Великият лов

Глава 27 Сянката в нощта

Ранд и Лоиал крачеха из Предвратието.

— Това не го разбирам — каза огиерът. — Печелех през цялото време, а после дойде Дена и ми обра всичко, което бях натрупал. На всяко хвърляне — печели. Каза, че това било „малък урок“. Какво имаше предвид?

Слънцето се беше спуснало ниско на запад, като голяма червена топка, наполовина скрита под чертата на хоризонта, и хвърляше дълги сенки. Улицата беше безлюдна, като се изключеше една от големите кукли, тролок с кози рога и с меч на колана, който пристъпваше към тях — петима мъже въртяха прътите зад него. Звуците на бурно веселие продължаваха да се сипят от други части на Предвратието, където се намираха залите за забавления и пивниците, но тук вратите вече бяха залостени и кепенците на прозорците — затворени.

Ранд се спря да опипа кутията на флейтата и я преметна на гърба си. „Не можех и да очаквам да изостави всичко и да тръгне с нас, но можеше поне да поговори с мен. О, Светлина, няма ли най-сетне Ингтар да се появи?“ Той бръкна в джобовете на сетрето и напипа бележката на Селийн.

— Нали не мислиш, че тя… — Лоиал замълча неловко. — Нали не мислиш, че ме е мамила, а? Всички около нас се хилеха, сякаш правеше нещо много хитро.

Ранд се уви плътно в плаща си. „Защо не взема Рога и не тръгна? Ако останем да чакаме Ингтар, може да се случи какво ли не. Фейн рано или късно ще довтаса. Трябва да го изпреваря.“ Мъжете с куклата вече почти се бяха изравнили с тях.

— Ранд — изведнъж промълви Лоиал. — Това не е…

Мъжете внезапно захвърлиха прътите и те изтрополиха на калдъръма. Вместо да падне, тролокът скочи срещу Ранд с протегнати напред ръце.

Време за мислене нямаше. Инстинктът издърпа меча от ножницата в свистяща дъга. „Луна, изгряваща над Езерата“. Тролокът се олюля, килна се назад, и изхърка и падна.

За миг всички замръзнаха. После мъжете — очевидно Мраколюбци, насочиха погледи от умиращия на улицата тролок към Ранд, с меча в ръце, и Лоиал до него. Обърнаха се и побягнаха.

Ранд също беше зяпнал тролока. Празнотата го беше обгърнала преди да посегне към дръжката. Сайдин блесна в ума му, зовейки го с онази мътна светлина, от която му прилошаваше. С усилие той накара празнотата да изчезне и облиза устни.

— Лоиал, трябва да се връщаме в хана. Хюрин е сам-самичък, а те…

И изхриптя, защото една здрава ръка, толкова дълга, че можеше да обгърне двама като него през гърдите, го повдигна. Космата длан стисна гърлото му. Над главата му се мерна зурла с щръкнали като бивни зъби. Гнусна воня изпълни ноздрите му, сладникава и в същото време — като в кочина.

Също така бързо, както бе сграбчила гърлото му, ръката го пусна. Ранд зяпна зашеметен дебелите пръсти на огиера, които я бяха стиснали за китката.

— Дръж се, Ранд! — Гласът на Лоиал прозвуча задавено. Свободната ръка на огиера се пресегна и се впи в другата ръка, която продължаваше да държи Ранд над земята. — Дръж се.

Олюлявайки се, Ранд направи крачка-две, окопити се и рязко се извърна с вдигнат над главата меч.

Застанал зад тролока с глиганската зурла, Лоиал бе стиснал съществото за китката на едната и под лакътя на другата ръка. Дишаше с усилие. Тролокът ръмжеше гърлено на грубия си тролокски език и извръщаше глава назад, мъчейки се да закачи Лоиал с някой от бивните си.

Ранд се опита да намери пролука, за да промуши тролока с меча си, без да нарани Лоиал, но огиерът и чудовището се завъртяха в тромавия си танц и нямаше как да го прониже.

Тролокът изпъшка и с усилие издърпа лявата си ръка, но преди да се отскубне, Лоиал стегна ръката си около врата му и го притисна към себе си. Ноктестите пръсти на тролока запълзяха към дръжката на меча му — кривото оръжие висеше на неподходящо място, за да го използва с лява ръка, но малко по малко тъмната стомана на острието се измъква от ножницата. И двамата продължаваха да се тресат, вплетени един в друг така, Че Ранд не можеше да се намеси, без да рискува да нарани Лоиал.

