Великият лов

Глава 9 Заминавания

Когато Ранд най-сетне се появи, нарамил дисагите и вързопа с увитите в него лютня и флейта, всички в двора на цитаделата се бяха улисали в приготовленията. Но като че ли всеки знаеше точно какво да прави. Стъпалата и проходите по стените, площадките за стрелците отново бяха препълнени с воини и в утринния въздух се носеше трепетна възбуда. По излъсканата каменна настилка чаткаха конски копита.

Извън стените на крепостта се носеха виковете на копиеносците и стрелците от ескорта на Амирлин. Бяха заобиколили площада през една странична порта. Един от свирачите им изпробва рога си.

Неколцина от Стражниците изгледаха Ранд, докато пресичаше площада, и някои повдигнаха вежди, когато забелязаха знака на чаплата върху меча му, но не казаха нищо. Половината от тях бяха наметнали плащовете, от които на човек можеше да му прилошее, като ги погледнеше. Мандарб, жребецът на Лан, беше там, висок и черен, с пламенни очи, но ездача му го нямаше, както и самите Айез Седай. Жените все още не бяха се появили. Бялата кобила на Моарейн, Алдийб, пристъпваше грациозно до жребеца.

Дорестият жребец на Ранд стоеше в другата група, в по-далечния край на площада, при Ингтар и един знаменосец, вдигнал флага на Ингтар със Сивата сова, и още двадесет тежко снаряжени мъже с копия, увенчани с две стъпки дълги стоманени върхове, всички вече яхнали конете си. Решетките на шлемовете покриваха лицата им и златистите туники с Черния ястреб на гърдите скриваха люспестите им ризници и кожените елеци под тях. Само шлемът на Ингтар беше с гребен на върха — лунен сърп с роговете нагоре. Ранд разпозна някои от мъжете. Юно с грубоватия му език, с дълъг белег, прорязващ лицето му, и едноок. Раган и Масема. Други, с които беше разменял по някоя дума или бе играл на камъчета. Раган му махна с ръка, а Юно му кимна, но Масема не беше единственият, който го изгледа хладно и извърна очи. Товарните им коне стояха кротко и полюшваха опашки.

Големият жребец затанцува припряно, докато Ранд завързваше дисагите и вързопа зад високия лък на седлото. После стъпи в стремето, промърмори: „Спокойно, Дорчо“, и скочи на седлото.

За изненада на Ранд откъм конюшните се появи Лоиал на огромния си кон. Сравнени е него, всички други животни изглеждаха с размерите на Бела, но с Лоиал на седлото конят приличаше почти на пони.

Доколкото Ранд можеше да види, Лоиал не носеше никакво оръжие — но и никой никога не беше чувал някой Огиер да носи оръжие. Техните стеддинг представляваха достатъчна защита. А и Лоиал си имаше собствени предпочитания, свои представи какво му трябва за едно пътуване. Джобовете на дългото му сетре бяха издайнически издути, а в дисагите му изпъкваха ръбовете на книги.

Огиерът спря коня си до него и го погледна. Щръкналите от ушите му туфи се помръднаха колебливо.

— Не знаех, че и ти идваш — каза Ранд. — Мислех, че достатъчно си се напътувал с нас. Този път никой не може да предскаже колко ще продължи, нито къде ще свърши.

Ушите на Лоиал леко щръкнаха.

— Никой не беше предсказал и когато ви срещнах за първи път. Онова, което ме задържаше тогава, ме задържа и сега. Не мога да пропусна да стана свидетел на това как историята наистина се заплита около тавирен. И да помогна в намирането на Рога…

Мат и Перин, които яздеха зад Лоиал, също спряха. Около очите на Мат се четеше умора, но лицето му излъчваше здраве.

— Мат — каза Ранд, — съжалявам за това, което казах. Перин, прощавай, не го мислех сериозно. Беше глупаво от моя страна.

Мат само го погледна, след което поклати глава и прошепна на Перин нещо, което Ранд не можа да чуе.

— Мат! Перин! Вижте, аз наистина не… — Но двамата подкараха конете си към Ингтар.

— Това твое сетре не е много подходящо за пътуване, Ранд — подхвърли Лоиал.

Ранд погледна златните трънаци, виещи се по пурпурния му ръкав, и направи кисела гримаса. „Нищо чудно, че Мат и Перин все още си мислят, че се надувам.“ Когато се беше върнал в стаята си, бе заварил всичко друго опаковано и изпратено да се товари. Всичките обикновени палта, които му бяха дали, бяха по самарите на товарните коне, така му казаха слугите; всяко сетре, оставено в гардероба, беше поне толкова украсено, колкото това, с което бе в момента.

Собствените му дисаги не съдържаха нищо, свързано с понятието за обикновена дреха, освен няколко ризи, вълнени чорапи и резервен чифт бричове. Добре че поне беше свалил златната връв от ръкава си, въпреки че беше прибрал червения орел в джоба си. В края на краищата Лан му го беше дал като подарък.

— Ще се преоблека като спрем довечера — промърмори той. И си пое дълбоко дъх. — Лоиал, казах ти някои неща… и дори не се надявам, че ще ми простиш. Имаш пълно право да не ги забравяш и да ме мразиш заради тях, но се надявам, че няма да го направиш.

Лоиал се ухили и ушите му щръкнаха.

— Аз непрекъснато казвам неща, които не бива да казвам. Стареите винаги са ме хокали, че говоря един час преди да съм помислил.

Изведнъж до стремето на Ранд се появи Лан, облечен в сиво-зелената си люспеста ризница, в която щеше да стане почти невидим сред дървесата по здрач.

— Трябва да поговоря с теб, овчарю. — Той погледна към Лоиал. — Насаме, ако обичаш, Строителю. — Лоиал кимна и подкара огромния си кон настрана.

— Не знам дали трябва изобщо да те слушам — каза Ранд на Стражника. — Тези луксозни дрехи и всичко останало, на което ме учеше, не ми помогна много.

— Когато не можеш да спечелиш една голяма победа, овчарю, научи се да се примиряваш с малките. Ако си ги накарал да мислят, че си нещо повече от обикновено селянче, с което е лесно да се справят, значи си спечелил една малка победа. А сега замълчи малко и ме слушай. Имам време само за един последен урок, най-трудния. Прибирането на меча в ножницата.

