Великият лов

Глава 35 Стеддинг Цофу

Речните хълмове, на които бе разположен Кайриен, отстъпиха място на равни полета и лесове. Броните и оръжията на шиенарците все още бяха по товарните коне. Натам, накъдето бяха тръгнали, пътища не се виждаха, само коловози от каруци и тук-там — единични ферми и селца. Верин ги подканяше да яздят по-бързо, а Ингтар — който непрекъснато ръмжеше, че се били оставили да ги измамят, че Фейн никога не би им казал накъде наистина е тръгнал, и в същото време сумтеше, че яздели в противоположна посока на Томанска глава — та Ингтар все пак я слушаше. Знамето на Сивата сова се вееше от вятъра в челото на колоната.

Ранд яздеше с мрачна решителност, отбягвайки разговорите с Верин. Той имаше своя работа — трябваше да изпълни дълга си, както би го нарекъл Ингтар — след което да се освободи от Айез Седай веднъж и завинаги. Перин сякаш споделяше донякъде неговото настроение и мълчеше. Когато най-сетне спряха за нощувка, Перин зададе на Лоиал няколко въпроса за стеддинг. Тролоци не могат да влизат в стеддинг, нали? А вълци? Лоиал му отговори кратко, че само създанията на Сянката влизали с голяма неохота в стеддинг. Както и Айез Седай, разбира се, тъй като в стеддинг не можели да се докосват до Верния извор и да преливат Единствената сила. Самият огиер обаче като че ли изпитваше най-голяма неохота от всички да отиде в стеддинг Цофу. Мат беше единственият, който, изглежда, изгаряше от нетърпение, при това почти отчаяно. Кожата му сякаш не беше виждала слънце цяла година, а бузите му бяха започнали да хлътват, макар да твърдеше, че е готов да се надбягва. Верин обгърна с ръце главата му за Лечителство преди лягане и отново на заранта, преди да яхнат конете, но това изобщо не се отрази на външния му вид. Дори Хюрин се мръщеше, когато поглеждаше към Мат.

На втория ден — слънцето вече се бе издигнало високо — Верин изведнъж изправи гръб и се огледа. Ингтар до нея се сепна.

Ранд не можеше да види нищо особено в гората, която ги заобикаляше. Обикновена рядка гора от дъбове, ясен и бук, прошарени тук-там от високи борове, клен и бели ивици брези. Но после изведнъж почувства как през него преминава ледена тръпка, сякаш е скочил в някой вир във Водния лес посред зима. Мразът го прониза само за миг и изчезна, оставяйки след себе си усещането за свежест. Придружено обаче и от тъпо, далечно чувства за загуба — загуба на какво?

Долната устна на Хюрин увисна, а Юно промърмори: „Да му се не види и проклетото…“ После поклати глава, сякаш не можеше да измисли какво друго да каже. В жълтите очи на Перин се четеше, че е доловил нещо познато.

Лоиал дълбоко въздъхна.

— Толкова е… хубаво… отново да се върнеш в стеддинг.

Намръщен, Ранд се огледа отново. Беше очаквал стеддинг да е нещо по-особено, но освен внезапния хлад гората си оставаше същата като онази, през която бяха яздили цял ден. И освен, разбира се, усещането, че някак изведнъж си си отдъхнал. А след това иззад един от дъбовете пристъпи огиер.

По-скоро огиерка. Беше по-ниска от Лоиал — което означаваше, че стърчеше само с една глава и рамене над Ранд — но със същия широк, сплескан нос и големи очи, същата уста и туфи в ушите. Веждите й обаче не бяха толкова дълги като на Лоиал, а чертите й, сравнени с неговите, изглеждаха някак по-нежни, дори туфите в ушите й бяха по-деликатни. Носеше дълга зелена рокля и зелена пелерина, извезана на цветя, и държеше китка току-що набрани сребреничета. Погледна ги спокойно, изчакващо.

