Великият лов

Глава 23 Изпитанието

Нинив огледа предпазливо огромната зала в дълбоките подземия на Бялата кула, след което също така настръхнала изгледа стоящата до нея Шериам. Наставницата на новачките също изглеждаше малко нервна — нещо нехарактерно за нея, защото през няколкото дни, откакто се намираше в Тар Валон, Нинив бе виждала от Айез Седай да се излъчва само ведро спокойствие и весела готовност да се посрещнат предстоящите събития, всяко по реда си.

Помещението с форма на купол беше изсечено в скалата на острова; светлината от светилниците, закрепени върху високи пилони, се отразяваше от гладките каменни стени. В самия център на купола се виждаше някакво съоръжение, състоящо се от три извити сребърни арки, всяка висока колкото да минеш под нея, стъпили върху дебел сребърен пръстен и със страни, допиращи се една в друга. Арките и пръстенът изглеждаха едно цяло. Не можеше да се види какво има вътре — светлината там потрепваше странно и щом Нинив задържеше погледа си за по-дълго, стомахът й се сгърчваше. Там, където арките се опираха в пръстена, седяха три Айез Седай — направо върху голия каменен под, втренчени в сребърната конструкция. Още една стоеше наблизо до най-обикновена маса, върху която имаше три сребърни потира. Всеки от тях, както знаеше Нинив — поне така й бяха казали — бе пълен с бистра вода. И четирите Айез Седай носеха шаловете си, както и самата Шериам; със сини ресни на Шериам, с червени на мургавата жена до масата и със зелени, бели и сиви на трите до арките. Нинив все още беше в роклята, която й бяха дали във Фал Дара — бледозелена, избродирана с малки бели цветчета.

— Първо ме оставихте да си гриза пръстите от сутрин до вечер — промърмори Нинив, — а сега изведнъж се разбързахте.

— Часът не чака никоя жена — отвърна Шериам. — Колелото тъче, както то пожелае, и когато пожелае. Търпението е добродетел, която трябва да се усвои, но всички сме длъжни да сме готови за мигновената промяна.

Нинив едва се сдържа да не я изгледа свирепо. Това, което най-много я дразнеше у червенокосата Айез Седай, бе, че понякога говореше така, сякаш цитира поговорки, дори когато всъщност не го правеше.

— Какво е онова нещо там?

— Тер-ангреал.

— Добре де, това не ми говори нищо. Какво прави той?

— Тер-ангреалът прави много неща, дете. Подобно на ангреал и на ша-ангреал, това са реликви от Приказния век, които използват Единствената сила, макар да не са толкова редки, колкото първите две. Докато някои тер-ангреали трябва да бъдат задействани от Айез Седай, като този, други ще осъществят своето предназначение дори в присъствието на жена, която само може да прелива. Дори се предполага, че съществуват такива, които могат да заработят за всекиго. За разлика от ангреал и ша-ангреал, те имат определени функции. Един друг, с който разполагаме в Тар Валон, прави клетвите обвързващи. Когато бъдеш издигната в ранг на пълно сестринство, ще положиш последните си клетви, държейки онзи тер-ангреал. Да не изричаш нито една лъжлива дума. Да не създаваш никакво оръжие, с което човек да може да убива друг човек. Никога да не използваш Единствената сила като оръжие освен срещу Мраколюбците и Сенчестите, или в съвсем краен случай, за да защитиш живота си, този на своя Стражник или на друга твоя сестра.

Нинив поклати глава. Според нея тези клетви бяха хем прекалено разточителни, хем твърде нищожни, и тя го сподели.

— Някога от Айез Седай не се е изисквало да полагат клетви. Знаело се е какво представляват Айез Седай и какви са целите им. Мнозина от нас съжаляват, че и сега не е така. Но Колелото се върти и нещата се променят. Това, че днес полагаме тези клетви, че за нас се знае, че сме обвързани с тях, позволява на държавите да поддържат връзка с нас, без да се боят, че можем да хвърлим собствената си сила, Единствената сила, срещу тях. Направили сме този избор между Тролокските войни и Стогодишната война и благодарение на него Бялата кула все още се крепи и все още можем да правим това, което е по силите ни, срещу Сянката. — Шериам си пое дълбоко дъх. — О, Светлина, дете, опитвам се да те науча на неща, които всяка друга жена, застанала на твоето място, би изучавала години наред. Не е възможно. Това, което би трябвало да те интересува сега, са само тер-ангреалите. Не знаем защо са били създадени. Осмеляваме се да използваме само шепа от тях, а и начинът, по който се осмеляваме да ги използваме, може да няма нищо общо с предназначението, което са вложили в тях създателите им. Цената, срещу която сме се научили да избягваме повечето от тях, е скъпа. Много сестри са загинали или Дарбата им се е отливала от тях, докато са се опитвали да ги проучат.

Нинив потръпна.

— И ти искаш да премина през това нещо? — Сега светлината зад арките не трепкаше толкова, но това не й помогна да види по-ясно какво се крие там.

— Ние знаем какво прави този. Той ще те изправи лице в лице с най-големите ти страхове. — Шериам й се усмихна нежно. — Никой няма да те попита пред какво точно си се озовала и няма да ти се наложи да кажеш нещо повече от това, което сама пожелаеш. Страховете на всяка жена са нейно лично достояние.

Нинив смътно си спомни колко се изнервяше, когато видеше паяци, особено в тъмното, но не мислеше, че Шериам има предвид това.

— Значи просто преминавам през арките една по една? Три пъти, и всичко свършва?

Айез Седай намести шала си и рамото й раздразнено потрепна.

— Ако искаш да го опростиш дотолкова, да — отвърна тя сухо. — На път насам ти казах всичко, което е необходимо да знаеш за ритуала, толкова, колкото се полага на всяка друга, преди да започне церемонията. Ако беше стигнала дотук като новачка, щеше да го знаеш наизуст. Но не се притеснявай — ако сбъркаш нещо и се наложи, ще ти го напомня. Сигурна ли си, че си готова да се изправиш срещу това, което те очаква? Ако искаш да се спреш сега, все още мога да те запиша в книгата с новачките.

