Великият лов

Глава 15 Родоубиецът

Странно повехналите далечни хълмове връхлитаха срещу него толкова внезапно, когато погледнеше право към тях, че главата на Ранд се замайваше, освен ако не се свреше под покрова на празнотата. Понякога празното го обгръщаше, без да го е търсил, но той го отбягваше като самата смърт. По-добре бе да му се вие свят, отколкото да споделя празнотата с онази мазна светлина. Много по-добре беше да се взира в повехналия пейзаж. Въпреки това се стараеше да не гледа прекалено надалеч, а само това, което стоеше непосредствено на пътя им.

Хюрин беше присвил очи и душеше невидимата си следа, сякаш се мъчеше да пренебрегне странната околност. Когато душещият все пак я забелязваше, се стряскаше и отриваше длани в сетрето си, но после носът му отново щръкваше напред и очите му блясваха, сякаш бе изключил от съзнанието си всичко друго. Лоиал яздеше присвит на седлото си, оглеждаше се намръщено, ушите му тревожно потрепваха и непрекъснато си мърмореше нещо.

Отново прекосиха почерняла и обгорена земя, дори почвата под копитата на животните стържеше, сякаш овъглена. Изгорелите ивици, понякога широки цяла миля, друг път само неколкостотин крачки, винаги се изпъваха от изток на запад, прави като полет на стрела. На два пъти Ранд забеляза края на изгореното, веднъж когато преминаха през него, и втори път, когато го наближиха; в края си винаги изтъняваха. Поне ивиците, които видя, бяха такива, но подозираше, че навсякъде е така.

Веднъж в Емондово поле бе гледал как Уотли Елдин шари една каруца за Слънцеднева. Уот рисуваше сцените по ритлите с ярки цветове, както и сложните завъртулки, които ги обкръжаваха. За рамките, където ивиците на цветовете се допираха, Уот оставяше четката съвсем леко да се плъзне по дъската, очертавайки тънка линия, която се удебеляваше, когато натиснеше повече, и отново изтъняваше, когато отпуснеше. Така му изглеждаше и земята сега — като че ли някой я беше нашарил с огромна огнена четка.

По обгорените ивици не растеше нищо, въпреки че някои от тях изглеждаха твърде стари. Във въздуха не се долавяше дори и намек за изгоряло, не се усещаше дори и най-слаба миризма на дим, даже когато се пресегнеше и вдигнеше от земята някоя овъглена вейка да я помирише. И въпреки това никаква зеленина не се връщаше отново на обгорената ивица. Черното изведнъж отстъпваше ред на зелено, и зеленото на черно, сякаш прерязани с нож.

По свой начин останалата част от земята изглеждаше също толкова мъртва, колкото обгорелите участъци, макар почвата да беше покрита с трева и дърветата да бяха обсипани с листа и цвят. Всичко имаше някак износен вид, като дрехи, прани твърде дълго и оставени да съхнат на слънцето повече, отколкото трябва. Не се мяркаха никакви птици или животни, поне доколкото Ранд можеше да види или чуе. Нямаше ястреб, който да закръжи в небето, нито лай на лисица, спуснала се в преследване на дребен дивеч, нито чуруликане на птица. Нищо, което да прошумоли в тревата или да пробяга между клоните. Нито пчели, нито пеперуди. Няколко пъти прекосиха потоци с плитка вода, въпреки че често тези потоци бяха издълбали дълбоки дерета със стръмни брегове, по които конете се смъкваха с препъване и с усилие се изкачваха по отсрещния бряг. Водата в тях беше бистра, с изключение на калта, изровена от конските копита, но Ранд така и не забеляза някоя рибка или попова лъжичка да се завърти над дъното, нито дори воден паяк да затанцува по повърхността или да кацне някое водно конче.

Водата ставаше за пиене, което беше добре, тъй като запасите им нямаше да изтраят дълго. Ранд пръв я опита и накара Лоиал и Хюрин да изчакат, за да видят дали няма да му стане нещо, преди да им разреши да пият. Той ги беше вкарал във всичко това и отговорността беше негова. Водата беше студена, но това бе най-доброто, което можеше да се каже за нея. Беше някак безвкусна, все едно че беше преварена. Лоиал направи гримаса и дори конете не я харесаха и само клатеха глави, докато пиеха с неохота.