— По един час всяка заран не ме оставяше да правя нищо друго, освен да вадя проклетия меч и да го вкарвам обратно в ножницата. Изправен, седнал, легнал. Мисля, че все някак ще успея да го прибера в ножницата, без да се порежа.

— Казах ти да ме слушаш, овчарю — изръмжа Стражникът. — Ще дойде време, когато ще трябва да постигнеш някаква цел с цената на всичко. Този момент може да настъпи в атака или в защита. И единственото средство ще се окаже да позволиш мечът да бъде прибран в собственото ти тяло.

— Това е лудост! — извика Ранд. — Защо трябва да…

Стражникът го прекъсна.

— Ще разбереш, когато дойде този миг, овчарю. Когато цената ще си струва печалбата и когато няма да ти е останал никакъв друг избор. Ето това се нарича „Прибиране на меча в ножницата“.

Появи се Амирлин с Леане до нея, понесла жезъла, и лорд Агелмар до лявото й рамо. Макар и облечен в зеленото си кадифено сетре, повелителят на Фал Дара не изглеждаше необичайно сред всичките въоръжени мъже наоколо. Все още нямаше и следа от останалите Айез Седай. Докато ги подминаваха, Ранд долови част от разговора им.

— Но, майко — възразяваше Агелмар, — на вас не ви остана никакво време да отдъхнете от пътуването си дотук. Моля ви, останете поне още няколко дена. Обещавам ви тази вечер такова пиршество, каквото едва ли бихте могли да си направите в Тар Валон.

Амирлин поклати глава, без да спира.

— Не мога, Агелмар. Знаеш, че бих останала, стига да можех. Не бях и замисляла да остана за дълго, а сега събитията изискват спешно да се върна в Бялата кула. Вече трябваше да съм там.

— Майко, за мен е срамно, че пристигате в един ден и си отивате още на следващия. Кълна ви се, това, което стана снощи, няма да се повтори. Утроил съм стражите по градските порти, както и на самата цитадела. Довел съм от града акробати и един истински бард от Мой Шираре. Моля ви! Крал Йвар също ще се отбие на път от Фал Моран. Съобщих му веднага щом…

Гласовете им заглъхнаха сред шумотевицата. Амирлин дори и не погледна към Ранд.

Когато Ранд се обърна, Стражникът беше изчезнал. Лоиал отново се приближи.

— Този мъж е трудно да го хванеш и задържиш, нали, Ранд? Няма го, после се появи, после пак изчезне, и не можеш да го видиш кога идва и кога си отива.

„Прибиране на меча в ножницата.“ Ранд потръпна. „Стражниците сигурно до един са луди.“

Стражникът, на когото Амирлин заговори, внезапно скочи на седлото си и се втурна в стремителен галоп към широко разтворените порти. Тя го гледаше, изправила гръб. Стойката й като че ли го подканяше да бърза.

— Къде се е забързал толкова? — зачуди се Ранд на глас.

— Чух, — отвърна му Лоиал, — че се канела да изпрати някого чак до Арад Доман. Говори се за някаква бъркотия в Равнината на Алмот и Амирлинския трон иска да разбере какво точно става. Това, което не разбирам, е защо чак сега? Според това, което чувам, слуховете за тази бъркотия са стигнали тук от Тар Валон с идването на Айез Седай.

Ранд усети студ. Бащата на Егвийн имаше една голяма карта, която той неведнъж беше разгъвал и си беше мечтал — преди да разбере какво представляват мечтите, когато се сбъднат. Стара беше тази карта и на нея имаше земи и държави, които според търговците вече не съществуваха, но Равнината на Алмот бе отбелязана на нея, запушила Томанска глава. „Ще се срещнем отново на Томанска глава.“ Това се намираше чак на другия край на познатия му свят, край брега на Аритския океан.

— Това няма нищо общо с нас — прошепна той. — Не може да има нищо общо с мен.

Лоиал сякаш не го чу. Потривайки нос с пръста си, дебел като наденица, огиерът продължаваше да се взира към портата, през която беше изчезнал Стражникът.

— Ако е искала да разбере, защо не е изпратила някой преди да тръгне от Тар Валон? Но вие, човеците, винаги сте едни такива припрени, все подскачате и викате. — Очите му се свиха от смущение. — О, наистина съжалявам, Ранд. Видя ли какво имах предвид като ти казах, че говоря, преди да мисля. Аз самият понякога съм доста припрян, и лесно се възбуждам, както знаеш.

Ранд се засмя. Смехът му беше плах, но се зарадва, че все пак има на какво да се посмее.

— Може би ако живеехме толкова дълго, колкото огиерите, щяхме да сме по-спокойни. — Лоиал беше на деветдесет години и според огиерските стандарти не му стигаха десет години, за да може да излезе сам извън стеддинг. Самият факт, че бе излязъл толкова рано, твърдеше той, бе доказателство за неговата припряност. Ако Лоиал беше припрян, другите огиери трябваше да са невъзмутими като камъни.

— Може и така да е — отвърна замислено Лоиал, — но пък вие, човеците, правите толкова много неща в живота си. Докато ние не правим нищо друго, освен да се крием в нашите стеддинг. Засаждането на дъбравите, дори Строителството, са били извършени преди да свърши Дългото изгнание. — Тъкмо дъбравите бяха скъпи за Лоиал, а не големите градове, за които хората помнеха, че са построени от огиерите. Тъкмо дъбравите, засадени, за да напомнят на огиерските Строители за стеддинг, бяха това, заради което Лоиал беше тръгнал по широкия свят — да ги види. — Откакто намерихме обратния път към стеддинг, ние… — Той спря, защото Амирлин отново се приближаваше към тях.

Ингтар и неговите воини се размърдаха на седлата, готови да слязат и да коленичат, но тя им даде знак да останат на конете си. До рамото й стоеше Леане, а Агелмар се спря на крачка зад тях. Ако се съдеше по навъсеното му лице, изглежда, се бе отказал да я убеждава да остане.

Амирлин ги огледа един по един, преди да заговори. Погледът й не се се задържа на Ранд повече, отколкото на другите мъже.

— Мир да закриля меча ви, лорд Ингтар — отрони тя най-сетне. — Слава на Строителите, Лоиал Кисеран.