Лоиал се смъкна от високия си кон и припряно се поклони. Ранд и останалите направиха същото, макар и не толкова пъргаво като Лоиал; дори Верин кимна. Лоиал много официално ги представи по име, но не спомена името на своя стеддинг.

За миг огиерското момиче — Ранд можеше да се закълне, че не е по-възрастна от Лоиал — ги огледа, а после се усмихна.

— Добре дошли в стеддинг Цофу. — Гласът й също се оказа по-лек вариант на този на Лоиал: звучеше като меко жужене на майски бръмбар. — Аз съм Ерит, дъщеря на Айва, дъщеря на Алар. Добре дошли. Напоследък откакто Строителите напуснаха Кайриен, ни посещават толкова малко човеци, а сега — толкова много наведнъж. Ами че наскоро ни посетиха дори Пътуващият народ, макар че, разбира се, си тръгнаха, когато… Ох, какво съм се разбъбрила! Ей сега ще ви заведа при стареите. Само че… — Тя ги огледа, за да разбере кой име водачът, и най-накрая се спря на Верин. — Айез Седай, с вас има толкова много мъже, при това въоръжени. Бихте ли оставили част от тях Отвън? Простете, но винаги е малко притеснително в стеддинг да влязат толкова много въоръжени човеци наведнъж.

— Разбира се, Ерит — отвърна Верин. — Ингтар, ще се погрижиш ли?

Ингтар даде нарежданията си и тримата с Юно и Хюрин останаха единствените шиенарци, които последваха Ерит в стеддинг.

Повел коня си като останалите, Ранд вдигна глава, щом Лоиал се приближи до него. Огиерът поглеждаше непрекъснато към Ерит, която крачеше напред с Верин и Ингтар. Хюрин вървеше между тях и се озърташе удивен, макар Ранд да не разбираше от какво точно. Лоиал се наведе и му заговори тихо.

— Не е ли красива, Ранд? А и гласът й пее.

Мат се изкикоти, но когато Лоиал се извърна към него и го погледна въпросително, каза:

— Много е хубава, Лоиал. Малко е височка за вкуса ми, нали разбираш, но е много хубава. Сигурен съм.

Лоиал се намръщи колебливо, но кимна.

— Да, хубава е. — Лицето му просветна. — Наистина е добре да се върнеш в стеддинг. Не че Копнежът ме е обзел, нали разбираш.

— Копнежът ли? — учуди се Перин — Не те разбирам, Лоиал.

— Ние, огиерите, сме привързани към стеддинг, Перин. Казват, че преди Разрушението на света сме можели да ходим където пожелаем и колкото време поискаме, като вас, хората, но след Разрушението това се е променило, огиерите били пръснати като човеците и повече не могли да намерят нито един стеддинг. Всичко се движело, всичко се променяло. Планини, реки, дори моретата.

— Всички знаем за Разрушението — прекъсна го нетърпеливо Мат. — Какво общо има то с този… този Копнеж?

— Тъкмо по време на Изгнанието, когато сме се скитали изгубени, Копнежът ни споходил за първи път. Желанието да познаем отново стеддинг, да намерим отново домовете си. Мнозина загинали от него. — Лоиал тъжно поклати глава. — Повечето загинали, по-малко оцелели. Когато най-сетне сме започнали отново да откриваме стеддинг, един по един, по времето на Съюза на Десетте държави, изглеждало, че най-после сме надвили Копнежа, но той ни бил променил, бил посял семената си в нас. И сега, ако някой огиер остане Отвън твърде дълго, Копнежът се връща и той започва да линее и умира.

— Имаш ли нужда да останеш тук повече време? — попита го Ранд с тревога. — Не бива да се погубваш, продължавайки с нас.

— Ще го разбера, когато ме споходи — засмя се Лоиал. — И това ще стане много преди да се усили толкова, че да ми причини вреда. Какво пък, Далар прекарала десет години сред Морския народ, без дори да види стеддинг, и се върнала жива и здрава у дома.

