Великият лов

Глава 33 Послание от Мрака

Кухните се намираха на долните етажи и всички слуги, дошли да придружат господарите си, бяха отпратени там.

— Намерихте ли го? — попита Ранд, докато следваше Хюрин по тясното вито стълбище. — Или Мат наистина се е наранил?

— О, Мат си е много добре, лорд Ранд — намръщи се душещият. — Поне така изглежда, и ругае като каруцар. Не исках да ви притеснявам, но ми трябваше някакъв повод да ви извикам долу. Дирята я намерих много лесно. Всички мъже, които са подпалили пожара, са влезли в една оградена със стени градина зад замъка. Към тях са се присъединили тролоци, влезли са в градината с тях. Някъде вчера, струва ми се. — Той се поколеба. — Лорд Ранд, след това не са излизали. Би трябвало все още да са там.

Чуваше се веселият смях и песните на слугите. Някой свиреше грубовата мелодия на битерна, около него пляскаха с ръце и танцуваха. Тук нямаше никакви гипсови орнаменти, нито изящни пана по стените, само гол камък и дърво. Коридорите бяха осветени от факли, които опушваха тавана и между тях беше тъмно.

— Радвам се, че отново се държиш с мен естествено — каза Ранд. — Както бе започнал да ми се кланяш и угодничиш, вече взех да си мисля, че си станал по-голям кайриенец и от кайриенците.

Хюрин се изчерви.

— Е, колкото за това… Тези тук се правят на много изрядни, обаче… Лорд Ранд, всеки от тях твърди, че е верен на господаря или господарката си, но всички намекват, че са готови да кажат всичко каквото знаят за тях, или каквото са подслушали. А изпият ли някоя и друга чаша, ги говорят такива, че косата ти да настръхне. Знам, че са кайриенци, но за такива работи не бях чувал.

— Скоро ще се махнем оттук, Хюрин. — Във всеки случай поне се надяваше на това. — Къде е тази градина? — Хюрин зави по един страничен коридор, отвеждащ към задната част на замъка. — Извика ли вече Ингтар и останалите?

Душещият поклати глава.

— Лорд Ингтар е притиснат в ъгъла от цели седем дами. Не успях да се приближа достатъчно до него, за да му кажа. А Верин Седай беше с Бартанес. Така ме изгледа, когато се приближих, че изобщо не посмях да си отворя устата.

Точно в този момент завиха по нов коридор и видяха Лоиал и Мат. Огиерът леко се беше изгьрбил заради ниския таван. Усмивката на Лоиал почти разполови лицето му.

— А, ето те и теб, Ранд, никога не съм се радвал толкова, че мога да се отърва от някого, колкото от онези хора горе. Непрекъснато ме разпитваха дали огиерите се завръщат и дали Галдриан се е съгласил да плати дълговете си. Аз непрекъснато им отвръщах, че не знам нищо по този въпрос, но половината си мислеха, че лъжа, а другата половина — че намеквам за нещо.

— Скоро ще се махнем — увери го Ранд. — Мат, ти добре ли си? — Лицето на приятеля му изглеждаше по-посърнало дори отколкото в хана и скулите му изпъкваха още повече.

— Превъзходно — отвърна му язвително Мат. — Е, аз определено нямах никакъв проблем с измъкването от другите слуги. Онези, които не ме разпитваха дали не ме държиш гладен, си помислиха, че съм болен от нещо, и отбягваха да се приближат до мен.

— Усети ли близостта на камата? — попита Ранд.

Мат мрачно поклати глава.

— Единственото, което усетих, беше, че някой ме наблюдава. Тези хора тук така се дебнат, че са по-лоши и от Чезнещите. Да ме изгори дано, за малко да изляза от кожата си, когато Хюрин ми каза, че е надуши дирята на Мраколюбците. Ранд, изобщо не мога да я усетя, а прерових това здание от тавана до мазетата.

— Това не означава, че не е тук, Мат. Аз я прибрах в раклата при Рога, нали си спомняш. Може би това пречи да я усетиш. Не мисля, че Фейн знае как да я отвори, иначе нямаше да си създава тези главоболия да мъкне цялата тежест, когато избяга от Фал Дара. Дори цялото злато по нея е без значение пред Рога на Валийр. Когато намерим Рога, ще намерим и камата. Ще видиш.

— Стига да не ми се налага да се правя повече на твой слуга — промърмори Мат. — Стига и ти да не полудееш и…

— Ранд не е луд, Мат — каза Лоиал. — Кайриенците никога нямаше да го пуснат тук, ако не е лорд. Те са лудите, не той.

