Великият лов

Глава 19 Под Камата

Нощта в подножието на Камата на Родоубиеца беше студена, както е студена нощта във всяка планина. Вятърът плющеше по склона откъм високите ридове и носеше ледения хлад на снежните им шапки. Ранд помръдна върху твърдата земя и се уви плътно в одеялото и плаща си. Ръката му се пресегна към меча до него. „Само още един ден — помисли си той сънено. — Още един ден само, и тръгваме. Ако и утре не се появи никой, било Ингтар, било Мраколюбци, ще отведа Селийн в Кайриен.“

Беше си го казвал и преди. Всеки ден, през който оставаха тук, на планинския склон, за да наблюдават местността, където Хюрин беше изгубил следата в другия свят — и където според Селийн Мраколюбците със сигурност щяха да се появят в този свят, — той си повтаряше, че е време да тръгнат. А Селийн му говореше за Рога на Валийр, докосваше го по ръката и се взираше в очите му, и преди да се усети, той се съгласяваше да изчакат още един ден.

Той потръпна от вледеняващия вятър. Мислеше за Селийн: как го докосва по рамото и го гледа в очите. „Ако Егвийн види това, ще ме остриже като овца, а и Селийн също. Егвийн сигурно вече се намира в Тар Валон и се е обучила за Айез Седай. Като ме види следващия път, сигурно ще се опита да ме опитоми.“

Той се обърна и ръката му се пресегна през меча, за да докосне вързопа с лютнята и флейтата на Том Мерилин. Несъзнателно пръстите му се вкопчиха в наметалото на веселчуна. „Колко щастлив бях тогава. Макар да бягах, за да си спася живота. Свирех с флейтата за вечерята си. И бях такъв невежа, че въобще не знаех какво всъщност става. Но вече няма връщане назад.“

Потръпна и отвори очи. Единствената светлина се лееше от бледата луна, не съвсем пълна и снишена над земята. Лоиал ръмжеше нещо несвързано в съня си. Един от конете тропна с копито. Хюрин бе поел първото дежурство, на една скала малко по-нагоре по склона. Скоро щеше да дойде да събуди Ранд за смяната.

Ранд се извърна… и спря. На лунната светлина успя да види силуета на Селийн, надвесена над дисагите му. Бялата й рокля попиваше сумрачния светлик.

— Търсиш ли нещо?

Тя подскочи и извърна очи към него.

— Ти… стресна ме.

Той се изправи, пусна одеялото, загърна се в плаща си и тръгна към нея. Със сигурност беше оставил дисагите до себе си, когато легна. Винаги ги държеше наблизо. Дръпна ги от ръцете й. Всички джобове бяха закопчани, дори онези, от чиято страна се намираше прокълнатото знаме. „Как може животът ми да зависи от неговото съхраняване? Ако някой го види и разбере какво е, ще умра затова, че го имам.“ Изгледа я подозрително.

Тя седеше на земята и го гледаше. Луната се отразяваше в очите й.

— Стори ми се, че нося тази дреха твърде дълго — каза тя. — Бих могла да я опера, ако имаше какво друго да си облека. Може би някоя от твоите ризи.

Ранд кимна и въздъхна облекчено. Роклята й му се струваше също толкова чиста, колкото когато я срещнаха, но знаеше, че ако на дрехите на Егвийн се появи едно петънце, тя няма да се интересува от нищо, преди да го почисти.

— Разбира се. — И измъкна една от белите си копринени ризи.

— Благодаря. — Тя протегна ръце към гърба си. За копчетата, съобрази той.

Очите му се ококориха и той се обърна с гръб.

— Ако ми помогнеш, ще ми е много по-лесно.

Ранд се окашля.

— Не е много редно. Нито сме се врекли, нито… — „Престани да мислиш за това! Никога няма да можеш да се ожениш.“ — Не е редно.

От тихия й смях гърбът му потръпна, все едно че беше прокарала пръст по кожата му. Постара се да не чува шумоленето зад гърба си. Каза:

— Аа… утре… утре тръгваме за Кайриен.

— А Рогът на Валийр?