Ранд забеляза само един признак на живот — във всеки случай го прие като такъв. На два пъти видя една тънка жилка, преминаваща през небето, като черта, изписана с облак. Тези черти изглеждаха твърде прави, за да са естествени, но той не можеше да си представи какво би могло да ги изпише. Но не спомена на спътниците си за тези нишки. Вероятно не ги бяха забелязали: Хюрин се бе съсредоточил над следата, а Лоиал яздеше вглъбен в себе си. Във всеки случай никой не повдигна въпрос за тях.

След неколкочасова езда Лоиал ненадейно скочи от огромния си кон, без да обясни нищо, и закрачи към близките храсталаци от великанска метла, чиито стволове се разделяха в дебели изпънати и щръкнали клонаци на по-малко от една крачка над земята. По върха отново се раздипляха като огромни четки — от това идваше и името им.

Ранд беше чувал веднъж дървесната песен на огиера — когато Лоиал пя на едно загиващо дърво и му възвърна живота, и беше слушал също така за изпятото дърво — предмети, извличани от дърветата с помощта на дървесната песен. Лоиал твърдеше, че талантът гасне и че той бил един от малцината, притежаващи тази дарба. Тъкмо това правеше изпятото дърво още по-търсено и скъпоценно. Преди, когато чу Лоиал, сякаш самата земя беше запяла, но сега ориерът мърмореше песента си почти неуверено и земята отекваше в шепот.

Беше чиста мелодия, без думи, във всеки случай не и такива, който Ранд можеше да разбере; дори да имаше думи, те се вливаха в музиката като ручейчета в река. Хюрин изпъшка и зяпна удивен.

Ранд не беше сигурен какво точно прави Лоиал, нито как, но колкото и да беше тихи песента му, тя го облада почти хипнотично, изпълни ума му и го обгърна подобно на празнотата. Дланите на Лоиал шареха по ствола, докато пееше, и гласът му галеше нежно като пръстите му. Стволът започна да изглежда някак по-гладък, сякаш милувката на допира и на мелодията го оформяха. Ранд примигна. Беше сигурен, че клонът, който Лоиал обгръщаше, в началото имаше разклонения по върха като всички останали; но сега той завършваше със заоблен край малко над главата на огиера. Ранд отвори уста, но ромонът на песента го накара да замълчи. Толкова позната му се стори тази песен — сякаш би трябвало да я знае.

Гласът на Лоиал внезапно се извиси в кулминация — почти в благодарствен химн, заехтя… и постепенно заглъхна, като нежен полъх.

— Да ме изгори дано — изпъшка Хюрин. Изглеждаше смаян. — Да ме изгори дано, никога не бях чувал подобно нещо… Да ме изгори дано.

В ръцете си Лоиал държеше тояга, висока колкото него и дебела колкото ръката на Ранд, гладка и лъскава. На мястото на ствола на великанската метла израсна млад филиз.

Ранд вдиша дълбоко. „Непрекъснато нещо ново, все нещо, което не съм очаквал, и понякога дори не е ужасно.“

Лоиал яхна коня си и намести тоягата пред себе си. Ранд се зачуди за какво ли му е притрябвала тояга, нали яздеха. Но после огледа дебелия прът, който сега не изглеждаше толкова дебел в сравнение с огиера, и забеляза как го държи Лоиал.

— Бойна тояга — промълви той изумен. — Не знаех, че огиерите носят оръжие, Лоиал.

— Обикновено не носим — отвърна огиерът отсечено. — Но цената винаги се е оказвала твърде висока. — Той стисна огромната тояга и широкият му нос се сбърчи недоволно. — Стареят Хаман сигурно би казал, че поставям твърде дълга дръжка на брадвата си, но не е защото просто съм луда глава, Ранд. Това място… — Той потръпна и ушите му помръднаха.

— Скоро ще намеря пътя за връщане — промълви Ранд, стараейки се да звучи убедително.

Лоиал продължи да говори, сякаш не го чу.

