Великият лов

Глава 39 Бягство от Бялата кула

Егвийн и Елейн кимаха на групите жени, покрай които минаваха. Добре се получи, че днес в Кулата имаше толкова външни хора, твърде много, за да се намери за всеки придружителка от Айез Седай или Посветените. Сами или на малки групи, облечени по богатски или бедно, в носии от половин дузина различни земи, някои все още прашни от пътя до Тар Валон, жените изчакваха реда си, за да поставят пред Айез Седай своите въпроси или да изкажат молбите си. Някои от жените — благороднички, търговки или съпруги на търговци — водеха със себе си слугини. С петиции бяха пристигнали дори няколко мъже, които стояха съвсем сами — бяха притеснени, че са в Бялата кула, и се оглеждаха неспокойно.

Нинив крачеше бързо, сякаш знаеше точно къде отива — което си беше така, стига някой да не ги спреше — и сякаш имаше пълното право да отива там — което, разбира се, съвсем не беше така. Облечени в дрехите, които си бяха донесли в Тар Валон, те съвсем не приличаха на обитателки на Кулата. Всяка си беше избрала най-добрата рокля, с пола, цепната по средата за езда, и пелерина от фин вълнен плат. Стига да избягваха тези, които можеха да ги разпознаят — вече се бяха промъкнали покрай няколко, които ги познаваха по лице — според Егвийн можеха и да успеят.

— Това ще е по-подходящо за разходка в някой благороднически парк, отколкото за яздене до Томанска глава — бе промълвила сухо Нинив, докато Егвийн й помагаше с копчетата на гърба на роклята от сива коприна с везмо от златни нишки и украсени с перли цветчета по бюста и ръкавите. — Но пък може да ни помогне да минем незабелязани.

Егвийн се поспря да оправи пелерината си и да оглади собствената си, избродирана в злато рокля от зелена коприна, при което погледна към Елейн, облечена в синьо, нашарено с кремаво, надявайки се Нинив да се окаже права. До този момент всички ги бяха взимали за молителки, благороднички или поне богати жени, но изглежда, изпъкваха с нещо сред останалите. Тя сама се изненада, като разбра защо: чувстваше се неудобно във финото си облекло, след като през последните няколко месеца беше носила простите бели дрехи на новачка.

Няколко селски жени в груби тъмни вълнени дрехи им се поклониха, докато ги подминаваха. Веднага щом ги отминаха, Егвийн погледна назад към Мин. Мин си беше останала с гамашите и ризата с широките ръкави под момчешкия кафяв плащ и сетре, със стара шапка с широка периферия, нахлупена върху късо подстриганата й коса.

— Една от нас трябва да бъде слугата — беше им казала през смях. — Жени, облечени като вас, винаги трябва да имат поне един слуга. Ако се наложи да бягаме, ще съжалите, че не сте с гащи като мен. — Беше се натоварила с топли дрехи, защото докато се върнеха, със сигурност щеше да е настъпила зимата, и с пакети храна, свита от кухните, достатъчна, за да им стигне, докато имат възможност да си купят нова.

— Дай да ти помогна, Мин — тихо каза Егвийн.

— Не е тежко — отвърна й Мин с усмивка. — Просто е неудобно. — На нея сякаш всичко това все още й се струваше игра, или поне се правеше, че е така. — А и хората със сигурност ще се зачудят защо такава изтънчена лейди като теб си носи багажа сама. Можеш да си го носиш, а ако държиш, можеш и моя да вземеш, но само след като… — Усмивката й се стопи и тя прошепна гневно: — Айез Седай!

Егвийн погледна напред. Една Айез Седай с дълга гладка черна коса и леко пожълтяло като слонова кост лице крачеше срещу тях по коридора, вслушана в оплакванията на жена, облечена в груби селски дрехи и със закърпено наметало. Все още не беше ги забелязала, но Егвийн веднага я позна: Такима, от Кафявата Аджа, която преподаваше история на Бялата кула и на Айез Седай и която можеше да разпознае всяка от ученичките си и от сто крачки.

Нинив веднага зави по страничния коридор, без да забавя скорост, но там пък една от Посветените, длъгнеста жена с вечно намръщен вид, мина бързо покрай тях, хванала за ухото новачка със зачервено лице.

