Великият лов

Глава 30 Даес Дай-мар

Ранд надничаше през прозореца на стаята на Хюрин и Лоиал към улиците и терасите на Кайриен, към каменните здания и покритите с плочи покриви. Оттук не можеше да се види Съборната палата на Илюминаторите — дори ако високите кули и масивните сгради на аристократите не пречеха на гледката, щяха да попречат градските стени. Илюминаторите бяха на езиците на всички из града дори сега, дни след нощта, когато бяха изстреляли само едно нощно цвете в небето, и то така ненадейно. Разказваха се дузина различни версии за скандала, но нито една от тях не беше близо до истината.

Ранд се обърна. Надяваше се, че никой не е пострадал от пожара, но до този момент Илюминаторите не бяха признали, че е имало пожар. Тия хора здраво държаха езиците си зад зъбите по отношение на това, което ставаше зад стените им.

— Аз ще поема следващото пазене — каза той на Хюрин. — Веднага щом се върна.

— Не е необходимо, милорд. — Хюрин му се поклони дълбоко като някой кайриенец. — Аз мога да пазя цяла нощ. Наистина не е необходимо милорд да се безпокои.

Ранд въздъхна дълбоко и двамата с Лоиал се спогледаха. Огиерът само сви рамене. С всеки изминал ден, откакто пристигнаха в Кайриен, душещият ставаше все по-официален. Огиерът си обясняваше всичко само с това, че човеците често се държат странно.

— Хюрин — каза Ранд. — По-рано ме наричаше лорд Ранд, без да ми се кланяш всеки път, когато те погледна. — „Значи, искам да не ми се кланя, но пак да ме нарича лорд Ранд — помисли си веднага младежът — Лорд Ранд! О, Светлина, както е тръгнало, скоро ще започна да искам и да ми се кланя!“ — Би ли седнал, ако обичаш? Не ща да те гледам така.

Хюрин остана на място, вкочанен, но в същото време изглеждаше готов да скочи и да изпълни всяко нареждане на Ранд. Но нито седна, нито се отпусна.

— Няма да е редно, милорд. Трябва да покажем на тези кайриенци, че знаем до най-малката дреболийка кое е редно и…

— Ще престанеш ли най-сетне да ми го повтаряш! — изрева Ранд.

— Както пожелаете, милорд.

Ранд едва се сдържа да не въздъхне отново.

— Хюрин, извинявай. Не трябваше да ти викам.

— Това е ваше право, милорд — отговори простичко Хюрин. — Ако не постъпвам така, както очаквате от мен, имате пълно право да ми викате.

Ранд пристъпи към душещия с намерението да го хване за яката и да го разтърси.

Почукване по вратата, съединяваща двете стаи, накара и тримата да замръзнат, но Ранд остана доволен от това, че Хюрин не му поиска разрешение дали да вдигне меча си. На прага стоеше ханджията — потропваше нетърпеливо и подбутваше прословутия си поднос към Ранд. Върху подноса лежаха два запечатани пергамента.

— Простете, милорд — промълви Куале задъхано. — Не можех да чакам докато слезете долу, а после се оказа, че ви няма в стаята ви, и аз… и аз… Простете ми, но… — Подносът трепереше в ръцете му.

Ранд грабна поканите — вече бе получил толкова много, — без дори да ги поглежда, хвана ханджията под мишницата, обърна го и го подкара към вратата към коридора.

— Благодаря ви, господин Куале, че сте си направили труда. А сега, ако обичате, оставете ни сами…

— Но милорд — възрази Куале, — тези са от…

— Благодаря. — Ранд го избута в коридора и затръшна вратата, после хвърли пергаментите на масата. — Това досега не беше го правил. Лоиал, мислиш ли, че е подслушвал зад вратата, преди да почука?

— Ти май започваш да мислиш като кайриенец. — Огиерът се засмя, но ушите му помръднаха замислено. — Всъщност той е кайриенец, така че спокойно може да го е правил. Не мисля, че сме казали нещо, което не е трябвало да чуе.

