Великият лов

Глава 10 Ловът започва

В началото на това дълго пътуване Ингтар им наложи бърза скорост — толкова бърза, че Ранд малко се притесни за конете. Животните можеха да удържат на този бяг няколко часа, но все пак пред тях щеше да остане по-голямата част от деня, а най-вероятно и още много дни след това. Но Ингтар имаше вид на човек, който смята да застигнат крадците на Рога още в първия ден, ако не и в първия час. Спомняйки си решимостта, с която се беще заклел на Амирлинския трон, Ранд нямаше причини да се изненадва. Но предпочете да държи устата си затворена. Тук командваше лорд Ингтар и колкото и приятелски да беше настроен към Ранд, едва ли щеше да позволи на някакво овчарче да му дава съвети.

Хюрин яздеше на една крачка зад Ингтар, но тъкмо душещият определяше посоката на ездата им на юг, като сочеше пътя на предводителя. Яздеха през ниски, обрасли с гора хълмове, с гъсти храсталаци и трънак, но маршрутът, определян от Хюрин, се изпъваше прав като стрела, без да завива, освен когато се налагаше да заобиколят някои по-високи хълмове. Флагът със Сивата сова плющеше на вятъра.

Ранд се опитваше да се изравни с Мат и Перин, но когато дръпнеше юздите на коня си да ги изчака, Мат подкарваше Перин и макар с неохота той препускаше в галоп към челото на колоната с Мат. Като си казваше, че няма смисъл да язди самичък на опашката на колоната, Ранд препусваше отново напред. Тогава Мат отново сръгваше Перин и двамата изоставаха назад.

„Да ги изгори дано, искам само да им се извиня.“ Чувстваше се самотен. Това, че знаеше вината си, не правеше нещата по-добри.

На билото на един хълм Юно слезе да огледа изровената от копита земя, посочи следите от подкови и изръмжа:

— Адски бързо препускат, милорд. — Гласът му беше такъв, че сякаш се караше, когато уж говореше спокойно. — И с час не сме ги догонили. Да ме изгори дано, преварили са ни с час, мътните да ги вземат. Както тичат, ще си скапят скапаните коне. — После посочи друга следа от копита. — А това тук не е от кон. Скапани тролоци. Кози копита някакви, да ги тръшне проклетите.

— Ще ги хванем — отвърна мрачно Ингтар.

— Няма полза да си мъчим конете, милорд. Дори да си скапят скапаните коне, проклетите тролоци могат да тичат по-бързо и от конете.

— Ще ги хванем, казах. На коня си, Юно.

Юно изгледа Ранд накриво с едното си око, после сви рамене и яхна коня си. Ингтар ги поведе бързо надолу по склона. Конете почти се запързаляха чак до подножието, след което в галоп се изкачиха по следващия склон.

„Защо ме погледна така“ — зачуди се Ранд. Юно беше един от онези воини, които не се държаха особено приятелски с него. Не беше като откритата неприязън на Масема — Юно всъщност се държеше неприязнено към всички с изключение на неколцина ветерани, нашарени с белези от рани като самия него. „Сигурно той поне не вярва на приказките, че съм бил лорд.“

През повечето време Юно оглеждаше терена пред тях, но когато улови погледа на Ранд, го изгледа втренчено, без да каже и дума. Не, това не значеше нищо. По същия начин поглеждаше с едното си око и Ингтар. Юно просто си беше такъв.

Маршрутът, избран от Мраколюбците — „И какво ли още?“, чудеше се Ранд: нали Хюрин бе измърморил нещо „още по-лошо“ — които бяха откраднали Рога, никога не се приближаваше до някое село. Ранд виждаше в далечината селища, от един хълм на друг, с миля или малко повече открито пространство между тях, но не минаваха достатъчно близо до тях, за да може да различи хора по уличките. Мяркаха се и единични ферми с къщи с ниски стрехи, високи плевни и пушещи комини, но никога достатъчно близо, за да може стопанинът им да е видял дивеча, който преследваха.

След време дори и самият Ингтар трябваше да признае, че конете няма да издържат на това лудо препускане. Мъжете започнаха да ругаят под нос и Ингтар заудря бедрото си с облечената в метална ръкавица десница, но най-накрая все пак заповяда да слязат от конете. Затичаха, водейки конете си, нагоре по един склон и после надолу цяла миля, после отново се качиха и пояздиха. После — още една миля бягане. Тичане една миля, една миля яздене. Тичане, яздене.

Ранд с изненада мерна ухилената физиономия на Лоиал, когато за пореден път слязоха от седлата в ниското и се заизкачваха на бегом. Още когато се срещнаха за първи път, огиерът изпитваше неудобство от язденето и конете и предпочиташе да се осланя на собствените си нозе, но Ранд си мислеше, че отдавна е привикнал.

— Ти обичаш ли да тичаш, Ранд? — засмя се Лоиал. — Аз много. В стеддинг Шангтай бях най-бързият. Веднъж дори надбягах кон.

Ранд само поклати глава. Не искаше да губи сили в приказки. Извърна поглед към Мат и Перин, но двамата бяха назад и между тях имаше твърде много коне, за да ги види как са. Чудеше се как шиенарците успяват да тичат така с броните си. Никой от мъжете не се спираше, нито се оплакваше. Юно дори не се изпотяваше, а знаменосецът продължаваше триумфално да развява флага със Сивата сова.

Продължаваха да поддържат висока скорост, но вечерният здрач вече бе започнал да се сгъстява, а все още не бяха зърнали онези, които гонеха. Най-сетне, макар и неохотно, Ингтар се разпореди да спрат и да устроят нощния си бивак сред леса като постави три поста от по двама души за първата смяна.

Първото, с което Ранд се зае, бе да си намери вързопа с дрехите в плетените кошове, носени от товарните коне. Не беше трудно — личният багаж сред вързопите с провизии не беше много, — но когато го отвори, извика така, че всички мъже в бивака скочиха и извадиха мечовете си.

Ингтар дойде тичешком.

— Какво има? Мир, да не би някой да е проникнал? Не чух сигнал от часовите.

— Тия палта — изръмжа разгневен Ранд, зяпнал в отворения вързоп. Едното сетре беше черно, извезано със сребърни нишки, другото — бяло, бродирано със злато. На яките и на двете изпъкваха фигурите на чапли и и двете бяха не по-малко пищно украсени от аленото сетре на гърба му. — Слугите ми казаха, че са ми приготвили две хубави, удобни палта. Виж ги само!