— Не съм луд — каза хрипливо Ранд. — Все още не. Хюрин, покажи ми тази градина.

— Насам, лорд Ранд.

Излязоха навън през малка врата — Ранд трябваше да се наведе, за да мине. На Лоиал се наложи да легне по корем и да се провре с рамото напред. Светлината, струяща от прозорците, бе достатъчна за Ранд да различи тухлените стени между правоъгълните цветни лехи. От двете страни тъмнееха силуетите на конюшни и други стопански пристройки. До ушите му се носеха откъслечни звуци на музика от веселбата на слугите на долните етажи, както и от залите за благородниците по горните.

Хюрин ги поведе през алеите и постепенно светлините от замъка изчезнаха и остана само луната. Те крачеха тихо, само ботушите им скърцаха по тухлената настилка. Храстите, които през деня сигурно бяха отрупани с цвят, сега представляваха странни издути сенки. Ранд опипваше дръжката на меча си и се стараеше да не задържа дълго погледа си на един и същи предмет. Наоколо можеше да се крият стотици тролоци. Знаеше, че Хюрин щеше да ги надуши, ако бяха тук, но това не го успокояваше много. Ако Бартанес беше Мраколюбец, поне някои от слугите и стражите му също щяха да са такива, а Хюрин не можеше винаги да надушва Мраколюбци. Мраколюбци, изскачащи в нощта срещу тях, нямаше да са нещо по-добро от тролоците.

— Тук, лорд Ранд — прошепна Хюрин и посочи.

Каменни стени, не много по-високи от Лоиал, обкръжаваха квадратно пространство със страна около петдесет крачки. Ранд не можеше да види добре, но му се стори, че градината продължава и зад стените. Чудно му стана защо Бартанес е направил това заграждение тъкмо тук, в средата на парка. Зад стената не се виждаше никакъв покрив. „Защо им е трябвало да влизат тук?“

Лоиал се наведе и устата му се доближи до ухото на Ранд.

— Казах ти, че някога това е било Дъбрава на огиер, Ранд. Порталът е зад тази стена. Усещам го.

Ранд чу отчаяната въздишка на Мат.

— Не можем да се предаваме, Мат.

— Не казвам, че се предавам. Просто имам достатъчно пипе в главата, за да тръгна пак през Пътищата.

— Вероятно ще ни се наложи — каза Ранд. — Иди намери Ингтар и Верин. Доведи ги тук сами по някакъв начин — все едно как — и им кажи, че според мен Фейн е отнесъл Рога през Портала. Само гледай да не те чуе някой. И запомни, че трябва да куцаш — за теб се знае, че си паднал. — За него самия беше чудно, че Фейн е рискувал да тръгне през Пътищата, но това изглеждаше единственото обяснение. „Те не биха изгубили цял ден и цяла нощ само в стоене тук, без покрив над главите.“

Мат се поклони ниско и каза с натежал от сарказъм глас:

— Слушам, милорд. Както желае милорд. Ще позволите ли да ви нося знамето, милорд? — После закрачи към замъка и сърдитото му ръмжене постепенно заглъхна. — Сега трябва и да куцам. Следващия път сигурно ще трябва да съм със счупен врат или…

— Просто е разтревожен заради камата, Ранд — каза Лоиал.

— Знам — отвърна Ранд. „Но колко ли още ще издържи преди да каже на някого кой всъщност съм аз, без дори да помисли?“ Не можеше да допусне, че Мат би го издал съзнателно; поне дотолкова приятелство все още бе останало между тях. — Лоиал, вдигни ме, за да надникна през стената.

— Ранд, ако Мраколюбците все още са…

— Не са. Хайде, вдигни ме.

Тънката, смаляваща се луна светеше съвсем бледо, така че по-голямата част от заградения участък бе скрита в сянка, но изглеждаше, че вътре зад стените няма храсти и цветя. Виждаше се само някаква каменна пейка, като че ли предназначена да може човек да седне на нея и да се взира към огромната изправена каменна плоча в средата на квадрата.

Ранд се хвана за ръба на стената и се набра нагоре. Лоиал тихо изшътка и го сграбчи за стъпалото, но той го дръпна, претъркули се през стената и падна от вътрешната страна. Стъпи върху гъста трева. Помисли си, че Бартанес би могъл поне да си пусне овцете да пасат вътре. Зяпна към каменната плоча — Портала, и се стресна, когато нечии ботуши тупнаха до него.