— Сигурно сме сбъркали. Може би те изобщо няма да дойдат тук. Хюрин казва, че през Камата на Родоубиеца има много проходи. А ако заобиколят съвсем малко на запад, изобщо няма да им сеналага да прекосяват планината.

— Но дирята, която проследихме, стигна дотук. Тук ще дойдат. Рогът ще дойде тук. Вече можеш да се обърнеш.

— Ти твърдиш така, но не знаем… — Той се обърна и думите замряха на устните му. Беше преметнала дрехата си през ръката и бе облякла неговата риза, увиснала свободно по тялото й. Ризата беше дълга, скроена за неговия ръст, но тя беше доста висока за жена. Краят й стигаше малко под средата на бедрата й. Не че не беше виждал момичешки крака преди — момичетата в Две реки винаги запретваха полите си, когато цапаха през потоците на Водния лес. Но преставаха да го правят доста преди да навършат необходимата възраст, за да сплитат косите си, и освен това го правеха на тъмно. На лунната светлина кожата й сякаш блестеше.

— Какво не знаеш, Ранд?

Гласът й размрази схванатите му стави. Той се изкашля силно и измести погледа си настрани.

— Аа… мисля че… аа… аз… аа…

— Помисли за славата, Ранд. — Пръстите й докоснаха гърба му. — Помисли за славата, която ще добие онзи, който намери Рога на Валийр. Колко ще съм горда да застана до онзи, който ще владее Рога. Нямаш представа какви висини ще достигнем двамата с теб. С Рога на Валийр в ръка можеш да бъдеш крал. Можеш да станеш втори Артур Ястребовото крило. Ти…

— Лорд Ранд! — Хюрин тичаще задъхан към бивака. — Милорд, те… — Той се закова на място и от устата му излезе хрип. Погледът му се сведе към земята и той закърши ръце. — Простете, милейди. Не исках да… Аз… Простете.

Лоиал се изправи и плащът и одеялото се свлякоха от тялото му.

— Какво става? Да не би да е дошъл вече моят ред за стража? — Той погледна към Ранд и Селийн и дори на лунната светлина си пролича колко се е ококорил.

Ранд чу въздишката на Селийн зад себе си и се отдръпна, без да поглежда към жената. „Краката й са толкова бели и гладки.“

— Какво има, Хюрин? — Постара се да придаде спокойствие на гласа си. На Хюрин ли се сърдеше, на себе си или на Селийн? „Няма за какво да се сърдя на нея.“ — Хюрин?

Душещият заговори, без да вдига очи.

— Огън, милорд, долу при хълмовете. Отначало не го видях. Малък е и са го скрили, но се крият от някой, който ги преследва, а не от човек, който е пред и над тях. На две мили, лорд Ранд. На по-малко от три, със сигурност.

— Фейн — каза Ранд. — Ингтар не би се боял от преследвач. Трябва да е Фейн. — Изведнъж се оказа, че не знае какво да прави. Бяха очаквали появата на Фейн, но сега, когато той се намираше на една-две мили от тях, не беше сигурен как да постъпи. — Утре заран… Утре заран ще го последваме. И когато Ингтар и другите пристигнат, ще им го покажем.

— Значи — намеси се Селийн — ще позволиш на този Ингтар да вземе Рога на Валийр? И славата?

— Не искам… — Той се извърна и замръзна. Тя стоеше пред него, с белите си крака под лунния зрак, без изобщо да се притеснява, че са голи, все едно че беше сама. „Сякаш двамата сме сами. Иска мъжа, който ще намери Рога.“ — Само трима няма да можем да им го отнемем. Ингтар води със себе си двадесет воини.

— Но ти не знаеш дали не можеш да му го отнемеш! Колко души вървят с този човек? И това не знаеш. — Гласът й беше спокоен, съвсем леко напрегнат. — Дори не знаеш дали тези хора, които са вдигнали бивак там долу, наистина държат Рога. Единственият начин да разбереш е да слезеш сам. Вземи алантин със себе си; зрението на неговия вид е остро дори на лунна светлина. А и той е достатъчно силен да носи раклата с Рога, ако вземеш вярното решение.

„Тя е права. Не знаем дали наистина е Фейн.“ Само това оставаше — да се щурат през деня на открито с Хюрин в търсене на дирята и истинските Мраколюбци да се появят изневиделица.