Силата. Само тя можеше да помогне. Виж, как — той не знаеше, но не можеше да измисли нищо друго, освен да пробва. Тролокът вече бе успял да измъкне меча наполовина.

С неохота Ранд призова покрова на самотата. Сайдин блесна и го притегли както мирис на цвете притегля пчеличката, както вонята на леш — мухата. Той разтвори душата си, настрани и нагоре, и се пресегна. Нямаше нищо. Все едно че се бе протегнал да докосне лъч светлина. Покварата се плъзна по него, просмука го, но той не усети в себе си никакъв прилив на светлина. Обзет от отчаяние, той се пресегна, наново и наново. И пак, и пак — единствено покварата.

Лоиал внезапно надигна чудовището и го запокити с все сила във фасадата на близкото здание. Тролокът се удари в нея с главата напред, със силен трясък, и се срина по стената с прекършен врат. Лоиал се изправи над него, гърдите му се повдигаха тежко.

Ранд надникна през покрова за миг и разбра какво е станало. Веднага остави празнотата и омърсената светлина да изчезнат и бързо пристъпи до огиера.

— Аз… никога досега… не бях… убивал, Ранд. — Лоиал разтреперан въздъхна.

— То щеше да те убие, ако го беше оставил — отвърна Ранд. Погледна с тревога към залостените врати и затворените кепенци. Където има два тролока, ще има и повече. — Съжалявам, че се наложи да го сториш, Лоиал, но то щеше да убие и двама ни, ако не и по-лошо.

— Знам. Но не ми харесва това. Дори и да е тролок. — Огиерът посочи залязващия слънчев диск и стисна Ранд под мишницата. — Там има още един.

На фона на слънцето Ранд трудно можа да различи подробности, но от запад, изглежда, към тях се приближаваше друга група мъже с огромна кукла. Само че сега той знаеше за какво да гледа — „куклата“ движеше краката си прекалено естествено и зурлестата глава се надигна да подуши във въздуха, без някой от прътите да я дърпа. Тролокът и Мраколюбците можеха и да не ги забележат сред сенките, но въпреки това бе ясно, че душат и се приближават към тях.

— Фейн е разбрал, че съм някъде тук — промълви той, докато отриваше бързо окървавения меч в дрехата на мъртвия тролок. — Пратил ги е да ме намерят. Но се бои тролоците да не бъдат забелязани, иначе нямаше да ги накара да се маскират така. Ако успеем да излезем на някоя улица, по която има хора, спасени сме. Трябва да се върнем при Хюрин. Ако Фейн го намери сам с Рога…

Той дръпна Лоиал към съседния ъгъл и се обърна към най-близкия до тях източник на музика и смях, но много преди да стигнат до него, пред тях се появи друга група мъже, с кукла, която не беше никаква кукла. Ранд и Лоиал завиха зад следващия ъгъл. Улицата водеше на изток.

Всеки път, когато Ранд се опиташе да се добере до музика и смях, на пътя им изникваше тролок, който душеше във въздуха за миризмата им. Някои от тролоците можеха да преследват по миризмата. Понякога там, където нямаше кой да го види, стърчеше само тролок. Неведнъж Ранд беше просто сигурен, че е един от видените преди малко. Обкръжаваха ги, та двамата с Лоиал да не могат да напуснат опустелите улици със затворени врати и прозорци. Постепенно двамата бяха принудени да се оттеглят на изток, по-далече от града и Хюрин, далече от други хора, по тесни, бавно здрачаващи се улички, нижещи се във всички посоки. Ранд поглеждаше със съжаление към сградите, покрай които минаваха, към високите къщи, здраво залостени за през нощта. Дори и да почукаше на някоя врата и някой да им отвореше и да ги пуснеше да влязат, нито една от вратите, които виждаше, не беше в състояние да спре тролок. И щеше да има повече жертви.

— Ранд — промълви Лоиал след дълго мълчание. — Вече няма накъде да бягаме.