Една огиерка се появи сред дърветата и се спря да поговори с Ерит и Верин. После изгледа Ингтар от глава до пети и като че ли не го одобри, което го накара да примигне. Очите й се плъзнаха по Лоиал, а после пробягаха по Хюрин и младежите от Емондово поле и след миг тя отново изчезна в леса. Лоиал като че ли се опитваше да се скрие зад коня си.

— Освен това — каза той, надничайки предпазливо над седлото след нея — животът в стеддинг е доста скучен в сравнение с пътешествията с трима тавирен.

— Ако пак започнеш с това… — промърмори Мат и Лоиал бързо го прекъсна:

— Добре де, с трима приятели. Нали сте ми приятели?

— Аз съм — отвърна простичко Ранд, а Перин кимна.

Мат се засмя.

— Как мога да не съм приятел с някой, който хвърля толкова лошо заровете? — Той вдигна ръце, когато Ранд и Перин го изгледаха. — Е, добре де, добре. Ти ми харесваш, Лоиал. Ти си ми приятел. Само недей непрекъснато да… Уф! Понякога си толкова лош, колкото Ранд. — Гласът му заглъхна в мърморене. — Добре че поне в стеддинг сме в безопасност.

Ранд направи гримаса. Разбра какво има предвид Мат. „Тук, в стеддинг, където не мога да преливам.“

Първото, което долрви Ранд, беше музиката — музика от невидими флейти и цигулки, весела мелодия, носеща се сред дърветата, и дълбоки, плътни гласове, които пееха през смях.

Почти в същия миг осъзна, че огромният силует, който съзира сред дърветата, също е дърво — набръчкан ствол с дебелина поне двадесет крачки. Зяпнал от удивление, Ранд го проследи с очи нагоре, през покрова на дървесните корони, до клоните, простиращи се настрани като чаша на огромна гъба, поне на сто крачки над земята.

— Да ме изгори дано — пое си дъх Мат. — Само от едно такова можеш да построиш десет къщи. Какво ти десет, направо петдесет.

— Да отсечеш Велико дърво? — възкликна Лоиал възмутено и дори ядосано. Ушите му щръкнаха, а дългите му вежди провиснаха до бузите. — Ние никога не отсичаме Велико дърво. Малко от тях са оцелели след Разрушението, а някои са засадени още в Приказния век.

— Извинявай — каза Мат. — Исках само да кажа колко е голямо. Няма да му направя нищо. — Лоиал кимна, сякаш умилостивен.

Сред дърветата се появиха още огиери. Повечето изглеждаха вглъбени в заниманията си и макар всички да поглеждаха новодошлите и дори да им кимаха дружелюбно, никой не спря, нито ги заговори. Движеха се странно, съчетавайки по особен начин грижливо съсредоточение с почти детинска радост и безгрижие. Знаеха и какво са, и къде са, и това им харесваше, и сякаш бяха в пълен мир със себе си и с всичко, което ги заобикаляше. Ранд усети, че им завижда.

Само малцина бяха по-високи от Лоиал, но не беше трудно да се отличат по-възрастните — всички до един бяха с мустаци, дълги като клепналите им вежди, и тънки брадички, докато по-младите бяха гладко избръснати като Лоиал. Повечето мъже бяха с ризи с широки ръкави и носеха лопати, мотики, триони или ведра със смола. Носеха зелени палта, закопчани до шията, които се развяваха около коленете им като поли. Жените, изглежда, си падаха по бродираните цветя, а и много от тях носеха свежи цветя в косите си. При младите жени само пелерините бяха бродирани; роклите на по-възрастните също бяха извезани, а някои от жените с побелели коси имаха по роклите си цветчета и виещи се лози от шията чак до подгъва. Някои огиери, главно жени и момичета, обърнаха специално внимание на Лоиал; той вървеше, изправил глава, и ушите му помръдваха вее по-диво, колкото по-навътре навлизаха.