— Всичко е… свързано, Ранд. Дали е живо, или не, дали мисли, или не, но всяко нещо се вмества сред другите. Дървото не мисли, но е част от цялото, а цялото има… усет. Не мога да ти го обясня по-добре, отколкото обяснението какво е щастие, но… Ранд, тази земя се радваше, че може да произведе оръжие. Зарадва се!

— Светлината да ни освети — промърмори нервно Хюрин — и ръката на Създателя да ни закриля дано. Дори да отиваме към последната прегръдка на майката, Светлината дано освети пътя ни. — И продължи да го повтаря като заклинание, сякаш това можеше да ги защити по някакъв чудодеен начин.

Ранд потисна подтика да се огледа. Решително отказа да вдигне очи и нагоре. Само това им липсваше сега, да видят и онези пушливи прави линии, прорязващи небето.

— Тук няма нищо, което може да ни навреди — заяви той твърдо. — Ще следим бдително и няма да позволим нещо да ни изненада.

Дощя му се да се изсмее на собствената си самоувереност. В нищо не можеше да е сигурен. Но гледайки другите двама — Лоиал, чиито космати уши бяха клюмнали, и Хюрин, който се стараеше да не поглежда към нищо — си даваше сметка, че поне един от тях трябва да изглежда сигурен и уверен в очите на другите, иначе страхът и несигурността щяха да ги съсипят. „Колелото тъче така, както само пожелае.“ Изхвърли тази мисъл от главата си. „Това няма нищо общо с Колелото. Нищо общо с тавирен, нито с Айез Седай или с Дракона. Просто е това, което е, и нищо повече.“

— Лоиал, свършихме ли тук? — Огиерът кимна, галейки със съжаление бойната тояга. Ранд се извърна към Хюрин. — Още ли държиш следата?

— Да, лорд Ранд. Държа я.

— Тогава да продължим по нея. Намерим ли Фейн и Мраколюбците, ще се върнем у дома като герои, с камата за Мат и с Рога на Валийр. Води, Хюрин. — „Герои ли? Ще съм доволен да можем само да се измъкнем живи.“

— Не ми харесва това място — заяви глухо огиерът. Стискаше тоягата си така, сякаш очакваше скоро да му се наложи да я използва.

— Но ние не смятаме да се бавим тук, нали? — отвърна Ранд.

Хюрин се изсмя, като че ли беше чул кой знае каква шега, но Лоиал само го изгледа.

— Не смятаме, Ранд.

И все пак, докато продължаваха да яздят на юг, той усети, че небрежното му заключение, че скоро ще се върнат в родния свят, ги е поободрило. Хюрин леко поизправи гръб на седлото, а ушите на Лоиал не изглеждаха толкова повехнали. Не му беше нито времето, нито мястото да признава, че и той споделя страховете им, затова ги пазеше за себе си и се бореше с тях сам.

Хюрин запази чувството си за хумор през целия предобед, като непрекъснато мърмореше: „Не смятаме да се бавим“ и се кикотеше, докато на Ранд не му се дощя да му нареди да млъкне. Към обед обаче душещият сам замлъкна и заклати намръщено глава и Ранд усети, че май е за предпочитане да повтаря думите му и да се смее.

— Нещо не е наред със следата ли, Хюрин? — попита той.

Душещият трепна и го погледна смутено.

— Да, лорд Ранд, и в същото време не, тъй да се каже.

— Трябва да е или едното, или другото. Да не си изгубил следата? Не се срамувай да го кажеш, ако е така. Ти още в началото предупреди, че е многа слаба. Ако не успеем да намерим Мраколюбците, ще намерим друг Камък и ще се върнем с него. — „О, Светлина, всичко друго, но не и това.“ Гласът му остана спокоен. — Щом някакви си Мраколюбци могат да влязат тук и после да си отидат, значи и ние можем.

— О, не съм я изгубил, лорд Ранд. Все още долавям вонята им, не е това. Просто… като че… — Хюрин направи гримаса и избухна: — Все едно че си я спомням, лорд Ранд, а не я мириша. А не е така. През цялото време я пресичат други следи, дузини и дузини, всевъзможни миризми на жестокост, някои от които — почти пресни, само че някак размити, като всичко останало. Тази заран, веднага след като напуснахме падината, можех да се закълна, че пред краката ми има стотици изклани, само преди няколко минути, но нямаше никакви тела и никакви белези по земята освен следите от копитата на нашите коне. Такова нещо не би могло да се случи, без земята да е изровена и окървавена, но нямаше и следа. И непрекъснато е така, милорд. Но иначе следвам следата. Наистина. Това място просто ще ме подлуди. Това е всичко. От това ще да е.