Бяха стигнали източния край на Предвратието; двете високи здания от двете страни на улицата бяха последните. Светлините по прозорците на горните етажи му намигваха подигравателно, но долните бяха здраво затворени. Пред тях се простираха хълмове, обгърнати от привечерния здрач и почти пусти — само с по някоя ферма в далечината. Е, не съвсем пусти. Очите му смътно доловиха бледи стени, обкръжаващи един от по-големите хълмове, може би на миля разстояние, и някакви постройки зад тях.

— Избутат ли ни оттук, няма да се притесняват повече, че някой може да ги види — каза Лоиал.

Ранд посочи стените около хълма.

— Онези там би трябвало да спрат тролоците. Сигурно е замък на някой лорд. Може да ни пуснат да влезем. Един огиер и един чуждоземен лорд. Това сетре рано или късно трябва да свърши полезна работа. — Отново погледна назад по улицата. Тролоци все още не се мяркаха, но въпреки това той задърпа огиера за ръкава покрай последното здание.

— Мисля, че е Съборният палат на Илюминаторите, Ранд. Илюминаторите строго пазят тайните си. Не смятам, че биха пуснали дори и самия Галдриан вътре.

— В каква беля сте се забъркали пък сега вие двамата? — се чу познат женски глас. Във въздуха мигом се разнесе не по-малко позната миризма на силен парфюм.

Ранд зяпна. Иззад ъгъла, покрай който току-що бяха завили, се появи Селийн. Бялата й рокля сякаш грейна сред вечерния здрач.

— Ти как се озова тук? Какво правиш тук? Трябва веднага да изчезваш. Бягай! Гонят ни тролоци.

— Това го видях. — Гласът й беше сух и спокоен. — Дойдох да те намеря, а виждам, че са ви подкарали някакви тролоци, като овци. Как може един мъж, притежаващ Рога на Валийр, да позволи да се държат така с него?

— Рогът не е у мен — сряза я той. — А и не знам как би могъл да ми помогне. От мъртвите герои не се очаква да станат от гробовете, за да ме спасят от тролоци. Селийн, трябва да се махаш. Бягай! — Той надникна зад ъгъла.

На не повече от стотина разтега от тях един тролок бе изпънал врат във въздуха и душеше. Голямото туловище до него сигурно принадлежеше на друг тролок, мяркаха се и по-малки сенки. Мраколюбци.

— Късно е — промърмори Ранд, свали плаща си и го подаде на Селийн. Беше достатъчно дълъг, за да покрие цялата й рокля, дори се влачеше по земята. — Трябва да го повдигнеш, за да можеш да тичаш — каза той. — Лоиал, ако не ни пуснат вътре, ще трябва да се промъкнем някак.

— Но, Ранд…

— Тролоците ли искаш да чакаме? — Подбутна Лоиал, за да тръгне, хвана Селийн за ръка и затичаха. — Намери някакъв път така, че да не си счупим вратовете, Лоиал.

— Не им позволявай да те тревожат — каза Селийн. Изглежда, на нея й беше по-лесно да следва огиера по петите, отколкото на него. — Потърси Целостта и се успокой. Този, който ще става велик, трябва винаги да е спокоен.

— Тролоците може да те чуят — изшътка й той. — И не искам да ставам велик. — Стори му се, че красавицата изръмжа раздразнено.

Под краката им от време на време се обръщаха камъни, но иначе пътят им през хълмовете не се оказа толкова труден, въпреки сенчестия здрач. Всякакви дървета и храсти отдавна бяха изсечени за огън. Нищо не растеше тук освен трева до коляно, която леко шумолеше под краката им. Вдигна се лек вечерен ветрец. Ранд се притесни, че полъхът му ще отнесе миризмата им до тролоците.

Когато стигнаха до стената, Лоиал спря. Стърчеше два пъти над огиера, а камъните й бяха покрити с дебел слой бяла мазилка. Ранд се извърна назад към Предвратието. Откъм стените на града светлините от прозорците се протягаха във всички посоки като спици на колело.

— Лоиал — промълви той. — Виждаш ли ги? Преследват ли ни?

Огиерът също погледна към Предвратието и със съжаление кимна.

— Виждам само някои, но идват насам. Тичат. Ранд, аз наистина не смятам, че…

Селийн го прекъсна.