Хюрин се изправи и изтупа дрехата си.

— Трябва да внимавате повече, лорд Ранд. Тук може да се крие кой ли не. Или по-скоро, какво ли не. — Той неволно опипа колана си, като че ли си търсеше меча, който бе задължен да остави в хана: в Кайриен не бе прието слугите да ходят с оръжие — Скочиш ли в някоя дупка, без да внимаваш поне малко, все ще настъпиш някоя змия.

— Ти щеше да ги надушиш — отвърна Ранд.

— Може би. — Душещият вдиша дълбоко. — Но аз мога само да надушвам какво са направили, а не какво кроят.

Над главата на Ранд се чу някакво стържене, след което Лоиал се спусна от стената.

— Все бързат — изсумтя той. — Вие, човеците, все бързате, все нямате търпение. А сега ме карате и аз да правя като вас. Стареят Хаман така ще ми се скара, а и мама… — Мракът скриваше лицето му, но Ранд беше сигурен, че ушите му мърдат енергично. — Ранд, ако не станеш най-после малко по-предпазлив, рано или късно ще ме вкараш в някоя беля.

Ранд пристъпи към Портала и го обиколи от всички страни. Дори съвсем отблизо не приличаше на нищо повече от обикновен ръбест камък, по-висок от него. Отзад беше гладък и хладен на допир — той съвсем леко отри длан в него и бързо я дръпна, — но отпред беше изваян от ръце на художник. Покриваха го лози, листа и цветя, изваяни така изящно, че под бледите лунни лъчи изглеждаха почти като истински. Напипа земята пред камъка — тревата бе изпомачкана като пред вход на обитавана пещера.

— Нима това е Портал? — попита неуверено Хюрин. — Чувал съм приказки за тях, разбира се, но… — Той подуши във въздуха. — Дирята стига точно до него и прекъсва, лорд Ранд. Сега как ще тръгнем след тях? Чувал съм, че ако човек мине през Портал, или се връща полудял, или изобщо не се връща.

— Може да стане, Хюрин. Аз лично съм го правил, заедно с Лоиал, Мат и Перин. — Ранд не откъсваше поглед от плетеницата по камъка. Знаеше, че едно от листата трябва да е различно от останалите, и го различи. Тривърхото листо на приказната Авендесора, Дървото на живота. Опря длан върху него. — Обзалагам се, че ще подушиш следата им по Пътищата. Можем да ги проследим, накъдето и да са тръгнали. — Нямаше с нищо да му навреди, ако докажеше на самия себе си, че може сам да премине през Портал. — Ще ти го докажа. — Чу как Хюрин простена. Листото беше гравирано в камъка досущ като останалите, но когато ръката му го докосна, се отмести. Лоиал също простена.

За миг илюзията, че издяланите по камъка растения са истински, стана пълна. Каменните листа като че ли прошумоляха, лъхнати от лек вятър, а цветята, въпреки мрака, се сдобиха с пищни цветове. В самия център на канарата се появи тясна цепнатина и двете половини бавно се придвижиха към Ранд. Той отстъпи, за да ги остави да се отворят. Вече не виждаше нищо от другата страна на плочата, но също така не виждаше и смътното сребристо отражение, което помнеше. Пространството между крилата на разтварящия се каменен портал беше толкова тъмно, че в сравнение с него нощта около тях изглеждаше ярка. Между все още приплъзващите се крила се процеди катранен мрак.

Ранд с вик отскочи и в бързината изтърва на земята листото на Авендесора от ръката си, а Лоиал извика:

— Мачин Шин! Черният вятър.

Воят на вятъра изпълни ушите им. Тревата се разлюля на вълни към стената, прахоляк изпълни въздуха. А сред вятъра сякаш заплакаха хиляди, десетки хиляди гласове, един през друг, надвиквайки се и заглушавайки се. И въпреки волята си Ранд успя да различи някои от тях.