Ранд хвърли поглед към Лоиал — древното знание на огиера понякога помагаше много, — но в момента той изглеждаше не по-малко объркан от Хюрин. Ранд се постара да придаде убедителност на гласа си.

— Знам, че полагаш всички усилия, Хюрин. Всички сме изнервени. Просто я следвай усърдно и ще ги намерим.

— Както кажете, лорд Ранд. — Хюрин срита коня си и пое напред. — Както кажете.

Но до настъпването на вечерта все още нямаше и следа от Мраколюбците, а Хюрин каза, че следата е изтъняла още повече. Душещият продължаваше да си мърмори за „спомнянето“.

Никакъв знак. Просто никакъв. Ранд не беше чак толкова добър следотърсач като Юно, но всяко момче в Две реки беше достатъчно добро в тия неща, за да намери някоя изгубена овца или див заек за вечеря. Не беше видял нищо. Сякаш никакво живо същество не беше обезпокоявало тази земя преди те да се появят тук. Ако Мраколюбците бяха пред тях, трябваше да има нещо. Но Хюрин продължаваше да следва дирята, за която твърдеше, че надушва.

Когато слънцето докосна хоризонта на запад, се спряха на бивак сред група дървета, недокоснати от пожара, и похапнаха от запасите си. Питка хляб и сушено месо, изплакнати с прясна, но безвкусна вода; храна, която не засищаше, твърда и без вкус. Ранд прецени, че ще им стигне за около седмица. А след това?… Хюрин се хранеше бавно, съсредоточено, но Лоиал изгълта своята дажба с гримаса, след което се отпусна и запали лулата си, поставил бойната си тояга така, че да му е подръка. Ранд поддържаше огъня — малък и добре прикрит сред дърветата. Фейн и неговите Мраколюбци и тролоци можеха да се окажат достатъчно близо, за да забележат огъня въпреки всички притеснения на Хюрин за странно избледнялата им диря.

Стори му се, странно, че бе започнал да мисли за тях като за Фейнови Мраколюбци и тролоци. Фейн беше просто луд. „Но тогава защо го освободиха?“ Фейн бе част от плана на Тъмния да го намери. Може би това бе причината. „Но тогава защо бяга, вместо да ме преследва? И какво е убило Чезнещия? Какво се е случило в онази стая, пълна с мухи? И онези очи, които ме следяха във Фал Дара? И онзи вятър, който ме хвана като бръмбар, кацнал върху борова смола? Не. Не. Баал-замон трябва да е мъртъв.“ Айез Седай не вярваха в това. Моарейн не вярваше, нито Амирлин. Той упорито отказа да мисли повече за това. Сега беше длъжен да мисли единствено как да намери камата на Мат. И Фейн и Рога.

„Никога не свършва, ал-Тор.“

Гласът бе като тих полъх, шепнещ в тила му, тънък, леден шепот, проникващ в гънките на мозъка му. За малко да се пресегне към празнотата, но щом си спомни какво го чака там, веднага се отказа.

Вместо това почна да се упражнява с меча си, както го беше учил Лан, само че без празнотата. Цепене на коприна. Червеношийка, целуваща медена роза. Чапла, крачеща в тръстиката, за баланс.

Потъвайки в плавните, сигурни движения, забравил за момент къде се намира, той продължи да замахва, докато не го обля пот. Но когато свърши, всичко отново се върна. Нищо не се беше променило. Не беше студено, но въпреки това той потръпна и се загърна в плаща си. Другите двама забелязаха настроението му и привършиха тихомълком вечерята си. Никой не се оплака, когато той зарита пръст върху последните оскъдни пламъци.