— Ще тръгна сам — заяви той. — Хюрин и Лоиал ще останат тук да те пазят.

Селийн пристъпи засмяна към него, толкова изящно, сякаш танцуваше. Лунните сенки обгърнаха загадъчно лицето й и тази загадъчност я правеше още по-красива.

— Мога да се опазя и сама, докато се върнеш да ме пазиш. Вземи алантин.

— Тя е права, Ранд — обади се Лоиал и се изправи. — На лунна светлина виждам по-добре от теб. С моите очи няма да се наложи да приближаваме толкова, колкото ако отидеш сам.

— Добре. — Ранд се пресегна за меча и закопча колана на кръста си. Лъка и колчана остави на земята. Един лък нямаше да му е много от полза през нощта, а и той смяташе само да огледа, не и да се сражава. — Хюрин, покажи ми този огън.

Душещият се закатери по склона към канарата, щръкнала като огромен каменен зъб от планинските недра. Огънят се виждаше като малка точица — първия път, когато Хюрин му го показа, той дори не можа да го забележи. Който и да го беше запалил, не искаше да го забележат. Ранд се съсредоточи и запомни посоката.

Върнаха се в бивака. Лоиал вече бе оседлал Дорчо и своя кон. Щом Ранд яхна дорестия, Селийн стисна ръката му.

— Помни за славата — прошепна тя. — Помни. — Ризата му сякаш й отиваше по-добре, отколкото му се беше сторило отначало, стелеше се нежно по тялото й.

Той си пое дълбоко дъх и дръпна ръката си.

— Пази я с цената на живота си, Хюрин. Хайде, Лоиал.

Нощта обгръщаше склона и лунните сенки правеха пътя им несигурен. Ранд вече не виждаше огъня — на това равнище той бе скрит от външни очи. Но за човек, свикнал да ловува сред Западния лес в Две реки, нямаше да е чак толкова трудно да го открие. „И после какво?“ В ума му изгря ликът на Селийн. „Колко горда ще съм да застана до онзи, който държи Рога.“

— Лоиал — промълви той внезапно, мъчейки се да се отърси от изкусителната мисъл. — Какво означава това „алантин“, с което те нарича тя?

— От Древния език е, Ранд. — Конят на огиера крачеше колебливо, но той го водеше уверен, все едно че беше ясен ден. — Означава „Брат“ и е съкратено от „тиа авенде алантин“. Брат на дърветата. Дървесен брат. Твърде официално обръщение, но съм чувал, че по начало кайриенците си падат по официалностите. Поне благородните фамилии. Простите хора, които съм срещал там, изобщо не са толкова официални.

Ранд се намръщи. Някакъв си овчар едва ли щеше да бъде добре приет в привикнала към официалности знатна кайриенска фамилия. „О, Светлина, Мат беше прав. Побъркал си се и си въобразяваш какво ли не. Но ако все пак можех да се оженя…“

Трябваше да спре да мисли за това. Още преди да го осъзнае, празнотата се оформи в съзнанието му, превръщайки всички мисли в нещо отдалечено, в мисли на някой друг. Сайдин проблесна и го подкани. Той стисна зъби да пренебрегне близостта му. Беше все едно да пренебрегнеш нажежен въглен в главата си, но поне успя да го задържи настрана. Едва. Почти се лиши от празнотата, но Мраколюбците бяха ето там, сред тъмната нощ, вече по-близо. И тролоците. Трябваше му нищото, имаше нужда дори от покоя на празнотата, от която така му се гадеше. „Просто не бива да го докосвам. Не бива.“

След известно време дръпна юздите на Дорчо. Стояха в подножието на един хълм, по чийто склон стърчаха тъмни дървета.

— Мисля, че вече сме близо — прошепна той. — Най-добре да продължим пеша. — Смъкна се от седлото и завърза юздите на жребеца за едно дърво.

— Добре ли си? — попита го тихо Лоиал и също слезе от коня си. — Говориш някак странно.

— Нищо ми няма. — Усети, че гърлото му наистина е стегнато. Сайдин го привличаше. „Не!“ — Внимавай. Не знам колко остава, но този огън трябва да е някъде над нас. На билото на този хълм, струва ми се.