— Щом иска да влезе, алантин, значи му трябва врата. Като тази например. — И тя посочи едно тъмно петно в стената. Макар и да му го каза, Ранд не можеше да повярва, че е врата, но след като тя пристъпи до петното и го дръпна, то се отвори.

— Ранд… — отново започна Лоиал.

Ранд припряно го забута към вратата.

— Друг път, Лоиал. И тихичко. Сега се крием, разбра ли? — Вкара ги вътре и затвори вратичката след себе си. Имаше скоби за лост, но лост не се виждаше. Нямаше да спре никого, но може би тролоците щяха да се поколебаят да проникнат зад стените.

Оказаха се на някаква уличка, водеща нагоре по хълма между две редици ниски здания без прозорци. Отначало той си помисли, че и те са от камък, но после се увери, че бялата мазилка е положена върху дърво. Вече бе доста тъмно и луната хвърляше съвсем бледо подобие на светлина.

— По-добре да ни задържат Илюминаторите, отколкото да ни спипат тролоците — промърмори той и се взря към хълма.

— Ама нали точно това се опитвах да ти кажа — възрази Лоиал. — Чувал съм, че Илюминаторите убиват натрапниците. Те си пазят тайните много строго, Ранд.

Ранд се закова на място и се обърна към вратата. Тролоците все още бяха отвъд стената. Каквото и да станеше тук, с хора можеш по-лесно да се спогодиш, отколкото с тролоци. Можеше да поговори с Илюминаторите и да ги убеди да ги пуснат. Тролоците изобщо не те слушат, гледат само да те убият.

— Съжалявам, че те забърках в това, Селийн.

— Опасността прибавя сладка тръпка към нещата — промълви тя. — Освен това, досега се справяш добре. Не искаш ли да разгледаме какво сме намерили? — Наметалото на раменете й се отри в него, щом тя пристъпи напред по уличката. Ранд я последва. Тръпчивият й мирис загъделичка ноздрите му.

На самото било на хълма уличката се разтваряше в широко празно пространство, покрито с гладко утъпкана глина, почти толкова бяла, колкото мазилката по постройките, и почти отвсякъде обкръжено от също такива ниски сгради без прозорци, между които се мяркаха тъмните сенки на други тесни улички. Но вдясно от Ранд стърчеше сграда с прозорци и светлината от тях се лееше върху бялата глина. Той се отдръпна и се скри в сенките, защото отнякъде се появиха мъж и жена и закрачиха през площада.

Облеклото им определено не беше кайриенско. Мъжът бе обут в торбести бричове, торбести като ръкавите на ризата му. И двете дрехи бяха в пастелено жълт цвят, с бродерия по крачолите на бричовете и през гърдите на ризата. Женската рокля, пищно избродирана по гърдите, изглеждаше бледозелена, а косата на жената беше спле-тена на многобройни къси плитчици.

— Всичко е готово, казваш? — попита настоятелно жената. — Сигурен ли си, Таммуз? Всичко?

Мъжът разпери ръце.

— Все ме проверяваш, Алудра. Казах ти, всичко е готово. Самото представление може да започне още сега.

— Вратите, портите, всичко ли е залостено? И всички… — Гласът й заглъхна, когато двамата се отдалечиха към осветеното здание.

Ранд огледа внимателно откритото пространство, но не можа да разпознае почти нищо. В средата се виждаха няколко изправени тръби, всяка висока почти колкото него, поставени върху дървен подиум. От всяка тръба към една ниска стена в другия край на площада се точеше черна усукана нишка. Имаше и купища сандъци, улеи, тръби, раздвоени като вили пръчки и най-различни други предмети.

Всички фойерверки, които беше виждал, можеха да се запалят с една ръка, и това беше всичко, което знаеше за тях, освен дето или гърмяха с мощен рев, или свистяха по земята в искрящи спирали, или понякога изхвърчаваха във въздуха. И винаги ги докарваха с предупреждението на Илюминаторите, че ако се отворят, може да избухнат. Във всеки случай фойерверките бяха твърде скъпи, за да може Селският съвет да си позволи да разреши на някой невежа да ги отваря. Много добре си спомняше деня, в който Мат отвори един — цяла седмица след това никой освен собствената му майка не искаше да говори с него. Единственото нещо, което му се стори познато, бяха нишките — фитилите им.

