Великият лов

Глава 5 Сянката в Шиенар

Усмирена. Думата сякаш потрепна във въздуха, почти видима. Когато го правеха на мъж, способен да прелива Силата, който трябва да бъде спрян преди лудостта да го е довела дотам, че да унищожи всички и всичко около себе си, го наричаха „опитомяване“, но за Айез Седай беше „усмиряване“. Усмирена. Неспособна повече да прелива потока на Единствената сила. Способна да усеща сайдар, женската половина на Верния извор, но лишена от способността да се докосва до нея. И помнеща до края на дните си от какво е била лишена. Толкова рядко беше правено, че от всяка новачка се изискваше да научи имената на всички Айез Седай след Разрушението на света, които са били усмирени, както и престъпленията им, но никоя не можеше и да си помисли за това, без да потръпне. Жените понасяха усмиряването не по-леко, отколкото мъжете опитомяването.

Моарейн си беше дала сметка за този риск от самото начало, но също така знаеше, че е необходимо да го поеме. И все пак никога не бе приятно да се сеща за него. Очите й се присвиха и единствено блясъкът им издаваше гнева и тревогата й.

— Леане ще те последва и по склоновете на Шайол Гул, Сюан, както и в самото Гърне на Черната орис. Не бива и да допускаш, че би ти изменила.

— Не. Но от друга страна, тя самата би ли си помислила, че е измяна? Измяна ли е да измениш на една предателка? Мислила ли си някога за това?

— Никога. Сюан, ние с теб правим точно това, което трябва да се направи. И двете го знаем вече от двадесет години. Колелото тъче така, както самото то пожелае, и двете с теб бяхме избрани за това от Шарката. Ние сме част от Пророчествата, а Пророчествата трябва да се изпълнят. Трябва!

— Пророчествата трябва да се изпълнят. Учили са ни, че ще се изпълнят, и че трябва, но въпреки това тяхното осъществяване е предателство спрямо всичко друго, на което са ни учили. Някои биха казали, че е измяна към всичко, на което държим. — Потривайки длани, Амирлинския трон се приближи до стената и надникна през амбразурите към градината. Докосна с пръсти завесите. — Тук, в женските покои, поставят драперии, за да омекотят интериора на стаите, и поддържат красиви градини, но в това място няма нищо, което да не е предназначено за битка, за смърт и убийство. — Тя продължи умислено и тъжно: — Само два пъти след Разрушението на света Амирлинския трон е била лишавана от епитрахила и жезъла.

— Тецуан, която измени на Манедерен от ревност към силата на Елисанде, и Бонуин, която се опита да използва Артур Ястребовото крило като марионетка, за да държи чрез него целия свят под свой контрол, и така за малко да унищожи Тар Валон.

Амирлин продължи да гледа замислено към градината.

— И двете от Червените, и двете заместени на трона от Сините. Причината, поради която от Бонуин насам не е била избирана нито една Амирлин от Червените, и причината, поради която Червената Аджа с удоволствие биха се възползвали от всякакъв повод, за да свалят синя Амирлин. И двете — добре сплетени една с друга. Нямам никакво желание да се окажа третата лишена от епитрахила и жезъла, Моарейн. За теб, разбира се, това би означавало да бъдеш усмирена и прогонена извън Блестящите стени.

— Първо, Елайда няма да има късмета да й се предам толкова лесно. — Моарейн се взираше напрегнато в приятелката си. „Светлина, какво е станало с нея? Никога не е била такава. Къде остана силата, пламът й?“ — Но няма да се стигне до това, Сюан.

Другата жена продължи, сякаш не беше я чула.

— Мен обаче ме чака друго. Дори усмирена, не може да се допусне една свалена Амирлин да се скита на воля; могат да я вземат за мъченица и да се превърне в център на вражеска съпротива. Тецуан и Бонуин са били задържани в Бялата кула като слугини. Жалки чистачки, които могат да бъдат сочени за назидание какво може да сполети дори и най-могъщите. Никой не би могъл да се възбунтува, издигайки начело на своя бунт една жена, която трябва по цял ден да търка пода и гърнетата в кухнята. Да я съжалява, да, но не и да въстава заради нея.

Очите на Моарейн блеснаха.

— Погледни ме, Сюан. Погледни ме! Да не искаш да ми кажеш, че смяташ да вдигнеш ръце и да се откажеш след всичките тези години, след всичко, което усдяхме да постигнем? Да се откажеш и да оставиш света да изчезне? И всичко това от страх, че могат да те набият, защото не си изчистила добре гърнетата! — В тези думи вложи цялото презрение, на което беше способна, и облекчена видя как приятелката й се извърна рязко. Силата й отново се бе върнала. Сините й очи бяха нажежени от ярост, досущ като нейните.