Ранд се помъчи да си спомни. Никой от тях не беше споменал за Рога на Валийр нито за тролоци или за Мраколюбци. Когато се улови, че разсъждава какво ли може да разбере Куале от това, което всъщност са си казали, разтърси глава и промърмори:

— Това място започва да се отразява — и на мен.

— Милорд? — Хюрин беше вдигнал двата пергамента и беше зяпнал изумен в печатите по тях. — Милорд, тези са от лорд Бартанес, Върховния трон на Дома Дамодред, и от… — гласът му се сниши от благоговение — от краля.

Ранд махна с ръка.

— Отиват в огъня като всички останали. Без да се отварят.

— Но, милорд…

— Хюрин — промълви Ранд търпеливо, — двамата с Лоиал ми обяснихте за Великата игра. Ако аз отида някъде, където са ме поканили, кайриенците ще разчетат нещо в това и ще решат, че съм част от нечий заговор. Ако не отида, също ще разчетат нещо в това. Ако им изпратя някакъв отговор, ще изровят някакъв скрит смисъл в него, също както и ако не им отговоря. И след като половината кайриенци явно шпионират другата половина, всички знаят какво правя. Аз изгорих първите две и ще изгоря и тези, както изгорих всички останали. — Един ден бяха пристигнали цели дванадесет покани наведнъж и той ги хвърли на куп в камината във всекидневната, без да разчупва печатите им. — Каквото и да решат заради тези двете, поне е същото като с всички останали. Не съм за никого в Кайриен и не съм против никого.

— Опитах се да ти обясня — обади се Лоиал. — Не мисля, че става точно така. Каквото и да направиш, кайриенците ще съзрат някакъв в заговор в действията ти. Поне така ми го обясняваше стареят Хаман.

Хюрин поднесе запечатаните покани на Ранд, сякаш му поднасяше чисто злато.

— Милорд, тази е с личния печат на Галдриан. Личният му печат, милорд. А другата е с личния печат на лорд Бартанес, който пък е вторият по власт след краля. Милорд, ако ги изгорите, ще си създадете най-могъщите врагове, каквито бихте могли да си представите. Изгарянето им досега вървеше само защото всички други Домове изчакват да разберат какво точно сте намислили и смятат, че имате зад гърба си много силни съюзници, след като си позволявате да ги оскърбите. Но лорд Бартанес… и кралят! Ако и тях обидите, бъдете сигурен, че веднага ще предприемат действия.

Ранд прокара умислено пръсти през косата си.

— Какво ще кажеш, ако изгорим и двете?

— Не става, милорд. Вече всички благородни Домове ви изпратиха покани. Ако отклоните и тези — ами, със сигурност поне една от знатните фамилии ще реши, че щом не сте се съюзили нито с краля, нито с лорд Бартанес, тогава те могат да ви отмъстят за оскърблението, че сте изгорили тяхната покана. Милорд, чувам, че напоследък Домовете използват наемни убийци. Някой нож на улицата. Някоя стрела от покрива. Или отрова, сипана във виното ви.

— Би могъл просто да приемеш и двете — предложи Лоиал. — Знам, че не го искаш, Ранд, но какво пък, може да се окаже забавно. Една вечер, прекарана в замъка на лорд или дори в кралския палат. Ранд, шиенарците ти вярват.

Ранд направи гримаса. Знаеше, че шиенарците го бяха взели за лорд по чиста случайност; случайно подобие в името, някакъв слух сред слугите, и Моарейн и Амирлин, които забъркаха цялата тази каша. Но Селийн също го вярваше. „Може пък и тя да се появи на някое от тези места.“

Хюрин обаче енергично поклати глава.