— Честта е наша, майко. Дано мирът закриля Тар Валон. — Ингтар се поклони на седлото си, както и останалите шиенарци.

— Чест и слава на Тар Валон — отвърна с поклон Лоиал.

Единствено Ранд и двамата му приятели останаха изправени. Леане огледа начумерено и тримата, очите на Агелмар се разшириха, но Амирлин като че ли не ги забелязваше.

— Вие ще яздите, за да намерите Рога на Валийр — каза тя. — И надеждата на света ще язди с вас. Рогът не бива да попадне в лоши ръце, особено в ръцете на Мраколюбци. Онези, които ще се отзоват на неговия призив, ще последват този, който засвири на него, и те са обвързани с Рога, а не със Светлината.

Мъжете се размърдаха неспокойни. Всички вярваха, че героите, призовани от гроба, ще се сражават за Светлината. Но ако вместо това се случеше да се бият в името на Сянката…

Амирлин продължаваше да говори, но Ранд вече не я слушаше. Дебнещият го се беше върнал. Космите по врата му настръхнаха. Той вдигна поглед и се взря в площадките със стрелците, надвиснали над площада, към редиците хора, стълпени по крепостните стени. Беще някъде сред тях. Чифт очи, които го следяха невидими. Погледът им се плъзгаше по него като мръсна мазнина. „Не е възможно да е Чезнещ, не и тук. Тогава кой е? Или какво?“ Той се изви на седлото си, дръпна Дорчо, извъртя го и затърси с поглед. Конят затанцува под него.

Изведнъж нещо проблесна пред лицето му. Някакъв мъж, минаващ зад Амирлин, извика и падна, от гърдите му стърчеше стрела с черни пера. Амирлин остана невъзмутима, загледана в цепнатината на ръкава си. Сивата коприна на роклята й бавно се напои с кръв.

Някаква жена изпищя и площадът изведнъж се изпълни с викове и крясъци. Хората по стените се надвесиха и всички мъже по площада извадиха мечовете си. Дори и Ранд, както сам забеляза с изумление.

Агелмар размаха меча си към небето и изрева:

— Намерете го! Доведето го при мен! — Лицето му почервеня от ярост и после пребледня, когато забеляза кръвта по ръкава на Амирлин. Той падна на колене и сведе глава.

— Прости ми, майко! Не можах да те предпазя. Посрамен съм.

— Глупости, Агелмар — отвърна Амирлин. — Леане, престанете да се суетите около мен и се погрижете за този мъж. Неведнъж съм се порязвала и по-лошо, когато съм чистила риба, а този човек наистина има нужда от незабавна помощ. Агелмар, изправи се. Изправи се, повелителю на Фал Дара. Не си се посрамил пред мен и нямаш никакво основание да се срамуваш. Последната година в Бялата кула, при собствените ми стражи на всяка порта и при наличието на всички Стражници около мен, един мъж с нож успя да ме доближи на пет крачки. Бял плащ, несъмнено, въпреки че не разполагам с доказателство. Моля те, изправи се, иначе аз ще се посрамя. — След като Агелмар бавно се изправи, тя докосна с пръсти окървавения си ръкав. — Лош изстрел за стрелец на Белите плащове, дори за някой Мраколюбец. — Очите й се спряха на Ранд. — Ако се е целил в мен. — Погледът й се отклони от него преди той да прочете нещо на лицето й, но изведнъж му се дощя да скочи от седлото и да се скрие.

„Не целеха нея и тя знае това.“

Леане се изправи от мястото, където беше коленичила. Някой беше покрил с плащ лицето на мъжа, поразен от стрелата.

— Той е мъртъв, майко. — Гласът й прозвуча уморено. — Беше мъртъв още когато падна на земята. Дори да бях до него…

— Направила си това, което си могла, дъще. Смъртта не може да бъде Изцерена.

Агелмар пристъпи напред.

— Майко, ако тук наистина има убийци на Белите плащове или Мраколюбци, трябва да ми позволиш да изпратя мъже с вас. Поне до реката. Не бих го преживял, ако пострадате в Шиенар. Моля ви, върнете се в женските отделения. Ще се погрижа с цената на живота си да бъдат защитени, докато сте готови да тръгнете.

— Успокой се — отвърна му тя. — Тази драскотина няма да ме забави и за миг. Да, да, с радост ще приема ескорта на твоите мъже до реката, щом настояваш. Но няма да позволя това да забави лорд Ингтар. Ценен е всеки удар на сърцето, докато Рогът не бъде намерен. Ще позволиш ли да се разпоредя на твоите заклети воини?

Той склони глава в съгласие. В този момент бе готов да й предаде и Фал Дара, ако го помолеше.

Амирлин отново се обърна към Ингтар и воините зад него. Повече не погледна към Ранд. Той се изненада, като видя усмивката, отново изгряла на лицето й.

— Обзалагам се, че в Иллиан не правят толкова предизвикателно изпращане на своя Велик лов на Рога — каза тя. — Но истинският Велик лов е вашият. Вие сте малко, затова ще можете да пътувате бързо, и все пак сте достатъчно, за да извършите това, което трябва. Възлагам ви, лорд Ингтар от Дома на Шинова, възлагам на всички вас — намерете Рога на Валийр и нека нищо не ви спре по пътя ви.

Ингтар измъкна дългия си меч, вдигна го и целуна острието му.

— В своя живот и душа, в своя Дом и чест, кълна се, майко.

— Тогава тръгвайте.

Ингтар подкара коня си към портите. Ранд заби пети в хълбоците на Дорчо и се понесе в галоп след виещата се през вратите колона.

Копиеносците и стрелците на Амирлин, които не знаеха какво става вътре, се бяха подредили плътно отвън, оставяйки свободна пътека покрай стената на цитаделата. Пламъкът на Тар Валон грееше на гърдите им. Близо до вратите чакаха нейните барабанчици и тръбачи, готови да тръгнат в крак, когато тя потегли. Зад редиците облечени в брони мъже на площада се беше струпало множество граждани. Някои поздравиха пряпореца на Ингтар, а други несъмнено смятаха, че това е шествието на заминаващата си Амирлин. Докато Ранд прекосяваше площада, около него се надигнаха оглушителни възгласи.