— Помня много добре коя от нас врещеше най-силно, когато ни биеха като новачки. Твоят живот в Кайриен е бил гладък, Моарейн. Не е като да живееш в рибарска лодка. — Сюан внезапно стовари ръка върху масата и тя изтрещя. — Не, не предлагам да се отказваме, но и не приемам да гледам безпомощно как всичко ми се изплъзва от ръцете, без да мога да реагирам! Повечето ми проблеми в Съвета произлизат от теб. Дори Зелените се чудят защо още не съм те привикала в Кулата да те понауча малко на дисциплина. Половината сестри, които все още са на моя страна, смятат, че трябва да те дам в ръцете на Червените, и ако това се случи, ще съжалиш, че не си отново новачка и че не може да те сполети нищо по-лошо от един бой. О, Светлина! Ако някоя от тях си спомни, че като новачки бяхме приятелки, веднага ще се озова при теб. Имахме план! План, Моарейн! Ти намираш момчето, довеждаш го в Тар Валон и там го пазим, крием го и го напътстваме. Откакто си напуснала Кулата, само два пъти съм получила съобщения от теб. Два пъти! Имам чувството, че се опитвам да плавам покрай Пръстите на Дракона в тъмното. Едно съобщение, че влизаш в Две реки и се приближаваш до онова село, Емондово поле. Е, значи скоро ще стане, помислих си. Намерила го е и скоро ще ни го доведе. А след това — известието ти от Кемлин, за да ми съобщиш, че си тръгнала към Шиенар, към Фал Дара, а не към Тар Валон. Фал Дара, с Погибелта, толкова близо, че можеш да я докоснеш. Фал Дара, където бродят тролоците и мърдраалите са толкова начесто, че на никой дори не му прави впечатление. Почти двадесет години го замисляме и най-накрая хвърляш всичко в лицето на Тъмния. Полудяла ли си?

Сега вече, след като бе събудила живот у приятелката си, Моарейн си възвърна външното спокойствие. Хладна, твърда, но също така настоятелна.

— Шарката не се интересува от човешките замисли, Сюан. При всичките ни схеми ние забравихме с какво си имаме работа. Тавирен. Елайда греши. Артур Пейендраг Танриал изобщо не е бил толкова силен тавирен. Колелото ще затъче Шарката около този младеж така, както само то пожелае, каквито и да са нашите замисли.

Гневът напусна лицето на Амирлин, заместен от потрес. Тя пребледня.

— Звучи ми така, сякаш тъкмо ти предлагаш да се предадем. Нима тъкмо ти ми предлагаш да стоим настрана и да гледаме как светът лумва в пламъци?

— Не, Сюан. Никога не ще останем встрани. — „Макар че светът наистина ще лумне в пламъци, Сюан, така или иначе, каквото и да сторим ние с теб. Ти не би могла да го видиш.“ — Но сега вече трябва да разберем, че нашите планове са доста рисковани. Ние с теб контролираме нещата много по-слабо, отколкото си въобразявахме. Може би само се докосваме до тях с върха на ноктите си. Задухали са ветровете на съдбата, Сюан, и трябва да ги яхнем, накъдето и да ни отведат.

Амирлин потръпна, сякаш усети ледения полъх на тези ветрове. Ръцете й се пресегнаха към златната ракла, пръстите й намериха подходящите места в сложната инкрустация. Капакът на раклата отскочи и разкри извит златен рог. Тя вдигна инструмента и очите й проследиха сребърния надпис на Древния език, врязан около разширеното му устие:

— „За моя зов смъртта не е преграда“ — прочете тя съвсем тихо, сякаш на себе си, — Рогът на Валийр, създаден, за да призове мъртвите герои от гроба. И според пророчеството ще бъде намерен едва когато настъпи времето на Последната битка. — Тя рязко го върна в раклата и затвори капака, сякаш не можеше повече да понесе гледката. — Агелмар ми го напъха в ръцете веднага след посрещането. Каза, че го било страх да влиза повече в съкровищницата си. Че изкушението било твърде силно. Изкушението сам да надуе Рога и да поведе ордата, която ще откликне на неговия зов, на север към Погибелта, за да срине самия Шайол Гул и да сложи край на Тъмния. Екстазът на славата го изгаряше и тъкмо това, както сам ми призна, му подсказало, че не може да е той, не трябва да е той. Нямаше търпение да се отърве от него, въпреки че страшно му се искаше да го задържи.

Моарейн кимна. Агелмар добре познаваше пророчеството, свързано с Рога; повечето от тези, които воюваха с Тъмния, го познаваха.

— „И нека този, който ме надуе, за слава да не мисли, а само за спасение.“

— Спасение. — Амирлин се изсмя горчиво. — Агелмар не беше сигурен дали се отказва от спасение, или отказва собствената му душа да бъде обречена на проклятие. Беше сигурен само в едно — че трябва да се отърве от него. Беше се постарал да го запази в тайна, но твърди, че из цитаделата вече са плъзнали слухове. Не усещам неговото изкушение, но въпреки това от близостта на Рога кожата ми настръхва. Ще трябва да си го прибере в съкровищницата, докато не си тръгна. Снощи не можах да заспя въпреки че беше в съседната стая. — Тя потърка челото си и въздъхна. — А и не трябва да бъде намерен преди Последната битка. Възможно ли е тя да е толкова близо? Смятах, надявах се, че разполагаме с повече време.

— Каретонският цикъл.