— Не!

— Добре тогава. А сега ще ти кажа две неща, които никоя жена не чува преди да се озове в тази зала. Първото е следното. Започнеш ли, трябва да продължиш до края. Откажеш ли се да продължиш, колкото и голям да е потенциалът ти, ще бъдеш отстранена много учтиво от Кулата, с достатъчно сребърници, за да преживееш една година, и никога повече няма да ти се позволи да се върнеш. — Нинив отвори уста, за да заяви, че няма да се откаже, но Шериам я прекъсна с рязък жест. — Изслушай ме и говори едва след като си сигурна какво искаш да кажеш. Второ. Да търсиш, да се стремиш, означава да познаваш опасността. А тук ще опознаеш опасността. Някои жени са влизали и никога повече не са излизали. Когато са оставяли тер-ангреала да се успокои, тях… тях ги нямало. И никой повече не ги е виждал. Ако искаш да оцелееш, трябва да си непреклонна. Огънеш ли се, провалиш ли се и… — Последвалата тишина бе по-многозначителна от думите й. — Това е последният ти шанс, дете. Сега, в този момент, ти можеш да се върнеш и ще впиша името ти в книгата на новачките, и ще получиш само един лош знак срещу него. Още два пъти ще ти се позволи да дойдеш тук и чак при третия отказ ще бъдеш отстранена от Кулата. Никак не е срамно да се откажеш. Мнозина го правят. Аз самата не можах да го направя, когато ме доведоха първия път. Сега можеш да ми отговориш.

Нинив погледна накриво сребърните арки. Светлината в тях вече не потрепваше. Бяха се изпълнили с мек, млечен блясък. За да научи това, което искаше да научи, имаше нужда от свободата на една Посветена да разпитва, да проучва сама, без излишно наставничество. „Трябва да накарам Моарейн да плати за това, което ни причини. Трябва.“

— Готова съм.

Шериам бавно се запъти към средата на залата. Нинив я последва. Сякаш по сигнал Червената сестра заговори високо, тържествено:

— Кого водиш, сестро? — Трите Айез Седай около тер-ангреала не откъсваха очи от него.

— Една, която иде да бъде Посветена, сестро — отвърна Шериам също толкова официално.

— Тя готова ли е?

— Готова е да остави зад себе си това, което е била, да мине през страховете си и да приеме Посвещение.

— Знае ли страховете си?

— Никога не се е изправяла пред тях, но сега го иска.

— Тогава нека се изправи пред страховете си.

Шериам спря на два разтега от арките и Нинив се спря до нея.

— Дрехите — прошепна Шериам, без да я поглежда.

Бузите на Нинив се изчервиха от това, че вече бе забравила какво й говореше Шериам на път от нейната стая. Припряно започна да сваля дрехите си, обувките и чорапите. За малко, докато сгъваше облеклото си и прилежно го поставяше до себе си, почти забрави за арките. Внимателно мушна пръстена на Лан под роклята си — не искаше никоя от присъстващите да го види. Най-сетне приключи. Тер-ангреалът я чакаше.

Камъкът под нозете й беше студен и тя цялата настръхна, но се изправи и си пое бавно въздух. Нямаше да им позволи да забележат страха й.

— Първия път — каза Шериам — е за онова, което е било. Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.

Нинив се поколеба. А после пристъпи напред, през арката и сред блясъка. Той я обгърна, сякаш самият въздух беше грейнал, сякаш се беше гмурнала в светлина. Светлината беше навсякъде. Светлината беше всичко.

Нинив се стресна от голотата си, а после се озърна изумена. От двете й страни се точеше каменна стена, два пъти по-висока от нея и гладка, сякаш изсечена. Бе стъпила върху прашен паваж от неравни камъни. Небето над главата й изглеждаше плоско и оловно въпреки че нямаше облаци, слънцето светеше издуто и червено. В двете посоки в стената имаше отвори — портали, белязани от къси ръбести колони. Стените стесняваха полезрението й, но теренът се спускаше надолу от мястото, на което се намираше, както напред, така и назад. Зад порталите се виждаха други дебели стени и проходи между тях. Намираше се в някакъв гигантски лабиринт.

„Къде е това? Как съм се озовала тук?“ Като някакъв далечен глас, различен от нейния, я споходи друга мисъл. „Пътят назад ще се появи само веднъж.“

Тя поклати глава и промърмори:

— Ако има само един изход, едва ли ще го открия, стоейки тук. — Въздухът поне беше топъл й сух. — Дано си намеря някакви дрехи преди да се натъкна на хора.

Смътно си спомни как като дете си беше играла на лабиринти, начертани върху хартия: имаше някаква хитрина за намирането на изхода, но сега не можеше да си я припомни. Всичко, свързано с миналото, й се струваше потънало в мъгла, сякаш се беше случило на някой друг. Прокарвайки длан по стената, тя тръгна напред. Под босите й крака се надигнаха облачета прах.

При първия портал установи, че се взира в друг коридор, който по нищо не се отличаваше от досегашния. Пое си дълбоко дъх и тръгна направо, през нови и нови коридори, които напълно си приличаха. Но ето че стигна до нещо малко по-различно. Коридорите се разклоняваха. Пое по лявото разклонение и след малко то отново се разклони. Отново по левия завой. При третото разклонение лявото я доведе до сляпа стена.

Тя мрачно се върна до разклонението и този път пое по десния коридор. Този път. Още четири пъти продължи вдясно, докато пак не стигна до задънен край. Изгледа го яростно.

— Как съм се озовала тук? — попита тя гласно. — Къде е това място? — „Пътят назад ще се появи само веднъж.“

Отново тръгна назад. Сигурна беше, че в лабиринтите има някакъв номер. При последното разклонение тръгна наляво. После надясно. Продължи решително. Ляво, после дясно. Направо, до поредното разклонение. Ляво, после дясно.