Ингтар прибра меча в ножницата на гърба си. Останалите мъже се отпуснаха и се разположиха по тревата.

— Какво пък, удобни са си.

— Ама не мога да нося такива! Не мога през цялото време да ходя облечен така.

— Можеш, защо не. Сетрето си е сетре. Доколкото знам, самата Моарейн Седай се е погрижила за твоя багаж. Може би Айез Седай не са съвсем наясно какво му трябва на един мъж в полеви условия. — Ингтар се ухили. — Като хванем тези тролоци, може да си устроим пир. Ти поне ще си облечен добре за него, за разлика от останалите. — И мъжът закрачи назад към запалените за вечеря огньове.

Ранд остана закован на място, след като Ингтар спомена за Моарейн. Втренчи се в палтата. „Какво прави тя с мен? В каквото и да съм се превърнал, няма да ме използват.“ Уви, отново всичко както си беше и си помисли мрачно: „Ако трябва, гол ще тръгна“.

Шиенарските воини се редуваха в готвенето и когато Ранд се върна при огньовете, Масема разбъркваше казана. Над стана се носеше миризма на яхния, сготвена от ряпа, лук и сушено месо. Първо сервираха храна на Ингтар и на Юно, а всички останали се наредиха на опашка. Масема шляпна препълнен черпак в купата на Ранд и той бързо отстъпи, за да избегне пръските. Масема го погледна с крива усмивка, а Юно скочи от мястото си и го сгълча:

— Не носим толкова храна, че да я разсипвате по скапаната земя! — Едноокият изгледа Ранд ядосано и се отдалечи. Масема се почеса зад ухото, но кръвнишкият му поглед също проследи младежа.

Ранд седна при Ингтар и Лоиал под един кичест дъб. Ингтар беше поставил шлема си на земята до себе си, но иначе си беше в пълно снаряжение. Мат и Перин вече бяха тук и нагъваха лакомо. Мат хвърли многозначителен поглед към сетрето на Ранд и изсумтя презрително. Перин вдигна глава само за миг — златните му очи блеснаха на сумрачната светлина от огньовете — и отново се наведе над купата.

„Добре че този път поне не се отдръпнаха.“

Той седна от другата страна на Ингтар.

— Не мога да разбера защо Юно ме гледа толкова сърдито. Сигурно е заради сетрето.

Ингтар замълча умислен, после преглътна и отрони:

— Юно несъмнено се чуди дали заслужаваш да притежаваш меч със знака на чаплата. — Мат изсумтя високо, но Ингтар невъзмутимо продължи: — Не се поддавай и не позволявай Юно да те изнервя. Той, ако може, и с лорд Агелмар ще се държи като с новобранец. Е, сигурно не чак с Агелмар, но с всички други. Езикът му е като ренде, но съветите му са добри. И как иначе — участвал е в бойни походи още преди да се родя. Слушай съветите му, не обръщай внимание на езика му и няма да имаш никакви проблеми.

— Мислех, че е като Масема. — Ранд напъха лъжица гозба в устата си. Беше гореща, но я нагълта. Не бяха яли, откакто напуснаха Фал Дара, а тази заран си беше имал достатъчно други грижи, за да се сети за закуска. Стомахът му загъргори, напомняйки, че е крайно време да се залови с храната. Помисли си дали ако каже на Масема, че храната е вкусна, това някак ще помогне. — Масема се държи така, сякаш ме мрази, и не мога да разбера защо.

— Масема е служил три години в Източните блата — отвърна Ингтар. — При Анкор Дайл, срещу айилците. — Той се намръщи и разбърка умислено яхнията си. — Въпроси обаче не задавам. Щом Лан Дай Шан и Моарейн Седай твърдят, че си от Андор, от Две реки, значи е така. Но видът на айилците не може да излезе от главата на Масема и като те види… — Той сви рамене. — Повече не питам.

Ранд пусна лъжицата в купата си и въздъхна.

— Защо всички ме взимат за някой, който не съм? Аз съм от Две реки, Ингтар. Отглеждах табак със… със своя баща и пасях овцете му. Това съм аз. Селянин и овчар от Две реки.

— Той наистина е от Две реки — вметна презрително Мат. — Отрасъл съм с него, макар че сега не можеш да го познаеш. Набийте му сега в главата и тази глупост за Айил, отгоре на всичко, което вече си е въобразил, и Светлината знае само какво ще се получи. Айилски лорд, едва ли не.

— Не — намеси се Лоиал. — Той наистина прилича. Не си ли спомняш, Ранд, веднъж ти го намекнах, макар тогава да смятах, че не ви познавам достатъчно вас човеците. Спомняш ли си? „Догде изчезне Сянката, догде водата изтече, оголил зъби срещу Сянката, в презрение крещящ, с последния си дъх, чак до Деня последен, ще плюя аз в окото на Заслепителя на зрака.“ Спомняш ли си, Ранд?

Ранд заби очи в купата си. „Увий си шуфа около главата и ще заприличаш досущ на айилец.“ Това пък му го беше казал Гавин, братът на Елейн, щерката-наследница на Андор. „Всички ме вземат за някой, който не съм.“

— Това пък какво беше? — попита Мат. — За плюенето в окото на Тъмния.

— Това е военната клетва на айилците — отвърна Ингтар. — И не се съмнявам, че я спазват. С изключение на амбуланти и веселчуни, айилците делят света на две. На айилци и на врагове. Само към Кайриен са си променили отношението преди петстотин години, и то по някаква причина, която никой освен самите айилци не знае, но се съмнявам, че биха го направили отново.

— Предполагам, че не — въздъхна Лоиал. — Но те все пак позволяват на Туатан, Пътуващия народ, да прекосява Пустошта. И на огиерите също не гледат като на врагове, макар да се съмнявам някой от нашите да тръгне да прекосява Пустошта. Айилците понякога идват в стеддинг Шангтай да купуват изпято дърво. Но че са корав народ няма съмнение.

Ингтар кимна.

— Жалко, че не разполагам с толкова корави хора. Поне половината да бяха като тях…

— Това да не е някаква шега? — засмя се Мат. — Ако аз тичам една миля с толкова желязо, колкото носите по себе си, ще падна на земята и ще спя цяла седмица. А вие тичахте цял ден, миля след миля.