— Да, Моарейн. Не е необходимо да ми го напомняш. Живяла съм с Пророчествата за Дракона толкова дълго, колкото и ти. — Амирлин поклати глава. — Никога не е имало повече от един Лъжедракон за цяло поколение от Разрушението на света, а сега — трима, тръгнали на воля по света, и други трима само в продължение на две години. Шарката изисква Дракон, защото Шарката вплита по посока на Тармон Гай-дон. Понякога ме разяждат съмнения, Моарейн. — Промълви го замислено, сякаш се учудваше, и продължи със същия тон. — Ами ако е бил Логаин? Той можеше да прелива преди Червените да го доведат в Бялата кула и да го опитомим. Марзим Таим също, мъжът от Салдеа. Я си представи, че е той? В Салдеа вече има сестри; може да са го заловили вече. Ами ако сме сгрешили от самото начало? Какво ще се случи, ако Прероденият Дракон се окаже опитомен преди деня на Последната битка? Дори едно пророчество може да бъде провалено, ако избраният бъде убит или опитомен. И тогава ще се окажем пред Тъмния, голи сред бурята.

— Никой от тях не е той, Сюан. Шарката не изисква някакъв Дракон, а единствения, истински Дракон. Докато той самият не се провъзгласи, Шарката ще продължава да бълва Лъжедракони, но след това други няма да има. Ако Логаин или другият бяха той, нямаше да има други.

— „Че той ще дойде като съкрушаваща зора и отново света ще разтърси, и ще го съгради наново.“ Или ще излезем голи срещу бурята, или ще потърсим закрила, която ще изплющи като бич върху нас. Светлината дано ни помогне. — Амирлин разтърси глава, сякаш да отхвърли собствените си думи. Лицето й беше стегнато, сякаш готово да посрещне удар. — От мен никога не ще скриеш мислите си, както от другите, Моарейн. Имаш да ми кажеш много повече неща, и нито едно от тях не е добро.

Вместо отговор Моарейн свали кожената кесия от колана си и я отвори, изсипвайки съдържанието й на масата. Приличаше на купчина парченца от счупен керамичен съд, блестящо бели и черни.

Амирлинския трон докосна с любопитство едно от късчетата и дъхът й секна.

— Куендияр.

— Сърцекамък — потвърди Моарейн. Начинът на изработка на куендияр бе забравен с Разрушението на света, но направеното от сърцекамък бе оцеляло след катаклизма. Дори предметите, погълнати от развилнялата се земя или потънали на дъното на морето, бяха оцелели. Трябваше да са оцелели. Никоя известна сила не можеше да разруши куендияр. Дори Единствената сила, насочена срещу сърцекамък, само го правеше още по-силен. Но ето че някаква сила беше разрушила този.

Амирлин припряно подреди късчетата. Това, което се оформи от тях, представляваше диск с размерите на човешка длан. Едната му половина бе по-черна от катранен мрак, а другата — по-бяла от сняг. Двата цвята се допираха в извита линия, неизбледнели от вековете. Древният символ на Айез Седай отпреди светът да бъде разрушен, когато мъже и жени владеели Силата заедно. Половината му сега се наричаше Пламъка на Тар Валон; другата половина — Драконовия зъб — драскаха по вратите на къщите, за да обвинят обитателите им във връзка със злото. Според преданията били направени само седем такива диска; за всеки предмет, изработен някога от сърцекамък, се донасяше в Бялата кула, а най-известни бяха тези седем диска. Сюан Санче се взираше в него ужасена, сякаш беше видяла пепелянка на възглавницата си.

— Един от печатите на затвора на Тъмния — промълви тя най-сетне. Тъкмо на тези печати се очакваше Амирлинския трон да бъде Пазител. Тайната, скрита от света, доколкото светът изобщо знаеше за това, бе, че никоя Амирлин след Тролокските войни не знаеше къде точно се намират тези печати.

— Знаем, че Тъмния се е размърдал, Сюан. Знаем, че затворът му не може да остане запечатан завинаги. Едно човешко дело никога не може да се сравнява с делата на Създателя. Знаем, че той отново е докоснал света, макар и, да сме благодарни на Светлината, все още косвено. Мраколюбците се умножават и онова, което можехме да наречем зло преди десет години, изглежда детински каприз в сравнение с това, което се случва всеки ден.

— Но ако печатите вече се рушат… може би не ни остава никакво време.

— Времето наистина е много малко. Но би могло да се окаже достатъчно. Трябва да ни стигне.

Амирлин докосна счупения печат и гласът й стана твърд, сякаш се насилваше да го изрече.

— Знаеш ли, видях момчето. На парадния площад, по време на церемонията по посрещането. Една от дарбите ми е в това, че мога да виждам тавирен. Рядка дарба напоследък, по-рядка дори от това да си тавирен. И разбира се, едва ли толкова от полза. Високо момче, симпатичен младеж. Не се различава много от всеки друг младеж, когото можеш да срещнеш във всеки град. — Тя замълча. — Моарейн, той грейна като слънцето. Рядко съм се плашила в живота си, но видът му ме накара да потръпна от страх, от глава до пети. Искаше ми се да се присвия и да завия като вълчица. Почти загубих дар слово. Агелмар помисли, че съм се ядосала за нещо на него, толкова се бях смълчала. Този младеж… той е, когото търсим от двадесет години, нали?