Стори й се, че номерът действа. Във всеки случай мина по този начин дузина разклонения, без да стигне до задънен край.

С крайчеца на окото си долови някакво треперливо движение. Когато се извърна да погледне, видя само прашния проход между гладките каменни стени. Понечи да тръгне наляво… и мигом се извърна, доловила ново потрепване. Нямаше нищо, но този път беше сигурна, че е имало. Зад нея се беше появил някой. Имаше някой. Затича се нервно в обратна посока.

И отново и отново, съвсем в края на полезрението й, нещо помръдваше в този или онзи проход, нещо се движеше твърде бързо, за да успее да го различи, и изчезваше преди тя да успее да извърне глава и да го види ясно. Затича се по-бързо. Малцина момчета успяваха да я надбягат като момиче в Две реки. „Две реки? Какво беше това?“

През отвора пред нея прекрачи някакъв мъж. Тъмните му дрехи имаха странен вид, сякаш бяха прогнили. И беше стар. По-стар от стар. Кожа като изпънат пергамент се беше опнала на черепа му, сякаш отдолу нямаше плът. Туфи сплъстена коса стърчаха по ръбатото му теме, а очите му бяха толкова хлътнали, че сякаш надничаха от пещери.

Тя се закова върху грубите камъни, драскащи босите й крака.

— Аз съм Агинор — обяви той усмихнат. — Дойдох за теб.

Сърцето я едва не изскочи от гърдите. Един от Отстъпниците.

— Не. Не, това не е възможно!

— Ти си хубавичка. Ще ми доставиш удоволствие.

Изведнъж Нинив си спомни, че по нея няма и парцалче и хукна да бяга към най-близкото разклонение. Последва я хриплив смях, пърхане на бягаща през тесния коридор човешка фигура и изречени през дъх обещания какво ще направи с нея, щом я хване — думи, от които й се догади още преди да ги е доизслушала.

Отчаяно се заоглежда за някакъв изход. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“ Но изход нямаше, само нови и нови разклонения на безкрайния лабиринт. Колкото и бясно да тичаше, мръсните му думи ехтяха зад гърба й. После страхът й се замени с неистова ярост.

— Да го изгори дано! — изхлипа тя. — Светлината да го изгори дано! Няма право! — Усети как нещо вътре в нея разцъфтя, разтвори се и пое светлината.

Оголила зъби, тя се обърна с лице към преследвача си, тъкмо когато ухиленият Агинор се появи в другия край на прохода.

— Нямаш право! — Тя протегна юмрук към него и пръстите й се разтвориха, сякаш да изхвърлят нещо. Почти не се изненада, когато забеляза огнената топка, излитаща от дланта й.

Тя избухна в гърдите на Агинор и го срути на пода. Чудовищният старец остана проснат само за миг, после пъргаво се надигна. Изглежда, не се притесни от пушека, вдигащ се от дрехата му.

— Ти се осмеляваш… — Той се олюля и по брадичката му потече слюнка.

Изведнъж небето се покри с облаци, застрашителни камари от сиво и черно. От облаците изригна мълния, насочена право към сърцето на Нинив.

Стори й се, само за едно тупване на сърцето, че времето сякаш изведнъж спря, сякаш ударът на сърцето й отне цяла вечност. Усети потока от енергия в себе си — „Сайдар!“, помисли си — усети ответния поток в мълнията. И промени посоката й. Времето отскочи напред.

С трясък светкавицата се стовари в камъка над главата на Агинор. Хлътналите очи на Отстъпника се разшириха и той се затътри назад.

— Ти не можеш!… Не може да бъде! — Той пак отскочи. Камъкът избухна във фонтан от искри и отломъци.

Нинив мрачно пристъпи към него. И Агинор побягна.

Сайдар беше порой, ревящ вътре в нея. Усещаше камъните около себе си и въздуха, усещаше мъничките късчета на Единствената сила, които ги изпълваха, които ги създаваха. И усещаше също така, че и Агинор… правеше нещо. Усещаше го смътно, някак съвсем далечно, като нещо, което никога нямаше да може да разбере напълно, но виждаше около себе си последствията и знаеше от какво са.

Земята ревеше и се надигаше под краката й. Стени се сриваха пред нея и преграждаха пътя й. Закатери се по тях, без да се интересува, че острите каменни ръбове могат да порежат ръцете и краката й, без да изгубва Агинор от поглед. Надигна се вятър, който яростно зави по проходите срещу нея, мъчейки се да я събори. Бузите й се изпънаха от порива му и очите й се навлажниха. Тя пренасочи потока му и Агинор се замята през полусрутения проход като изкоренен храст. Докосна потока на земята, пренасочи го и каменните стени се срутиха върху Агинор, запечатвайки го под себе си. От очите й светнаха мълнии и заплющяха около него, и камъните започнаха да се взривяват, все по-близо и по-близо. Усети усилията му да й отвърне, но стъпка по стъпка зашеметяващите мълнии се приближаваха към Отстъпника.

Нещо просветна вдясно от нея, нещо нескрито от срутващите се стени.

Нинив усети поредното разбуждане на Агинор, усилията му да я порази, които ставаха все по-немощни и по-отчаяни. И все пак някак разбираше, че не се е предал. Ако сега го оставеше на мира, щеше да започне да я преследва не по-малко упорито, отколкото досега, уверен, че в края на краищата тя е твърде нищожна, за да може да го победи, твърде слаба, за да му попречи да направи с нея това, което иска.

На мястото на камъка изникна сребърна арка, арка, изпълнена с меко сребристо сияние. „Пътят назад…“

Усети кога Отстъпникът прекрати атаката си, момента, в който вложи всичките си усилия, за да ограничи силата й. Но мощта му не беше достатъчна, не можеше да отклони ударите й. Наложи му се да се отдръпне в паника, по-далече от връхлитащите канари, срутващи се под нейните мълнии, и той отново се сниши под експлозиите.

„Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

Мълниите престанаха. Нинив извърна глава от олюляващия се Агинор и погледна към арката, после отново хвърли поглед към Агинор и изсъска от безсилие. По-голямата част от лабиринта си оставаше непокътната, а и сред разрушенията, причинени от нея и Отстъпника, имаше стотици нови места, в които той можеше да се скрие. Щеше да й отнеме време, докато го намери отново, но беше сигурна, че ако тя не го намери, той ще го направи. С цялата си сила щеше да връхлети върху нея, когато най-малко го очакваше.

„Пътят назад ще се появи само веднъж.“

Ужасена, тя отново погледна арката и с облекчение видя, че си е на мястото. Ако можеше да намери Агинор бързо…

„Бъди непреклонна.“

С безсилен гняв Нинив се закатери по рухналите канари към арката.

— Който и да е виновен, че попаднах тук — замърмори тя, — ще го накарам да съжалява, че не е получил това, което причиних на Агинор. Ще го… — Тя пристъпи в арката и светлината я обгърна.

— Ще го… — Нинив излезе от арката, спря и зяпна. Всичко си беше, както то помнеше — сребърният тер-ангреал, Айез Седай, залата… Беше излязла през същата арка, през която бе влязла.

Червената сестра вдигна високо един от трите потира и изля студената бистра вода върху главата й.

— Измита си и си пречистена от греховете, които може би си имала — пропя Айез Седай, — и от онези, които са сторени над теб. Измита си и си пречистена от всяко престъпление, което може да си извършила, и от онова, което е било извършено над теб. Идеш при нас измита, чиста и пречистена, в сърце и душа.

Нинив потръпна. Водата се стичаше по пода. Шериам хвана ръката й и се усмихна облекчено, въпреки че в гласа й нямаше и намек за някаква доскорошна тревога.

— Дотук се справяш чудесно. Връщането премина добре. Помни каква е целта ти и ще продължиш все така добре. — Червенокосата я поведе около тер-ангреала към друга арка.

— Беше толкова истинско — прошепна Нинив. Можеше да си спомни всичко, спомняше си как прелива Единствената сила, толкова лесно, все едно да си вдигнеш ръката. Спомняше си дори Агинор и всички скверни неща, които искаше да й причини. Отново потръпна. — Истинско ли беше?

— Никой не знае — отвърна Шериам. — Но в паметта изглежда като истинско, а някои са се връщали с истински рани, получени вътре. Други пък вътре били прерязвани до кокал, а излизат без ни най-малък белег. При всяка жена е различно. Древните твърдят, че съществували много светове. Може би този тер-ангреал те отвежда в някой от тях. Но ако е така, то той го прави по прекалено строги правила, за да се приеме просто като нещо, което те отвежда от едно място на друго. Аз съм убедена, че не е истинско. Но запомни, независимо дали това, което става, е истинско, или не, опасността е толкова реална, колкото нож, забиващ се в сърцето ти.

— Аз преливах Силата. Беше толкова лесно…

Шериам рязко спря, погледна я и каза:

— Смята се, че това не е възможно. Ти дори не би трябвало да помниш, че можеш да преливаш… И при това дори не си пострадала. Все още долавям дарбата у теб, не по-слаба, отколкото досега.

— Говориш ми така, сякаш е било опасно — бавно промълви Нинив.

— Не се смята за необходимо да се предупреждава кандидатката, защото тя не би трябвало да си го спомня, но… Този тер-ангреал е бил намерен по време на Тролокските войни. Пазим в архива записките за изследването му. Първата сестра, която трябвало да влезе, била пазена толкова добре, колкото било възможно, тъй като никой не знаел какво ще й направи той. Тя запазила паметта си и преливала Единствената сила, когато била заплашена. И излязла с изпепелени способности, неспособна да прелива, неспособна дори да почувства Верния извор. Втората, която влязла, също я пазели, но и тя била унищожена по същия начин. Третата влязла незащитена, не помнела нищо, когато се озовала вътре, и се върнала, без да пострада. Това е една от причините, поради които ви пращаме без никаква защита. Нинив, не трябва да преливаш повече в тер-ангреала. Знам, че е трудно да се запомни нещо вътре, но опитай.

Нинив преглътна. Тя можеше да запомни всичко, дори да помни, че не бива да си го спомня.

— Няма да преливам — каза тя. „Стига да запомня, че не бива да го помня.“ Дощя й се да се разсмее истерично.

Стигнаха до втората арка. Сиянието продължаваше да изпълва и трите. Шериам отново изгледа Нинив предупредително и я остави сама.

— Второто е за това, което е. Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.

Нинив се взря в сияещата сребърна арка. „Какво ли ще ме посрещне сега?“ Другите чакаха и я гледаха. Тя прекрачи решително през прага и в Светлината.

Зяпна озадачена грубата си кафява рокля и се сепна. Защо ли се взираше така в собствената си рокля? „Пътят назад ще се появи само веднъж.“

Огледа се и се усмихна. Стоеше в края на Бмондово поле, виждаше къщите със сламени покриви и хана „Виноструй“. Изворът бликаше от скалата и водата му се втурваше на изток сред върбалаците край хана. Уличките бяха празни, но пък хората сигурно бяха заети с домашните си работи в този ранен час.

Тя погледна към хана и усмивката й се стопи. От зданието лъхаше на запуснато, бялата мазилка на фасадата беше олющена, висяха разнебитени кепенци, керемидите на покрива се бяха срутили над една прогнила и прекършена греда. „Какво му е станало на Бран? Толкова ли се е улисал в кметските си занимания, че е забравил да се грижи за хана?“

Вратата на хана се отвори и от нея излезе Кен Буйе. Щом я забеляза, замръзна на място. Старият покривчия беше чворест като дъбов корен и погледът, с който я измери, беше също толкова приятелски.