Трябваше да преглътне, преди да проговори.

— Това беше Ирела, с Елз — прошепна Егвийн. — Дали ни забелязаха? — Не можеше да се насили да погледне назад, за да разбере.

— Не — отвърна след миг Мин. — Видяха само дрехите ни.

Егвийн въздъхна облекчено и чу как Нинив също си пое дъх.

— Сърцето ми ще се пръсне, докато стигнем тези конюшни — промърмори Елейн. — Така ли всъщност изглежда едно приключение, Егвийн? Сърцето ти в устата, а стомахът — в петите?

— Струва ми се, че да — отвърна замислено Егвийн. Трудно й беше да повярва, че в живота й имаше момент, когато тя самата изгаряше от нетърпение да преживее приключение, да извърши нещо опасно и възбуждащо, като хората от сказанията. Сега вече смяташе, че възбуждащата част е онова, което си спомняш, след като погледнеш назад, и че сказанията и легендите пропускат повечето от неприятните моменти. И го каза на Елейн.

— Въпреки това — отвърна й решително щерката-наследница — досега не съм преживявала нищо възбуждащо и едва ли бих преживяла нещо такова, доколкото зависи от майка, а то ще зависи, докато сама не заема трона.

— Я да мълчите — скастри ги Нинив. Вече вървяха по един пуст коридор — никой не се мяркаше и в двете посоки. Тя посочи едно тясно стълбище, водещо надолу. — Трябва да е това, което търсим. Ако съвсем не съм се объркала след толкова завои.

Слязоха по стълбището, минаха през една малка врата и се озоваха в прашния двор на Южната конюшня, където се пазеха конете на новачките, докато отново им потрябват, което по принцип означаваше или докато станат Посветени, или докато ги отпратят към дома. Зад тях се издигаше блестящата грамада на самата Бяла кула.

Нинив закрачи из конюшнята така уверено, сякаш беше нейна. Вътре се носеше чиста миризма на сено и коне и две дълги редици ясли потъваха в сенките, нашарени от светлината, струяща през отдушниците на тавана. Като по чудо, яслите на косматата Бела и сивата кобила на Нинив се намираха почти до самата врата. Бела леко изцвили, разпознала Егвийн. Имаше само един коняр — човек с добродушен вид и с прошарена брада, който дъвчеше сламка.

— Конете ни трябва да се оседлаят — каза му Нинив с възможно най-заповеднически тон. — Тези двата. Мин, намери своя кон и коня на Елейн. — Мин пусна дисагите на пода и поведе Елейн навътре в конюшнята.

Конярят ги изгледа намръщено и бавно извади сламката от устата си.

— Сигурно имате някаква грешка, милейди. Тези животни…

— …са наши — отвърна му твърдо Нинив и сгъна ръце така, че да се вижда пръстенът със Змията. — Оседлавай ги веднага!

Егвийн затаи дъх; това беше последният предвиден ход в плана им — Нинив да се опита да мине за Айез Седай в случай, че срещнат трудности с някой, който всъщност би могъл да я вземе за такава. Номерът нямаше да мине пред никоя Айез Седай или Посветена естествено, но с един коняр…

Мъжът примигна, поглеждайки пръстена, после самата нея.

— Казаха ми за две — отвърна най-сетне той. Не бе особено впечатлен. — За една Посветена и една новачка. Не ми казаха, че ще сте четири.

Егвийн за малко щеше да се разсмее. Разбира се, че Лиандрин не би очаквала те сами да успеят да си вземат конете.

Нинив изглеждаше разочарована и гласът й стана по-рязък.

— Изкарай тези коне и ги оседлай, иначе ще имаш нужда от Лечителството на Лиандрин, ако ти го даде.

Ратаят изсумтя нещо, но бе достатъчен само един поглед от страна на Нинив и той се забърза да изпълни нареждането. Мин и Елейн се върнаха със своите коне тъкмо когато привършваше оседлаването на втория. Конят на Мин беше кафяв, Елейн водеше породиста кобила с изящно извита шия.

— Не се съмнявам, че са те предупредили да мълчиш, и това си остава в сила, независимо дали сме две, или двеста — каза Нинив на мъжа. — Ако мислиш, че е различно, помисли си какво би направила Лиандрин с теб, ако се разприказваш за това, за което ти е казала да мълчиш.