Мат и Перин яздеха в челото на колоната редом с Ингтар, но когато Ранд се присъедини към тях, двамата изостанаха. „Как изобщо ще мога да им се извиня, ако ме отбягват? Да ме изгори дано, той изобщо няма вид на умиращ.“

— Чангу и Нидао са изчезнали — неочаквано му каза Ингтар. Гласът му прозвуча студено и гневно, но и потресено. — Проверихме всеки страж в цитаделата, жив или мъртъв, снощи и тази сутрин отново. Липсват само те двамата.

— Чангу беше на пост в тъмницата вчера — отвърна замислено Ранд.

— И Нидао. Те бяха втората смяна. Винаги дават пост заедно, дори когато се наложи да се спазарят с други или да дават извънреден наряд. Не са били на смяна, когато се е случило, но… Двамата се сражаваха в Тарвинската клисура и спасиха живота на лорд Агелмар, когато конят му падна и той бе обкръжен от тролоци. А сега какво излезе? Мраколюбци. — Мъжът въздъхна тежко. — Всичко се срутва.

Някакъв мъж на кон си проби път през тълпата, обкръжила улицата, и се присъедини към колоната зад Ингтар. Ако можеше да се съди по облеклото му, беше цивилен гражданин, слаб, с продълговато лице и посивяла коса, подстригана високо. Зад седлото му беше привързан мях, а на колана му висяха къс меч и ръбест боздуган, както и дебела тояга.

Ингтар забеляза изненадания поглед на Ранд и каза:

— Това е Хюрин, нашият душещ. Не беше необходимо да споменаваме на Айез Седай за него. Не че върши нещо нередно, нали разбираш. Кралят държи един душещ във Фал Моран, има и още един в Анкор Дайл. Просто Айез Седай никак не харесват неща, които не са им ясни, а и след като е мъж… Това няма нищо общо със Силата, разбира се. О, я по-добре ти сам му обясни, Хюрин.

— Слушам, лорд Ингтар — отвърна мъжът и се поклони ниско на Ранд от седлото си. — Чест е за мен да ви служа, милорд.

— Наричай ме Ранд. — Ранд протегна ръката си и след кратка пауза Хюрин се усмихна и я стисна.

— Както предпочитате, милорд Ранд. Лорд Ингтар и лорд Кайджин нямат нищо против мъжките обръщения — както и лорд Агелмар, разбира се — но из града се говори, че вие сте чуждоземен принц от юга, а някои чуждоземни лордове много държат всеки мъж да си знае мястото.

— Аз не съм лорд. — „Поне на тази глупост веднага ще сложа край.“ — Просто Ранд.

— Както желаете, милор… ъъ… както желаеш Ранд. Виж сега, аз съм душещ. Станах такъв преди четири Слънцеднева. Преди това не бях и чувал за подобно нещо, но както разбирам, има още неколцина като мен. Започна постепенно. Започнах да надушвам лоши миризми там, където никой друг не можеше да помирише нищо, и това постепенно се усили. Цяла година мина, докато разбера в какво съм се превърнал. Мога да надуша жестокост, убийство и насилие. Да надуша къде се е случило. Да проследя миризмата на онзи, който го е причинил. Всяка следа е различна, така че не могат да се смесят и объркат. Лорд Ингтар разбра за това и ме нае на служба, в помощ на кралското правосъдие.

— Можеш да надушваш жестокостта? — възкликна Ранд. Не можа да се въздържи да не разгледа носа на човека. Изглеждаше съвсем обикновен нос, нито много голям, нито малък. — Искаш да кажеш, че наистина можеш да проследиш някого, който, да речем, е убил друг човек? По миризмата?

— Мога го, милор… ъъ… Ранд. След време миризмата отслабва, но колкото по-голяма е жестокостта, толкова по-дълго остава миризмата. Аха, мога да надуша полесражение отпреди десет години, макар следите на мъжете, участвали в него, да са изчезнали. Горе край Погибелта следите на тролоците почти никога не изчезват. При тролоците почти нищо друго не може да се надуши освен убийство и насилие. Но виж, някой побой в пивница, да речем някоя счупена ръка… такава миризма ще се стопи само след няколко часа.

— Мисля, че разбирам защо не би искал Айез Седай да узнаят за тази твоя дарба.

— Ах, лорд Ингтар е много прав за Айез Седай, Светлината да ги освети дано… ъъ… Ранд. Веднъж имаше една в Кайриен — Кафява Аджа, но кълна се, смятах я за Червена чак докато най-сетне не ме пусна — та тя ме държа цял месец, като се мъчеше да разбере как го правя. Такива като нея никак не обичат да не разбират нещо. И все мърмореше: „Старото ли се връща, или е ново?“ — и ме гледаше все едно че използвам Единствената сила. За малко и аз самият да се усъмня. Но така и не полудях, а и всъщност нищо не правя. Просто го надушвам.

Ранд нямаше как да не си спомни думите на Моарейн. „Старите прегради отслабват. Става някакво разпадане и промяна в наше време. Стари неща отново излизат на бял свят, нови неща се раждат. Може би ще доживеем да видим края на един Век.“ Той потръпна.

— Значи ще проследим онези, които отмъкнаха Рога, с твоя нос?

Ингтар кимна, а Хюрин гордо се ухили.

— Ще успеем… ъъ… Ранд. Веднъж проследих един убиец чак до Кайриен, и друг един до Марадон, за да ги върна да се изправят пред кралското правосъдие. — Усмивката му се стопи и на лицето му се изписа тревога. — Но виж, това е най-лошото. Убийството мирише лошо и следата на убиеца направо вони, но това… — Ноздрите му настръхнаха. — Снощи са участвали хора. Мраколюбци, може би, но не можеш да различиш Мраколюбците по миризмата. Това, което ще проследя, са тролоците и Получовеците. А с тях има и нещо още по-лошо. — Гласът му заглъхна, човекът се навъси и замърмори под носа си, но Ранд успя да долови последните му думи. — Нещо още по-лошо и от тях, Светлината да ми е на помощ.

Стигнаха до градските порти и чак когато се озоваха извън стените, Хюрин вдигна лице към лекия полъх на вятъра. Ноздрите му се разшириха, след което мъжът изсумтя отвратено.