Ранд се сепна, понеже няколко огиери изскочиха направо от земята, от една от тревистите, покрити с диви цветя могилки, пръснати сред дърветата. А после забеляза в могилките прозорци и една огиерка, застанала зад един от тях с точилка в ръце, и разбра, че вижда огиерски къщи. Рамките на прозореца бяха от камък и изглеждаха съвсем естествени, сякаш извайвани от вятъра и водата поколения наред.

Великите дървеса с масивните си стволове и просналите се по земята коренища, дебели колкото коне, изискваха голямо пространство, но някои растяха насред самото поселище. Улички от отъпкана пръст се виеха, пресичайки корените им. Всъщност освен тези алеи единственото, което отличаваше селището от околната гора, беше широкото открито пространство в центъра, около нещо, което можеше да бъде само пън на Велико дърво. Беше с диаметър почти сто крачки, гладката му повърхност беше излъскана като дървен под и на няколко места около него бяха издигнати стъпала. Ранд тъкмо си помисли колко ли високо е било това дърво, когато Ерит заговори така, че да я чуят всички.

— Ето ги и другите ни гости.

От другата страна на огромния пън се появиха три човешки жени. Най-младата носеше дървена купа.

— Айилки — каза Ингтар. — Деви на копието. Защо ли оставих Масема с другите? — Той отстъпи от Верин и Ерит и просегна към рамото си, за да извади меча си от ножницата.

Ранд изгледа айилките с тревожно любопитство. Те бяха точно това, което толкова много хора се опитваха да го убедят, че е той самият. Две от жените бяха възрастни, а третата едва бе преминала момичешката възраст, но и трите бяха твърде високи за жени. Късо подстриганите им коси варираха от червеникавокафяво до почти златисто и бяха събрани на тила на тънки, стигащи до раменете им опашки. Бяха облечени в широки гамаши, затъкнати в меки ботуши, и цялото им облекло някак си преливаше от кафяво към сиво и зелено. Помисли си, че с това облекло могат да станат невидими сред скали и гори, също като Стражниците с плащовете си. Над раменете им стърчаха къси лъкове, на коланите им висяха колчани и дълги ножове. Всяка държеше малък кръгъл кожен щит и няколко копия с къси дръжки и дълги остриета. Дори най-младата крачеше с изящество, което подсказваше, че много добре знае как да използва оръжията си.

Жените изглеждаха не по-малко изненадани от тях, но движенията им бяха мълниеносни. Най-младата извика: „Шиенарци!“, а другите две увиха лицата си с черни була, скривайки всичко с изключение на очите. След секунда младата също се забули и и трите закрачиха решително напред, вдигнали пред себе си щитовете си и с готови копия.

Мечът на Ингтар изсвистя от ножницата.

— Дръпнете се, Айез Седай. Ерит, вие също.

— Не бива — възкликна огиерското момиче. — Не го правете.

Мечът със знака на чаплата се бе озовал в десницата на Ранд. Перин бе измъкнал наполовина брадвата си от клупа на колана.

— Да не сте полудели? — извика Мат. Лъкът му продължаваше да си стои преметнат през раменете му. — Не ме интересува дали са айилки! Те са жени.

— Спрете! — извика Верин. — Веднага спрете! — Айилките обаче не спряха и Айез Седай стисна безсилно юмруци.

— Аз се махам — заяви Мат. — Чухте ли ме? Няма да остана, за да забият копията си в мен, а и няма да стрелям срещу жени!

— Договорът! — извика Лоиал. — Спомнете си Договора! — Но и от това нямаше повече резултат, отколкото от призивите на Верин и Ерит.

Ранд забеляза, че както Айез Седай, така и огиерското момиче се отдръпнаха от пътя на айилките. Зачуди се дали пък Мат не е прав. Самият той съвсем не беше сигурен, че ще може да нарани жена, дори тя наистина да се опита да го убие. Това, което го накара да се реши, бе мисълта, че дори да успее да се добере до седлото на Дорчо, айилките можеха да метнат късите си копия.