Огиерът кимна.

Ранд започна бавно да се прокрадва от дърво до дърво. Стъпваше предпазливо, стиснал здраво меча до хълбока си, за да не издрънчи в някой ствол. Добре че поне нямаше шубраци. Лоиал го следваше като огромна сянка. Всичко наоколо беше лунни сенки и мрак.

Мигновен каприз на луната разкри сенките пред него и той замръзна, опрян в гладката кора на едно дърво. Сумрачните купчини по земята се превърнаха в хора, завити в одеяла, а встрани от тях имаше по-големи купчини. Спящи тролоци. Бяха изгасили огъня. Лунен лъч се плъзна през клоните и по средата между двете купчини блесна злато и сребро. Лунната светлина стана сякаш по-ярка и за миг той успя да огледа всичко. Очертанията на спящ мъж, излегнат до златистосребърния блясък. Но не той прикова очите му. „Раклата. Рогът.“ И нещо върху него. Червена точица, проблеснала под лунния лъч. „Камата! Защо Фейн я е сложил?…“

Огромната лапа на огиера покри устата на Ранд и почти цялото му лице. Той се извърна да го погледне. Лоиал посочи надясно, много бавно, сякаш жестът му можеше да привлече нечие внимание.

Отначало Ранд не забеляза нищо, но после някаква сянка се помръдна — на не повече от десет крачки от тях. Висока, масивна, зурлеста сянка. Дъхът на Ранд секна. Тролок. Чудовището надигна муцуната си, като че ли душеше.

За миг празнотата се олюля. Някой в бивака на Мраколюбците се размърда и тролокът погледна натам.

Ранд замръзна и се остави покровът на нищото да го обгърне. Ръката му бе стиснала дръжката на меча, но той не помисли за това. Празнотата бе всичко. Каквото има да стане, ще стане. Без да мига, той се взря в тролока.

Миг след това зурлестата сянка огледа бивака, а после, сякаш останало доволно, съществото се сниши до едно от дърветата. Почти веднага след това се разнесе хъркане, сякаш някой сцепваше зебло.

Лоиал надвеси устата си до ухото на Ранд и прошепна невярващо:

— Заспа.

Ранд кимна. Трам му беше обяснил, че тролоците са лениви, лесно пренебрегват задълженията си, освен убийствата и освен ако страхът не ги държи нащрек.

В бивака отново се бяха възцарили тишина и покой. Лунният лъч вече не осветяваше раклата, но сега Ранд знаеше коя сянка е нейната. Виждаше я в ума си да се носи отвъд празнотата, виждаше златото й да проблясва, обримчено със сребърни нишки сред блясъка на сайдин. Виждаше Рога на Валийр и камата, от която се нуждаеше Мат, почти на ръка разстояние. Ликът на Селийн се зарея над образа на раклата. Можеха да проследят Фейн на заранта и да изчакат, докато Ингтар се присъедини към тях. Стига Ингтар наистина да се появеше, стига да не се бе отказал от преследването, лишен от своя душещ. Не, по-добра възможност от тази нямаше да се появи. Само на ръка разстояние. А в планината го очакваше Селийн.

Ранд даде знак на Лоиал да го последва и запълзя по корем към раклата. Чу приглушеното изпъшкване на огиера, но очите му бяха приковани единствено в сенките напред.

Мраколюбци и тролоци лежаха вляво и вдясно от него, но веднъж той бе наблюдавал как Трам успя да се прокрадне до една кошута толкова близо, че да докосне с ръка хълбока й преди животното да успее да отскочи. Беше се постарал да го научи от Трам. „Лудост!“ Мисълта се отнесе леко встрани, почти недосегаема. „Това е лудост! Ти наистина полудяваш!“ Призрачни мисли — не негови, а на някой друг.

Бавно, безшумно той пропълзя до сянката на раклата и протегна ръка. Пръстите му погладиха инкрустираните със злато фигури. Това наистина бе раклата, съхраняваща Рога на Валийр. Дланта му докосна още нещо, лежащо върху капака. Камата, с извадено от ножницата острие. Очите му се разшириха в мрака. Той си спомни какво бе причинила тя на Мат, дръпна се и празнотата в него потрепна от рязкото движение.