„…кръвта така е сладка, така е сладко да пиеш, кръвта, кръвта, която кап-кап, капе на червени капчици; очи красиви, чудни очи, аз нямам очи, да измъкна очите от главата ти; да скърша костите ти, да ти разцепя костите в плътта, и да изпия мозъка под писъците твои; писъци, писъци, пеещи писъци, изпей своите писъци…“ И като връх на всичко сред целия този ужасяващ вой като нишка се проточи: „Ал-Тор. Ал-Тор. Ал-Тор.“

Ранд усети празнотата около себе си и я прегърна, без да се интересува от близостта на изтезаващия го, болезнен блясък на сайдин. Най-голяма от всички опасности по Пътищата беше Черният вятър, който поглъщаше душите на онези, които убиваше, и побъркваше тези, които оставяше да живеят, но Мачин Шин бе част от Пътищата и не можеше да ги напусне. Но ето че сега той изтичаше в нощта и зовеше неговото име.

Порталът все още не беше напълно разтворен. Ако можеше да постави листото на Авендесора на мястото му… Той видя, че Лоиал пълзи на четири крака и опипва тревата.

Сайдин го изпълни. Усети, че костите му завибрираха. Почувства парещия като нажежено желязо и студен като лед поток на Единствената сила. Усети се истински жив. Усети мазната поквара… „Не!“ И сякаш безмълвно извика към самия себе си, отвъд празнотата: „То идва за теб! Ще убие всички ни!“ И захвърли всичко, което имаше в себе си, към катраненочерния мехур, вече издул се на един разтег от цепнатината на Портала. Не знаеше какво бе това, което захвърли, но в недрата на мрака избухна фонтан от ослепителна светлина.

Черният вятър изпищя с десет хиляди безсловесни писъка на смъртна агония. И бавно, отстъпвайки без охота, започна да се свива навътре през все още отворения Портал.

Силата препускаше вихрено през Ранд. Усещаше връзката между себе си и сайдин като придошла от дъждовете река, между себе си и ясния пламък, лумнал в самото сърце на Черния вятър, като бесен водопад. Зноят в него се нажежи до бяло, и повече, до слънчев блясък, от който и камъкът би се разтопил, стоманата би се изпарила, а въздухът би лумнал в пожар. Студът нарасна дотолкова, че дъхът в дробовете му трябваше вече да се превърне в ледена буца, да се вкочани като метал. Усети, че го надмогва, усети, че животът му се разсипва като мека глина по бреговете на мътен порой, усети, че го помита и отнася…

„Не мога да спра! Ако се измъкне… Трябва да го убия! Не мога да спра!!!“ Отчаяно се впи в последните оцелели частици на съзнанието си. Единствената сила ревеше и се изливаше през него; той се мяташе по гребена й като тресчица, понесена от бързей. Празнотата започна да се топи и да изтича; покровът й се замъгли от смразяващ студ.

Движението на Портала се забави, спря и тръгна в обратна посока.

Озовал се замаян сред смътните мисли, носещи се отвъд празнотата, Ранд зяпна, сигурен, че просто вижда онова, което му се иска да види.

Каменните двери се понесоха все по-близо една до друга, изтиквайки зад себе си Мачин Шин, като че ли Черният вятър беше от здрава плът. Адският пожар продължаваше да бушува в сърцевината му.

С разсеяна и някак далечна почуда Ранд забеляза как Лоиал, все още на четири крака, отстъпва от затварящите се двери.

Зевът между тях се стесни, превърна се в резка и изчезна. Листата и лозите се сляха в плътна стена и наново се превърнаха в камък.

Ранд усети, че връзката между него и огнения поток на Силата през тялото му отслабва и прекъсва. Един миг само повече, и тя щеше напълно да го всмуче. Той разтърси глава и коленичи. Онова все още беше вътре в него. Сайдин. Вече не се носеше, но беше там, в него, като езеро. Той самият се бе превърнал в езеро на Единствената сила. Потръпваше заедно с нея. Усещаше миризмата на трева наоколо, пръстта под нозете си, усещаше камъка на стената. Дори във вече почти непрогледния мрак виждаше всяко стръкче трева, отделено от всички останали, и всички вкупом. Усещаше и най-малкия полъх на въздуха, галещ лицето му. Езикът му се сгърчи от вкуса на покварата; стомахът му се сви на възел и му се повдигна.

Той панически изпълзя от покрова на нищото и все така на колене, без да помръдне, се измъкна на свобода. А сетне всичко, което остана от преживяното, бе само стапящата се гадост на езика му и спазмите на стомаха му. И споменът. „Толкова… жив.“

— Ти ни спаси, Строителю. — Хюрин бе опрял гръб в стената. — Онова нещо… Черния вятър?… то беше по лошо и от… нима щеше да хвърли този огън върху нас? Лорд Ранд! Нарани ли ви? Да не би да ви засегна? — Той изтича и помогна на Ранд да се изправи. Лоиал също се изправи и изтупа ръцете и коленете си.

