, Егвийн не преставаше да се чуди що за опасност бе провидяла Мин за тях и какво застрашава Ранд. Знаеше само за едно нещо, която можеше да го заплаши, и когато си помислеше за него, я побиваха ледени тръпки. „Дръж се, Ранд. Дръж се, празноглав идиот! Ще ти помогна по някакъв начин.“