— Строителю, ти, изглежда, не разбираш Даес Дай-мар толкова добре, колкото си мислех. Напоследък в Кайриен съвсем не я играят по този начин. При повечето Домове това щеше да е без значение. Дори да заговорничат помежду си и да се канят да си забият нож в гърба, поне външно, пред хората, те се преструват, че не го правят. Но не и в тези два Дома. Домът Дамодред е държал трона, докато не го е изгубил Ламан, и сега искат да си го върнат. Кралят би ги съкрушил, ако не бяха почти толкова могъщи, колкото него. Не би могъл да намериш два по-яростно съперничещи си Дома от тези на Риатин и на Дамодред. Ако милорд приеме и двете покани, и двата Дома ще го узнаят веднага щом изпрати отговорите си, и и двата ще си помислят веднага, че той участва в заговор срещу тях. Докато примигнеш, ще използват ножа или отровата.

— И предполагам — изръмжа Ранд — че ако приема само едната, другите веднага ще решат, че съм съюзник на този Дом. — Хюрин кимна. — И вероятно ще се опитат да ме убият, за да предотвратят това, в което съм замесен. — Хюрин кимна отново. — Тогава имаш ли някакво предложение как да избегна това? — Хюрин поклати отрицателно глава. — Съжалявам, че изгорих първите две.

— Да, милорд. Но предполагам, че нямаше да има голяма разлика. Когото и да бяхте приели или отхвърлили, кайриенците щяха да видят нещо в това.

Ранд протегна ръка и Хюрин му връчи двата навити пергамента. Единият беше запечатан не с „Дървото и Короната“ на Дома Дамодред, а с „Връхлитащата мечка“ на Бартанес. На печата на другия личеше Еленът на Галдриан. Лични печати. Явно бе успял да привлече интереса на най-могъщите фамилии само с това, че не правеше нищо.

— Тези хора са побъркани — каза той.

— Така е, милорд.

— Ще им се покажа във всекидневната с тези двете в ръка — промълви той бавно. Каквото се видеше в общата зала по пладне, се научаваше в десет Дома до вечерта и във всички останали — до заранта на следващия ден. — Но няма да счупя печатите. Така всички ще разберат, че все още не съм отговорил на никого. Докато чакат да видят на чия страна ще скоча, може би ще спечеля още някой ден. Ингтар трябва всеки момент да пристигне. Трябва.

— Ето, сега вече разсъждавате досущ като кайриенец, милорд — каза ухилено Хюрин.

Ранд го изгледа кисело, след което пъхна двата свитъка в джоба си, над бележката на Селийн.

— Да тръгваме, Лоиал. Може Ингтар вече да е пристигнал.

Слязоха долу. Никой не ги погледна. Куале лъскаше един сребърен поднос така, сякаш от блясъка му зависеше самият му живот. Прислужващите момичета се суетяха между масите, сякаш Ранд и огиерът изобщо не съществуваха. И последният посетител бе забил поглед в халбата си, сякаш тайната на властта лежеше на дъното на виното или ейла. Никой не обелваше и думичка.

След кратка пауза Ранд извади двете покани от джоба си и мълчаливо огледа печатите, след което отново ги прибра. Когато се запъти към вратата, Куале подскочи. Преди да я затвори след себе си чу, че разговорите вътре отново се подхванаха.

Ранд закрачи по улицата така бързо, че дори Лоиал едва го настигаше.

— Трябва да намерим начин да се измъкнем от града, Лоиал. Този номер с поканите няма да подейства повече от два-три дни. Ако Ингтар не се появи дотогава, все едно, трябва да напуснем.

— Съгласен — избоботи Лоиал.

— Но как?

Лоиал се захвана да отмята възможностите с дебелите си пръсти.