— Да. Той е — отвърна Моарейн.

— Сигурна ли си? Може ли той?… Може ли да… прелива Единствената сила?

Устата й се стисна при тези думи и самата Моарейн долови напрежението като студен полъх, докосващ сърцето. Но лицето й остана спокойно.

— Може. — Мъж, владеещ Единствената сила. Никоя Айез Седай не можеше да помисли за това без страх. Беше нещо, пред което целият свят тръпнеше от ужас. „И аз ще го пусна свободен по света.“ — Ранд ал-Тор ще се възправи пред света като Преродения Дракон.

Амирлин потръпна.

— Ранд ал-Тор. Не ми звучи като име, което внушава страх и може да предизвика световен пожар. — Тя отново потръпна и разтри енергично длани, но в очите й изведнъж проблесна решителност. — Ако е той, тогава наистина разполагаме с време. Но дали тук е в безопасност? С мен има две Червени сестри, а и повече не мога да отговарям за поведението на Зелените и на Жълтите. Светлината да ме погълне дано, при такова нещо не мога да гарантирам за никоя от тях. Дори Верин и Серафел биха скочили върху него като върху пепелянка в детска стая.

— Той е в безопасност, поне засега.

Амирлин я изчака да поясни. Тишината се проточи, докато не стана ясно, че Моарейн няма да добави нищо повече. Най-сетне Амирлин каза:

— Какво предлагаш да правим сега?

— Преднамерено го накарах да си въобрази, че повече не се интересувам от него, че може да отиде където си поиска и че ми е все едно. — Тя вдигна ръце, когато Амирлин отвори уста да й възрази. — Така трябваше, Сюан. Ранд ал-Тор е отраснал в Две реки, където упоритата кръв на Манедерен тече във всяка вена. А неговата собствена, сравнена с тази на Манедерен, е като скала пред глина. С него трябва да сме предпазливи, иначе ще замята мълнии във всички посоки, но не и в онази, в която желаем ние.

— Тогава трябва да се погрижим за него като за новородено бебе. Ще го увием в пелени и ще го гъделичкаме по пръстчетата на краката, ако това имаш предвид. Но с каква цел?

— Двамата му приятели, Мат Каутон и Перин Айбара, вече са съзрели достатъчно, за да видят широкия свят преди да потънат отново в затънтените Две реки. Ако действително могат отново да потънат. Те също са тавирен, макар и по-незначителни от него. Ще ги подтикна да отнесат Рога на Валийр до Иллиан. — Тя се поколеба и се намръщи. — Има един… проблем с Мат. Той носи със себе си кама от Шадар Логот.

— Шадар Логот! О, Светлина, защо изобщо си ги завела там? Всеки камък там е покварен. Дори най-малкото камъче в онези руини не е безопасно да го отнесе човек. Светлината да ни е на помощ, ако Мордет е докоснал момчето… — Амирлин продължи сподавено, сякаш я бяха стиснали за гърлото. — Ако това се случи, светът може да загине.

— Но не е, Сюан. Каквото правим, го правим по необходимост, а това беше необходимо. Сторила съм достатъчно, за да не може Мат да заразява други, но той беше носил камата до себе си твърде дълго, преди да разбера. Връзката все още е налице. Смятах да го заведа в Тар Валон, където да го излекуваме, но при толкова сестри можем да го направим и тук. Стига да се намерят поне няколко, на които можем да се доверим и които не виждат Мраколюбци там, където ги няма. Ти и аз, заедно с още две, ще бъдем достатъчно, като използваме и моя ангреал.

— Леане е едната, мисля, че ще мога да намеря още една. — Амирлин изведнъж се усмихна криво. — Съветът настоява да върнеш ангреала, Моарейн. Знаеш, че не са ни останали много, а теб сега те смятат за… неблагонадеждна.

Моарейн се усмихна, но очите й останаха сериозни.

— Преди да съм свършила, ще си помислят за мен и по-лоши неща. Мат ще подскочи от радост пред възможността да се превърне в част от легендата за Рога, а не мисля, че ще е трудно да убедим и Перин. Той има нужда от нещо, което да го отвлече от собствените му грижи. Ранд знае какво представлява — поне отчасти. И естествено се страхува от това. Иска му се да замине някъде сам, някъде; където няма да може да навреди на други. Твърди, че никога вече няма да посегне към Силата, но се бои, че няма да може да се спре.

— Като нищо. По-лесно е човек да се отучи да пие прясна вода.

— Точно така. И освен това иска да се освободи от Айез Седай. — Моарейн се усмихна безрадостно. — След като му се предложи възможност да изостави Айез Седай и в същото време да остане още малко с приятелите си, той ще е не по-малко нетърпелив от Мат.

— Но как така ще изостави Айез Седай? Ти, разбира се, трябва да тръгнеш с него. Сега вече не можем да си позволим да го изгубим, Моарейн.