— Натам, милорд Ингтар. — И посочи на юг.

Ингтар изглеждаше изненадан.

— Не към Погибелта?

— Не, лорд Ингтар. Пфу! — Хюрин изтри устата си с ръкав. — Вкуса им чак усещам. На юг, на юг са тръгнали.

— Е, значи Амирлин се оказа права — промълви замислено Ингтар. — Велика и мъдра жена е тя, заслужава много повече, отколкото да й служи един нещастник като мен. Води ни по следата, Хюрин.

Ранд се обърна за миг и погледна към цитаделата. Надяваше се, че Егвийн е добре. „Нинив ще се погрижи за нея. Може би така е по-добре, да отсечеш отведнъж, твърде бързо, за да те заболи.“

После се понесе на юг след Ингтар. Вятърът се усили и задуха в гърба му — студен въпреки слънцето. Стори му се, че долови нечий смях в него, смътен и лукав.

Восъчнобледата луна осветяваше влажните нощни улици на Иллиан, огласяни все още от празненствата, започнали рано през деня. Само след няколко дни Великият лов на Рога щеше да бъде отпратен с пищно шествие и церемония, която според традицията датираше още от Приказния век. Празненствата в чест на Ловците се бяха слели с Празника на Тевен с неговите прочути състезания с големи награди за веселчуни. Най-голямата награда, както винаги, щеше да се връчи за най-добрия разказ на древното сказание за Великия лов на Рога.

Тази нощ веселчуните забавляваха публиката си в палатите, в които се развличаха знатните и богатите, а Ловците се стичаха от всички краища на света, за да поемат в поход и да намерят ако не самия Рог на Валийр, то поне безсмъртие в песни и легенди. Щяха да им предложат музика и танци, ветрила и ледени кубчета, с които да уталожат първата истинска жега в годината, но карнавалът се вихреше и по градските улици сред огряната от луната нощ. Всеки ден щеше да има карнавал, чак докато Ловът не потеглеше в поход. И всяка нощ.

Около Бейл Домон притичваха хора с чудновати маски и странни костюми, повечето от които разкриваха твърде много плът. Тичаха, пеейки и викайки неудържимо, по няколко души накуп или по двойки, които се кикотеха и щипеха по ъглите, или на буйни тълпи от по двадесетина души наведнъж. В небето трещяха фойерверки, златни и сребристи взривове от искри на черния фон. В града тези дни имаше почти толкова илюминатори, колкото и веселчуни.

Домон нямаше време да мисли нито за фойерверките, нито за Лова. Сега той бързаше да се срещне с някакви мъже, които според него се канеха да го убият.

Пресече Моста на цветята, построен над един от многобройните канали, прорязващи града, и навлезе в Ароматния квартал, пристанищния район на Иллиан. Каналът вонеше на нощни гърнета и около моста нямаше и следа от цветя. Кварталът на свой ред миришеше на коноп и катран от кейовете и доковете, както и на пристанищна тиня, и вонята бе още по-натрапчива от знойния въздух, толкова влажен, че човек сякаш можеше да го пие. Домон дишаше тежко; всеки път, когато се връщаше от северните страни, се чувстваше зле сред зноя на ранното иллианско лято, въпреки че беше роден тук.

В едната си ръка държеше дебела сопа, другата му ръка лежеше на дръжката на къс меч, неведнъж използван за защита на търговската му ладия от разбойници. Немалко улични бандити кръстосваха в тези празнични нощи, когато имаше много богати жертви, при това повечето — пияни.

Но той беше здрав, мускулест мъж и никой от търсачите на кесии, пълни със злато, не можеше да го вземе за богаташ в простоватото му грубо сетре, та да рискува срещу ръста му и дебелата сопа. Малцината, които го поглеждаха, докато преминаваше през струящата от прозорците светлина, се отдръпваха. Тъмната коса, висяща до раменете му, и дългата му брада обграждаха кръгловато лице, но това лице никога не изглеждаше добродушно, а този път беше толкова мрачно, сякаш Домон се канеше да си пробие път през стена. Имаше среща с непознати хора и никак не беше щастлив от това.

Още пияни гуляйджии претичаха с викове край него. „Рога на Валийр, да ги разправят тия на дъртата ми баба — помисли си мрачно Домон. — Да се хвана аз за кораба, друго не ми трябва. И за живота си, късмета да ме срита дано.“

Пъхна се в една странноприемница с табела с голям, обрасъл с бяла козина язовец, танцуващ с мъж, размахал сребърна лопата. Наричаше се „Укротяване на Язовеца“, макар дори самата Ниеда Сидоро, гостилничарката, да не знаеше какво означава това име: в Иллиан открай време съществуваше хан с такова име.

Залата — подът беше посипан с дървени трици и в дъното един музикант дърпаше тихо струните на дванадесетструнната битерна, свирейки някаква тъжна песен на Морския народ — беше добре осветена и тиха. Ниеда не допускаше никакви свади в хана си, а племенникът й Байли беше толкова едър, че можеше да изнесе по един мъж под всяка мишница. Моряци, докери и работници в складовете посещаваха „Язовеца“, за да пийнат и да си кажат някоя приказка, а и да поиграят на камъчета или зарове. Сега помещението беше наполовина празно: дори хора, които обикновено предпочитаха спокойствието, бяха навън за карнавала. Посетителите си говореха тихо, но Домон долови, че споменават за Лова, както и за Лъжедракона, когото мурандийците били хванали, и за онзи, когото тайренците преследвали през Хадънмърк. Изглежда, спореха дали е по-добре да загине Лъжедракона, или самите тайренци.

Лицето на Домон се сгърчи в гримаса. „Лъжедракони! Късмета да ме изприщи дано, едно спокойно място не може да намери човек напоследък.“ Не че го интересуваха толкова Лъжедраконите, камо ли пък Ловът.

Едрата собственичка бършеше някаква кана и следеше под око клиентелата си. Не спря заниманието си, нито го погледна веъщност, но левият й клепач се сниши и очите й се плъзнаха към тримата мъже, седнали на една маса в ъгъла. Тия бяха прекалено тихи дори и за „Язовеца“, почти трезви и кадифените им капели и тъмните палта, избродирани по гърдите със сребърни, пурпурни и златисти ширити, изпъкваха сред простоватото облекло на останалите клиенти.