— Фейн е някъде извън стените, иначе тези тролоци нямаше да се появят в Предвратието. Ако яхнем конете и потеглим, те ще тръгнат по петите ни още щом излезем от града. Ако тръгнем с някой търговски керван, със сигурност ще ни нападнат. — Никой търговец не можеше да си позволи повече от пет-шест души охранници, а и те най-вероятно щяха да се разбягат при първата поява на тролок. — Поне да знаехме с колко тролоци и с колко Мраколюбци разполага Фейн… Е, ти им посъкрати бройката. — Той не спомена за тролока, който сам беше убил, но ако се съдеше по навъсеното му лице и по това как клюмнаха дългите му вежди, изглежда, си мислеше точно за това.

— Няма значение с колко разполага — каза Ранд. — Десет от тях са толкова опасни, колкото и сто. Ако ни нападнат десетина тролоци наведнъж, не мисля, че ще успеем отново да се измъкнем. — Не си позволи да мисли как би могъл да се справи с десет тролока наведнъж. В края на краищата това не беше свършило работа, когато се опитваше да помогне на Лоиал.

— И аз не смятам, че бихме могли. Не мисля също така, че разполагаме с достатъчно пари, за да си платим да ни превозят някъде по-далеч, но дори и да се опитаме да се доберем до кейовете на Предвратието… е, Фейн сигурно е поставил съгледвачи. Ако допусне, че се каним да вземем кораб, не мисля, че ще го е еня дали някой ще види тролоците му. И дори да им се измъкнем някак, ще се наложи пак да се обясняваме пред градските стражи, а те едва ли ще ни повярват, че не можем да отворим раклата, така че…

— Няма да допуснем нито един кайриенец да види какво има в нея, Лоиал.

Огиерът кимна и продължи:

— Градските кейове също не ни вършат работа. — Пристанището на града бе запазено за зърнените баржи и съдовете с луксозни стоки за благородниците. Никой не можеше да проникне в тях без специално разрешение. Лоиал завъртя палеца си, сякаш се мъчеше да измисли пета точка. — Мисля, че е много лошо, дето не можем да се доберем до стеддинг Цофу. Тролоците не могат да влязат в стеддинг. Но не допускам, че ще ни позволят да стигнем толкова далече, без да ни нападнат.

Ранд не отговори. Бяха стигнали до голямата караулна постройка от вътрешната страна на портата, през която бяха влезли в Кайриен. Отвън, в Предвратието, се носеше шумна глъч. Двамата Стражи край караулното ги наблюдаваха. На Ранд му се стори, че някакъв човек, облечен в доста изхабени, но някога хубави шиенарски дрехи, се шмугна назад сред тълпата, щом ги зърна, но не беше сигурен. Там имаше твърде много хора с носии от най-различни земи и всички бързаха нанякъде. Той се изкачи по стъпалата и влезе в караулното покрай двамата стражи.

Голямото преддверие с груби дървени пейки беше изпълнено с хора, дошли да уредят нещата си, главно простолюдие, очакващо реда си с покорна търпеливост. Дрехите им бяха тъмни и показваха, че са градски жители. Мяркаха се и хора от Предвратието с тяхното раздърпано шарено облекло, дошли да получат разрешение да си потърсят някаква работа зад градските стени.

Ранд закрачи право към дългата маса в дъното на помещението. Зад нея седеше охранен мъж, не войник, с една зелена лента през сетрето. Дебелакът, чиято кожа изглеждаше прекалено стегната за килограмите му, подреди документите по масата и на два пъти намести мастилницата, преди да вдигне поглед към Ранд и Лоиал. Усмивката му бе изкуствена.

— С какво мога да ви бъда полезен, милорд?

— Със същото, с което се надявах, че ще ми бъдете полезен вчера — отвърна Ранд с повече търпение, отколкото му беше останало. — И онзи ден, както и по-онзи ден. Пристигна ли лорд Ингтар?

— Лорд Ингтар ли, милорд?

Ранд вдиша дълбоко и бавно издиша.

— Лорд Ингтар от Дома Шинова, от Шиенар. Същият човек, за когото ви питам всеки ден, откакто пристигнах.

— Никакво лице с подобно име не е влизало в града, милорд.