— Оттук никога не ще можем да последваме Фейн. — Ранд докосна Лоиал по рамото. — Благодаря ти. Ти наистина ни спаси. — „Поне мен. Щеше да ме убие. Щеше да ме убие, а беше толкова… възхитително.“ — Преглътна. Бледа следа от онзи вкус все още изпълваше устата му. — Искам да пийна нещо.

— Просто намерих листото и го поставих на мястото му — каза Лоиал скромно. — Изглеждаше, че ако не успеем да затворим Портала, то ще ни убие. Боя се, че не ставам много за герой, Ранд. Толкова се бях уплашил, че едва можех да мисля.

— И двамата се изплашихме — каза Ранд. — Какво пък, и двамата не ставаме за герои, но това е положението. Добре поне че Ингтар е с нас.

— Лорд Ранд — промълви Хюрин неуверено, — може ли… да се махаме вече оттук?

Душещият се засуети, несъгласен с решението на Ранд да се прехвърли през стената пръв, но Ранд подчерта, че от тримата само той е с оръжие.

Ранд прескочи стената и се взря в нощта. За миг му се стори, че забелязва нечие помръдване, после като че ли чу скърцане на ботуши по алеята, но нито привидяното, нито чутото се повториха и той ги отдаде на изострените си нерви. Имаше всички основания да е изнервен. Обърна се и помогна на Хюрин да се смъкне.

— Лорд Ранд — заговори душещият веднага щом краката му стъпиха на земята. — Ами сега как ще ги догоним? Според това, което съм чувал, цялата тази сган може вече да е прекосила половината свят в която си щат посока.

— Верин ще измисли някакъв начин. — Ранд само дето не се разсмя. За да намери Рога и камата — ако изобщо можеха вече да бъдат намерени, разбира се — отново трябваше да прибягва до помощта на Айез Седай. Бяха го пуснали на свобода, а сега щеше сам да се предаде в ръцете им. — Няма да оставя Мат да загине, без да се опитам да го спася.

Лоиал се присъедини към тях и тримата се върнаха при замъка. При малката врата се натъкнаха на Мат, който я отвори тъкмо когато Ранд посегна към бравата.

— Верин каза, че не бива да предприемате нищо. Ако Хюрин е разбрал къде е скрит Рогът, това било всичко, което можело да се направи засега. Каза, че ще излезе веднага щом се върнете и ще съставим план. А пък аз казвам, че преставам да тичам назад-напред като вестовой. Който иска да казва нещо на някого, отсега нататък да си го казва сам. — Мат надникна през тях в мрака. — Рогът там някъде ли е? В някоя от пристройките? А камата видяхте ли я?

Ранд го хвана и го дръпна вътре.

— Не е в пристройките, Мат. Надявам се, че Верин ще измисли нещо. Аз не мога да измисля нищо повече.

Мат сякаш се канеше да зададе още въпроси, но се остави да го поведат обратно през смътно осветения коридор. Дори се сети да накуцва, когато се изкачиха на горния етаж.

Когато Ранд и малката му свита отново влязоха в залите, ги посрещнаха немалко погледи. Ранд се зачуди дали по някакъв начин благородниците не са разбрали с какво са се занимавали навън и дали не трябва да остави Хюрин и Мат в коридора, но след това разбра, че в тези погледи не се чете нищо по-различно отпреди — любопитни, преценяващи, зачудени какво ли кроят в момента младият чуждестранен лорд и неговият приятел огиер. За тези хора слугите просто бяха невидими. Никой не се опита да се приближи до тях, защото бяха вкупом. Изглежда, във Великата игра имаше някакви неписани правила на заговорничене — всеки можеше да се опитва да подслуша нечий разговор, но не можеше да се намеси в него.

Верин и Ингтар стояха заедно и по тази причина също бяха оставени сами. Ингтар изглеждаше леко зашеметен. Верин погледна бегло към Ранд и останалите, намръщи се, като забеляза израженията им, намести шала на раменете си и се запъти към изхода.

Тъкмо преди да излязат се появи Бартанес. Явно някой му беше съобщил, че си тръгват.

— Толкова рано? Верин Седай, няма ли да ми позволите да настоя да поостанете повече?

Верин поклати глава.

— Трябва да си тръгваме, лорд Бартанес. Не съм била в Кайриен от много години. Зарадвах се от това, че сте поканили лорд Ранд. Беше много… интересно.