Той погледна незалостената врата, даде знак на останалите да го последват и се запъти покрай изправените тръби. Ако щяха да търсят някое място да се скрият, предпочиташе да е колкото се може по-далече от вратата.

Това означаваше да минат край отворените сандъци и Ранд затаяваше дъх всеки път, щом наближаха някой. Нещата вътре в тях се поклащаха при най-лекото докосване и прошумоляваха. Всичко, изглежда, бе направено от дърво, без късче метал. Представяше си шумотевицата, която щеше да се вдигне, ако обърнеха някой. Предпазливо поглеждаше към тръбите, спомняйки си какъв кънтеж вдигаше само една подобна, голяма колкото пръста му. Ако и това бяха фойерверки, никак не му се искаше да се приближи до тях.

Лоиал не преставаше да мърмори под носа си, особено когато се бутнеше в някой от сандъците, след което се дръпваше толкова рязко, че се блъскаше в друг.

Селийн си беше все така невъзмутима. Крачеше безгрижно, все едно че се намираше на най-обикновена улица. Не бутна нищо, не издаде никакъв звук, но също така изобщо не се погрижи да се увие плътно в плаща му. Бялото на роклята й изглеждаше дори по-ярко от стените наоколо. Ранд хвърли поглед към светещите прозорци, очаквайки да се появи някой. Само това им липсваше — вдигнеше ли се тревога, нямаше начин да не забележат Селийн.

За щастие, прозорците си оставаха празни. Ранд въздъхна облекчено — вече наближаваха ниската стена и уличките и зданията зад нея. И изведнъж Лоиал се бутна в поредния сандък, изправен току до стената. В него имаше десетина меки на вид пръчки, дълги колкото ръката на Ранд — и от върховете им се вдигнаха тънки струйки дим. Сандъкът не издаде почти никакъв звук, когато се обърна и пушещите пръчки се пръснаха върху един от фитилите. Фитилът засвистя и пламна, пламъкът се понесе към една от високите тръби.

Ранд изгъргори нещо неразбрано, след което се опита да направи невъзможното: да им изкрещи шепнешком.

— Зад стената!

Селийн му извика сърдито, когато я прехвърли през стената, но това изобщо не го интересуваше. Постара се да се просне върху нея, за да я предпази. Огиерът залегна до тях. Очаквайки всеки момент тръбата да се взриви, той се зачуди дали от стената изобщо ще остане нещо. Последва кух тътен, който той по-скоро усети през земята, отколкото чу. Надигна се предпазливо от Селийн, колкото да може да погледне през ръба на стената. Тя го заблъска здраво с юмруци в ребрата и се измъкна от прегръдката му, ругаейки го на някакъв неразбираем за него език.

От върха на една от тръбите се изсипваше дим. И това беше всичко. Той поклати удивено глава. „Ако е само това…“

В този момент високо в потъмнялото вече небе с гръмотевичен трясък разцъфна огромно червено-бяло цвете, след което бавно се разпадна в искрящ облак.

Мъже и жени изпълних апрозорците, крещяха и сочеха към небето.

Ранд погледна с копнеж към тъмната улица само на няколко стъпки от тях. Но още при първата стъпка щяха да ги видят. От входа на сградата излизаха хора.

— Стойте мирно и тихо. — прошепна той. — Това ни е единствената надежда.

— Понякога — обади се тихо Селийн, — ако си много неподвижен, никой няма да те забележи. — Изобщо не изглеждаше притеснена.

Ботуши затопуркаха зад стената, развикаха се гневни гласове. Особено онзи, който Ранд разпозна — гласът на Алудра.

— Ах ти, палячо такъв, Таммуз! Свиня такава! Някой ден ще ни избиеш всичките.

— Ама аз не съм виновен, Алдура — възрази мъжът. — Погрижих се всичко да си е на мястото, но тези млади многознайковци, те…

— Хич не ми говори, Таммуз! Такава свиня като теб дори не заслужава да говори с човек! Вече нямаме време да приготвяме друга. Галдриан ще трябва да се задоволи и с това, което е готово. Само да побързаме. Ти, Таммуз, ще оправиш всичко, а утре отиваме с колите да купим тор. Ако пак нещо се обърка тази нощ, повече нищо няма да ти доверявам освен торта.

Стъпките й се отдалечиха към зданието, придружени от сърдитото й мърморене. Таммуз остана до стената — ръмжеше и сумтеше, че не било честно.