— А, значи взе че се върна? Хич да не беше се връщала.

И се изплю в краката й и я подмина. Нинив се намръщи. Кен винаги се беше държал свадливо, но рядко си позволяваше чак такава грубост. Във всеки случай поне никога спрямо нея. Никога лице в лице. Докато го проследяваше с поглед, тя забеляза и други признаци на запуснатост из цялото село: прогнила слама по покривите, която трябваше да се подмени, разхвърляно сено из дворовете. Портата на къщата на госпожа ал-Каар висеше килната на едната си панта.

Нинив поклати глава и влезе в хана. „Хубавичко ще си поприказвам сега с Бран.“

Вътре нямаше никого с изключение на самотната жена, чиято дебела посивяла плитка лежеше преметната през рамото й. Бършеше една от масите, но по безизразния й поглед Нинив можеше да прецени, че изобщо не си дава сметка какво прави. Помещението изглеждаше прашно.

— Марин?

Марин ал-Вийр подскочи, стисна гърлото си с една ръка и я зяпна. Изглеждаше по-състарена, отколкото я помнеше. Похабена.

— Нинив? Нинив! Ох, ти ли си! А Егвийн? Върна ли ми Егвийн?

Кажи ми, че си я върнала.

— Аз… — Нинив постави длан на челото си. Къде беше Егвийн? Би трябвало да си го спомни. — Не. Не я върнах. — „Пътят назад ще се появи само веднъж.“

Госпожа ал-Вийр се отпусна на един от столовете.

— Толкова се надявах… След като Бран умря…

— Бран е умрял? — Нинив не можеше да повярва. Винаги й се беше струвало, че този едър усмихнат мъж ще живее вечно. — Не трябваше да напускам.

Марин скочи и притича да надникне обезпокоена през прозореца към Моравата и селото.

— Ако Малена разбере, че си тук, ще стане беля. Знам само, че Кен току-що изхвърча да я намери. Сега той е кметът.

— Кен? Как изобщо са могли тези празноглави мъже да изберат Кен?

— Заради Малена. Убеди всички от Женския кръг да накарат мъжете си да го подкрепят. — Марин почти притисна лице в прозореца. — Сигурно всеки, който е гласувал за Кен, си е мислел, че само неговата жена го е подтикнала да пусне за него. Всеки си е мислел, че един глас за него няма да промени нещата. Е, накрая разбраха. Всички разбрахме.

— Коя е тази Малена, дето е накарала Женския кръг да й ходи по прищевките? Не съм чувала за нея.

— Тя е от Стражеви хълм. Тя е Пре… — Марин се извърна от прозореца и закърши ръце. — Малена Айлар е Премъдрата, Нинив. След като ти не се върна… О, Светлина, надявам се да не е разбрала, че си тук.

Нинив поклати удивено глава.

— Марин, теб те е страх от нея. Трепериш. Що за жена е тази? Защо Женския кръг изобщо са избрали такава?

Госпожа ал-Вийр се засмя горчиво.

— Сигурно сме били пощурели. Малена дойде да се види с Марва Мален в деня, в който Марва трябваше да се върне в Девенов просек, а в същата нощ няколко деца се поболяха и Малена остана да се погрижи за тях, а после овцете почнаха да мрат и Малена се зае и с това. Просто изглеждаше съвсем естествено да я изберат, но… Тя е зла и свадлива, Нинив. Ще те пребие от бой, докато не направиш това, което иска. Притиска те, притиска те, докато ти омръзне и започнеш да я слушаш. И още по-лошо. Тя преби Алзбет Люхан.

В главата на Нинив проблесна споменът за Алзбет Люхан и съпруга й, Харал, селския ковач. Алзбет беше висока почти колкото него, макар и по-стройна.

— Алзбет е силна почти колкото Харал. Не мога да повярвам…

— Малена не е едра жена, но е много… много жестока, Нинив. Би Алзбет из Моравата с тояга и никоя от нас не посмя да я спре. Когато се разбра, Бран и Харал казаха, че трябва да се махне, дори ако това означава да се намесят в работите на Женския кръг. Мисля, че някои от Кръга щяха да се вслушат в тях, но Бран и Харал се поболяха още същата нощ и умряха един след друг. — Марин прехапа устна и се огледа тревожно, като че ли се боеше, че някой може да се е скрил в хана. После сниши глас. — Малена смеси цера за тях двамата. Каза, че било нейно задължение, макар да са говорили лошо за нея. В билките… в билките имаше и татул.

Нинив ахна.

— Но… сигурна ли си, Марин? Сигурна ли си? — Жената кимна и лицето й се набръчка. Беше готова да се разплаче. — Марин, ако дори само си подозирала, че тази жена е могла да отрови Бран, защо не си се обърнала към Кръга?

— Тя каза, че Бран и Харал не вървели в Светлината — отрони Марин. — Затова, че говорили така срещу Премъдрата. Каза, че затова са умрели. Светлината ги била изоставила. Тя непрекъснато ни говори за греха. Каза, че Пает ал-Каар е грешник, защото се изказа против нея след смъртта на Бран и Харал. Единственото, което каза той, беше, че нейното Лечителство не е като твоето, а тя взе че надраска Драконовия зъб на вратата му, с въглен, пред очите на всички. И двете му момчета умряха същата седмица — просто така, майка им ги заварила мъртви, когато отишла да ги събуди. Бедната Нела. Намерихме я да се щура из двора, плачеше и се смееше едновременно, и викаше, че Пает бил Тъмния и че той е убил момчетата. На другия ден Пает се обеси. — Тя потръпна и гласът й стана толкова тих, че Нинив едва можеше да я чуе. — Имам четири дъщери, които живеят под покрива ми. Все още са живи, Нинив. Разбираш ли какво ти казвам? Все още са живи и искам да ги запазя живи.