— Нека Милостта се погрижи да си отпочинете добре в хана си. „Великото дърво“, нали той беше? Може би ще ме удостоите отново с присъствието си? Това за мен ще бъде висока чест, Верин Седай, както и вие, лорд Ранд, и вие, лорд Ингтар, да не говорим за вас, Лоиал, син на Арент, син на Халан. — Поклонът му към Айез Седай беше малко по-дълбок, отколкото към останалите, но все пак приличаше повече на кимане.

Верин също му кимна сдържано.

— Може би. Светлината да ви закриля, лорд Бартанес. — И се обърна към вратата.

Когато Ранд понечи да последва останалите, Бартанес го хвана с два пръста за ръкава и го задържа. Мат се поколеба, като че се канеше и той да остане, но Хюрин го дръпна и го поведе към Верин и огиера.

— Нагазили сте в Играта много по-дълбоко, отколкото допусках — промълви тихо Бартанес. — Когато чух името ви, не можах да повярвам, но все пак дойдохте, при това напълно отговаряте на описанието и… Предадоха ми едно послание за вас. Смятам, че в края на краищата трябва да ви го предам.

При думите на Бартанес Ранд усети как го полазват тръпки, но запази самообладание и се втренчи в него.

— Послание ли? От кого? От лейди Селийн?

— От един мъж. Не точно от онези, чиито послания бих искал да предавам, но той имаше… известно… влияние над мен, което не можех да пренебрегна. Не ми каза името си, но беше люгардец. Ах ах! Но вие със сигурност го познавате.

— Познавам го. — „Фейн му е оставил послание?“ Ранд огледа широкия коридор и преддверието. Мат, Верин и другите го чакаха пред вратата. Облечени в ливреи слуги стояха вдървени покрай стените, готови да скочат при първата команда, но като че ли нито ги гледаха, нито слушаха. Звуците от приема отекваха дълбоко от недрата на сградата. Не изглеждаше най-подходящото място за нападение от страна на Мраколюбци. — И какво е това послание?

— Каза, че ще ви чака на Томанска глава. Онова, което търсите, било у него и трябвало да го последвате. Каза, че ако откажете да го последвате, ще насъска хрътките си срещу вашите близки, срещу вашия народ, срещу хората, които най-много обичате, докато не се изправите пред него. Звучи глупаво, разбира се, човек като него да плаши един лорд, че ще насъска хрътки срещу него, но все пак в този човек има нещо. Смятам, че наистина е луд — той дори отрече, че сте лорд, въпреки че всеки ясно може да види, че сте — но все пак в тази работа има нещо. Какво ли е това, което носи със себе си, че и тролоци да го пазят? Какво търсите вие? — Бартанес изглеждаше изненадан от настоятелността на собствените си въпроси.

— Светлината да ви освети, лорд Бартанес. — Ранд успя да се поклони, но когато се присъедини към Верин и другите, коленете му бяха омекнали. „Иска да го последвам? И смята да удари Емондово поле, да порази Трам, ако не отида.“ Изобщо не се съмняваше, че Фейн би могъл и ще го направи. „Добре че Егвийн поне е в безопасност в Бялата кула.“ Споходиха го болезнени видения на орди от тролоци, нахлуващи в Емондово поле, на безоки Чезнещи, сграбчващи Егвийн. „Но как мога да го последвам? Как?“

А после се озова навън, яхнал Дорчо. Верин, Ингтар и другите вече се бяха на седлата си и ескортът от шиенарци се сгъсти около тях.

— Какво разбрахте? — попита Верин. — Къде го крие? — Хюрин се окашля шумно, а Лоиал помръдна притеснено на седлото си. Айез Седай ги изгледа учудена.

— Фейн е отнесъл Рога на Томанска глава през един Портал — отвърна Ранд потиснато. — Вече сигурно ме чака там.

— Ще поговорим за това по-късно — заяви Верин така решително, че повече никой не посмя да обели дума през целия път до града и „Великото дърво“.

Юно ги остави там, след като си каза нещо тихо с Ингтар, и отведе войниците в хана им в Предвратието. Хюрин хвърли поглед към стегнатото лице на Верин, промърмори нещо за ейл и се изниза до една самотна маса в ъгъла. Айез Седай прекъсна с рязък жест опитите на кръчмарката да сподели с нея надеждата си, че е прекарала много приятно на приема, и мълчаливо поведе останалите в частната трапезария на горния етаж.