— Айилците са корави — каза Ингтар. — И мъжете, и жените. Много са корави. Сражавал съм се с тях и го знам. Те ще ти пробягат петдесет мили и накрая ще влязат в битка, без да са отдъхнали. Те са самата ходеща смърт, с оръжие или без. С изключение на меч. Неизвестно защо, меч те не докосват. Нито яздят коне, не че имат нужда. Ако ти си въоръжен с меч, а айилецът е с голи ръце, битката ще е равностойна. Стига да си много добър. Добитъка и козите си пасат по такива места, по които ти или аз ще издъхнем от жажда още преди да е свършил денят. Селата си вкопават в стръмни канари сред Пустошта. Там обитават почти от Разрушението насам. Артур Ястребовото крило се е опитал да ги изкорени и са го съсипали — едно от най-големите поражения, които е претърпял. Денем въздухът в Айилската пустош е нажежен до бяло, а нощем замръзва. А айилецът само ще те погледне със сините си очи и ще ти каже, че няма друго място на света, където би искал да живее. И няма да е лъжа. Ако решат някога да излязат, много ще ни е трудно да ги спрем. Айилската война е траяла цели три години и при това в нея взели участие само четири от техните тринадесет клана.

— Сивите очи от майка му не го правят айилец — обади се Мат.

Ингтар сви рамене.

— Казах, въпроси не задавам.

Когато Ранд най-сетне легна, главата му гъмжеше от нежелани мисли. „Досущ айилец. Моарейн Седай държи, че си от Две реки. Айилците опустошиха всичко до Тар Валон. Роден по склоновете на Драконова планина. Прероденият Дракон.“

— Няма да ме използват — промърмори той, но сънят се бавеше и не идваше.

Ингтар вдигна стана още преди изгрев. Бяха закусили и яхнали конете, докато облаците на изток все още розовееха от настъпващата зора и листата на дърветата все още бяха покрити с влажна роса. Този път Ингтар изпрати напред съгледвачи и макар скоростта да беше добра, не бе толкова изтощителна за конете като предишния ден. Ранд си помисли, че Ингтар може би си дава сметка, че няма да се справят за един ден. Според Хюрин следата продължаваше да води на юг. Но два часа след изгрев слънце един от съгледвачите се върна в галоп.

— Изоставен бивак пред нас, милорд. На билото на ей онзи хълм. Снощи там трябва да е имало поне трийсет-четирийсет от тях.

Ингтар заби шпори в хълбоците на коня си, като че ли му бяха докладвали, че Мраколюбците все още са там, и Ранд трябваше да пришпори Дорчо, за да не го стъпчат препускащите зад него шиенарци.

Нямаше кой знае какво за гледане. Студена пепел от лагерните огньове, скрити добре сред дърветата, и нещо подобно на останки от храна, изсипано върху тях. Куп изпражнения, твърде близо до огньовете, по които вече бръмчаха мухи.

Ингтар слезе от коня да огледа бивака. Хюрин заобиколи билото, душейки. Ранд остана на коня си заедно с другите мъже — не изпитваше особена охота да се приближава до бивак, където бяха нощували тролоци и Мраколюбци. И Чезнещ. „И нещо още по-лошо.“

Мат скочи от коня си и се закатери по склона към лагера.

— Така ли изглеждал един лагер на Мраколюбци? Е, намирисва малко, но не забелязвам някаква особена разлика. — Той ритна в една от купчините пепел и вдигна парче обгорял кокал. — Я да видим какво ли ядат Мраколюбците? Не прилича на овчи кокал, нито на кравешки.

— Тук е било извършено убийство — промълви мрачно Хюрин и отри носа си с кърпа. — По-лошо и от убийство.

— Тук е имало тролоци — каза Ингтар и изгледа Мат право в очите. — Предполагам, че са огладнели, а Мраколюбците са им били подръка. — Мат веднага захвърли овъгления кокал и изпъшка така, сякаш щеше да повърне.

— Вече не вървят на юг, милорд — каза Хюрин и посочи назад, на североизток. — Може пък в края на краищата да са решили да тръгнат към Погибелта. Като ни заобиколят. Може би просто са се опитвали да ни отвлекат на юг. — Сякаш сам не вярваше на думите си. Изглеждаше объркан.

— Каквото и да се опитват — изрева Ингтар, — ей сега ще ги хвана аз. На конете!

Но след малко повече от час Хюрин отново дръпна юздите.

— Отново са сменили посоката, милорд. Отново на юг. И са убили някого тук наблизо.

В низината между двата хълма не се виждаше пепел, но след няколко минути търсене намериха трупа. Сгънат на кълбо мъж, сврян под храстите. Тилът му беше хлътнал, очите му се бяха изцъклили от силния удар. Никой не можа да го разпознае, макар да бе облечен в шиенарски дрехи.

— Няма да си губим времето да погребваме Мраколюбци — изръмжа Ингтар. — Продължаваме на юг. — И още преди да го е изрекъл, ги поведе.

Денят обаче премина по същия начин, както предния. Юно оглеждаше следите и ги уверяваше, че са спечелили малко преднина спрямо преследваните. Здрачът настъпи, без да видят тролоци или Мраколюбци, а на следващата заран се натъкнаха на друг изоставен лагер — и на още едно убийство според Хюрин — и на нова смяна на посоката, този път на северозапад. След по-малко от два часа следата се натъкна на нов труп, на мъж, чийто череп беше разцепен от брадва, после — отново смяна на посоката. Пак на юг. Отново съкращаваха разстоянието, според Юно. И отново нищо в далечината освен смътни силуети на ферми, докато не настъпи нощта. И следващият ден беше същият, със смяна на посоките, убийства и всичко останало. Както и по-следващият.

Всеки изминал ден ги приближаваше все повече до преследваните, но Ингтар пухтеше от гняв и ги подканяше да увеличат скоростта. Напомняше им какво им бе възложила Амирлинския трон — да върнат Рога на Валийр, като преодолеят всякакви препятствия. Говореше им за славата, която щяха да си спечелят, как имената им щели да се увековечат в сказания и в историята, в приказки на веселчуни и песни на бардове, че щели да бъдат мъжете, намерили Рога. Говореше им непрестанно и се взираше напред по невидимата следа, сякаш в края й лежеше собствената му надежда за Светлината. Дори Юно взе да го гледа накриво.