Опрян плътно в стената, Ранд виждаше част от гърба и рамото на Таммуз. Само да обърнеше глава, и щеше да ги види и тримата. Без да спира да сумти и да се оплаква, Таммуз подреди оцелелите пръчки в сандъка и после тръгна към осветената сграда при остана лите.

Ранд издиша облекчено, надникна бързо към отдалечаващия се мъж и отново се скри в сенките. По прозорците все още имаше няколко души.

— Не можем да разчитаме на повече късмет тази нощ — прошепна той.

— Аз бих казала, че великите мъже сами си осигуряват късмета — вметна тихо Селийн.

— Няма ли най-после да спреш с тези приказки? — отвърна й той отегчено. Искаше му се този неин тръпчив мирис да не изпълва така омайващо главата му и да му пречи да мисли трезво. Помнеше допира на тялото й, когато бе легнал върху нея да я защити — мекота и твърдост, в главозамайваща смесица — и този спомен също така с нищо не му помогна.

— Ранд? — обади се Лоиал. — Опасявам се, че ще ни потрябва още късмет, Ранд.

Ранд надникна над рамото на огиера. Отвъд откритата площадка, в уличката, идваща откъм вратата в стената, трима тролоци надничаха предпазливо към осветените прозорци. На един от тях стоеше жена, която очевидно не забелязваше чудовищата.

— Така — промълви тихо Селийн. — Сега се оказахме в капан. Илюминаторите могат да ни убият, ако ни хванат. Тролоците — със сигурност. Но може би ще успееш да посечеш тролоците достатъчно бързо, та да не могат да извикат. Може би ще успееш да спреш и хората, та да не те убият, за да запазят малките си тайни. Може и да не се стремиш към величие, но само един велик мъж може да се справи с такава тежка задача.

— Няма защо да си толкова щастлива от това — промърмори Ранд. Помъчи се да спре да мисли за мириса й и за допира на тялото й и празнотата почти го обгърна. Разтърси глава, за да я отмахне. Тролоците, изглежда, все още не ги бяха забелязали. Отпусна гръб на стената и се взря към близката тъмна уличка. Понечеха ли да тръгнат към нея, тролоците веднага щяха да ги забележат, жената на прозореца — също. И всичко щеше да се превърне в надпревара между тролоци и Илюминатори кой да ги спипа пръв.

— Величието ти наистина ще ме ощастливи. — Въпреки думите й, гласът на Селийн прозвуча сърдито. — Май трябва да те оставя за известно време, за да намериш сам своя изход. Ако не успееш да хванеш величието, когато ти е подръка, може би просто заслужаваш да умреш.

Ранд не я погледна.

— Лоиал, можеш ли да видиш дали в края на тази уличка има друга врата?

Огиерът поклати глава.

— Прекалено светло е тук и доста тъмно — там. Виж, ако можех да вляза в уличката, щях да видя.

Ранд напипа дръжката на меча си.

— Вземи Селийн. Видиш ли врата — ако видиш, — извикай и ще те последвам. Ако няма врата, ще я вдигнеш, за да прескочи стената.

— Добре, Ранд. — Гласът на Лоиал беше загрижен. — Но тръгнем ли, тролоците веднага ще ни подгонят, независимо дали някой гледа. Дори и да се намери врата, ще ни гонят по петите.

— Ти остави тролоците на мен. — „Трима. Бих могъл да се справя с помощта на празнотата.“ Но мисълта за сайдин го накара да вземе решение. Твърде много странни неща го бяха сполетели, когато бе допуснал мъжката половина на Верния извор да се приближи до него. — Ще ви настигна. Тръгвай. — Обърна се и отново надникна към тролоците.

С крайчеца на окото си мерна раздвижилото се едро тяло на огиера и бялата рокля на Селийн, наполовина покрита от собствения му плащ. Един от тролоците оттатък тръбите посочи възбудено към тях, но тримата продължаваха да се колебаят и поглеждаха притеснено към жената на прозореца. „Трима. Трябва да измисля нещо друго. Не празнотата. Не сайдин.“

— Има врата! — доехтя приглушеният вик на Лоиал. Един от тролоците пристъпи извън сенките, останалите се окопитиха и го последваха. Някак отдалече Ранд дочу изплашения вик на жената на прозореца. Лоиал също извика нещо.