Докато излизаха от двора, Елейн му подхвърли една монета и промърмори:

— За това, че ти създадохме тревоги, добри човече. — Отвън тя улови погледа на Егвийн и се усмихна: — Мама казва, че пръчката и меда винаги действат по-добре, отколкото само пръчката.

— Надявам се, че при стражите няма да ни се наложи нито едното, нито другото — каза Егвийн. — Надявам се, че Лиандрин е предупредила и тях.

Но при Портата за Тарломен по нищо не можеше да се разбере дали на стражите им е казано, или не. Те удостоиха четирите жени с лек поклон и някой и друг любопитен поглед, нищо повече. Стражите имаха задача да не пускат в Кулата опасни посетители; явно нямаха никакви нареждания да задържат тези, които са вътре.

Студеният вятър откъм реката им даде повод да дръпнат качулките на пелерините си и четирите бавно подкараха конете по улиците на града. Екът на копитата по каменната настилка заглъхна сред шума на тълпата, изпълнила улиците, и музиката, лееща се от прозорците на някои от зданията. Хора, облечени в носии от най-различни земи, от тъмния и строг стил на Кайриен до ярките, искрящи цветове на Пътуващия народ, се разделяха около ездачките като река около скала, но въпреки това те не можеха да се придвижат по-бързо от раван.

Егвийн дори не обърна внимание на приказните кули и увисналите във въздуха мостове нито на зданията, наподобяващи на връхлитащи вълни или на изваяни от вятъра канари, или на огромни изящни раковини, но не и на нещо, съградено от камък. Айез Седай често обикаляха из града и сред тази гъста тълпа можеха лесно да се сблъскат с някоя от тях. След известно време осъзна, че и другите също като нея се оглеждат предпазливо, и изпита голямо облекчение, когато пред очите й изникна дъбравата на огиер.

Великите дървеса се извисяваха на над сто разтега. Дъбовете и брястовете, кленовете и смърчовете в сравнение с тях изглеждаха като джуджета. Дъбравата бе оградена с нещо като стена от безкрайна поредица спираловидни арки, всяка пет разтега висока и два пъти по-широка. Отвън се тълпяха карети, каруци и хора, но вътре цареше дивата природа. Дъбравата нямаше нито питомния облик на градски парк, нито пълния хаос и бъркотията на дълбоките лесове. По-скоро наподобяваше идеала на природата, като че ли това бе съвършен лес, най-хубавата гора на света. Някои от листата вече бяха започнали да пожълтяват и малките петънца оранжево, жълто и червено се сториха на Егвийн точно такива, каквито би трябвало да бъдат в една истинска гора в началото на есента.

Градът се изгуби от погледите им, дори шумовете заглъхнаха и после съвсем утихнаха, погълнати от дъбравата. Само след няколко крачки на конете девойките сякаш се озоваха на мили разстояние от най-близкия град.

— В северния край на дъбравата, така каза тя — промърмори Нинив и се огледа. Изведнъж два коня изскочиха пред тях иззад храсталаците черен бъз — лъскава черна кобила с ездачка и един товарен кон.

Лиандрин рязко дръпна юздите й и черната кобила се изправи на задните си крака. На лицето на Айез Седай се беше изписала ярост.

— Предупредих ви да не казвате на никого! На никого!

— Това са приятелки — каза Нинив и се сви.

— Простете ни, Лиандрин Седай — намеси се Елейн. — Те не ни казаха: ние подслушахме. Не сме искали нарочно да чуем нещо, което не бива, но така или иначе чухме. И ние също искаме да помогнем на Ранд ал-Тор. Както и на другите момчета, разбира се.

Лиандрин се втренчи в Елейн и Мин. Светлината на късното следобедно слънце засенчваше лицата им, скрити под качулките на пелерините.

— Така значи — отрони най-сетне тя, без да откъсва поглед от двете. — Бях наредила да се погрижат за вас двете, но щом сте тук, сте тук. Да сте четири няма да е по-зле, отколкото две.

— Да се погрижат за нас ли, Лиандрин Седай? — възкликна Елейн. — Не ви разбирам.