Продължиха така, докато не стигнаха река Еринин.

Според Ранд това изобщо не можеше да се нарече село. Шепа къщурки с дървени покриви и стрехи почти до земята на билото на един хълм над речното русло, огрени от утринното слънце. Оттук, изглежда, не минаваха много хора. Само преди няколко часа бяха напуснали поредния си стан и беше дошло време да намерят поредните останки от бивака на Мраколюбците, както всеки ден, но този път не видяха нищо такова.

Самата река с нищо не наподобяваше на пълноводната Еринин, както я описваха в сказанията — но пък тук тя беше близо до изворите си в Гръбнака на света. Буен поток, не повече от шестдесет стъпки широк, с брегове, обрасли с дървета, и сал, завързан на дебело въже между двата бряга, забил нос в отсрещния бряг.

За първи път следата водеше право към човешко обиталище. Право към къщите на хълма. По единствената прашна улица, около която бяха скупчени къщите, не се мяркаше жива душа.

— Засада ли, милорд? — промълви тихо Юно.

Ингтар даде необходимите указания и шиенарците снишиха пиките си и се пръснаха, за да обкръжат къщите. После по сигнал с ръка от страна на Ингтар, те се втурнаха в галоп от четири посоки между къщите. Копитата на конете им вдигаха облаци прах. Жива душа не се мяркаше. Ездачите дръпнаха юздите и прахът започна да се сляга.

Ранд прибра стрелата, която бе опънал на тетивата. Мат и Перин направиха същото. Лоиал и Хюрин стояха на мястото, където ги бе оставил Ингтар, и гледаха притеснено.

Ингтар им махна с ръка и Ранд и останалите поеха напред да се присъединят към шиенарците.

— Миризмата на това място не ми харесва — промърмори Перин, когато се озоваха сред къщите. Хюрин го изгледа озадачено. — Мирише на нещо лошо.

— Проклетите Мраколюбци и тролоците са минали направо от тук, милорд — каза Юно. — Направо към сала. Кръв и пепел! Адски късмет ще имаме, ако не са го насекли, да ги вземат мътните дано.

— Къде са хората? — попита Лоиал.

Вратите стояха отворени, на прозорците се вееха пердета, но въпреки тропота на копитата не беше се появил никой.

— Претърсете къщите — разпореди се Ингтар. Мъжете слязоха от конете и се затичаха да изпълнят заповедта му, но скоро се върнаха, клатейки унило глави.

— Просто са изчезнали, милорд — докладва Юно. — Няма ги, да ме изгори дано. Все едно са се вдигнали и са решили изведнъж да тръгнат, да ги тръшне дано. — Той изведнъж млъкна и посочи една къща зад Ингтар. — Зад онзи прозорец има някаква жена. Как съм я изтървал, да я тръшне дано… — И се затича към къщата преди някой от останалите да успее да се помръдне.

— Не я плаши! — извика му Ингтар. — Юно, трябват ни сведения. Светлината да те ослепи дано, Юно, не я плаши! — Едноокият изчезна през отворената врата. Ингтар отново надигна глас. — Няма да ви навредим, добра жено. Ние сме воини на лорд Агелмар от Фал Дара. Не бой се! Няма нищо лошо да ти сторим.

Горе на къщата се отвори прозорец и от него се показа Юно, оглеждайки се като подивял. Изруга гръмко и се прибра. Последваха нови трясъци и тропот, като че ли риташе разни вещи. Накрая той пак се появи на прага.

— Изчезна, милорд. Но беше там. Жена в бяла дреха, на прозореца. Видях я. И вътре за миг ми се стори, че я мернах, но после изчезна и… — Той си пое дълбоко дъх. — Къщата е празна, милорд.

— Силното вълнение му попречи да изругае отново.

— Пердетата — промърмори Мат. — Привидяло му се е от проклетите пердета. — Юно го изгледа остро и се върна при коня си.

— Къде може да са отишли? — обърна се Ранд към Лоиал. — Смяташ ли, че са избягали, когато са дошли Мраколюбците? — „И тролоците и мърдраал. И онова, «по-лошото» според Хюрин. Умни хора са били, ако са успели да избягат толкова бързо.“

— Опасявам се, че Мраколюбците са ги отвлекли, Ранд — отвърна замислено Лоиал. Гигантът направи неприятна гримаса, почти се озъби, и ноздрите на подобния му на зурла нос се разшириха. — За храна на тролоците. — Ранд преглътна и съжали, че изобщо бе попитал: не беше много приятно да си помисля човек с какво се хранят тролоците.

— Каквото и да е сторено тук — каза Ингтар, — са го направили Мраколюбците. Хюрин, имало ли е насилие тук? Убийство? Хюрин!

Хюрин се стресна в седлото си и се заозърта диво. До този момент се беше загледал отвъд реката.

— Насилие ли, милорд? Насилие — да. Но не и убийство. По-скоро, не съвсем. — Той погледна косо към Перин. — Такова нещо досега не съм надушвал, милорд. Но е имало насилие.

— Прекосили ли са реката? Провери ли добре?

— Прекосили са я, милорд. — Хюрин се загледа с тревога към отсрещния бряг. — Прекосили са я. Но онова, което са направили от другата страна… — Той потръпна.

Ингтар кимна.

— Юно, искам салът да се докара тук. И отсрещната страна да се огледа преди да се прехвърлим. Това, че тук няма засада, още не означава, че няма да има отвъд, когато ще сме се разделили. А този сал, както го гледам, няма да може да прекара всички ни наведнъж. Погрижи се.

Юно се поклони и след няколко мига Раган и Масема вече си помагаха един на друг в свалянето на броните. Съблякоха се голи до кръста, по бричове, затъкнали по една кама отзад на кръста, и се затичаха с кривата си походка на ездачи към реката. Зацапаха в нея и тръгнаха през течението, придържайки се за въжето, предназначено за сала. По средата реката стигаше до кръста им и течението беше силно, но въпреки това те бързо я прекосиха; прехвърлиха се през перилата на сала и след това се скриха сред дърветата отсреща.

След цяла вечност двамата мъже се появиха отново и избутаха сала през реката. Масема остана да го привърже към брега, а Раган се затича към чакащия Ингтар. Лицето му беше пребледняло и черният белег изпъкваше на бузата му. Явно беше потресен.