Нинив усети, че я прониза студ.

— Марин, не можете повече да допускате това. — „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“ — Ако Женският кръг се обедини, можете да се отървете от нея.

— Да се обединим срещу Малена? — Смехът на Марин прозвуча като хлип. — Всички се страхуваме от нея. Но е добра към децата. Напоследък, както изглежда, непрекъснато се разболяват деца, но Малена прави за тях всичко, което може. Когато ти ни беше Премъдра, почти никой не умираше от болест.

— Марин, чуй ме. Нима не разбираш защо непрекъснато има болни деца? Ако не може да ви принуди да се боите от нея, тя прави така, че да мислите, че имате нужда от нея заради децата. Тя им го причинява, Марин. Точно както го е причинила на Бран.

— Не би могла — изпъшка Марин. — Не би го направила. Не и на малките.

— Тя е, Марин. — „Пътят назад…“ Нинив потисна решително тази мисъл. — Има ли поне някоя от Кръга, която да не се бои? Някоя, която ще ме чуе?

— Всички се боят. Но Корин Айилин може и да те послуша. Ако тя го направи, може да убеди още две-три жени. Нинив, ако достатъчно жени от Кръга се вслушат, ще станеш ли отново Премъдра? Мисля, че ти си единствената, която не би се преклонила пред Малена. Ти просто нямаш представа каква е.

— Ще стана. — „Пътят назад…“ Не! „Това са моите хора!“ — Слагай си наметалото и ще идем при Корин.

Марин се колебаеше дали да излезе от хана и когато Нинив я повлече навън, започна да се запъва от стъпало на стъпало, да се присвива и да се озърта боязливо.

Преди да изминат и половината път до къщата на Корин, Нинив забеляза някаква висока кльощава жена — крачеше бързо покрай отсрещната нива и блъскаше ечемичените класове с дебел върбов клон. Беше кокалеста и в нея се долавяше някаква злобна сила. Устата й беше стисната в яростно упорство. Кен Буйе притичваше прегърбен след нея.

— Малена. — Марин придърпа Нинив между две съседни къщи и зашепна, като че ли се боеше, че жената ще ги чуе от другата страна на моравата. — Знаех си, че Кен ще я доведе.

Нещо накара Нинив да се озърне през рамо. Зад нея се бе изправила сребърна арка, достигаща от едната къща до другата, с бяло сияние. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

Марин изпищя сподавено.

— Видя ни. Светлината да ни е на помощ, идва насам!

Високата жена зави през Моравата към тях. Крачеше бавно, като че ли за тях не съществуваше никаква надежда за спасение, и жестоката й усмивка се разширяваше с всяка следваща стъпка. Марин задърпа Нинив за ръкава.

— Трябва да бягаме! Трябва да се скрием, Нинив, хайде. Кен сигурно й е казал, че си тук. Тя мрази дори само да й споменават за теб.

Сребърната арка прикова очите на Нинив. „Пътят назад…“ Разтърси глава, мъчейки се да си спомни. „Това не е истинско.“ Извърна поглед към Марин. Страхът беше изкривил лицето на жената. „Трябва да си непреклонна, за да оцелееш.“

— Моля те, Нинив. Тя вече ме видя с теб. Видя ме! Моля те, Нинив!

Малена се приближаваше, неумолимо, безжалостно. „Моите хора.“ Арката сияеше. „Пътят назад. Не е истинско.“

Нинив изхлипа, дръпна ръката си от вкопчилата се Марин и се хвърли към сребристия блясък.

Писъкът на Марин я прониза.

— Заради обичта на Светлината, Нинив, помогни ми! ПОМОГНИ МИ!

Сиянието я обгърна.

С широко отворени очи Нинив се измъкна през арката, едва забелязвайки Айез Седай. Викът на Марин още кънтеше в ушите й. Дори и не трепна, когато изляха студената вода отгоре й.

— Измита си и си пречистена от фалшива гордост. Измита си и очистена от измамна амбиция. Идеш при нас измита и пречистена, в сърце и душа. — След като Червената аджа отстъпи, Шериам се приближи и хвана Нинив за ръката.

Нинив се стресна и осъзна коя е и къде се намира. Стисна с две ръце яката на Шериам.

— Кажи ми, че не беше истинско! Кажи ми!

— Лошо ли беше? — Шериам се освободи от ръцете й, сякаш привикнала на такава реакция. — Всеки път е все по-лошо, а третия път е най-тежко.

— Оставих приятелката си… Оставих хората си… В Ямата на ориста, за да се върна. — „Моля те, о, Светлина, нали не беше истинско. Аз всъщност не… Трябва да накарам Моарейн да си плати. Трябва!“

— Винаги се появява някаква причина да не се върнеш, нещо, което да те задържи или да те отвлече. Този тер-ангреал ти заплита примки от неща, извлечени от собствения ти разсъдък, затяга ги, здрави и силни, по-яки от стомана и по-смъртоносни от отрова. Тъкмо затова го използваме за изпитание. Трябва да искаш да бъдеш Айез Седай повече от всичко друго на света, толкова, че да можеш да се изправиш пред всичко, да се сражаваш, освободена от всичко, за да го постигнеш. Бялата кула не може да приеме по-малко. Това е, което искаме от теб.

— Искате твърде много. — Нинив се втренчи в третата арка. „Третия път е най-тежко. Какво може да е по-тежко от онова, което току-що направих?“

— Добре — каза Шериам. — Ти се стремиш да станеш Айез Седай, да преливаш Единствената сила. Никоя жена не трябва да пристъпва към това без страх и благоговение. Страхът ще те държи нащрек. Предпазливостта ще съхрани живота ти. — Тя извърна Нинив срещу арката, но не отстъпи веднага. — Никой не ще те накара насила да влезеш трети път, дете.

Нинив облиза устни.