— Сигурен ли сте? Не трябваше ли поне да погледнете в списъците си?

— Милорд, списъците на чужденци, пристигнали в Кайриен, се разменят между караулните призори и по залез слънце и аз ги преглеждам веднага след като ми се донесат. Никакъв шиенарски лорд не е влизал в града от много време насам.

— А за лейди Селийн? И преди да сте ме попитали отново, повтарям, не знам от кой Дом е. Но ви дадох името й и ви я описах вече три пъти. Това не е ли достатъчно?

Мъжът разпери ръце.

— Съжалявам, милорд. След като не знаем от кой Дом е, става много трудно. — Лицето му си остана безизразно. Ранд се зачуди дали щеше да му го каже, дори и да знаеше.

Някакво движение край една от вратите зад бюрото привлече погледа на Ранд — един мъж понечи да влезе, но бързо се обърна и се скри.

— Може би капитан Калдевуин ще ми помогне — обърна се Ранд към чиновника.

— Капитан Калдевуин ли, милорд?

— Току-що го видях зад вас.

— Съжалявам, милорд. Ако капитан Калдевуин беше в караулното, щях да знам.

Лоиал го докосна по рамото.

— Ранд, мисля, че е по-добре да си ходим.

— Благодаря ви за съдействието — натърти Ранд. — Утре пак ще дойда.

— За мен е удоволствие да направя за вас каквото мога — отвърна му дебелакът с фалшива усмивка.

— Разбираш ли, той лъжеше, Лоиал! — възкликна Ранд, щом излязоха. — Калдевуин беше вътре. Сигурно лъже и за всичко останало. Ингтар можеше вече да е пристигнал и да ни търси. Обзалагам се, че познава и Селийн.

— Възможно е, Ранд. Даес Дай-мар…

— О, Светлина, омръзна ми да слушам за тази тяхна Велика игра! Не искам да я играя. Не желая да ставам част от нея. — Лоиал крачеше до него, без да каже нищо. — Знам — продължи най-сетне Ранд, — че ме смятат за лорд, а в Кайриен дори чуждоземните лордове са част от Играта. Защо изобщо го облякох това сетре? — „Моарейн — помисли си той с горчивина. — Тя продължава да ми създава неприятности.“ Почти мигновено обаче си призна, макар и неохотно, че трудно може да вини нея за това. Винаги възникваше някакъв повод да му се налага да се прави на това, което не е. Първо, за да запази куража на Хюрин, после — за да направи впечатление на Селийн. А след Селийн вече нямаше как да се измъкне от това. Той забави крачка и накрая спря. — Когато Моарейн ми позволи да си тръгна, си помислих, че нещата отново ще станат прости. Дори с преследването на Рога, дори с… с всичко, мислех си, че ще е просто. — „Дори и със сайдин в главата ти ли?“ — О, Светлина, какво ли не бих дал нещата да станат отново прости!

— Тавирен — промълви Лоиал.

— Виж какво, и за това повече не искам да чувам. — Ранд отново закрачи, също толкова бързо, колкото преди. — Единственото, което искам, е да предам камата на Мат и Рога на Ингтар. — „И после какво? Да полудееш? Ако умра преди да съм полудял, поне никой друг няма да пострада. Но аз не искам и да умра. Лан може да говори колкото си иска за Прибирането на меча в ножницата, но аз съм най-обикновен овчар, не съм Стражник.“ — Ако съумея просто да не го докосвам — промърмори той. — Може би ще успея… Овин почти е успял.

— Какво, Ранд? Не те чух.

— Нищо — отвърна Ранд уморено. — Дано само Ингтар да се появи по-скоро. А също и Мат и Перин.

Известно време вървяха мълчаливо. Ранд бе потънал в мисли. Племенникът на Том бе оцелял почти три години, като преливал само тогава, когато било неизбежно. Ако Овин бе успял да ограничи честото преливане, той самият би могъл изобщо да не прелива, колкото и съблазнителен да бе сайдин.