— На другия бряг… На другия бряг няма засада, милорд, но… — Той се поклони ниско. — Милорд, трябва да го видите с очите си. Големия бук, на петдесет крачки южно от брода. Не мога да го опиша с думи. Сам трябва да го видите.

Ингтар се намръщи, погледна към Ранд и после през реката, помълча малко и отрони:

— Добре, Раган. И двамата свършихте добра работа. — Тонът му стана малко по-бодър. — Юно, двамата с Масема да се изсушат. Дайте им нещо горещо, ако може. После прекарай втората група и товарните животни. — Обърна се към Ранд. — Е, готови ли сме да видим южния бряг на Еринин? — И без да дочака отговор, тръгна към брега заедно с Хюрин и половината копиеносци.

Ранд се поколеба само за миг, преди да го последва. Лоиал тръгна с него. За негова изненада, Перин избърза пред тях.

Мат изчака до последния миг, преди един от шиенарците да започне да развързва сала, срита коня си в слабините и също се качи на палубата.

— Рано или късно трябваше да дойда, нали? — промълви той като че ли на себе си. — Трябва да я намеря.

Ранд поклати глава. Мат му изглеждаше толкова здрав, че беше забравил за какво е тръгнал с тях. „Да намери камата. Нека Ингтар вземе Рога. Искам само камата за Мат.“

— Ще я намерим, Мат.

Приятелят му го изгледа сърдито, спирайки с презрение очите си на сетрето му, и му обърна гръб. Ранд въздъхна.

— Всичко ще свърши добре, Ранд — промълви тихо Лоиал. — Все някак ще се оправи.

Течението задърпа сала, след като го отвързаха от брега, но копиеносците, макар и с мъка, успяха да го подкарат към другия бряг.

— Точно така напуснахме родния край — неочаквано се обади Перин. — При Таренов сал. Пак така беше. Но този път ще е по-лошо.

— Как по-лошо? — попита Ранд, но Перин не му отговори. Взираше се в отвъдния бряг и златистите му очи сякаш засветиха, но не от нетърпение.

След минута Мат също се обади:

— Как по-лошо?

— По-лошо ще е. Подушвам го — беше единственият отговор на Перин. Хюрин го изгледа нервно, но всъщност Хюрин непрекъснато гледаше нервно, откакто бяха напуснали Фал Дара.

Удариха се в южния бряг с глух тътен и шиенарците, които бяха дърпали въжето, се качиха по конете си, с изключение на двама, на които Инггар нареди да върнат сала за останалите. Всички други ги последваха нагоре по брега.

Отначало Ранд взе силуетите, увиснали на ръцете си от дебелите сиви клони на бука, за плашила. Алени плашила. А след това разпозна две лица. Чангу и другия мъж, когото беше видял на стража в тъмницата с него. Нидао. С изцъклени очи, оголени зъби и сгърчени от болка.

Перин измуча гърлено.

— По-лошо от това не съм виждал, милорд — плахо промълви Хюрин. — Не съм и помирисвал по-лошо от това, като изключим миризмата в тъмницата на Фал Дара онази нощ.

Ранд панически подири празнотата. Пламъкът се олюля и трепкащата му, предизвикваща гадене светлина запулсира заедно с конвулсивните му преглъщания, но той пришпори съзнанието си, докато целият не се оказа обгърнат от празното. Гаденето обаче продължаваше да пулсира сред празнотата. Този път не извън нейния свод, а вътре. „Нищо чудно, като гледам този ужас.“ Мисълта му запращя през празнотата като капка вода върху нажежена скара. „Какво е станало с тях?“

— Одрали са ги живи — чу нечий глас зад гърба си и звуците от още нечие гърло — на повръщане. Помисли си, че сигурно е Мат, но беше много далече от него, както се беше свил в празнотата. Но гаденето продължаваше да потръпва в него. Струваше му се, че ако се поддаде, ще повърне всичките си вътрешности.

— Свалете ги — изхриптя Интгар. Поколеба се за миг, след което добави: — Погребете ги. Не можем да сме сигурни дали са били Мраколюбци. Може просто да са ги взели като пленници. Нека поне да усетят последната прегръдка на майката. — Неколцина от мъжете колебливо подкараха конете си към тях, извадили ножове. Дори за закалените в битки шиенарци не беше лесна задача да срежат въжетата и да свалят обезобразените трупове на двама души, които познаваха.

— Добре ли си, Ранд? — попита Ингтар. — И аз не съм свикнал на такава гледка.

— Д… добре съм, Ингтар. — Ранд остави празнотата да изтлее. Без нея сякаш му стана по-леко. Стомахът му продължаваше да е свит, но му стана малко по-добре. Ингтар кимна и извърна коня си, за да следи работата на хората си.

Погребението беше просто. Изкопаха две ями в земята и положиха вътре двата трупа, докато останалите воини гледаха безмълвно. Копачите започнаха да засипват телата с пръст, без да чакат подкана.

Ранд беше потресен, но Лоиал тихо поясни:

— Шиенарците вярват, че всички сме произлезли от земята и трябва да се върнем в земята. Те никога не използват ковчези или савани и труповете никога не са облечени или покрити. Земята трябва да поеме тялото. Последната прегръдка на майката, така го наричат. И никога не произнасят други надгробни слова освен: „Светлината да грее над теб и Създателят да те подслони. Последната прегръдка на майката ти казва добре дошъл отново у дома.“ — Лоиал въздъхна и поклати голямата си глава. — Не допускам, че този път някой ще го произнесе. Каквото и да казва Ингтар, Ранд, почти сигурно е, че Чангу и Нидао са заклали стражите при Кучешката порта и са пуснали Мраколюбците в цитаделата. Сигурно точно те са виновни за всичко това.

— А тогава кой изстреля стрелата срещу… срещу Амирлин? — Ранд преглътна. „Кой стреля по мен?“ Лоиал не отвърна нищо.

Юно пристигна с останалите мъже и товарните коне, когато последната буца пръст бе хвърлена върху гробовете. Някой му каза какво са намерили и едноокият се изплю.

— Тия изроди тролоците го правят понякога в Погибелта. Когато искат да ти скъсат проклетите нерви или да те предупредят да не ги гониш, да ги тръшне проклетниците. Да ме изгори дано, ама сега номерата им няма да минат.