Ранд пое първата смяна и тръгна да обходи гъсталака, стиснал лъка в едната си ръка, плъзгайки от време на време меча в ножницата. Хладната луна бе почти пълна, увиснала високо в черното небе, и нощта бе също толкова безмълвна, колкото беше денят, и празна. Празна беше точната дума. Земята приличаше на запрашено, празно ведро за мляко. Трудно му бе да повярва, че има някой в целия свят, в този свят, освен тях тримата, трудно бе да повярва, че дори Мраколюбците са тук, някъде напред.

За да не се чувства съвсем самотен, той разви наметалото на Том Мерилин, извади инкрустираната със злато и сребро флейта от калъфа й и я погали с пръсти, спомняйки си как веселчунът го учеше, след което изсвири няколко ноти от „Вятъра, който клати върбата“, тихо, за да не събуди останалите. Но макар и тихо, тъжният звук прозвуча в това място твърде високо, твърде истински. С въздишка Ранд прибра флейтата в калъфа и отново стегна вързопа.

Стоя на пост дълго — искаше да остави другите да поспят. Не знаеше вече колко късно е станало, когато изведнъж забеляза, че се е спуснала мъгла. Лежеше съвсем ниско, като плътно одеяло, и спящите Хюрин и Лоиал сякаш плуваха сред облаци. Нагоре леко изтъняваше, но въпреки това загръщаше пространството около тях и скриваше всичко освен най-близките дървета. Какво ли можеше невидимо да се приближи до тях през нея? Ранд докосна дръжката на меча.

— Мечовете не помагат срещу мен, Луз Терин. Би трябвало да го знаеш.

Ранд рязко се извърна и мъглата около нозете му се завихри. Мечът се озова в ръцете му, с изправения знак на чаплата пред него. Празнотата вътре в него се надигна и той пак забеляза омърсената светлина на сайдин.

Сред мъглата към него пристъпи сенчест силует, подпиращ се на висока тояга. Зад него, като издължена сянка на сянката, мъглата притъмняваше, по-черна от самата нощ. Кожата на Ранд настръхна. Фигурата се приближи още повече, докато не се побра в очертанията на мъж, облечен в черно и с черни ръкавици, с черна копринена маска, скриваща лицето му, и сянката се приближи заедно с него. Тоягата му също беше черна, като че ли дървото, от което бе направена, бе изгоряло, но въпреки това бе гладко и блестящо като вода под лунни лъчи. За миг очните дупки на маската лумнаха, сякаш зад тях имаше пламъци вместо очи, но Ранд и без този знак вече бе разбрал кой е.

— Баал-замон — изпъшка той. — Това е сън. Трябва да е сън. Просто съм заспал и…

Смехът на Баал-замон прозвуча като бучене в отворена пещ.

— Ти винаги се опитваш да отричаш онова, което е, Луз Терин. Ако протегна ръка, ще те докосна, Родоубиецо. Винаги мога да те докосна. Винаги и навсякъде.

— Аз не съм Драконът! Името ми е Ранд ал-…! — Ранд стисна зъби, за да се спре.

— О, знам името, което използваш сега, Луз Терин. Знам всяко име, което си използвал от век на век, дори още преди да станеш Родоубиеца. — Гласът на Ваал-замон се извиси, все по-плътен; от време на време пламъците на мястото на очите му лумваха толкова ярко, че Ранд ги виждаше през процепите на маската като бездънни огнени морета. — Познавам те, кръвта ти познавам, и родословието ти, чак до първата искрица живот, чак до самото Начало. Никога не можеш да се скриеш от мен. Никога! Толкова здраво сме обвързани един с друг, като двете страни на една монета. Обикновените хора могат да се скрият сред плетениците на Шарката, но тавирен изпъкват като огньове на билото на хълм, а ти, ти изпъкваш така, сякаш десет хиляди огнени стрели са изстреляни в небето, за да те посочат! Ти си мой, и при това на ръка разстояние!

— Баща на лъжите! — успя да промълви Ранд. Въпреки празнотата езикът му сякаш се бе залепил на небцето. „О, Светлина, дано това да е сън.“ Мисълта се плъзна по кухия свод, който го обгръщаше. „Дори да е един от онези сънища, които не са сънища. Не е възможно наистина да стои пред мен. Тъмния е запечатан в Шайол Гул, запечатан е там от Създателя в мига на Съзиданието…“ Но знаеше твърде много и това заклинание не можеше да му помогне. — Добре са те нарекли! Ако можеше просто да ме вземеш, защо не си го направил? Защото не можеш. Аз вървя в Светлината и ти не можеш да ме докоснеш!