Спящият наблизо мъж — на не повече от две крачки от раклата, всички останали лежаха най-малко на десетина разтега от нея — простена в съня си и се размърда под завивките. Ранд остави празнотата да помете всякакви мисли и страхове. Мъжът тревожно промърмори в съня си и отново притихна.

Ранд отново посегна, към камата, без да я докосва. В началото тя не бе причинила нищо на Мат. Поне не много и не веднага. С плавно движение той вдигна камата, затъкна я в колана си и бързо дръпна ръката си, за да намали промеждутъка, през който голото й острие докосваше кожата му. Може би това щеше да помогне, а Мат би загинал без нея. Усещаше я на кръста си, сякаш го теглеше надолу, сякаш се впиваше в него. Но сред купола на празнотата усещането бе толкова далечно, колкото и мисълта, и като всичко друго, чувството за близостта й отшумя.

Загуби само още един миг, за да огледа обгърнатата в сянка ракла — Рогът трябваше да е вътре, но той не знаеше как да я отвори, а и не можеше да я повдигне сам — след което се огледа за Лоиал. Забеляза превития към земята огиер недалеч от себе си: масивната му глава се люшкаше над спящите. Дори в нощната тъма се виждаше ясно, че очите на великана са се разширили до краен предел: под бледата луна приличаха на чинии. Ранд се пресегна и хвана Лоиал за ръката.

Огиерът се стресна и изпъшка. Ранд постави пръст на устните си, намести ръката му върху раклата и му даде знак да я вдигне. Лоиал зяпна. Колебанието му продължи сякаш цяла вечност — макар че едва ли бе по-дълго от две тупвания на сърцето. А после, много бавно, той обгърна златната ракла и се изправи. Почти без никакво усилие.

Все така предпазливо, дори по-предпазливо, отколкото се бе промъкнал, Ранд закрачи извън лагера след Лоиал и скъпоценната ракла. Стиснал меча с две ръце, той поглеждаше неспокойно към спящите Мраколюбци и притихналите силуети на тролоците. „Почти сме свободни! Успяхме!“

Мъжът, който бе спал край раклата, изведнъж надигна глава и нададе сподавен стон, после скочи.

— Изчезнал е! Събуди се, смрад такава! Изчезнал е!!! — Гласът на Фейн. Ранд го позна дори сред празнотата. Останалите сънено се заизправяха, започнаха да крещят какво е станало, заръмжаха и залаяха. Гласът на Фейн се извиси във вой. — Знам, че си ти, ал-Тор! Криеш се от мен, но знам, че си тук! Намерете го! Намерете го! Ал-Тоооор!

Хора и тролоци се пръснаха във всички посоки. Загърнат в празнотата, Ранд продължаваше напред. Почти забравен, докато проникваше в лагера, сайдин запулсира към него.

— Не може да ни види — прошепна му гърлено Лоиал. — Стигнем ли до конете…

Встрани от тях от мрака се спусна тролок с жесток орлов клюн на мястото на устата и носа. Кривият му меч изсвистя във въздуха.

Ранд продължаваше напред, без да мисли. Беше се слял в едно с меча. Котка, танцуваща по стената. Тролокът изкрещя и се срути, изкрещя отново и издъхна.

— Бягай, Лоиал! — извика Ранд. Сайдин го зовеше. — Бягай!

Съвсем смътно долови тромавото подтичване на великана, но ето че сред нощта пред тях изникна друг тролок, с меча муцуна, космат, надигнал увенчана с шип брадва. Ранд ловко се плъзна между огиера и тролока: Лоиал трябваше на всяка цена да отнесе Рога. Надвиснал над Ранд с неимоверното си туловище, тролокът се хвърли към него, безмълвно озъбен. „Ветрилото на придворната дама“. Този път нямаше крясък. Ранд отстъпи към Лоиал и се взря напред в нощта. Сайдин пееше. Омайна песен. „Силата може да ги изгори всички, да превърне Фейн и всички останали в пепел… Не!“

Нови двама тролоци, вълк и овен, с блеснали зъби и завити рога. „Гущер в тръните“. Надигна се ловко от коляно, след като и вторият рухна до него и рогата почти одраскаха рамото му. Песента на сайдин го галеше, изпълнена с лъст, притегляше го с хиляди копринени нишки. „Ще ги изгоря всички със Силата. Не. Не! По-добре да загина, отколкото това. Ако загина, поне ще се свърши.“

Пред очите му се появи нова група тролоци. Душеха колебливо. Трима или четирима. Изведнъж един от тях го посочи и нададе вой, а другите му отвърнаха и се втурнаха след него.