Без да мисли, Ранд скочи. Трябваше да спре по някакъв начин тролоците, иначе те щяха да налетят върху него, а също и върху огиера и Селийн. Грабна една от пушещите пръчки, хвърли се към най-близката тръба и я наклони право към тролоците. Те забавиха колебливо ход — жената на прозореца писна, — а Ранд допря пушещия край на пръчката до фитила.

Кухият тътен последва почти мигновено и дебелата тръба ритна и го събори. Гръмотевичен рев разтърси нощта и ослепителният блясък, изхвърчал от тръбата, раздра мрака.

Примигвайки, Ранд се изправи. Ушите му пищяха. Втренчи се удивен напред. Половината тръби и всички сандъци се бяха килнали, а ъгълът на зданието, до което бяха застанали тролоците, беше изчезнал. Пламъци облизваха остатъците от дървената стена и рафтовете зад нея. От тролоците нямаше и помен.

През звъна в ушите си Ранд дочу крясъците на хората в осветеното здание и се спусна към уличката. Спъна се в нещо и разбра, че е плащът му. Грабна го, без да спира. Виковете на Илюминаторите кънтяха зад гърба му.

Лоиал подскачаше нетърпеливо край отворената врата. И беше сам.

— Къде е Селийн? — попита ядосано Ранд.

— Изчезна, Ранд. Опитах се да я хвана, но тя ми се изплъзна от ръцете.

Ранд се озърна през рамо. Откъм площада долитаха викове:

— Пясък! Бързо донесете торбите с пясък!

— Това е бедствие! Истинско бедствие!

— Избягаха натам!

Лоиал го сграбчи за рамото.

— Не можеш да й помогнеш, Ранд. Освен ако не искаш и теб да хванат. Трябва да се махаме. — Един от суетящите се хора се появи в края на улицата, като сянка, очертана от блясъка на пламъците зад него, и посочи към тях. — Хайде, Ранд!

Ранд се остави да го издърпат през вратата и двамата се озоваха сред мрака навън. Затичаха. Пожарът зад тях постепенно се смали и се превърна в светещо петно, а светлините на Предвратието се приближиха. На Ранд почти му се дощя да се появят още тролоци, или каквото и да е, с което да се сбие. Но само нощният ветрец галеше високата трева под краката му.

— Опитах се да я спра — каза Лоиал. — Наистина не можехме да направим нищо. Просто щяха да хванат и нас.

Ранд въздъхна.

— Знам, Лоиал. Направил си, каквото си можал. — Спря, обърна се и се взря в далечния блясък. Беше се смалил. Илюминаторите, изглежда, се справяха с потушаването на пожара. — Трябва да й помогна някак. — „Но как? Със сайдин? Със Силата?“ Той потръпна. — Трябва да й помогна.

Закрачиха мълчаливо по осветените улички на Предвратието. Когато влязоха в „Защитника на Драконовата стена“, ханджията отново му поднесе запечатан пергамент.

Ранд го взе и зяпна белия печат. Лунен сърп и звезди.

— Това кой го остави? Кога?

— Някаква старица, милорд. Само преди четвърт час. Слугиня, макар да не пожела да ми каже от кой Дом. — Куале се усмихна разбиращо, като че ли одобряваше доверителния характер на писмото.

— Благодаря — каза Ранд, без да откъсва очи от печата. Ханджията ги изгледа замислен, докато се изкачваха по стълбището.

Когато Ранд и Лоиал влязоха в стаята, Хюрин извади лулата от устата си. Беше поставил късия си меч и щита на масата и ги триеше с мазен парцал.

— Много се забавихте с този веселчун, милорд. Как е той?

Ранд се сепна.

— Какво? А, Том ли? Добре е… — Счупи печата, разгъна пергамента и зачете.

Отново нямаше никакъв подпис, само нежният почерк.

— Всички ли жени са луди? — попита Ранд към тавана. Хюрин сви рамене. Ранд се тръшна на другия стол, предназначен за размерите на огиер; стъпалата му увиснаха над пода, но му беше все едно. Втренчи се объркан в покритата с одеяло ракла под леглото на Лоиал. „Мисли за славата.“ — Няма ли най-после да дойде Ингтар.