Преди да потеглят, Ингтар се спря на коня си пред двата небелязани гроба — две могилки гола пръст, като че ли твърде малки, за да са приютили човешки тела — и след кратък размисъл произнесе:

— Светлината да грее над вас и Създателят да ви подслони. Последната прегръдка на майката ви казва добре дошли отново у дома. — След като вдигна глава, той изгледа всеки от мъжете един по един. Лицата на всички бяха безизразни, а неговото — съвсем. — Те спасиха живота на лорд Агелмар в Тарвинската клисура — каза той — неколцина от воините кимнаха. — Сега накъде, Хюрин?

— На юг, милорд.

— Хващай следата и напред! Ловът продължава.

Лесът скоро отстъпи на леко нагъната равнина, прорязана тук и там от плитки потоци. Чудесна местност за конете. От време на време пред погледа на Ранд се мяркаха смътни силуети на самотни ферми или нещо, което наподобяваше на далечно село, с пушек, издигащ се от комини на няколко мили далече, и нещо, което сякаш проблясваше на слънцето, но земята около тях си оставаше безлюдна.

Ингтар изпрати напред двама съгледвачи, чиито фигури се виждаха само докато изкачваха поредното полегато възвишение. На врата му висеше сребърна свирка, с която можеше да ги повика, ако Хюрин им кажеше, че следата завива, но тя не завиваше. На юг. Все на юг.

— При тази скорост след три-четири дни ще стигнем полето на Талидар — каза Ингтар. — Мястото на най-голямата победа на Артур Ястребовото крило, когато Получовеците повели тролоците от Погибелта срещу него. Шест дни и шест нощи продължила битката, а когато свършила, тролоците се оттеглили в Погибелта и повече не посмели да го предизвикват. Там той вдигнал паметник в чест на победата си, шпил, висок сто разтега. И не позволил да издялат на него името му, а само имената на загиналите в битката и златно слънце на върха, символ, че там Светлината е възтържествувала над Сянката.

— Бих искал да го видя — каза Лоиал. — Никога не бях чувал за този паметник.

Ингтар помълча малко, а когато отново проговори, гласът му беше унил.

— Няма го вече паметника, Строителю. След като Ястребовото крило умрял, онези, които повели войни за дяловете на империята му, не могли да понесат този паметник да напомня за неговата победа, въпреки че името му не се споменавало. Нищо не е останало освен могилата, на които бил издигнат. След три-четири дена поне нея ще видим. — Тонът му не позволяваше повече въпроси.

Когато златното слънце се издигна над главите им, минаха покрай някаква постройка, квадратна и издигната от кирпич, на по-малко от миля встрани от пътя им. Не беше висока, само два етажа, които бяха непокътнати, доколкото можеше да се прецени, но покриваше широко пространство. От нея лъхаше на отдавнашна запуснатост: покривите се бяха срутили, с изключение на някои жалки останки от тъмни каменни плочи, клатещи се върху изсъхналите, скършени тавански греди; мазилката почти навсякъде се бе олющила, разкривайки отдолу тъмните, изронени от времето тухли; зад срутените стени се виждаха празни, обрасли с трънак и дървета дворове и стаи.

— Чифлик — поясни Ингтар. Малкото бодрост, която си бе възвърнал, като че ли се стопи, когато погледна към постройката. — Докато Харад Дакар все още се крепяла, тукашният чифликчия си гурно е обработвал земята поне на една левга околовръст. Овощни градини сигурно. Харданите много обичаха овошките.

— Харад Дакар ли? — попита изненадан Ранд.

— Вие младите вече не учите ли история? — изсумтя Ингтар. — Харад Дакар, столицата на Хардан, някогашната държава, през която сега минаваме.

— Виждал съм една стара карта — отвърна му със стегнато гърло Ранд. — Знам за някои страни, които вече ги няма. Маредо и Гоабан, както и Каралайн. Но на нея нямаше Хардан.

— И други е имало някога, които сега са изчезнали — намеси се Лоиал. — Мар Хадън, която сега е Хадънмърк, а също и Алмот. Кинтара. Стогодишната война раздробила империята на Артур Ястребовото крило на много държави, по-малки и по-големи. Малките били погълнати от по-големите или обединени, като Алтара и Муранди. По-скоро принудени да се слеят, отколкото обединени, ако питате мен.

— И какво е станало с тях? — настоя да разбере Мат. Ранд не бе забелязал, че двамата с Перин са се присъединили към тях. Последния път, когато ги видя, яздеха на опашката, колкото може по-далече от него.

— Не са могли да издържат — отвърна огиерът. — Или реколтата се проваляла, или търговията. Положението на хората се влошило. Едно или друго се проваляло и държавите отслабвали. Често съседните страни поглъщали земята, след като жителите й намалявали и народите изчезвали, но тези присъединявания никога не траели дълго. След време земята оставала съвсем обезлюдена. Някои селища се задържали по-дълго, но повечето изчезвали и се превръщали в пустош. Минали са вече почти триста години, откакто Харад Дакар бил окончателно напуснат, но дори и преди това той бил като куха черупка, с крал, който не можел повече да управлява и това, което се намирало сред градските стени. Доколкото знам, днес Харад Дакар е напълно запустял. Всички градчета и големи градове на Хардан са изчезнали, камъкът от градежите им бил изнесен от фермери и селяни, за да го използват. Но повечето ферми и села, изградени с него, също изчезнали. Така поне съм чел, а това, което виждам, не е по-различно от писаното.

— Голяма плячка е бил Харад Дакар почти сто години — горчиво заговори Ингтар. — Най-накрая хората му го напуснали и градът бил разрушен, камък по камък. Всичко се стопило, и това, което не се е изгубило, и то се стопява. Всичко, навсякъде, се топи. Почти няма държава, която наистина да контролира изцяло територията, за която претендира, че е нейна, и няма почти нито една страна, която днес да претендира на карта за онова, което е притежавала допреди стотина години. Когато Стогодишната война приключила, човек е можел да язди непрекъснато от една държава в друга, от Погибелта до Морето на бурите. А сега яздим през диви местностти, за които никоя страна не претендира, почти през целия път. Ние в Граничните земи си водим нашата непрекъсната битка с Погибелта, което ни държи още силни. Може би те не са имали такъв враг, който да ги държи силни. Казваш, че са отслабнали, Строителю? Да, отслабнали са, но коя ли нация, която днес е силна, няма утре да западне? Ние, цялото човечество, сме пометени. Пометени сме като плавен от наводнение. Колко ли още остава преди всичко освен Граничните земи да изчезне? И колко ли време остава, докато и ние не поддадем и по света не остане нищо друго освен тролоци и мърдраали, по целия път — чак до Морето на бурите?