— Дете, за теб и за другата е известно, че сте приятелки на тези двете. Не си ли помисляла, че ще се намерят някои, които ще ви разпитват, когато се разбере, че те са изчезнали? Убедена ли си, че Черната Аджа ще се държи добре с теб само защото си наследница на трон? Ако беше останала в Бялата кула, и една нощ нямаше да преживееш. — Думите й за миг накараха всички да се умълчат, но Лиандрин извърна коня си и извика: — Следвайте ме!

Поведе ги навътре в дъбравата. Скоро стигнаха до една висока ограда от ковано желязо, увенчана с остри като бръснач остриета на копия. Лиандрин отключи катинара на портата, подкани ги да минат, след това заключи и веднага подкара коня си пред тях. Катеричка притича по клоните над главите им и някъде отдалече се дочу тракане на кълвач.

— Къде отиваме? — попита Нинив настоятелно. — Защо навлизаме в тази гора? Трябваше да пресечем някой мост или да вземем кораб, ако ще напускаме Тар Валон, а тук не виждам нито мост, нито кораб, нито изход…

— Ето го — заяви Лиандрин. — Оградата предпазва онези, които могат да пострадат от непредпазливост, но днес ние сме в голяма нужда. — И тя посочи една висока дебела плоча, изправена на единия си ръб. Едната й страна беше изваяна в сложна плетеница от лозници и листа.

Гърлото на Егвийн се стегна — тя изведнъж разбра защо Лиандрин е взела фенери и това никак не й се хареса. Чу как Нинив прошепна:

— Портал…

И двете прекрасно си спомняха Пътищата.

— Веднъж го направихме — промълви тя толкова на Нинив, колкото и на себе си. — Можем да го направим пак. — „Щом Ранд и останалите имат нужда от нас, трябва да им помогнем. Нищо друго няма значение.“

— Това наистина ли е… — почна Мин със задавен глас и не довърши.

— Портал — промълви Елейн. — Не знаех, че Пътищата още могат да се използват. Поне не допусках, че достъпът до тях е позволен.

Междувременно Лиандрин слезе от кобилата си и измъкна тривърхия лист на Авендесора от барелефа; като две огромни врати, изплетени от живи лози, портите се разтвориха и се видя нещо като потъмняло сребристо огледало, което смътно върна отраженията им.

— Не сте длъжни да идвате — каза Лиандрин. — Можете да ме изчакате тук, защитени от оградата, докато не се върна. Или може би Черната Аджа ще дойде за вас преди някой друг. — Усмивката й не беше никак приятна. Порталът се разтвори напълно.

— Не съм казала, че няма да дойда — отвърна й Елейн, но изгледа боязливо сенчестия лес.

— Щом трябва да го направим — обади се Нинив прегракнало, — хайде просто да го направим. — Беше се взряла в Портала и на Егвийн й се стори, че мърмори: „Светлината да те изгори дано, Ранд ал-Тор.“

— Аз трябва да мина последна — каза Лиандрин. — Хайде, влизайте! — Тя също огледа околните дървета, като че ли се боеше, че някой може да ги преследва. — Бързо! Бързо!

Егвийн не разбираше какво точно очаква да види Лиандрин, но ако някой дойдеше, сигурно щеше да ги спре да използват Портала. „Ранд, ах ти, празноглав идиот — помисли си тя, — защо така и не можеш да се въвлечеш в някаква беда, която да не ме принуждава да се държа като героиня на някоя приказка?“

Тя заби пети в хълбоците на Бела и косматата кобила, отегчена след толкова дълъг отдих, скочи напред.

— По-бавно! — извика след нея Нинив, но беше твърде късно.

Егвийн и Бела пронизаха собствените си отражения: два космати коня докоснаха носове и сякаш се сляха един с друг. После Егвийн сякаш се измъкна от собственото си отражение с вледеняващо разтърсване.

Изведнъж Бела затропа на място сред катранен мрак. Егвийн припряно слезе и заопипва краката й сред непрогледния мрак, за да се увери, че не е пострадала. Почти се зарадва на мрака, прикриващ почервенялото й лице. Знаеше много добре, че времето, както и разстоянието, са различни от другата страна на Портала, но беше преминала през него, без да помисли за това.