Домон въздъхна и седна на една маса в другия ъгъл. „Кайриенци пък сега.“ Взе си халба кафяв ейл от прислужничката и отпи тежка глътка. Когато я остави, тримата мъже с извезаните палта вече стърчаха около масата му. Той направи небрежен жест, за да покаже на Ниеда, че няма нужда Байли да се намесва.

— Капитан Домон? — И тримата бяха безлични, но около този, който проговори, се чувстваше нещо, което накара Домон да реши, че е водачът им. Като че ли не бяха въоръжени. Но очите на тези съвсем безлични лица гледаха твърдо. — Бейл Домон, капитан на „Вейка“?

Домон кимна неизбежно и тримата седнаха, без да чакат покана. Продължи същият мъж; другите двама само наблюдаваха, почти без да мигат. „Охранници — реши Домон, — нищо че дрехите им са такива. Какъв ли е този, че да си има охранници да го пазят?“

— Капитан Домон, имаме едно лице, което трябва да бъде превозено от Майен до Иллиан.

— „Вейка“ е речен съд — отвърна Домон. — Гази плитко, не е за дълбока вода. — Това не беше съвсем вярно, но за хора от сушата звучеше убедително. „Е, от Тийр насам не мож ги излъга. Захитряват.“

Мъжът като че ли не се притесни от прекъсването.

— Разбрахме, че се отказвате от речната търговия.

— Може да се отказвам, може и да не се. Не съм решил още. — Беше си решил той, и още как. Хич не би тръгнал пак нагоре по реката до Граничните земи дори заради всичката коприна, която можеше да натовари в подножията на Тайрен. Салдейските кожи и ледения пипер не си заслужаваха, а и не му се щеше да си има вземане-даване с Лъжедракона, за когото беше чул, че се е появил по онези краища. Но все пак се зачуди как са могли да разберат за това. С никого не беше го обсъждал, а виж, че и други го знаеха.

— Можете лесно да стигнете до Майен на каботаж. Сигурен съм, капитане, че ще се съгласите да плавате покрай брега за хиляда жълтици.

Домон за малко да се задави. Това беше четири пъти повече от последната оферта и предостатъчно, за да му увисне на човек ченето.

— И кого искате да кача за толкоз пари? Да не е самата Първа на Майен? Да не би Тийр най-сетне да я е прогонил?

— Имената не трябва да ви интересуват, капитане. — Мъжът сложи на масата голяма кожена кесия и запечатан свитък пергамент. Когато ги избута към него, кесията издрънча тежко. На големия червен восъчен кръг на печата, стегнал пергаментовия свитък, личаха многобройните лъчи на Изгряващото слънце, герба на Кайриен. — Двеста в брой. За хиляда златни монети мисля, че имена не са ти необходими, капитане. Предай това, без печатът да е повреден, на Пристанищния капитан на Майен и той ще ти плати още триста и ще ти предаде пътника. Ще ти дам останалото, когато докараш пътника тук. Стига да не си се опитвал да разбереш самоличността на лицето.

Домон си пое дълбоко дъх. „Късмета да ме изрита дано, това пътуване ще си струва даже и петак повече да не получа от това, дето е в кесията.“ А хиляда жълтици беше повече от сумата, която можеше да припечели за три години. Подозираше, че ако се порови още малко, ще излязат наяве други податки, примерно че пътуването е свързано с някакви тайни сделки между Съвета на деветте на Иллиан и Първата на Майен. Градът-държава на Първата формално се водеше провинция на Тийр и тя несъмнено би се радвала на подкрепата на Иллиан. А мнозина в Иллиан смятаха, че е крайно време да се поведе нова война, тъй като Тийр е сложил ръка на по-голямата част от търговията в Морето на бурите. Най-вероятно тук се криеше някаква мрежа, в която можеха като нищо да го заплетат, ако не беще се натъквал на три такива само за последния месец.

Той се пресегна да вземе кесията, но мъжът го хвана за китката. Домон го изгледа гневно, но онзи отвърна на погледа му с непоклатимо спокойствие.

— Трябва да отплаваш колкото се може по-скоро, капитане.

— Призори — изръмжа Домон, при което мъжът кимна в съгласие и го пусна.

— Призори да е, капитан Домон. И запомни: дискретността пази живота на човека, за да може да си похарчи спечеленото.

Домон изгледа тримата, докато напуснаха заведението, след което се втренчи с кисела физиономия в кесията и свитъка на масата. Някой много държеше той да замине на изток. Тийр или Майен, няма значение, стига да е на изток. Помисли си, че като че ли се досеща кой е този някой. „И както винаги, нищо не знам за тях.“ То и какво може да знае човек за Мраколюбците. Във всеки случай знаеше, че те го преследват — знаеше го още преди да напусне Марадон и да се впусне по течението на реката. Мраколюбци и тролоци. Главният въпрос, чийто отговор така и не можеше да просветне в главата му, беше: защо?

— Някаква беда ли, Бейл? — попита го Ниеда. — Ама ти наистина имаш такъв вид, сякаш си видял жив тролек. — Тя се изкикоти като малко момиченце: невероятен звук за жена с нейните телеса.

Като повечето хора, които никога не бяха пътували до Граничните земи, Ниеда не вярваше в съществуването на тролоци. Беше се опитвал да й обясни истината по този въпрос, но тя само се смееше на разказите му, убедена, че я лъже. И в съществуването на снега не вярваше също така.

— Няма нищо, Ниеда. — Той развърза кесията, изрови от нея някаква монета, без да я поглежда, и и я подхвърли. — Пиене за всички, докато свърши, после ще ти дам още.

Ниеда огледа изненадано монетата.

— Тарвалонска марка? Да не търгуваш напоследък с вещиците, Бейл?

— Не — отвърна той дрезгаво. — Таквоз нещо никога!

Тя захапа монетата, след което бързо я мушна в широкия си пояс.

— Е, к’во пък, че е златна, златна е. Май тия вещици не ще да са толкоз лоши, колкото ги изкарват. Някои мъже са по белалии и от тях. Знам един сараф, дето взима и таквиз. Що не ми дадеш още една, я колко народ ще се изсипе таз вечер тука. Искаш ли още ейл?