— Ранд — обади се Лоиал, — пред нас има някакъв пожар.

Ранд се отърси от тягостните си мисли, погледна към града и свъси вежди. Над покривите се виеше дебел стълб черен пушек. Не можеше да различи какво е в основата му, но прецени, че е твърде близо до хана им.

— Мраколюбци — каза той. — Тролоци не могат да проникнат зад стените на града, без да бъдат забелязани, но виж, Мраколюбците… Хюрин! — Той се затича към пожара.

Колкото повече се приближаваха, толкова по-сигурно беше, докато не завиха зад последния ъгъл на терасираната улица — и ето, пред тях изникна „Защитникът на Драконовата стена“. Пушеците се издигаха от прозорците на горния му етаж и си пробиваха път през покрива. Пред хана се беше струпала тълпа. Куале крещеше, подскачаше и даваше указания на слугите си, които изнасяха мебели на улицата. Двойна колона от хора си подаваха ведра с вода от кладенеца по-надолу по улицата и вече празни ведра отвътре. Имаше и много зяпачи.

Ранд си проби път с лакти през тълпата и викна на ханджията:

— Къде е Хюрин?

— Внимавайте с масата! — извика Куале. — Да не я одраскате! — После погледна Ранд и примигна. Лицето му беше покрито със сажди. — Милорд? Кой? Слугата ви? Не си спомням да съм го виждал, милорд. Трябва да е излязъл. Дръж здраво свещника, глупак такъв! Сребърен е! — Куале се понесе по улицата да сгълчи хората, които изнасяха вещите му от хана.

— Хюрин не би избягал — каза Лоиал. — Не би оставил… — Той се огледа и остави последното недоизказано; някои от зяпачите, изглежда, намираха огиера за не по-малко интересен, отколкото самия пожар.

— Знам — отвърна Ранд и хукна към входа на хана.

В салона почти не се забелязваше, че в хана има пожар. Двойната редица се виеше нагоре по стълбата, подавайки си ведрата, други тътреха останалата покъщнина навън, но тук нямаше повече пушек, отколкото когато нещб пламне в кухнята. Ала когато Ранд се заизкачва на горния етаж, димът започна да се сгъстява. Той се закашля и се затича нагоре.

Редиците свършваха малко преди второто крило на стълбището и мъжете, стигнали до средата, лискаха водата нагоре, към изпълнения с пушеци коридор. Червени пламъци облизваха стените през гъстия черен дим.

Един от мъжете сграбчи Ранд за ръката.

— Не ходете там, милорд! Всичко, което е горе, е загубено. Огиер, кажете му.

Едва сега Ранд забеляза, че Лоиал го следва.

— Връщай се, Лоиал. Аз ще го изнеса.

— Не можеш да изнесеш едновременно и Хюрин, и раклата, Ранд. Освен това няма да оставя книгите си да изгорят.

— Тогава се сниши под пушека.

Ранд падна на четири крака на стълбището и продължи да се катери нагоре. Долу, до пода, въздухът беше по-чист; все така лютеше и задавяше, но можеше да се диша. И все пак дори този по-чист въздух беше нажежен. Не можеше да поеме достатъчно през носа си. Вдиша през устата и усети, че езикът му пресъхва.

Една от стените на коридора беше почти изцяло в пламъци, подът също вече димеше. Ранд се зарадва, че не може да види какво има над пушеците. Но зловещото пращене говореше достатъчно красноречиво.

Вратата към стаята на Хюрин все още не беше пламнала, но беше достатъчно нажежена и трябваше да я блъсне с все сила, за да я отвори. Първото, на което се спряха очите му, беше Хюрин. Лежеше на пода. Ранд допълзя до душещия и го вдигна. На главата му имаше голяма цицина.

— Лорд Ранд? — промърмори замаяно Хюрин. — Почукаха на вратата… помислих, че са още покани… — Очите му се подбелиха.