Баал-замон се подпря на тоягата си и изгледа Ранд за миг, след което пристъпи и застана над Лоиал и Хюрин, взирайки се надолу към тях. Огромната сянка се движеше с него. Ранд забеляза, че мъглата не се разсейва от движението му — да, той се движеше и тоягата се полюшваше в ръката му, но сивкавата гъста мъгла не се завихряше около краката му, както около тези на Ранд. Това му вдъхна малко кураж. Може би Баал-замон наистина не беше тук. Може би наистина всичко бе просто сън.

— Странни спътници си намираш — промълви замислено Баал-замон. — Все така правиш. И онова момиче, което се опитва да се грижи за теб. Слаба закрилница, Родоубиецо. Дори да й остане време да порасне, тя никога няма да порасне достатъчно, за да можеш да се криеш зад нея.

„Момиче? Моарейн със сигурност не е момиче.“

— Не знам за какво говориш, Баща на лъжите. Ти лъжеш и лъжеш, и дори когато казваш истина, я изкривяваш в лъжа.

— Нима, Луз Терин? Сега ти вече знаеш какво си и кой си. Аз ти го казах. Както и онези жени от Тар Валон. — Ранд се помръдна, а Баал-замон се засмя. Смехът му прозвуча като далечен тътен. — Те смятат, че са в безопасност в своята Бяла кула, но и сред тях има мои следовници. Айез Седай, наречена Моарейн, ти каза кой си, нали? И тя ли лъже? Или е една от моите? Бялата кула смята да те използва като копой. Нима те лъжа? Лъжа ли те, когато казвам, че търсиш Рога на Валийр? — Той отново се изсмя. Колкото и да беше спокоен под покрова на празнотата, на Ранд му се дощя да запуши ушите си. — Понякога стари врагове се сражават толкова дълго, че се превръщат в съюзници, без да го разбират. Въобразяват си, че ти нанасят удар, но се оказват така обвързани, че все едно ти сам насочваш удара им.

— Ти не ще ме насочваш — отвърна Ранд. — Отричам те.

— Оплел съм те в хиляди нишки, Родоубиецо, и всяка от тях е по-тънка от коприна и по-здрава от стомана. Времето ни е обвързало с хиляди конци. Битката, която водим открай време — спомняш ли си нещо от нея? Имаш ли някакъв проблясък за това, че сме се сражавали и преди, в безбройни битки, чак от началото на самото Време? Но аз знам много повече от теб. Битката скоро ще свърши. Последната битка наближава. Последната, Луз Терин. Наистина ли смяташ, че можеш да я избегнеш? Ти, разтреперан червей? Ти или ще ми служиш, или ще умреш! И този път цикълът няма да започне отново с твоята смърт. Гробът принадлежи на Великия властелин на Мрака. Този път ще бъдеш унищожен напълно. Този път Колелото ще се счупи, каквото и да сториш, а светът ще бъде изваян в нов калъп. Служи ми! Служи на Шайтан или бъди унищожен навеки!

При споменаването на това име въздухът сякаш се вплътни. Мракът зад Баал-замон се изду и нарасна, заплашвайки да погълне всичко. Ранд усети как го поглъща, по-студен от лед и същевременно — по-горещ от жарава, по-черен от смърт, засмукващ го в дълбините си, обгръщащ целия свят.

Той стисна дръжката на меча така, че кокалчетата на пръстите го заболяха.

— Отричам те и отричам твоята власт. Вървя в Светлината. Светлината ни пази и дланта на Ръката на Създателя ни закриля. — Той примигна. Баал-замон продължаваше да стои пред очите му и мракът все така висеше зад него, но като че ли всичко останало се оказа илюзия.

— Искаш ли да видиш лицето ми? — прошепна той.

Ранд преглътна.

— Не.

— А трябва. — Облечената в ръкавица ръка се пресегна към черната маска.

— Не!

Маската падна. Оказа се човешко лице, ужасно обгоряло. Но между почернелите кори на раните, насекли чертите му, кожата изглеждаше здрава и гладка. Две тъмни очи гледаха Ранд. Жестоки устни се разтвориха в усмивка и под тях проблеснаха бели зъби.