Всички замълчаха потресени. Дори и Мат не посмя да се обади. Ингтар яздеше, потънал в мрачните си мисли.

След известно време съгледвачите се върнаха в галоп, изправени на седлата си и вдигнали високо копията си.

— Село пред нас, милорд. Не са ни видели, но се намира точно по пътя ни.

Ингтар, който беше забил поглед в кафявата пръст, се отърси от унинието си, но не проговори, докато не стигнаха билото на едно ниско възвишение и не погледнаха надолу към селото, а и тогава само им заповяда да спрат, след което извади далекоглед от дисагите зад седлото си и го вдигна да огледа селото.

Селото беше голямо колкото Емондово поле, но не можеше да се сравни с градчетата, които Ранд беше прекосил, откакто напуснаха Две реки, камо ли пък с големите градове. Всички къщи бяха ниски и замазани с бяла глина, а стръмните им покриви като че ли бяха обрасли с трева. Десетина вятърни мелници, пръснати из селото, се въртяха лениво и дългите им, покрити с плат перки проблясваха бели на слънцето. Ниска стена ограждаше селото — обрасъл с трева насип, висок до гърдите, а пред него имаше широк ров със заострени колове, забити на дъното. В отвора, който се виждаше в стената, нямаше порта, но Ранд предположи, че той може лесно да се запуши с някоя кола или фургон. Хора не се мяркаха.

— И куче не се вижда — каза Ингтар и прибра далекогледа в дисагите си. — Сигурни ли сте, че не са ви видели?

— Не, освен ако самият Тъмен не е бил на тяхна страна, милорд — отвърна единият съгледвач. — Дори не прехвърлихме възвишението. Но и ние не забелязахме жива душа, милорд.

Ингтар кимна.

— Следата, Хюрин?

Хюрин си пое дълбоко дъх.

— През селото, милорд. Право през него, доколкото мога да съдя оттук.

— Отваряйте си очите — разпореди се Ингтар, стиснал юздите на коня си. — И не вярвайте, че са приятели, дори да ви се усмихват. Ако изобщо там има някой. — Той бавно ги поведе към селото и се пресегна да разхлаби меча в ножницата.

Ранд чу дрънченето на метал, след като воините го последваха. След малко и той дръпна меча си, за да го подготви за измъкване. Да се мъчиш да оцелееш не беше като да се правиш на герой.

— Смятате ли, че тези хора могат да помагат на Мраколюбците? — обърна се Перин към Ингтар.

— Те не обичат много шиенарците — отвърна Ингтар. — Смятат, че трябва да ги закриляме. Или ние, или кайриенците. Кайриенците наистина са предявявали претенции за тази земя след като последният крал на Хардан починал. Чак до Еринин. Но не могли да я задържат. Отказали са се от нея преди стотина години. Малкото население, останало да живее тук, няма защо да се страхува от тролоци толкова далече на юг, но пък е пълно с разбойнически банди. Затова са вдигнали стената и са изкопали рова. Всички села в тези краища го правят. Биха се заклели на всеки крал, който ще им осигури закрила, но нашите сили едва ни стигат срещу тролоците. Но тъй или иначе, не ни обичат. — Когато наближиха отвора в ниската стена, той отново извика: — Отваряйте си очите!

Всички улици водеха към селския площад, но по улиците нямаше никой и никой не надничаше зад прозорците. Дори и куче не се мяркаше, нито пиле. Нямаше жива душа. Отворени прозорци се полюшваха на пантите си и скърцаха на вятъра на фона на ритмичното потракване на вятърните мелници. Конските копита кънтяха силно по утъпканата пръст на улиците.

— Като при сала — промърмори Хюрин. — Но по-различно. — Яздеше изгърбен на седлото си, присвил глава, като че ли искаше да се скрие. — Имало е жестокост, но… Не знам. Тук е било лошо. Мирише лошо.

— Юно — каза Инггар. — Вземи едно отделение и претърсете къщите. Ако намерите някого, доведете ми го на площада. Но този път не ги плашете. Искам отговори, а не хората да са изплашени до смърт.

Ранд се огледа колебливо. Скърцащите врати, тракащите перки на мелниците, конските копита, всичко това вдигаше такъв шум, сякаш други звуци в този свят не съществуваха. Огледа къщите. Пердетата от един разтворен прозорец се блъскаха в стената отвън. Всичко изглеждаше безжизнено. Той въздъхна, слезе от коня и се запъти към най-близката къща, а после спря и зяпна във вратата.

„Най-обикновена врата. От какво се боиш?“ Дощя му се да не изпитва странното усещане, че зад нея го очаква нещо. Бутна и я отвори.

Стаята беше чиста и спретната. Масата беше подредена за ядене, със столове с кожени облегалки около нея, в някои от блюдата вече бе сипана храна. Ятя мухи бръмчаха над купите с ряпа и грах, други над изстиналото печено в тавата с желирала се мазнина. Парче от печеното беше отрязано и вилицата беше останала забита в мръвката, а ножът беше паднал в тавата, като че ли го бяха изтървали. Ранд пристъпи и влезе.

Примигване.

Усмихнат оплешивял мъж в грубо изтъкани дрехи постави парче месо върху блюдо, поднесено от жена с огрубяло лице. Тя също се усмихваше. Добави ряпа и грах в блюдото и подаде на едно от децата, седнали край масата. Децата бяха шест, момчета и момичета, от почти отраснали до толкова малки, че очите им едва надничаха над ръба на масата. Жената каза нещо и момичето, което поемаше блюдото от ръката й, се засмя. Мъжът започна да реже второ парче.

Изведнъж друго момиче изпищя и посочи вратата към улицата. Мъжът изтърва ножа в тавата, извърна се и също изкрещя, лицето му се изпъна от ужас и тъй дръпна към себе си най-близкото дете. Жената грабна друго и отчаяно даде знак на останалите, устата й мърдаще бързо и беззвучно. Всички запристъпваха заднишком към вратата в дъното на стаята.