— Свърши се! — извика Ранд и скочи срещу тях.

За миг те се спряха слисани, след което отново се понесоха с гърлени крясъци, алчни за кръв, надигнали мечове и брадви. Той затанцува сред тях под песента на сайдин. „Червеношийката, целуваща розов цвят.“ Така излъстителна бе тази песен, така го изпълваше. „Котка върху нажежен пясък.“ Мечът оживя в ръцете му, както никога, и той се сражаваше, сякаш знакът на чаплата можеше да задържи сайдин по-далече от него. „Чаплата разперва криле.“

Ранд зяпна към просналите се около него мъртви туловища. „По-добре да загина!“ Вдигна очи към билото на хълма, към лагера. Там стоеше Фейн, там бяха Мраколюбците и още тролоци. Твърде много, за да надвие всички. Твърде много, за да се изправи срещу тях и да оживее. Направи една крачка напред. После втора.

— Ранд, хайде! — Тихият, настоятелен вик на Лоиал проникна през черупката на нищото. — В името на живота и Светлината, Ранд! Хайде!

Ранд внимателно се наведе и изтри острието в дрехата на един от тролоците. А после прецизно, все едно че го наблюдаваше Лан, го прибра в ножницата.

— Ранд, бързо!

Сякаш забравил значението на думата „бързо“, Ранд пристъпи към Лоиал до конете. Огиерът привързваше златната ракла върху седлото си с въжета, измъкнати от дисагите. Отдолу бе подложил плаща си, та раклата да не се клати върху седлото.

Песента на сайдин заглъхна. Блясъкът, от който стомахът му се обръщаше, се беше отдръпнал. Удивен, Ранд остави празнотата да се стопи и промълви:

— Полудявам. — Осъзнал внезапно къде се намира, присви очи и се взря назад по пътеката, по която се бяха спуснали. Лай и вой се носеха от няколко посоки — търсеха ги, но никой не бе надушил следите им. Все още. Той се метна на седлото на Дорчо.

— Понякога изобщо не разбирам какви ги приказваш — каза Лоиал. — Ако наистина ще полудяваш, не можеш ли поне да изчакаш, докато се върнем при лейди Селийн и Хюрин?

— А ти как ще яздиш с това нещо на седлото?

— Няма да яздя, ще бягам! — И огиерът се понесе тичешком напред, дърпайки коня за юздите. Ранд го последва.

Лоиал търчеше като кон. Отначало Ранд беше сигурен, че огиерът няма да издържи дълго, но коленете на Лоиал не се огънаха и Ранд си даде сметка, че приказките на гиганта за надбягвания с коне не са далеч от истината. От време на време Лоиал поглеждаше през рамо назад, без да спира. Виковете на Мраколюбците и воят на тролоците започнаха да заглъхват зад тях.

Постепенно склонът стана по-стръмен, но Лоиал почти не забави скорост и се втурна в бивака им, дишайки почти равномерно.

— Ти успя! — възкликна Селийн и грейналите й очи се приковаха в пищно украсената ракла на седлото на Лоиал. Отново бе облякла роклята си. На Ранд му се стори, че е по-бяла от планински сняг.

— Знаех, че ще направиш верния избор. Може ли… да го погледна?

— Преследват ли ви, милорд? — попита Хюрин тревожно и за миг погледна с благоговение златната ракла, но после очите му се плъзнаха надолу по склона. — Ако ви гонят, трябва да побързаме.

— Мисля, че не ни преследват. Все пак се качи на канарата и погледни. — Ранд се смъкна от седлото, а Хюрин се затича към скалната издатина. — Селийн, не знам как се отваря този сандък. Лоиал, ти знаеш ли?

Огиерът поклати глава.