Когато влязоха, Перин вдигна очи от „Пътешествията на Джейин Бродяжника“ и се намръщи, забелязал мрачните им физиономии.

— Какво, зле ли се развиха нещата? — промълви той, затваряйки книгата с черни кожени корици. Беше запалил всички светилници и всички свещи от пчелен восък и госпожа Тиедра го изгледа накриво, но не каза нищо и излезе.

Верин грижливо сгъна шала си и го постави на облегалката на стола.

— Я повтори! Значи Мраколюбците са отнесли Рога през Портал? В имението на Бартанес?

— Земята под днешното имение някога е била Дъбрава на огиер — обясни Лоиал. — Когато сме строили… — Гласът му заглъхна и ушите му клюмнаха.

— Хюрин ги проследи чак до Портала. — Ранд уморено се отпусна на стола си. „Сега вече съм длъжен да го последвам, повече от всякога. Но как?“ — Аз го отворих, за да му покажа, че може да подуши дирята им и през него, но там се оказа Черният вятър. Опита се да ни сграбчи, но Лоиал успя да затвори Портала преди онова да е успяло да излезе навън. — Тук се изчерви малко, но Лоиал все пак бе затворил вратите, а и доколкото разбираше, Мачин Шин като нищо щеше да ги сграбчи, ако не бе успял. — Това нещо пазеше Портала.

— Черния вятър — изпъшка Мат. Перин също беше зяпнал в Ранд. Както и Верин, и Ингтар. Мат тупна върху стола.

— Сигурно грешиш — най-сетне отрони Верин. — Мачин Шин не може да се използва за стража. Никой не е в състояние да задължи Черния вятър да прави каквото и да било.

— Това нещо е създание на Тъмния — обади се глухо Мат. — А те са Мраколюбци. Може би знаят как да го помолят за помощ или да го принудят да им помогне.

— Никой не знае какво точно представлява Мачин Шин — отвърна Верин. — Освен че е самото въплъщение на лудостта и жестокостта. С него никой не може да се разбере, Мат, нито да се спазари, нито да приказва. Не може да бъде принуден, насилен или надвит от никоя днешна Айез Седай, а вероятно и от всички, които са живели досега. Наистина ли можеш да допуснеш, че Падан Фейн би могъл да постигне това, което би било непосилно и за десет Айез Седай, взети заедно?

Мат поклати глава.

Из въздуха в стаята сякаш се носеше отчаяние, че е изгубена всякаква надежда и цел. Целта, която бяха преследвали, бе изчезнала и дори на лицето на Верин се изписа усилието от мъчителна вътрешна борба.

— Никога не бях допускал, че у този Фейн ще се намери толкова кураж за Пътищата. — Ингтар заговори почти спокойно, но внезапно удари с юмрук по масата. — Изобщо не ме интересува как и дали Мачин Шин се е съюзил и работи за Фейн. Те са вкарали Рога на Валийр в Пътищата, Айез Седай. В този момент биха могли да са в Погибелта или на половината път до Тийр или Танчико, или чак отвъд пустинята Айил. Рогът е изгубен. Аз съм изгубен. — Ръцете му се отпуснаха безпомощно и раменете му се свиха.

— Фейн го отнася на Томанска глава — каза Ранд и мигом всички го зяпнаха отново.

Верин го изгледа в упор.

— Това вече го спомена. Как го разбра?

— Оставил е послание на Бартанес — отвърна Ранд.

— Уловка — изсумтя презрително Ингтар. — Той не би ни казал къде да го търсим.

— Не знам какво смятате да правите вие — заяви Ранд, — но аз тръгвам за Томанска глава. Длъжен съм. Потеглям още призори.

— Но, Ранд — намеси се Лоиал. — За да стигнем до Томанска глава ще ни трябват месеци. Какво те кара да мислиш, че Фейн ще ни чака там?

— Ще ни чака. — „Но колко ли ще чака преди да реши, че няма да дойда? Защо е поставил този страж, ако иска да го последвам?“ — Лоиал, смятам да яздя с всички сили, и ако уморя Дорчо до смърт, ще купя нов кон, ще открадна, ако се наложи. Сигурен ли си, че искаш да тръгнеш с мен?