— Не мога да пътувам с него. — „Пътят от Фал Дара до Иллиан е дълъг, но той вече е пропътувал почти толкова.“ — За известно време той трябва да бъде оставен без каишка. Това не можем да избегнем. Разпоредих се да бъдат изгорени всичките им стари дрехи. Имаше твърде много възможности някое късче от дрехите им да попадне в неподходящи ръце. Ще ги пречистя преди да напуснат; дори и няма да разберат, че им е сторено. Няма да остане никаква възможност да бъдат проследени по този начин, а единствената подобна заплаха е заключена тук долу, в тъмницата. — Амирлин, която тъкмо се канеше да кимне одобрително, я погледна озадачена, но тя продължи: — Ще пътуват възможно най-безопасно, доколкото зависи от мен, Сюан. А когато потрябвам на Ранд в Иллиан, аз вече ще съм там. Сюан, иллианците биха последвали Дракона, дори и самия Баал-замон, ако той пристигне при тях с Рога на Валийр, а с тях — и по-голямата част от онези, които са се събрали за Лова. На истинския Прероден Дракон няма да му се наложи да събира последователи преди държавите да се вдигнат срещу него. Той ще започне с цяла държава около себе си и със силна армия зад гърба си.

Амирлин се отпусна смаяна на стола си, но веднага се наведе напред. Изглеждаше раздвоена между отчаянието и надеждата.

— Но дали той ще се провъзгласи? Ако се страхува… Светлината знае, че страхът му е основателен, Моарейн, но мъжете, които се обявяват за Дракона, сами искат силата. Ако той не се…

— Разполагам с необходимите средства да го видя обявен за Дракон независимо дали го желае, или не. А дори и да се проваля, самата Шарка ще се погрижи той да бъде провъзгласен за Дракона независимо дали го желае, или не. Не забравяй, той е тавирен, Сюан. Властта над собствената му съдба е не по-голяма от тази на фитила над пламъка на свещта.

Амирлин въздъхна.

— Рисковано е, Моарейн. Много рисковано. Но моят баща обичаше да казва: „Момиче, ако не рискуваш, никога няма да спечелиш и петак.“ Трябва да обмислим някои неща. Седни. Това няма да стане бързо. Ще поръчам да ни донесат вино и сирене.

Моарейн поклати глава.

— Вече твърде дълго стояхме затворени сами. Ако някоя наистина се е опитала да подслуша и се е натъкнала на преградите ти, ще започнат да ни подозират. Не си струва риска. Можем да се срещнем отново утре. — „А освен това, прескъпа ми приятелко, не мога да рискувам да разбереш, че крия още нещо.“

— Права си. Но още утре сутринта. Има много неща, които трябва да разбера.

— Сутринта — съгласи се Моарейн. Амирлин стана и двете отново се прегърнаха. — Сутринта ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш. — Леане изгледа остро излизащата в преддверието Моарейн и тичешком нахълта в стаята на Амирлин. Моарейн се опита да си придаде измъчен вид, уж че едва е понесла оскърбителните укори на Амирлин — повечето жени, колкото и силна да беше волята им, излизаха от такива аудиенции с кръгове около очите и с подкосени колене — но подобно изражение й беше неприсъщо. По-скоро изглеждаше разгневена, отколкото друго, но и това щеше да свърши работа. Смътно си даваше сметка за присъствието на другите жени във външното помещение; стори й се, че откакто бе влязла, някои от предишните си бяха отишли, а други бяха дошли, но ги погледна съвсем бегло. Вече бе станало късно, а й предстоеше много работа преди да настъпи утрото.

Тя закрачи по-бързо и потъна в дълбините на цитаделата.

Колоната щеше да направи неотразимо впечатление под бледата нарастваща луна на тарабонската нощ с шума на дрънчащите доспехи, стига да имаше кой да я види. Цели две хиляди Чеда на Светлината, добре снаряжени, в бели туники и плащове, с излъскани до блясък ризници, с обоза им от фургони, пълни с продоволствие, с налбантите и слугите, повели за юздите резервните коне. В тази рядко населена местност се мяркаха села, но те отбягваха всякакви пътища, дори селски имоти и самотни ферми. Предстоеше им да срещнат… някой… край едно незабележимо селце близо до северната граница на Тарабон, в самия край на Равнината на Алмот.

Джефрам Борнхалд, който яздеше начело на колоната, се чудеше за какво е всичко това. Помнеше много добре разговора си с Педрон Ниал, лорд-капитан командира на Чедата на Светлината, в Амадор, но почти нищо не бе разбрал от него.

— Сами сме, Джефрам — му беше казал белокосият мъж. Гласът му беше тънък и пронизителен от преклонната възраст. — Помня когато положи клетвата… кога беше… преди почти тридесет и шест години, там някъде.

Борнхалд изпъна гръб.