— Нека да опитам… — Дори за ръста на Селийн седлото на Лоиал се оказа много високо. Тя се пресегна, пръстите й пробягаха по шарките на раклата, дланите й ги погалиха и леко натиснаха. Чу се изщракване и Селийн вдигна капака и отвори раклата.

Ранд се пресегна и вдигна Рога на Валийр. Вече го беше виждал веднъж, но не го беше докосвал. Макар да бе с красива изработка, не му приличаше на толкова древна вещ, камо ли да притежава такава мощ. Извит златен рог, проблясващ на бледата светлина, с врязан сребърен надпис около гърлото. Той докосна с пръст странните букви, които сякаш попиваха лунния зрак.

— Тиа ми авен Моридин, исайнде вадин — промълви Селийн. — За моя зов смъртта не е преграда. Ти наистина ще станеш по-велик и от Артур Ястребовото крило.

— Отнасям го в Шиенар и го давам на лорд Агелмар. — „Това нещо трябва да отиде в Тар Валон — помисли си той. — Но с Айез Седай приключих.“ Ранд сложи Рога в раклата. Той блестеше под луната и очите му не можеха да се отдръпнат от него.

— Но това е лудост — каза Селийн.

Ранд се сепна, после каза:

— Може да съм луд, но ще направя точно това. Казах ти, Селийн, че не търся величие. Преди малко… преди малко ми се стори, че искам. За миг си помислих, че искам разни неща… — „О, Светлина, колко е хубава. Егвийн. Селийн. Не съм достоен за нито една от двете.“ — Нещо сякаш искаше да ме обсеби. — „Сайдин се домогваше до мен, но го отблъснах с меча. Дали и това не е лудост?“ Той вдиша дълбоко. — Рогът на Валийр принадлежи на Шиенар. Ако не, лорд Агелмар ще знае как да постъпи с него.

— Огънят отново лумна, лорд Ранд, по-голям отпреди — обади се Хюрин над тях. — И май чух викове. Но не мисля, че са тръгнали към нас.

— Не ме разбра, Ранд — каза Селийн. — Вече не можеш да се върнеш. Вече си се обвързал. Тези Мраколюбци нямя да си отидат просто така, само защото си успял да им отнемеш Рога. Напротив. Освен ако не намериш начин да ги избиеш всички, ще те преследват така, както ти ги преследваше досега.

— Не! — Лоиал и Хюрин се стреснаха от силния му вик. Той се овладя и заговори по-тихо. — Не ми е известен начин да ги убия всички. Доколкото зависи от мен, те могат да живеят вечно.

Селийн поклати глава и косата й се залюля на вълни.

— Тогава не можеш да се върнеш назад, можеш само да продължиш напред. Можеш да се добереш до закрилата на кайриенските стени много по-бързо, отколкото да се върнеш в Шиенар. Нима близостта ми само за няколко дни ти се струва такова голямо бреме?

Ранд погледна раклата. Близостта на Селийн съвсем не изглеждаше обременителна, но в компанията й той не можеше да се отърве от нежелани мисли. Въпреки това ездата назад означаваше да рискува нова среща с Фейн и неговите спътници. Виж, за това беше права. Фейн никога нямаше да се откаже. Ингтар също нямаше да се предаде. Ако Ингтар бе продължил на юг, — а Ранд не виждаше причина да се отклони, — рано или късно щеше да пристигне в Кайриен.

— Добре, отиваме в Кайриен — съгласи се той. — Ще трябва да ми покажеш къде живееш, Селийн. Никога не съм бил в Кайриен. — Той се пресегна да затвори раклата.

— Не взе ли още нещо от Мраколюбците? — попита Селийн. — Нали ми спомена за някаква кама.

„Как можах да забравя?“ Той остави раклата и издърпа камата от колана си. Голото й острие бе извито като рог, а ефесът на дръжката и бе от преплетени златни змии. Рубинът на върха на дръжката, голям колкото нокътя на палеца му, примигваше под лунните лъчи като око на злото. Колкото и да бе украсено, колкото и силна да бе невидимата му поквара, това оръжие изглеждаше съвсем обикновен нож.

— Внимавай — предупреди го Селийн. — Да не се порежеш.