Нервно потърси празнотата и тя дойде. А извън нея се понесе далечната мисъл, че покровът й е празен. Блясъка на сайдар го нямаше. Празното беше по-празно всякога, по-огромно, като глад, достатъчно голям, за да го погълне. Глад за нещо повече. Трябваше да има нещо повече.

Един огиер рязко пристъпи между двете групи, рехавата му брада трепереше.

— Какво значи това?! Веднага приберете оръжията. — Говореше възмутено. — За вас — сърдитият му поглед обгърна Ингтар и Хюрин, Ранд и Перин, без да пожали и Мат, въпреки че ръцете му бяха празни — за вас може да има някакво извинение, но за вас… — и той се извърна към айилките. — Нима забравихте Договора?

Жените откриха главите и лицата си толкова бързо, сякаш искаха да се престорят, че изобщо не са се забулвали. Лицето на момичето беше поруменяло, другите две също изглеждаха засрамени. Една от по-възрастните жени, онази с червеникавата коса, каза:

— Прости ни, Дървесни братко. Ние помним Договора и нямаше да оголим стомана, но сме в земята на Дървоубийците, където всяка ръка е срещу нас, и видяхме въоръжени мъже. — Очите й бяха сиви, също като на Ранд.

— Вие сте в стеддинг, Риан — отвърна й кротко огиерът. — Всеки е в безопасност в стеддинг, малка сестро. Тук няма битки и никой не бива да вдига ръка срещу никого.

Тя кимна засрамено и огиерът погледна към Ингтар и останалите.

Ингтар прибра меча в ножницата и Ранд го последва, макар и не толкова бързо, колкото Хюрин, който изглеждаше не по-малко посрамен от айилките. Щом пусна дръжката на меча, Ранд остави и празнотата да си отиде и потръпна. Тя се оттече, но остави след себе си бавно заглъхващо през него ехо на пустош и желание нещо да я запълни.

Огиерът се обърна към Верин и се поклони.

— Айез Седай, аз съм Джюин, син на Лацел, син на Лауд. Дойдох, за да ви отведа при стареите. Те искат да разберат защо една Айез Седай идва при нас с въоръжени мъже и един младеж от нашите. — Лоиал се сви, сякаш се опитваше да се скрие.

Няколко мига Ранд и останалите стояха лице в лице с айилките и се взираха в тях с безпокойство. Ингтар поне външно изглеждаше като вкаменен. Айилките може и да бяха свалили булата си, но все още държаха копията си и гледаха четиримата мъже, сякаш се опитваха да ги пронижат с очи. Най-младата промърмори:

— Меч ще ми носи!

Тонът й бе смесица от ужас и презрение. След това се обърнаха и се отдалечиха.

— Деви на копието — промърмори Ингтар. — Никога не бях допускал, че могат да се спрат, след като се забулят. Във всеки случай не и с думи. — Той погледна Ранд и приятелите му. — Да видите само някой щурм на Червените щитове или на Каменните кучета! Все едно да спреш лавина.

— Те не биха престъпили Договора — каза усмихнато Ерит. — Дошли са тук за изпято дърво. — В гласа й се долавяше нотка на гордост. — В стеддинг Цофу имаме двама Дървопеви. Напоследък са рядкост. Чувала съм, че в стеддинг Шангтай имали един млад Дървопев, който бил много талантлив, но при нас са двама. — Лоиал се изчерви, но тя като че ли не забеляза това. — Елате с мен. Ще ви покажа къде можете да изчакате, докато стареите не се произнесат.

Докато я следваха, Перин промърмори.

— Изпято дърво, глупости! Тези айилки търсят Оня, що иде със зората.

А Мат добави сухо.

— Теб, Ранд.