Около нея, във всички посоки, имаше само мрак, с изключение на правоъгълника на отворения Портал — той приличаше на прозорец е опушено стъкло. Не пропускаше светлина — мракът сякаш я отблъскваше, — но все пак през него Егвийн можеше да различи останалите, които се движеха частица по частица, твърде бавно, като в кошмар. Нинив настояваше да запалят фенерите и да ги вземат в ръце; Лиандрин пристъпваше напред и явно настояваше да побързат.

Когато Нинив премина през Портала, Егвийн едва не се затича към нея, за да я прегърне, още повече че се зарадва на запаления фенер. Той хвърляше по-малък кръг светлина, отколкото трябваше — мракът сякаш притискаше светлината, мъчейки се да я натика обратно в него — но Егвийн бе доволна и от това.

— Бела е добре, а и аз не си счупих врата, както ми се падаше — каза тя.

Някога в Пътищата бе имало светлина преди покварата на Силата, с чиято помощ бяха създадени, покварата на Тъмния върху сайдин да започне да ги съсипва.

Нинив й подаде фенера и свали друг от седлото си.

— Щом разбираш, че си го заслужила, значи не си го заслужила — промърмори тя. И изведнъж се разсмя. — Понякога си мисля, че такива поговорки повече от всичко друго са създали титлата на Премъдрата. Ето ти и още една: Ако си счупиш врата, ще ти го оправя, за да ти го счупя пак.

Каза го с лекота и Егвийн се развесели и също се засмя — докато не си спомни къде се намират. Веселостта на Нинив също не продължи много дълго.

Мин и Елейн преминаха през Портала колебливо, повели конете си и понесли по един фенер. Явно очакваха да заварят в най-добрия случай някакви ужасни чудовища. Но щом попаднаха в непрогледния мрак, запристъпваха нервно от крак на крак. Лиандрин постави листа на Авендесора на мястото му и премина през затварящия се Портал с двата последни коня.

Поеха по бялата линия, едва различима под светлината на фенерите. Подът приличаше на каменен, прояден и надупчен като от киселина.

Права като стрела, бялата линия ги поведе през мрака към голяма каменна плоча, покрита с огиерска писменост, инкрустирана със сребърни нишки. Същите пъпки и вдлъбнатини, покриващи пода, бяха осеяли и плочата.

— Напътственик — промърмори Елейн и се огледа притеснено. — Елайда ми е разказвала някои неща за Пътищата. Но не искаше да говори много.

Спокойна, Лиандрин сравни знаците върху Напътственика с някакъв пергамент в ръката си и го прибра в джоба на пелерината си преди Егвийн да успее да надникне през рамото й.

Скоро стигнаха до дебела каменна балюстрада, проядена на места. Остров, така го нарече Елейн; в тази тъмнина беше трудно да се определят точно размерите на Острова, но Егвийн прецени, че е може би около сто разкрача в диаметър.

Каменни рампи и мостове пресичаха балюстрадата и до всеки от тях имаше по една каменна колона с по един ред огиерски знаци. Мостовете като че ли се извисяваха от нищото и бе невъзможно да се види накъде отвеждат.

Лиандрин се поспря само за миг да погледне каменните колони и после ги поведе надолу. Скоро около тях вече не се виждаше нищо освен рампата и обгръщащата ги тъмнина. Над всичко бе надвиснало влажно безмълвие. Егвийн имаше чувството, че дори тропотът на конските копита не отеква достатъчно далеч в мрака.

А рампата ги водеше все по-надолу и по-надолу, извивайки като спирала, докато не стигнаха друг Остров, с разбита балюстрада. Лиандрин отново сравни написаното на Напътственика с пергамента си. Островът приличаше на изсечен в твърда скала, също като предишния. На Егвийн й се дощя да не е чак толкова убедена, че първият виси точно над главите им.

— Елайда казва, че законите на природата тук, в Пътищата, не важат. Във всеки случай не и тези, които са валидни отвън — промълви плахо Елейн. Очите й се извъртяха нагоре и бързо се спуснаха.

— О, Светлина! — промърмори Мин високо. — Колко смятате да останем тук?

Медените коси на Айез Седай се люшнаха, когато тя извърна лице към тях.

— Докато ви изведа — отвърна тя спокойно. — Колкото повече ми досаждате, толкова повече време ще отнеме. — Тя отново се наведе, за да сравни пергамента с надписа върху Напътственика.