Ранд трепна. След като само носенето й бе толкова опасно, не искаше и да си помисли какво може да го сполети, ако се пореже.

— Това нещо е от Шадар Логот — каза той тихо. — Ако човек го носи дълго, това може да го порази, може да го поквари до костите, така, както е покварен Шадар Логот. Без Лечителството на Айез Седай тази поквара може да убие човек.

— Значи от това страда Мат — промълви Лоиал. — Не предполагах. — Хюрин зяпна към камата, след което изтри ръцете си в сетрето и се намръщи.

— Никой от нас не бива да я носи повече, отколкото се налага — продължи Ранд. — Ще измисля някакъв начин да я носим…

— Опасна е. — Селийн изгледа камата намръщено, сякаш змиите бяха оживели и отровни. — Хвърли я. Остави я или я зарови, ако искаш да не попадне в други ръце, но се отърви от нея.

— Мат има нужда от нея — отвърна й решително Ранд.

— Твърде опасна е. Ти сам го каза.

— Той има нужда от тази кама. Ам… Айез Седай каза, че той ще умре, ако не я намерим, за да се извърши Лечението. — Продължаваха да го държат на връвта си, но това острие щеше да я пререже. „Докато камата и Рогът са у мен, ме дърпат с конците си, но няма да заиграя така, както им се иска.“

Той сложи камата в раклата при завития Рог — имаше място тъкмо колкото за нея — и дръпна капака. Раклата издрънча и се затвори плътно.

— Това би трябвало да ни предпази от нея — каза Ранд. Надяваше се. Лан го беше учил, че трябва да говори най-убедено тогава, когато е най-несигурен.

— Раклата със сигурност ще ни предпази — отвърна Селийн сдържано. — А сега ми се иска да поспя още малко.

Ранд поклати глава.

— Твърде близо сме. Фейн, изглежда, има някакъв начин да ме намира.

— Потърси Целостта, ако се боиш от него — каза Селийн.

— Искам да бъда колкото се може по-далече от Мраколюбците, когато се закатерят по планината. Ще оседлая кобилата ти.

— Много си опърничав! — Прозвуча сърдито, но когато той се извърна към нея, устните й се изкривиха в усмивка, която не засегна тъмните й очи. — Но опърничавият мъж е най-добър, когато… — Гласът й заглъхна и тъкмо това го притесни. Жените често имаха навик да оставят нещата недоизказани, а доколкото можеше да съди от скромния си опит, това, което не доизказваха, обикновено създаваше най-много грижи. Тя го гледаше мълчаливо, докато оправяше седлото на кобилата й.

— Събери ги всички! — изврещя Фейн. Тролокът с козята муцуна отстъпи. Огънят, захранен с дебели дървени трупи, осветяваше билото на хълма и мяташе наоколо коси сенки. Човеците се бяха скупчили край знойните пламъци, треперещи от страх да не се озоват насаме с тролоците сред дърветата. — Събери всички, които са живи, и им кажи, че ако на някого му хрумне да бяга, ще го сполети това, което е сполетяло ето този. — И той посочи първия тролок, който му беше донесъл вестта, че ал-Тор не може да бъде намерен. Съществото продължаваше да се тръшка по земята, разкаляна от собствената му кръв, и гърчещите му се копита риеха в калта. — Хайде — прошепна Фейн и подобният на козел тролок хукна в нощта.

Фейн изгледа с презрение купчината човеци — „Все още могат да ми послужат“ — а после се обърна и се взря в мрака, към Камата на Родоубиеца. Ал-Тор беше някъде там, сред планините. С Рога. При тази мисъл зъбите му изскърцаха. Не знаеше къде точно е младежът, но нещо го влечеше към планинските склонове. Към ал-Тор. Дотолкова поне… дотолкова поне дарът на Тъмния бе оцелял в него. Не беше се замислял за това, дори не беше му хрумвало да го помисли, докато Рогът не изчезна… докато ал-Тор не изникна и не го грабна като куче кокал.

— Не съм повече куче. Не съм куче! — Чу как хората се размърдаха боязливо край огъня, но не им обърна внимание. — Ще ми платиш за това, ал-Тор! Целият свят ще ми плати! — И той заграчи в нощта с безумен смях. — Целият свят ще плати!