— Милорд-капитан командире, разрешете да ви запитам защо бях отзован от Кемлин, при това толкова спешно? Само един тласък и Мургейз щеше да рухне. В Андор има знатни фамилии, които гледат на връзките с Тар Валон по същия начин, както и ние, и които са готови да изявят претенции за трона. Оставих да ме замества Бамон Валда, но той изглеждаше решен да преследва щерката-наследница до Тар Валон. Не бих се изненадал, ако науча, че е отвлякъл момичето и че дори е щурмувал Тар Валон. — А Дейн, синът на Борнхалд, бе пристигнал там тъкмо преди Борнхалд да бъде отзован. Дейн изгаряше от ревностно усърдие. Прекалено ревностно понякога. Достатъчно, за да се хвърли сляпо във всяко глупаво начинание на Валда.

— Валда върви в Светлината, Джефрам. Но ти си най-добрият боен командир сред Чедата. Ти ще събереш пълен легион, най-добрите мъже, които можеш да намериш, и ще ги отведеш в Тарабон, като отбягваш всякакви очи, привързани към език, който би могъл да проговори. И всеки такъв език трябва да бъде принуден да замълчи, ако очите видят.

Борнхалд се поколеба. Петдесет Чеда, дори сто, можеха да нахлуят във всяка страна, без да предизвикват въпроси, поне не открити въпроси, но цял легион…

— Война ли означава това, милорд-капитан командире? Така се говори по улиците. Дивашки слухове, разбира се, уж че армиите на Артур Ястребовото крило отново се събирали. — Старецът не проговори. — Кралят…

— Кралят не командва Чедата, лорд-капитан Борнхалд. — Гласът на лорд-капитан командира изплющя като бич. — Аз ги командвам. Нека кралят си седи в двореца и се занимава със своите неща. Тоест с нищо. Ще те срещнат край едно селце на име Алкруна, където ще получиш последните си заповеди. Очаквам твоят легион да стигне там за три дни. Тръгвай, Джефрам. Чака те работа.

Борнхалд се намръщи.

— Моля за извинение, милорд-капитан командире, но кой ще ме срещне там? Защо се налага да рискувам война с Тарабон?

— Това, което трябва да знаеш, ще ти се каже, когато стигнеш до Алкруна. — Изведнъж лорд-капитан командирът сякаш се състари още повече и придърпа разсеяно бялата си туника с големия слънчев изгрев на Чедата, извезан на лявата гръд. — Задействали са се сили, които са извън твоята компетентност, Джефрам. Извън всичко, което би могъл да си представиш. Бързо подбери хората си. Тръгвай. Не ме питай повече. И нека Светлината язди редом с теб.

Сега Борнхалд се изправи в седлото си, за да раздвижи схванатия си гръб. „Остарявам“ — помисли си той. Един ден и една нощ на седлото, само с две кратки почивки, колкото да се напоят конете, и ето че вече усещаше всеки бял косъм по главата си. Преди няколко години дори нямаше да го усети. „Добре че поне не ми се наложи да убивам невинни хора.“ Можеше да бъде точно толкова суров към Мраколюбците, колкото всеки друг, заклел се в Светлината — Мраколюбците трябваше да бъдат унищожавани преди да са тласнали целия свят под Сянката — но първо искаше да е сигурен, че наистина са Мраколюбци. Трудно беше да избегне погледите на тарабонците с толкова много хора, дори в най-затънтените краища на страната, но го бе постигнал. Не му се наложи да смълчава нечий език.

Съгледвачите, които бе изпратил напред, се върнаха и зад тях се появиха още мъже в бели плащове, понесли факли, които само заслепяваха всички в авангарда. Борнхалд изруга тихо, заповяда на колоната да спре и се взря в идващите.

Плащовете им бяха със същите златни изгреви на гърдите като неговия, като на всяко Чедо на Светлината, и предводителят им беше дори със също толкова златни възли под символа, указващи, че е с ранг равен на неговия. Но зад слънчевите изгреви бяха извезани червени овчарски геги — Разпитвачи. С нажежени железа, с клещи и капеща по темето ледена вода Разпитвачите измъкваха признания и покаяние от Мраколюбците, но някои мъже от ордена твърдяха, че те осъждали жертвите си още преди да са започнали разпита. Джефрам Борнхалд бе един от тях.

„Значи са ме пратили тук, за да се срещна с Разпитвачи?“

— Очакваме ви, лорд-капитан Борнхалд — заяви дрезгаво предводителят им. Беше снажен мъж с клюнест нос и самоуверен блясък в очите, присъщ на всички Разпитвачи. — Можехте да се постараете да пристигнете и по-бързо. Аз съм Еинор Сарен, вторият след Хайчим Кариддин, командващ Ръката на Светлината в Тарабон. — Ръката на Светлината… Ръката, която изкопава истината, така твърдяха те. Не обичаха да ги наричат „Разпитвачи“. — В селото има един мост. Прекарайте хората си по него. Ще поговорим в хана. Оказа се изненадващо уютен.

— Лорд-капитан командирът ми разпореди да избягвам всякакви очи.

— Селото е… умиротворено. Хайде, подкарайте хората си. Сега аз командвам. Ако се съмнявате, разполагам с пълномощия, подпечатани от лорд-капитан командира.