Девойките се умълчаха.

Лиандрин отново ги поведе от един Напътственик към друг по рампи и мостове, които сякаш преминаваха без никакви опори в непрогледния празен мрак. Айез Седай сякаш не им обръщаше никакво внимание и Егвийн се зачуди дали изобщо би се върнала да ги потърси, ако изостанат и се изгубят. Останалите, изглежда, си мислеха същото, защото всички яздеха в плътна групичка по петите на черната й кобила.

Егвийн с изненада установи, че все още усеща привличането на сайдар — както присъствието на женската половина на Верния извор, така и желанието да го докосне, да прелива потока му. Неизвестно защо си беше мислила, че покварата на Сянката по Пътищата би трябвало да го скрие от нея. По някакъв начин долавяше и самата поквара. Това чувство бе съвсем бледо и нямаше нищо общо със сайдар, но беше сигурна, че ако посегне тук към Верния извор, ще е все едно да бръкне в гъста, мазна течност, за да достигне чиста купа. Каквото и да стореше, щеше да е омърсено. За пръв път от седмици без никакво усилие успя да се възпротиви на привличането на сайдар.

Отвън сигурно отдавна бе настъпила нощ. На един от Островите Лиандрин внезапно слезе и каза, че е време да вечерят и да поспят и че в дисагите на товарния кон има храна.

— Разопаковайте я — нареди тя, без да уточни кой точно да изпълни задачата. — До Томанска глава има най-малко две денонощия. Не искам да ви заведа там прегладнели, ако сте били достатъчно глупави да не си вземете храна. — Тя енергично свали седлото, върза кобилата си и седна и зачака да й поднесат вечерята.

Елейн й поднесе питка и парче сирене. Айез Седай им даде да разберат, че не желае компанията им, така че те се скупчиха малко настрана от нея върху свалените от конете седла. Тъмнината зад фенерите убиваше апетита им.

След малко Егвийн се обади:

— Лиандрин Седай, какво ще стане, ако се натъкнем на Черния вятър? — Мин повтори името учудено, а Елейн трепна. — Моарейн Седай каза, че нищо не може да го убие, нито дори да го нарани, а аз усещам, че покварата на това място дебне, готова да изкриви и омърси всичко, което бихме могли да сторим с помощта на Силата.

— Изобщо не си и помисляйте за Извора, освен ако не ви кажа — сряза я Лиандрин. — Ако някоя като тебе се опита да прелива тук, в Пътищата, като нищо може да полудее, също като мъжете. Не сте обучени да се справяте с покварата на онези мъже, които са сътворили това нещо. Ако Черният вятър се появи, аз ще се оправям с него. — Тя стисна устни. — Моарейн не знае толкова много, колкото си въобразява. — След което лапна последната хапка и се усмихна злобно.

— Тази никак не ми харесва — промърмори Егвийн едва чуто, така че Айез Седай да не долови думите й.

— Щом Моарейн може да работи с нея — отвърна й тихо Нинив, — значи и ние можем. Не че харесвам Моарейн повече от Лиандрин, но ако пак се забъркат с Ранд и другите момчета… — Тя замълча и придърпа пелерината си. Мракът не беше студен, но създаваше усещането за непоносим хлад.

— Какъв е този Черен вятър? — попита Мин и след като Елейн й обясни, прибавяйки към наученото от Елайда и това, което й бе разказвала майка й, Мин въздъхна. — Шарката ще трябва да отговори на много въпроси. Не знам дали някой човек е способен на това.

— Ти не биваше да идваш — припомни й Егвийн. — Можеше вече да си се прибрала вкъщи, да си тръгнеш, когато си поискаш. Никой нямаше да те спре да напуснеш Кулата.

— О, можех — отвърна мрачно Мин. — Обаче Шарката изобщо не я интересува какво ни се иска. Егвийн, а какво ще стане, ако след като най-сетне го намериш, Ранд все пак не се ожени за теб? Ако рече да се ожени за някоя друга, която изобщо не познаваш, или за Елейн, или за мен? Тогава какво?

— Майка ми никога не би одобрила това — изкиска се Елейн.