— Толкова дълго бях с теб, Ранд. Защо да се спирам сега? — Лоиал извади лулата си и започна да я тъпче с табак. — Виждаш ли, ти ми допадаш. Би ми харесвал дори и да не беше тавирен. Може би те харесвам въпреки това. Покрай теб наистина нагазвам до шията във вряща вода. Все едно, идвам с теб. — Той захапа лулата, взе една треска от каменното корито до камината и я поднесе на пламъка на една от свещите, за да я запали. — А и не смятам, че можеш да ме спреш.

— Е, аз също тръгвам с вас — промълви Мат. — Камата все още е у Фейн, така че тръгвам с вас. Само че тази дивотия със слугинството беше дотук.

Перин въздъхна. В жълтите му очи се четеше вглъбеност.

— Струва ми се, че и аз ще дойда с вас. — След което се ухили. — Все някой трябва да пази Мат да не направи пак някоя беля.

— Номерът им дори не е хитър — промърмори Ингтар. — Ще спипам аз някой път този Бартанес и ще изтръгна от него истината. Смятам да намеря Рога на Валийр, а не да гоня оня, що духа.

— Може и да не е уловка — промълви предпазливо Верин. — Имаше някои неща, оставени в подземията на Фал Дара, надписи по стените, които показват връзка между онова, което се случи в онази нощ и — тя погледна бързо Ранд изпод свъсените си вежди — и Томанска глава. Все още не ги разбирам съвсем, но също смятам, че трябва да идем на Томанска глава. И съм убедена, че ще намерим Рога там.

— Но дори те да отидат на Томанска глава — каза Ингтар, — докато ние стигнем там, Фейн или някой от неговите Мраколюбци би могъл сто пъти да изсвири с Рога и тогава героите, които ще се вдигнат от гробовете си, ще тръгнат в бран на страната на Сянката.

— Фейн можеше сто пъти да надуе Рога още откакто напусна Фал Дара — възрази Верин. — И смятам, че би го направил, ако можеше да отвори раклата. Това, което ме безпокои, е, че може да намери някого, който знае как се отваря. Трябва да го последваме през Пътищата.

Перин рязко вдигна глава, а Мат се помръдна в стола си. Лоиал простена тихо.

— Дори да успеем някак да се промъкнем покрай охраната на Бартанес — каза Ранд, — смятам, че отново ще намерим там Мачин Шин. Не можем да използваме Пътищата.

— Няма да си имаме работа със стражите на Бартанес — отвърна пренебрежително Верин. — Има и други Портали. Стеддинг Цофу се намира недалече от града, на югоизток. Това е млад стеддинг, преоткрит е едва преди около шестстотин години, но по онова време стареите все още поддържали Пътищата. Стеддинг Цофу трябва да има Портал. Призори тръгваме натам.

Лоиал простена малко по-силно.

Ингтар все още като че ли не беше убеден, но думите на Верин се заизсипваха плавно и неумолимо.

— Ингтар, предупреди войниците си да са готови за потегляне. Изпрати Хюрин да предаде на Юно и да лягат. Всички трябва да си легнем колкото се може по-скоро. Мраколюбците вече са ни изпреварили поне с един ден и съм решена тръгнем ли утре, да наваксаме колкото е възможно. — Пълничката Айез Седай бе толкова решителна, че още преди да завърши, Ингтар се беше запътил към вратата.

Ранд последва останалите, но край вратата се спря до Айез Седай и се загледа в Мат, който се отдалечаваше по коридора.

— Защо е така посърнал? — попита я той. — Мислех, че сте го Изцерили, поне достатъчно, за да се крепи.

Тя изчака Мат и другите да слязат по стълбите, после каза:

— Явно не е подействало толкова добре, колкото се надявахме. Болестта е тръгнала в много интересна посока. Силата му остава и мисля, че ще я запази до самия край. Но тялото му отпада. Остават му най-много още няколко седмици. Разбираш ли, имаме сериозна причина да бързаме.

— Нямам нужда да бъда пришпорван, Айез Седай. — Ранд съзнателно натърти на титлата. „Мат. Рогът. Заплахата на Фейн. О, Светлина, Егвийн! Нямам нужда още да ме пришпорват.“

— А с теб какво става, Ранд ал-Тор? Добре ли си? Все още ли се бориш с бремето, или си клекнал пред Колелото на Времето?

— Тръгвам с вас, за да намерим Рога — заяви той. — А след това между мен и Айез Седай няма да има нищо общо. Разбрахте ли ме? Нищо.

Тя не му отвърна и той тръгна по коридора. Но когато заслиза по витото стълбище, видя, че Верин стои на място и го гледа втренчено с тъмните си преценяващи очи.