— Ако се откажа, ще ме изхвърлите от Кулата и никога повече не ще ми позволите да се върна. — Шериам кимна. — А това е най-тежкото. — Шериам отново кимна. Нинив си пое дъх. — Готова съм.

— Третият път — пропя Шериам тържествено — е за онова, което ще бъде. Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.

Тя се затича със смях през пърхащи облаци пеперуди, надигнали се от полските цветя. Тревата бе до коленете, като пъстър килим. Сивата й кобила танцуваше нервно на място в края на ливадата, юздите й се мятаха и Нинив престана да тича, за да не плаши повече животното. Няколко пеперуди накацаха по роклята й, върху бродираните цветчета с бели перли вместо тичинки, или запърхаха около сапфирите и лунните камъчета в косата й, падаща свободно по раменете й.

Под хълма се простираше огърлицата на Хилядата езера на Малкиер и в тях се отразяваха опиращите се в небесата Седем кули с флаговете на Златния жерав, полетели сред висините и обгърнати в млечна мъгла. В града имаше хиляда градини, но тя предпочиташе тъкмо тази дива поляна на билото на хълма. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

Тропот на копита я накара да се обърне.

Ал-Лан Мандрагоран, кралят на Малкиер, скочи от гърба на коня си и със смях се понесе към нея сред облака пеперуди. Лицето му бе на суров мъж, но усмивката стопляше каменните му скули.

Тя ахна изненадана, когато той я сграбчи в обятията си и я целуна. За миг увисна в прегръдката му замаяна и отвърна на целувката му. Краката й заритаха във въздуха, на една стъпка от земята.

Изведнъж го избута и дръпна лице назад.

— Не. — Отблъсна го още по-силно. — Пусни ме. Пусни ме на земята. — Озадачен, той я сложи да стъпи на нозете си и тя се отдръпна от него. — Това не — каза тя. — Не мога да го приема. Всичко друго, но не и това. — „По-добре да срещна отново Агинор.“ Споменът се завихри в ума й. „Агинор?“ Не проумяваше откъде й беше хрумнала тази мисъл. Споменът се надигна и се пръсна на късчета като разбит лед в руслото на буен пролетен поток. Тя отчаяно зашари да събере тези късчета, да се задържи на нещо твърдо…

— Добре ли си, любов моя? — попита я загрижено Лан.

— Не ме наричай така! Не съм твоя любов! Не мога да се омъжа за теб!

Той отметна глава и се разсмя — смехът му приличаше на лъвски рев.

— Допускането ти, че не сме женени, може да притесни децата ни, жено. И как така да не си моя любов? Аз нямам друга и никога няма да имам друга.

— Трябва да се върна. — Тя отчаяно се озърна да види арката, но видя само цветната поляна и небето. „По-яки от стомана и по-смъртоносни от отрова. Лан. Бебетата на Лан. О, Светлина, помогни ми!“ — Трябва да се върна.

— Да се върнеш? Къде? В Емондово поле? Щом искаш. Ще изпратя писма до Мургейз и ще се разпоредя за ескорт.

— Сама — промърмори тя, без да спира да се озърта. „Къде е? Трябва да се махна.“ — Няма да бъда впримчена в това. Не мога да го понеса. Не и това. Трябва да се върна веднага!

— Впримчена в какво, Нинив? Какво не можеш да понесеш? Не, Нинив. Тук можеш да яздиш сама колкото пожелаеш, но ако кралицата на Малкиер се появи в Андор без подобаващ ескорт, Мургейз ще бъде оскърбена. Не искаш да я оскърбиш, нали? Смятах, че сте приятелки.

Стори й се, че я удариха в главата, удар след зашеметяващ удар.

— Кралица ли? — промълви тя колебливо. — И имаме бебета?

— Сигурна ли си, че си добре? Струва ми се, че трябва да те заведа при Шарина Седай.

— Не. — Тя отново се отдръпна от него. — Никаква Айез Седай. — „Това не е истинско. Този път няма да позволя да бъда въвлечена. Няма!“

— Добре де — провлече той. — След като си моя жена, възможно ли е да не си кралица? Ние тук сме малкиери, не сме южняци. Ти беше коронована в Седемте кули веднага щом разменихме венчалните пръстени. — Той несъзнателно вдигна лявата си ръка; на безимения му пръст имаше златна халка. Тя погледна собствената си ръка, пръстена, за който знаеше, че трябва да е там. Покри я с другата си длан, без сама да знае дали го направи, за да го отрече, или да го задържи. — Сега вече спомни ли си? — продължи той. Протегна ръка, сякаш за да изтрие бузата й, и тя пак отстъпи. Той въздъхна. — Както желаеш, любов моя. Ние имаме три деца, макар само едно от тях да може да се нарече бебе. Марик вече стига почти до рамото ти и не може да реши кое му харесва повече — конете или книгите. Елнор вече се замисля как да завърти главите на момчетата, когато не досажда на Шарина с въпроси кога ще порасне достатъчно, за да отиде в Бялата кула.

— Елнор беше името на майка ми — отвърна тя тихо.

— Нали ти ми го каза, когато й го избрахме. Нинив…

— Не. Този път няма да позволя да бъда въвлечена. Не и това. Не искам! — Отвъд него, сред дърветата край поляната, забеляза сребърната арка. До този момент дърветата я скриваха. „Пътят назад ще се появи само веднъж.“ Тя се обърна към нея. — Трябва да тръгвам. — Той я хвана за ръката и краката й сякаш изведнъж се оказаха вкоренени в камък. Не можеше да си наложи да се издърпа.

— Не разбирам какво те безпокои, жено, но каквото и да е то, само ми го кажи и ще го оправя. Знам, че не съм най-добрият съпруг. Съвсем се бях вкоравил, когато те срещнах, но ти смекчи нрава ми, поне донякъде.