Борнхалд едва потисна ръмженето, надигащо се в гърлото му. Умиротворено. Извън селото ли бяха струпали телата, или ги бяха хвърлили в реката? Това щеше да е напълно в стила на Разпитвачите — да избият хладнокръвно цяло село в името на секретността и да са достатъчно глупави да хвърлят мъртвите тела в реката, за да се понесат по течението и да възвестят деянието им от Алкруна до Танчико.

— Това, което не ми е ясно, е защо трябва да влизам в Тарабон с две хиляди мъже, Разпитвачо.

Лицето на Сарен се стегна. Гласът му прозвуча все така грубо и заповеднически.

— Много е просто, лорд-капитан. Равнината на Алмот е пълна с градчета и села, в които няма никаква власт освен кмет и Градски съвет. Крайно време е да бъдат вкарани в пътя на Светлината. По такива места се въдят много Мраколюбци.

Конят на Борнхалд затанцува на място.

— Да не искате да ми кажете, че съм превел цял легион през цял Тарабон в пълна тайна само за да изкореня неколцина Мраколюбци в някакви си забутани селца?

— Вие сте тук, за да изпълните това, което ви се заповядва, Борнхалд. За да осъществите делото на Светлината! Или може би се изплъзвате от Светлината? — Лицето на Сарен се изкриви в гримаса. — Но ако търсите битка, сигурно ще ви се удаде удобен случай. Чужденците са струпали голяма сила на Томанска глава, повече, отколкото биха могли да съберат Тарабон и Арад Доман заедно, ако изобщо са в състояние поне за малко да прекратят вечните си вражди и да се съюзят. Ако чужденците нахлуят, ще имате възможност да се сражавате до насита. Тарабонците твърдят, че тези чужденци били чудовища, създания на Тъмния. Някои казват, че били привлекли на своя страна и Айез Седай. Ако тези чужденци наистина са Мраколюбци, ще се наложи да се справим и с тях. Когато им дойде редът.

За миг дъхът на Борнхалд секна.

— Значи слуховете са верни! Армиите на Артур Ястребовото крило са се върнали.

— Чужденци — отвърна натъртено Сарен. Като че ли съжаляваше, че е споменал за тях. — Чужденци и вероятно Мраколюбци, откъдето и да са дошли. Това е всичко, което знаем засега, и всичко, което е необходимо да знаете и вие. А сега преведете хората си през реката, Борнхалд. Ще ви дам нови инструкции в селото. — Той обърна коня си и се впусна в галоп натам, откъдето бе дошъл. Факлоцосците го последваха.

Борнахлд затвори очи, за да навикнат отново към тъмнината. „Използват ни като камъчета на игрална дъска.“

— Биар! — Отвори очи, когато заместникът му се озова вдървен на седлото си пред него. Блясъкът в очите на мършавия мъж бе почти като у Разпитвачите, но въпреки това той беше добър войн. — Пред нас има мост. Преведи легиона през реката и се устройте на стан. Веднага щом се освободя, ще дойда при вас.

Той дръпна юздите и подкара коня след Разпитвачите. „Камъчета на игрална дъска. Но кой ни движи по дъската? И защо?“

Следобедните сенки вече отстъпваха пред вечерните, когато Лиандрин тръгна през женските отделения. Тъмнината зад амбразурите се уплътняваше и притискаше светлината на фенерите по коридора. Късният здрач тревожеше Лиандрин, както и сумракът при зазоряване. Призори се раждаше денят, така както вечерният здрач ражда нощта, но призори умираше нощта, а по здрач — денят. Силата на Тъмния се коренеше в смъртта — той извличаше силата си от смъртта и в такива часове й се струваше, че усеща как неговата сила се раздвижва. Във всеки случай нещо се раздвижваше в полумрака. Нещо, което й се струваше, че може почти да хване, ако се обърне достатъчно бързо, нещо, което бе сигурна че ще види, ако се взре достатъчно напрегнато.

Слугини в черно-жълти униформи й се кланяха почтително, докато минаваше край тях, но тя не им отвръщаше. Очите й бяха приковани право напред и не ги виждаха.

Пред вратата, към която се беше запътила, тя спря и бързо огледа коридора в двете посоки. Единствените жени, които се мяркаха, бяха слугини; мъже, разбира се, тук нямаше. Тя бутна вратата и влезе, без да чука.

Преддверието на покоите на лейди Амалиса бе ярко осветено и пращящият огън в камината задържаше надалеч настъпващия нощен шиенарски хлад. Амалиса и дамите от обкръжението й седяха в кресла или по дебелите килими, а една млада жена стоеше права и им четеше на глас. Книгата се казваше „Танцът на ястреба и червеношийката“, от Тевен Аервин, предназначена да опише правилата за поведение на мъжете спрямо жените и обратното. Лиандрин стисна устни. Тя определено не беше я чела, но беше чувала за тази книга толкова, колкото й бе необходимо. Амалиса и дамите й посрещаха всеки абзац с весел кикот.

Четящата първа забеляза появата на Лиандрин и изненадана се извърна към нея с широко отворени очи. Останалите проследиха погледа й и смехът им внезапно секна. Всички, с изключение на Амалиса, бързо се изправиха и започнаха смутено да оправят косите и полите си.