— Погледни ме, Родоубиецо, и виж една стотна от съдбата, която те чака. — За миг очи и уста отново се превърнаха в преддверия към бездънни пламтящи пещери. — Ето какво може да причини безогледната Сила, дори на мен. Но аз лекувам, Луз Терин. Знам пътеките към по-голямата мощ. Тя ще те изгори като муха, прелетяла над пещ.

— Няма да я докосна! — Ранд усети празнотата около себе си, усети сайдин. — Няма.

— Не можеш да се спреш.

— Остави ме… на мира!

— Мощ. — Гласът на Баал-замон стана тих, подкупващ. — Можеш отново да притежаваш мощ, Луз Терин. Сега ти си свързан с нея. Знам го. Виждам го. Усети го, Луз Терин. Усети блясъка вътре в себе си. Усети силата, която може да стане твоя. Единственото, което трябва да сториш, е да посегнеш към нея. Но Сянката е тук, между теб и нея. Лудост и смърт. А ти не бива да загиваш повече, Луз Терин.

— Не — отвърна Ранд, но гласът продължи:

— Мога да те науча да контролираш тази сила, така че да не те унищожи. Няма друг жив, който да те научи на това. Великият властелин на Мрака може да те прислони от лудостта. Силата може да стане твоя и ти можеш да живееш вечно. Вечно! В замяна трябва само да служиш. Само да служиш. Прости думи — „Аз съм твой, Велики властелине“ — и силата ще стане твоя. Сила, която жените в Тар Валон не могат и да сънуват, и вечен живот, стига да ми се предадеш и ми служиш.

Ранд облиза устни. „Да не полудея. И да живея вечно.“

— Никога! Аз вървя в Светлината — изрева той хрипливо. — И ти не можеш да ме докоснеш!

— Да те докосна ли, Луз Терин? Да те докосна? Та аз мога да те погълна! Опитай го и ще разбереш, както аз го разбрах!

Тъмните очи отново се превърнаха в пламък, и устата също, пламък, който избуя и нарасна, докато не стана по-ярък и от лятно слънце. Нарасна, и изведнъж мечът на Ранд заблестя, сякаш току-що изваден от ковашка пещ. Той изкрещя, щом дръжката опари ръцете му. Изкрещя и изтърва меча на земята. А мъглата лумна в пламък, пламък, който заподскача, разпростря се и подпали всичко.

Ранд извика и заудря по дрехите си, а те запушиха, овъглиха се и се разпаднаха на пепел, заби е ръце, които почерняха и се загърчиха, щом голата плът запращя и започна да се топи в пламъците. Той изкрещя. Болка прониза празнотата в него и той се помъчи да се свие още по-надълбоко в празното. Почти обезумял, без повече да се интересува какво е, той се пресегна към сайдин, понечи да го увие около себе си, да се скрие в него от изгарянето и от болката.

Също така внезапно, както беше лумнал, огънят изчезна. Ранд зяпна удивен ръката си, показваща се от червения ръкав на сетрето му. Нямаше и една сажда по вълнения плат. „Въобразил съм си всичко това.“ Огледа се в паника. Баал-замон беше изчезнал. Хюрин помръдна в съня си. Душещият и Лоиал приличаха все така на две смътни купчини, потънали сред гъстата мъгла. „Въобразил съм си го.“

Но преди да изпита облекчение, дясната му длан бе пронизана от болка и той я вдигна към очите си. През дланта личеше жигосана чапла. Чаплата от дръжката на меча му, яростно червена, толкова правилно отпечатана, сякаш бе изписана от художник.

Измъкна кърпа от джоба на сетрето си и бързо я уви около ръката. Дланта му запулсира. Празнотата щеше да помогне за това — в нея той осъзнаваше болката, но не я чувстваше — но той прогони тази мисъл от главата си. Вече два пъти — несъзнателно и веднъж съзнателно, не можеше да го забрави — се бе опитал да прелива Единствената сила, докато се намираше в покрова на празнотата. Баал-замон искаше да го изкуси. Моарейн и Амирлинския трон очакваха от него същото. Нямаше да го направи.