Той кимна тъпо, макар че халбата му стоеше почти недокосната, и дебеланата се затътри към тезгяха. Дебелана или не, беше приятелска душа и нямаше да каже на никого какво е видяла. Остана да седи неподвижно, втренчил поглед в кожената кесия. Още преди да я отвори, за да разгледа монетите в нея, му донесоха нова халба. Разбърка ги с мазолестия си пръст. Жълтиците проблеснаха под светлината на лампата, всяка от тях с проклетия Пламък на Тар Валон, Той припряно завърза кесията. Опасна работа бяха тези монети. Една или две да речем, ще ги пробуташ, но толкова много наведнъж щяха да накарат повечето хора да си помислят точно това, което си бе помислила и Ниеда. В града имаше Чеда на Светлината и макар в Иллиан да не съществуваше закон, забраняващ търговията с Айез Седай, изобщо нямаше да се оправи пред някой съдия, ако Белите плащове научеха. Тези тримцата се бяха погрижили да не вземе просто парите им и да си остане в Иллиан.

Докато седеше така угрижен, в „Язовеца“ влезе Ярин Маелдан, мрачният, дългокрак като щъркел помощник-капитан на „Вейка“. Беше свъсил вежди над дългия си нос и когато стигна до масата на Домон, каза:

— Карн е мъртъв, капитане.

Домон го изгледа намръщено. Трима други от екипажа му вече бяха убити след всеки негов пореден отказ да вземе плата, за да отплава на изток. А съдиите не правеха нищо; улиците нощем са опасни, викаха те, а моряците бездруго са си свадливи и скандалджии. Магистратите рядко си създаваха грижи с това, което ставаше из Ароматния квартал, стига да не засягаше знатни граждани.

— Този път приех — промърмори той.

— И това не е всичко — добави Ярин. — Ръгали са Карн с ножове, като че са искали да измъкнат нещо от устата му. А и някакви други мъже се опитаха преди няма и час да се качат на борда на „Вейка“. Пристанищната охрана ги разкара. За трети път от десет дена! А и снощи някой е влизал в стаята ми в „Сребърния делфин“. Взел е малко сребърници, колкото да си помисля, че е крадец, обаче не е пипнал пояса, оня с гранатите и лунния камък на токата, макар да си го бях оставил насред стаята. К’во става бе, капитане? Хората са уплашени, а и мен, да ти кажа, вече ме хващат нервите.

Домон се изправи.

— Събирай екипажа, Ярин. Намери ги и им кажи, че „Вейка“ ще отплава веднага щом на борда се съберат достатъчно мъже, за да могат да се оправят. — Той пъхна пергамента в джоба на сетрето си и стисна кесията с жълтици, след което забута помощника си към вратата. — Събирай ги, Ярин, и им кажи, че ще оставя всеки, който не побърза да се качи на борда, да си трие сополите на кея.

Домон ръгна Ярин да го накара да се затича, след което закрачи към доковете. Дори уличните разбойници, които чуваха дрънченето на кесията в ръката му, се разкарваха от пътя му. Капитанът изглеждаше като човек, готов да убива.

На палубата на „Вейка“ вече щъкаха хора, други от екипажа тичаха боси по каменния кей. Никой не знаеше какъв страх го е подгонил и дали изобщо нещо го е подгонило, но всички си даваха сметка, че печели добре и според иллианския обичай дели печалбата с екипажа си.

„Вейка“ беше дълга осемдесет стъпки, с две мачти, с пространство за палубния товар и каюти в трюма. Въпреки това, което Домон беше казал на кайриенците — ако наистина бяха кайриенци, — той смяташе, че ладията ще издържи в морски води. Лятно време Морето на бурите беше по-спокойно.

— Трябва да издържи — промърмори той и заслиза по стълбата към капитанската си каюта.

Хвърли кесията на койката си и измъкна свитъка от джоба си. Запали фенера, скачен на тавана и заразглежда запечатания документ, обръщайки го насам-натам, като че ли можеше да прочете какво пише вътре, без да го отвори. На вратата се почука и той се намръщи.

— Влез.

Ярин подаде глава през открехнатата врата.

— Всички вече са на борда с изключение на трима, които не можах да намеря, капитане. Но пуснах приказка във всяка пивница, Тъмния да ги вземе дано, по всяка дупка в квартала. Ще дойдат на борда преди да е ставало достатъчно светло да потеглям нагоре по реката.

— „Вейка“ ще тръгне веднага. По море. — Домон прекъсна яростните възражения на Ярия, че било тъмно, че имало прилив и че „Вейка“ не била пригодена за открито море. — Веднага! „Вейка“ може да се справи и при мъртво вълнение. Не си забравил още как се плава по звездите, нали? Изкарвай я, Ярин. Изкарвай я веднага и ела да ми докладваш като подминем вълнолома.

Помощникът му се поколеба — Домон никога не оставяше някой по-сложен момент от навигацията да мине, без той лично да излезе на палубата и да се разпорежда кой какво да прави, а изкарването на „Вейка“ през нощта от кея не беше никак проста работа — но нарая кимна и излезе. След няколко мига виковете на Ярин и тропането на боси крака по палубата нахлуха в каютата. Домон обаче ги пренебрегна дори когато корабът се полюшна, уловен от прилива.

Най-сетне свали стъклото на фенера и нагря ножа си над пламъка. Около острието се заиздига тъмен пушек, но преди металът да се нажежи до червено, Домон избута картите от бюрото си и положи свитъка, след което бавно прокара ножа под восъчния печат. Горната сгъвка се изправи.

Текстът на документа се оказа съвсем прост, без никакви предисловия и високопарни поздрави, и на челото му избиха едри капки пот.

Върху тънък восъчен печат под подписа се виждаха врязани Изгряващото слънце, гербът на Кайриен, и Петте звезди — знакът на Двора Риатин.

— Защитник на Драконовата стена дъртата ми баба! — изграчи Домон. — На какво пък отгоре ще се нарича така?