Ранд потърси пулса му и въздъхна облекчено, щом го намери.

— Ранд… — Лоиал се закашля. Беше клекнал до леглото си и гледаше голите дъски под него. Раклата я нямаше.

Таванът запращя; западаха пламтящи парчета дърво.

— Прибирай си книгите — каза Ранд. — Аз ще нося Хюрин. Бързо! — Понечи да хване отпусналия се душещ за раменете, но Лоиал го изпревари.

— Книгите ще трябва да изгорят, Ранд. Не мога да го нося и да пълзя, а ако се изправиш, изобщо няма да стигнеш до стълбището. — Огиерът нагласи Хюрин върху широкия си гръб. Таванът пак изпращя. — Трябва да побързаме, Ранд.

— Тръгвай, Лоиал. Тръгвай, идвам след теб.

Огиерът запълзя по коридора с товара на гърба си, Ранд се сниши зад него. Но после изведнъж спря и погледна назад към вратата, съединяваща стаята с неговата. Знамето все още беше там. Знамето на Дракона. „Да изгори“ — помисли си той, но в ума му веднага се появи ответна мисъл, сякаш я бе изговорила Моарейн: — „Твоят живот може да зависи от него.“ Тя все още се опитва да ме използва! „Животът ти може да зависи от него. Айез Седай никога не лъжат.“

Той изпъшка, изтърколи си по пода и изрита вратата.

Стаята бе цялата в пламъци. Леглото му се бе превърнало в огнище, нажежени езици обгаряха пода. И дума не можеше да става за пълзене. Той се изправи, затича се прегърбен в стаята, присвил очи от непоносимата горещина. Едното крило на гардероба вече гореше. Той дръпна вратата и я отвори. Дисагите му бяха вътре, все още защитени от пламъка — едната половина бе издута от знамето на Луз Терин Теламон. Дървената кутия на флейтата бе до тях. За миг Ранд се поколеба. „Все още мога да го оставя да изгори.“

Таванът над главата му изстена. Той грабна дисагите и кутията с флейтата и се хвърли назад през междинната врата. Горящи греди се сринаха с пукот на мястото, където бе стоял допреди миг. Ранд изпълзя в коридора. Подът се разтърси от още падащи греди.

Мъжете на стълбите вече ги нямаше. Той почти се изпързаля до по-долната площадка, скочи и изтича на улицата. Зяпачите гледаха втренчено почернялото му лице и покритото със сажди сетре, но той се затътри към Лоиал, който беше опрял Хюрин в стената на една къща от другата страна на улицата. Някаква жена бършеше лицето на Хюрин с мокър парцал, но очите му все още бяха затворени и той дишаше тежко.

— Има ли някоя Премъдра наблизо? — попита Ранд. — Той има нужда от помощ. — Жената го погледна неразбиращо и той се опита да си спомни други имена, които беше чувал за жени, които щяха да бъдат Премъдри в Две реки. — Мъдра жена! Жена, която разбира от билки и лекуване?

— Аз съм Четяща, ако това имате предвид — отвърна му жената. — Но единственото, което мога да направя за него, е да облекча болките му. Нещо се е скършило в главата му, страхувам се.

— Ранд! Това наистина ли си ти?

Ранд зяпна. Беше Мат, повел коня си през тълпата, с преметнат през гърба лък. Лицето му беше твърде бледо и изпито, но все пак си беше Мат, и при това се хилеше, макар и немощно. А зад него се появи Перин, чиито жълти очи блестяха на пламъците и привличаха не по-малко любопитни погледи от пожара. И самият Ингтар, слязъл от коня си, в сетре с висока яка, наместо бронята, но все още с дългия меч, стърчащ зад рамото му.

Ранд усети, че тялото му се разтресе.

— Твърде късно — промълви той. — Пристигнахте твърде късно.

И седна насред улицата и започна да се смее.