Тя се отвори и…

Примигване.

Ранд не можеше да помръдне. Бръмченето на мухите над масата се усили. Дъхът пред устата му стана на пара.

Примигване.

Усмихнат оплешивял мъж в грубо изтъкани дрехи постави парче месо върху блюдо, поднесено от жена с огрубяло лице. Тя също се усмихваше. Добави ряпа и грах в блюдото и го подаде на едно от децата, седнали край масата. Децата бяха шест, момчета и момичета, от почти отраснали до толкова малки, че очите им едва надничаха над ръба на масата. Жената каза нещо и момичето, което поемаше блюдото от ръката й, се засмя. Мъжът започна да реже второ парче.

Изведнъж друго момиче изпищя и посочи вратата към улицата. Мъжът изтърва ножа в тавата, извърна се и също изкрещя, лицето му се изпъна от ужас и той дръпна към себе си най-близкото дете. Жената грабна друго и отчаяно даде знак на останалите, устата й мърдаше бързо и беззвучно. Всички запристъпваха заднишком към вратата в дъното на стаята.

Тя се отвори и…

Примигване.

Ранд направи усилие, но мускулите му се бяха вкочанили. В стаята ставаше все по-студено. Опита се поне да потръпне, но не успя. Над цялата маса летяха мухи. Пресегна се към празнотата. Светлината беше там, но това сега не го интересуваше. Трябваше да…

Примигване.

Усмихнат оплешивял мъж в грубо изтъкани дрехи постави парче месо върху блюдо, поднесено от жена с огрубяло лице. Тя също се усмихваше. Добави ряпа и грах в блюдото и го подаде на едно от децата, седнали край масата. Децата бяха шест, момчета и момичета, от почти отраснали до толкова малки, че очите им едва надничаха над ръба на масата. Жената каза нещо и момичето, което поемаше блюдото от ръката й, се засмя. Мъжът започна да реже второ парче.

Изведнъж друго момиче изпищя и посочи вратата към улицата. Мъжът изтърва ножа в тавата, извърна се и също изкрещя, лицето му се изпъна от ужас и той дръпна към себе си най-близкото дете. Жената грабна друго и отчаяно даде знак на останалите, устата й мърдаше бързо и беззвучно. Всички запристъпваха заднишком към вратата в дъното на стаята.

Тя се отвори и…

Примигване.

Стаята замръзваше. „Толкова е студено!“ Масата почерня от мухи. Стените се превръщаха в гъмжаща маса от мухи, подът, таванът, всичко почерня от тях. Запълзяха по Ранд, покриха го, запълзяха по лицето му, по очите му, навираха се в носа му, в устата му. „О, Светлина, помогни ми. Студено!“ Мухите бръмчаха като тътен. „Студено!“ Студът проникна в празнотата, свивайки я, заклещвайки го в лед. Отчаяно се пресегна към потрепващата светлинка. Стомахът му се сгърчи, но светлината беше топла. Топла. Гореща. Стана горещо.

Изведнъж започна да разкъсва… нещо. Не знаеше какво е, нито как. Паяжини, изплетени от стомана. Лунни лъчи, издялани от камък. Те се загърчиха и започнаха да се топят от зноя, извиращ от него, зной като в ковашка пещ, зной като лумнал свят, зной като…

Свърши се. Пъшкайки, той се огледа с широко отворени очи. Няколко мухи лежаха по печеното в тавата. Мъртви мухи. „Шест мухи. Само шест.“ Имаше повече в купите, по шепа малки черни точици сред студените зеленчуци. И всичките мъртви. Залитайки, той се измъкна през вратата и се озова на улицата.

Мат тъкмо се връщаше от една съседна къща и клатеше глава.

— И тук няма никой — каза той на Перин, който не беше слязъл от коня си. — Сякаш просто са станали посред вечеря и са изчезнали.

Откъм площада се чу вик.

— Намерили са нещо — извика Перин и заби пети в хълбоците на коня си. Мат се метна на седлото и препусна след него.

Ранд се качи на Дорчо по-бавно; конят се извърна, като че ли доловил безпокойството му. Докато препускаше към площада, той поглеждаше към околните къщи, но не можеше да задържи погледа си дълго. „Мат е влязъл в една от тях, но не му се е случило нищо.“ Реши, че повече кракът му няма да стъпи в някоя къща от това село, та каквото ще да става. Пришпори Дорчо и се понесе още по-бързо.

Всички стояха неподвижни като статуи пред една голяма постройка с широки двойни врати. На Ранд не му приличаше на хан: първо, нямаше табела. Може би бе просто място, където селяните се събираха. Присъедини се към безмълвния полукръг и зяпна натам, където гледаха всички.

На вратата беше разпънат някакъв човек със забодени в китките и раменете му клинове. Други клинове бяха зрбучени в очите му, за да държат главата му изправена. Тъмна, засъхнала кръв се бе стекла по бузите му. Стърготини по дървото зад ботушите му показваха, че е бил жив, когато са му сторили това. В началото поне.

Дъхът на Ранд секна. Не беше човек. Тези черни дрехи, почерни от черното, не бяха на човек. Вятърът развяваше единия край на плаща му, измъкнал се изпод тялото — не винаги го правеше, той знаеше това много добре. Вятърът обикновено не развяваше тези дрехи. А бледото безкръвно лице всъщност не бе имало очи.

— Мърдраал — изпъшка той и сякаш тази дума отпусна всички останали. Те се размърдаха и сякаш отново се сетиха да дишат.

— Кой… — започна Мат, но млъкна и преглътна. — Кой може да направи това на един Чезнещ? — Гласът му прерасна в грак.

— Не знам — каза Ингтар. — Наистина не знам. — Той ги огледа, взирайки се в лицата им, може би за да се убеди, че всички са тук.

— А и не смятам, че ще научим нещо повече. Продължаваме. На конете! Хюрин, намери следата, извеждаща от това място.

— Да, милорд. С най-голямо удоволствие, милорд. Ето натам, милорд. Все още продължават на юг.

И те поеха извън селото, оставяйки мърдраала така, както го бяха намерили, прикован на вратата, с вятъра, развяващ черния му плащ. Хюрин пръв се озова отвъд стените на селото, без този път да дочака Ингтар, но Ранд го следваше съвсем плътно.