— Мен! Това е лудост! Кое те кара да смяташ, че…

Той млъкна, защото Ерит им посочи стъпалата към една обрасла с горски цветя къща, явно изградена настрана от другите и предназначена за човешки посетители. Стаите бяха двадесет крачки широки от каменна стена до каменна стена, с боядисани тавани на цели два разтега над пода, но огиерите се бяха постарали да приготвят нещо, което да е що-годе удобно за човешки същества. Въпреки това мебелите бяха малко по-големи от необходимото, столовете — достатъчно високи, за да увиснат петите на човек над пода, а масата — по-висока от кръста на Ранд. Хюрин би могъл да влезе целият в камината, която сякаш бе прокопана от течаща вода, а не бе иззидана от майсторски ръце. Ерит изгледа Лоиал колебливо, но той само взе един от столовете и се разположи в ъгъла срещу вратата.

Щом огиерското момиче ги остави, Ранд дръпна Мат и Перин и попита:

— Какво искате да кажете с това, че търсели мен? Защо? Откъде накъде? Те само ме погледнаха и си отидоха.

— Погледнаха те — отвърна Мат ухилен — така, все едно че не си се къпал от цял месец и при това си се омацал с овчи фъшкии. — Усмивката му се стопи. — Но те наистина може би търсят теб. Знаеш ли, ние срещнахме един айилец и…

Ранд изслуша с нарастващо удивление разказа им за срещата в Камата на Родоубиеца. Мат разказа по-голямата част — Перин го поправяше от време на време, когато започнеше да преувеличава — като описа надълго и нашироко колко опасен бил аиилецът и колко близо били до битка.

— И след като ти си единственият айилец, когото познаваме — завърши той, — какво пък, може наистина да търсят теб. Ингтар твърди, че айилците никога не живеят извън Пустинята, така че спокойно може да си ти.

— Никак не е смешно, Мат — изръмжа Ранд. — Аз не съм айилец. — „Амирлин твърди, че си. Ингтар смята, че си. Трам каза… Но той беше болен, с треска.“ Те бяха пресекли корените, които беше мислил, че го държат, въпреки че Трам беше твърде болен, за да знае какво приказва. Бяха го оставили без корен, а след това му предложиха нещо ново, за което да се захване. Лъжедракон. Айилец. Не можеше да приеме всичко това за свои корени. Нямаше да го приеме. — Може би не принадлежа на никого. Две реки е единственият дом, който познавам.

— Не исках да кажа нищо — възрази Мат. — Аз просто… Да ме изгори дано, но Ингтар казва, че си. Масема твърди същото. Юриен би могъл да ти е братовчед, а ако Риан си облече рокля и заяви, че ти е леля, сам ще й повярваш. Е, добре. Не ме гледай така, Перин. Щом толкова държи да твърди, че не е, хубаво. Мен пък какво ли ме интересува?

Перин поклати глава.

Огиерски момичета им донесоха вода и кърпи, за да се измият, а също и сирене, плодове и вино в месингови чаши, прекалено големи, за да могат да ги държат в една ръка. Дойдоха и други огиерки, чиито рокли бяха изцяло бродирани. Идваха и си отиваха една по една и ги питаха дали се чувстват добре и дали нещо не им липсва. И всяка попоглеждаше към Лоиал преди да си излезе. Той им отговаряше учтиво, но кратко. Държеше една огиерска книга с дървени корици пред гърдите си като щит, а когато всички си отидоха, се сви в стола си и я вдигна пред лицето си. Книгите в тази къща бяха едно от нещата, които не бяха съобразени с човешките размери.

— Само помиришете въздуха, лорд Ранд — обади се Хюрин. Беше седнал на един от столовете и люлееше крака като момченце. — Никога не съм се замислял, че повечето места миришат лошо, но това… Лорд Ранд, не мисля, че тук изобщо някога е имало убийство. Нито дори нараняване, освен при някой нещастен случай.

— За стеддинг се смята, че са безопасни за всички — отвърна Ранд, без да сваля погледа си от Лоиал. — Така поне се говори в сказанията. — Той преглътна последното парче сирене и отиде при огиера. Мат го последва, понесъл чашата си в две ръце. — Какво има, Лоиал? — попита Ранд. — Откакто сме дошли, си нервен като котарак в кучкарник.

— А, нищо — каза Лоиал и погледна тревожно към вратата.