Поднесе документа близо до светилника и почти забил нос в пергамента, огледа внимателно печатите и подписа, но не можа да забележи фалшификация, а нямаше никаква представа как изглежда почеркът на Галдриан изобщо. Ако не беше го написал самият крал, онзи, който го бе изработил, се бе постарал да имитира добре кралските драсканици. Тъй или иначе, това нямаше особено значение. В Тийр това писмо в ръцете на един иллианец щеше да бъде гибелно. Или в Майен, с толкова силно тайренско влияние. В момента не се водеше война и хората плаваха от едното пристанище до другото свободно, но в Тийр не обичаха много-много иллианците, както и обратното. И никога не биха пропуснали такъв добър повод да дадат израз на чувствата си.

За миг си помисли дали да изгори свитъка — опасно беше да държиш такова нещо било в Тарен, или в Иллиан, пък и на което и да е място по света. Но накрая го прибра внимателно в квадратната кухина зад бюрото си, прикрита от замаскиран капак, чийто отварящ механизъм знаеше само той.

— Моите притежания, тъй значи?

Той събираше стари предмети, доколкото можеше да си го позволи, на борда на кораба. Онова, което не можеше да купи, било защото е твърде скъпо или прекалено голямо, също го колекционираше, като го разглеждаше хубаво и го запазваше в паметта си. Всички онези останки от отдавна минали времена, онези чудесии, пръснати по широкия свят, заради които се бе качил на борда на един кораб и бе отплавал още като момче. В последното си пътуване беше добавил към колекцията си още четири антики от Марадон и тъкмо тогава започнаха да го преследват Мраколюбци. Както и тролоци. Беше чул, че Бели мост е опожарен до основи веднага след като отплава оттам, а се носеше мълва, че с тролоците имало и мърдраал. Всичко това, взето наведнъж, го бе накарало да повярва, че не просто си въобразява разни неща, и освен това го накара да бъде нащрек, когато започнаха да му предлагат такава висока плата само заради едно просто пътуване до Тийр с някаква плитка лъжа за повод.

Зарови в скрина си и извади на бюрото вещите, които беше закупил в Марадон. Една светеща пръчка, останала от Приказния век, поне така разправяха. Никой, разбира се, не знаеше вече как се правят. Че беше скъпа, нямаше и съмнение, и по-рядка от честен съдия. Приличаше на най-обикновена стъклена пръчка, по-дебела от палеца му и малко по-къса от ръката му до лакътя, но като я стиснеш, светеше като фенер. Светещите пръчки се чупеха като обикновено стъкло; веднъж щеше замалко да подпали „Вейка“, когато се счупи първата, която имаше. Малка, потъмняла от времето статуетка от слонова кост, изобразяваща мъж, държащ меч. Чудакът, който му я беше продал, твърдеше, че като я държиш достатъчно дълго, дланта ти започва да се затопля. Дланта на Домон обаче не беше се затопляла, нито на някой от екипажа, комуто я беше давал да я подържи. Черепът на някаква котка, голям колкото лъвски и толкова стар, че костта се беше вкаменила. Но по света нямаше лъвове с толкова големи зъби, почти колкото бивни, цяла стъпка дълги. И един дебел диск с размерите на мъжка длан, наполовина бял и наполовина черен, с криволичеща линия, разделяща двата цвята. Дюкянджията в Марадон му беше казал, че е от Приказния век, като си мислеше, че го лъже, но Домон се беше попазарил съвсем малко, преди да плати, защото бе разпознал онова, което дюкянджията не знаеше: древния символ на Айез Седай отпреди Разрушението на света. Не беше от най-безопасните неща, които човек може да притежава, но нямаше как да бъде подминат от човек, изпитващ от детинство възхита към древни неща.

При това беше сърцекамък. Дори дюкянджията не беше посмял да добави това към уж лъжите си. Никой крайречен дюкянджия в Марадон не би си позволил да притежава дори и късче от куендияр.

На пипане дискът беше твърд и гладък и съвсем не изглеждаше толкова ценен, освен че бе твърде стар, но капитанът се опасяваше, че го преследват тъкмо заради него. Но въпреки че предполагаше какво търсят, той си нямаше представа защо и вече не беше сигурен какво точно са неговите преследвачи. Тарвалонски марки и древният символ на Айез Седай. Той отри устните си с длан; вкусът на страха горчеше на върха на езика му.

На вратата се почука. Капитанът остави диска на бюрото и го закри с една от навитите на руло карти.

— Влез.

Ярин влезе.

— Подминахме вълнолома, капитане.

Очите на Домон светнаха от изумление, после той се ядоса на себе си. Май не беше му се случвало досега да се залиса толкова много, че да не усети как „Вейка“ се подмята на вълните.

— Давай на запад, Ярин.

— Към Ебу Дар ли, Капитане?

„Не е достатъчно далеко. Няма и петстотин левги.“

— Ще спрем там само за да намеря карти и да вземем вода. После ще караме на запад.

— На запад ли, капитане? Морският народ хич не харесва чужди търговци.

— В Аритския океан, Ярин. Търговията между Тарабон и Арад Доман е голяма и няма какво да се плашим от някакви си тарабонски или домански задници. Те морето не обичат, така съм чувал. Пък и онези малки градчета на Томанска глава, дето си пазят свободата и не щат да влязат в никоя държава. Можем даже да натоварим салдейски кожи и леден пипер, ако са докарани в Бандар Еваан.

Ярин замислено поклати глава. Винаги гледаше на нещата откъм лошата страна, но иначе беше добър моряк.

— Кожите и пипера оттам ще ни излязат по-солено, отколкото ако отидехме за тях по реката, капитане. Пък и чувам, че там имало война. Ако Тарабон и Арад Доман се бият, може да няма никаква търговия. Съмнявам се, че можем да изкараме много и от градчетата по Томанска глава, дори там да е спокойно. Фалме е най-големият, но и той не е голям.

— Тарабонците и доманците винаги се дърлят за Равнината на Алмот и Томанска глава. Дори и този път да се е стигнало до свада, един предпазлив човек винаги може да завърти търговия. На запад, Ярин.

След като Ярин се качи на палубата, Домон набързо прибра черно-белия диск в скривалището и подреди останалите си вещи в скрина. „Мраколюбци или Айез Седай, няма да се затека натам, където на тях им се ще. Късмета да ме изприщи дано, няма да стане тяхната.“

Почувствал се за пръв път от няколко месеца в безопасност, Домон се качи на палубата тъкмо когато „Вейка“ се килна, за да хване вятъра с платната си, и я насочи право на запад.