Егвийн дълго остана безмълвна. Ранд можеше изобщо и да не доживее да се ожени. А ако го стореше… Тя не можеше да си представи, че Ранд би могъл да нарани някого. „Дори ако полудее?“ Трябваше да има някакъв начин да се предотврати това, някакво средство да се промени. Айез Седай знаеха толкова много, можеха толкова много неща. „Ако могат да го предотвратят, защо не го правят?“ Единственият възможен отговор беше, защото не могат, а не това й се искаше.

Постара се да вложи ведрост в гласа си.

— Не допускам, че наистина ще се оженя за него. Нали знаете, Айез Седай рядко се женят. Но аз не бих посветила сърцето си на него, ако бях на твое място. Или на мястото на Елейн. Не мисля, че… — Гласът й секна й тя се окашля, за да прикрие това. — Не мисля, че той изобщо ще се ожени. Но ако го стори, пожелавам всичко най-хубаво на онази, която се събере с него, дори това да си ти. — Стори й се, че наистина го изпитва. — Той е упорит като муле и все върши глупости, но наистина е добър. — Гласът й се разтрепера, но тя успя някак си да го обърне на смях.

— Колкото и да твърдиш, че не те интересува — каза Елейн, — сигурна съм, че би одобрила това по-малко дори и от майка ми. Той наистина е интересен, Егвийн. По-интересен от всеки мъж, когото съм познавала, нищо че е прост овчар. Ако се окажеш достатъчно глупава, за да го отхвърлиш, ще трябва да се сърдиш само на себе си, ако го взема въпреки теб и майка ми. Няма да е за първи път Принцът на Андор да не е без титла преди да се ожени. Но не бъди толкова глупава и недей да ме убеждаваш, че ще го отхвърлиш. Не се и съмнявам, че ще избереш Зелената Аджа и ще го направиш един от своите Стражници. Единствените Зелени, които знам да имат само един Стражник, са омъжени за тях.

Егвийн се хвана за това и й отвърна, че ако стане Зелена, ще си има десет Стражници.

Мин я изгледа навъсено, а пък Нинив изгледа Мин умислена. Преоблякоха се в по-подходящи за път дрехи и легнаха.

Сънят бавно обгърна Егвийн и бе изпълнен с лоши сънища. Ранд не й се появи, но засънува онзи мъж, чиито очи бяха пламъци. Този път лицето му не беше прикрито от маска и беше ужасно, цялото в пресни белези от изгаряне. Той само я погледна и се разсмя, но това беше по-лошо и от сънищата, които последваха, сънища, в които тя се бе изгубила сред Пътищата завинаги, в които Черният вятър я преследваше. Изпита благодарност, когато ботушът на Лиандрин я сръга в ребрата, за да я събуди; стори й се, че изобщо не е спала.

На следващия ден, или това, което трябваше да мине за ден, Лиандрин ги караше да бързат и не им позволи да спрат за отдих, докато не започнаха да се люшкат от изтощение по седлата. Камъкът бе твърд и неудобен, но само след няколко часа Лиандрин грубо ги събуди и едва ги изчака да се качат по конете преди отново да ги поведе. Рампи и мостове, Острови и Напътственици. Бяха толкова много, че Егвийн престана да ги брои. Отдавна бе престанала да държи сметка както за часовете, така и за дните. Лиандрин им позволяваше само кратки почивки, колкото да хапнат и конете да отдъхнат. Мракът тежеше върху раменете им. Айез Седай не изглеждаше засегната нито от тъмнината, нито от умората. Беше толкова свежа, колкото в Бялата кула, и също толкова студена. Не позволи на никоя да погледне пергамента, който все сравняваше с Напътствениците и дори разкара Нинив с думите:

— Това не е за теб, няма да го разбереш.

И ето че докато Егвийн за сетен път примигваше за сън, Лиандрин ги поведе от поредния Напътственик, този път не към поредния мост или рампа, но по пресечена бяла линия, водеща навътре в мрака. Егвийн погледна приятелките си, след което всички я последваха забързани. Пред тях, под светлината на фенера, Айез Седай вече измъкваше листа на Авендесора от гравюрите на един Портал.

— Ето че пристигнахме — обяви с усмивка Лиандрин. — Най-после ви доведох там, където трябваше да дойдете.