— Да не би да те е страх, че ще разберат, че си напуснал стеддинг Шангтай без разрешението на стареите ви?

Лоиал се огледа диво и туфите в ушите му затрептяха.

— Това не го споменавай — изсъска той. — Не и там, където някой може да го чуе. Ако разберат… — С тежка въздишка той отново се отпусна на стола си и премести погледа си от Ранд на Мат. — Не знам как е при вас, човеците, но при огиерите… Ако някое момиче срещне момче и го хареса, отива при майка си. Или понякога майката вижда някой, когото смята за подходящ жених за дъщеря си. Тъй или иначе, ако двете се разберат, майката отива при майката на момчето и то последно научава, че женитбата му е напълно уговорена.

— А момчето няма ли право да си каже думата? — попита Мат невярващо.

— Изобщо не го питат. Жените казват, че ние така и ще си изкараме живота женени за дърветата, ако не са те. — Лицето му се сгърчи. — Половината от браковете ни се сключват между стеддинг. Групи млади огиери и огиерки посещават други стеддинг, за да огледат и да бъдат огледани. Ако разберат, че съм излязъл Отвън без разрешение, стареите почти със сигурност ще решат, че имам нужда от жена да ме вразуми. Още преди да съм го разбрал, ще изпратят вест до стеддинг Шангтай, до майка ми, и тя ще довтаса тук и ще ме ожени още преди да е изтупала прахта от дрехите си от пътя. Бездруго непрекъснато повтаря, че съм твърде припрян и имам нужда от жена. Мисля, че вече ми търсеше, когато напуснах. А която и жена да ми избере… е, никоя жена не би ме пуснала да изляза Отвън преди да ми побелеят космите по брадата. Жените само това твърдят — че на един мъж не трябва да се позволява да излиза Отвън преди да се е вразумил достатъчно, за да може да сдържа нрава си.

— Е, при нас мъжете избират и никоя жена не може да каже на един мъж какво да прави — засмя се Мат.

Ранд се навъси, спомняйки си как Егвийн бе започнала да ходи по петите му още когато бяха малки. Още тогава госпожа ал-Вийр започна да проявява особен интерес към него, повече, отколкото към другите момчета. По-късно някои от момичетата приемаха да танцуват с него по празниците, а други отказваха, и тези, които се съгласяваха, винаги бяха приятелки на Егвийн, докато онези, които се дърпаха, бяха все момичета, които Егвийн не харесваше. Също така си спомняше как госпожа ал-Вийр отведе веднъж Трам настрана — „И при това мърмореше, че Трам си няма жена, с която тя да си поговори!“ — след което Трам и всички останали започнаха да се държат така, сякаш той и Егвийн са се врекли един на друг, макар да не бяха се явили пред Женския кръг, за да кажат думите. Дори не беше си помислял досега за всичко това по този начин — нещата между Егвийн и него винаги му се бяха стрували просто такива, каквито са, и толкова.

— Мисля, че и при нас е същото — промърмори той и когато Мат пак се засмя, добави: — А ти спомняш ли си баща ти някога да е направил нещо, което майка ти да не е искала? — Мат отвори уста да възрази, след което се намръщи замислено и пак я затвори.

Влезе Джюин и каза:

— Ако обичате, бихте ли дошли с мен? Всички. Стареите искат да ви видят. — Не погледна към Лоиал, но въпреки това той за малко да изтърве книгата.

— Ако стареите се опитат да те накарат да останеш — каза му Ранд, — ще заявим, че имаме нужда да си с нас.

— Обзалагам се, че изобщо не се отнася за теб — каза Мат. — Обзалагам се, че само ще ни кажат, че можем да използваме Портала. — Той поклати глава и продължи по-тихо: — Наистина трябва да го направим, нали? — И това не беше въпрос.

— Да остана и да ме оженят или да тръгна по Пътищата — тъжно изпъшка Лоиал. — Животът е много тежък, когато си имаш тавирен за приятели.