— Ти си най-добрият съпруг — промълви тя. С ужас почувства, че започва да си го спомня като съпруг, да си спомня смеха и сълзите му, горчивите спорове и нежните милувки след тях. Тези спомени бяха призрачни, но все повече се усилваха, все по-топли. — Не мога. — Арката се извисяваше само на няколко крачки от нея. „Пътят назад ще се появи само веднъж. Бъди непреклонна.“

— Наистина не разбирам какво става, Нинив, но изпитвам някакво смътно чувство, че ще те загубя. Не бих го понесъл. — Той докосна с длан косата й. Затворила очи, тя опря буза в пръстите му. — Остани при мен, завинаги.

— Искам да остана — отвърна тя тихо. — Искам да остана с теб. — Когато отвори очи, арката беше изчезнала… „…ще се появи само веднъж.“ — Не. Не!

Лан я извърна с лице към себе си.

— Какво те тревожи? Трябва да го споделиш с мен, за да мога да ти помогна.

— Това не е истинско.

— Не е истинско ли? Преди да те срещна, мислех, че нищо освен меча ми не е истинско. Огледай се, Нинив. Истинско е. Каквото и да пожелаеш да стане истинско, ще го направим истинско двамата, ти и аз.

Удивена, тя наистина се огледа. Поляната продължаваше да си стои на мястото. Седемте кули все така стърчаха над Хилядата езера. Арката беше изчезнала, но нищо друго не беше се променило. „Мога да остана тук. С Лан. Нищо не се промени.“ Мислите й се обърнаха и потекоха в друга посока. „Нищо не се е променило. Егвийн е сама в Бялата кула. Ранд ще прелива Единствената сила и ще полудее. А какво ще стане с Мат и Перин? Ще могат ли да си върнат и късче от предишния живот? А Моарейн, която съсипа живота на всички ни, продължава да се разхожда на свобода.“

— Трябва да се върна — прошепна тя.

Неспособна да понесе болката, изписана на лицето му, тя се дръпна от него. Съзнателно оформи в съзнанието си цветна пъпка, бяла пъпка върху клона на черен трън. Направи тръните остри и извити, готови да разкъсат плътта й. Усещаше, че е провиснала върху трънените клони. Гласът на Шериам Седай заигра в ума й, едва доловим, напомняйки й настойчиво, че е опасно да опитва да прелива Силата. Пъпката се разтвори и сайдар я изпълни със светлина.

— Нинив, кажи ми какво ти е.

Гласът на Лан се плъзна покрай съсредоточения й разум. Тя отказа да се вслуша в него. Трябваше все още да съществува път назад. Взирайки се натам, където доскоро се виждаше сребърната арка, тя се помъчи да различи някаква следа от нея. Нямаше нищо.

— Нинив…

Помъчи се да очертае образа на арката в ума си, да оформи контурите й и оттам — всички подробности, извивката на блестящия метал, изпълнен със сияние като бел оснежен пламък. Като че ли потръпна, ето там, пред нея, между нея и дърветата, после изчезна, отново се появи…

— …обичам те…

Тя се пресегна към сайдар и отпи от потока на Единствената сила, докато не почувства, че ще избухне. Сиянието, което я изпълваше, което засвети около нея, изгори очите й. Зноят сякаш я поглъщаше. Потрепващата арка се уплътни, закрепи се, възправи се цяла пред нея. Изпълниха я огън и болка; костите й сякаш пламнаха; черепът й се превърна в нажежена пещ.

— …с цялото си сърце.

Тя се затича към сребърната дъга, без да се озърне назад. Доскоро беше сигурна, че най-горчивото, което може да чуе, е зовът на Марин ал-Вийр за помощ, но този зов сега й се стори нищо в сравнение с изтерзания глас на Лан:

— Нинив, моля те, не ме оставяй.

Бялото сияние я погълна.

Гола, Нинив се олюля през арката и се срути на колене, със зяпнала уста, хлипаща, по бузите й се стичаха сълзи. Шериам Седай коленичи до нея. Тя вдигна гневно очи към червенокосата Айез Седай и задавено изсъска:

— Мразя ви! Мразя всички Айез Седай!

Шериам въздъхна и я изправи на крака.

— Дете, почти всяка жена, която е успявала, казва горе-долу същото. Не е малка работа да се изправиш пред собствените си страхове… Какво е това? — извика тя, обръщайки нагоре дланите на Нинив.

Дланите й потръпнаха от внезапната болка, която досега не бе усетила. В средата на всяка стърчеше дълъг черен трън. Шериам ги измъкна внимателно и Нинив почувства хлада на Изцерението от докосването на Айез Седай. След като тръните бяха измъкнати, остана само цо един малък белег.

Шериам я изгледа навъсено.

— Не трябваше да останат белези. Но как са те проболи само два, и то така точно в двете длани? Ако си се оплела в някакъв трънак, щеше цялата да си покрита с драскотини и тръни.

— Щях — отвърна горчиво Нинив. — Може би съм решила, че съм платила достатъчно.

— Винаги има цена — съгласи се Айез Седай. — А сега ела. Ти вече си плати първата цена. Вземи това, за което си платила. — И леко подбутна младата жена пред себе си.

Едва сега Нинив осъзна, че в залата има още много Айез Седай. Беше се появила и Амирлин, увита в своя многоцветен епитрахил, с по една Айез Седай с шал от всяка Аджа, застанали от двете й страни, и всички те гледаха в нея. Нинив си спомни указанията на Шериам и коленичи пред Амирлин. Тъкмо тя държеше последния потир и тъкмо тя леко го наклони над главата й.

— Измита си и си пречистена от Нинив ал-Мийра от Емондово поле. Измита си и си очистена от всички връзки, обвързващи те със света. Идеш при нас измита и пречистена, в сърце и душа. Ти си Нинив ал-Мийра, Посветената на Бялата кула. — Тя връчи празния потир на една от сестрите и изправи Нинив на крака. — Сега си впечатана към нас.

Тъмно сияние изпълваше очите на Амирлин. Нинив потръпна — не от голотата и не от влагата по тялото си.