Лейди Амалиса се изправи с изящество и се усмихна.

— Появата ти е висока чест за нас, Лиандрин. Каква приятна изненада! Не те очаквах преди утре заран. Мислех, че ще искаш да си починеш след дългото ви пъту…

Лиандрин я прекъсна рязко, обръщайки се сякаш към въздуха.

— Ще разговарям с лейди Амалиса насаме. Всички напуснете. Веднага.

Жените млъкнаха слисани, след което започнаха да се сбогуват с Амалиса. Една по една започнаха да се кланят на Лиандрин, но тя не ги и погледна. Продължаваше да се взира в празното пространство над тях, макар много добре да ги виждаше и чуваше. Как се покланяха смирено, притеснени от гнева на Айез Седай. Как свеждаха очи, несрещнали погледа й. Как ситнеха към вратата, отдръпвайки се неловко, да не би полите им да закачат нейните.

Когато вратата след последната дама се затвори, Амалиса каза:

— Лиандрин, не раз…

— Вървиш ли в Светлината, дъще? — Онази глупост, да я нарича „сестра“, тук не беше нужна. Амалиса беше с няколко години по-стара от нея, но формалностите трябваше да се спазват. Колкото и дълго да бяха забравени, дошло беше време да бъдат припомнени.

Но веднага щом думите изскочиха от устата й, Лиандрин си даде сметка, че е сгрешила. Такъв въпрос, излязъл от устните на Айез Седай, трябваше да предизвика объркване и смут, но вместо това Амалиса изправи гръб и стисна устни.

— Това е оскърбление, Лиандрин Седай. Аз съм шиенарка от благородна фамилия и в жилите ми тече войнска кръв. Всичките ми предци са се сражавали със Сянката още преди да е имало Шиенар, три хиляди години, без да претърпят поражение, без нито един ден на слабост.

Лиандрин отклони острието на атаката й, но не отстъпи. Прекоси стаята, вдигна от полицата на камината подвързания в кожа том на „Танцът на ястреба и червеношийката“ и я претегли на длан, без изобщо да я поглежда.

— В Шиенар, дъще моя, повече от всички други земи, Светлината трябва да бъде ценена и да се боите от Сянката. — И тя небрежно хвърли книгата в огъня. Пламъците я погълнаха като суха цепеница, лумнаха и облизаха камината. В същия миг всеки светилник в стаята грейна и засъска, пламъците загоряха толкова ярко, че стаята се изпълни със светлина. — Тук повече от всякъде другаде. Тук, толкова близо до проклетата Погибел, където дебне развалата. Тук, където дори онзи, който смята, че върви в Светлината, може да се окаже покварен от Сянката.

По челото на Амалиса проблеснаха капчици пот. Ръката й, вдигнала се в протест заради изгорената книга, бавно се отпусна. Лицето й остана вкочанено, но Лиандрин забеляза, че преглъща притеснено.

— Не разбирам, Лиандрин. Заради книгата ли? Но това е глупост.

В гласа й се долавяше лек трепет. „Добре.“ Стъклата кожуси на светилниците изпукаха, а пламъците заподскачаха, все по-високи и по-горещи, осветявайки помещението ярко като лятно пладне под открито небе. Амалиса стърчеше насред стаята, права като кол, със строго лице, стараейки се да не присвие очи.

— Ти си глупавата, дъще. Мен книгите не ме интересуват. Тук, в Погибелта, влизат мъже и обикалят сред нейната поквара. Сред самата Сянка, Защо смяташ, че заразата й не може да проникне в тях? Дали го желаят, или не, все едно, може да проникне. Защо смяташ дойде тук самият Амирлински трон?

— Не! — ахна отчаяно Амалиса.

— От Червената съм аз, дъще моя — продължи безмилостно Лиандрин. — Ловя всички покварени мъже.

— Не разбирам.

— Не само онези нещастници, които се опитват да докоснат Единствената сила. Всички покварени мъже. С висок и нисък ранг, всички ловя.

— Не раз… — Амалиса притеснено облиза устни и направи видимо усилие да се овладее. — Не разбирам, Лиандрин Седай. Моля ви…

— И най-вече с висок.

— Не! — Сякаш нечия невидима подкрепа изведнъж я бе изоставила, Амалиса падна на колене и отпусна глава. — Моля ви, Лиандрин Седай, кажете ми, че нямате предвид Агелмар. Не може да е той!

И в този миг на съмнение и объркване Лиандрин удари. Самата тя не се и помръдна, но замахна с Единствената сила. Амалиса простена и се сгърчи, сякаш я прониза остра игла, и капризните устни на Лиандрин се оживиха в усмивка.

Това беше личният й, особен трик от детството, когато за пръв път разбра за своята дарба. Бяха и го забранили веднага щом Повелителката на новачките го бе открила, но за Лиандрин това означаваше само поредното нещо, което трябва да крие от онези, които изпитваха завист.

Тя пристъпи и дръпна брадичката на Амалиса. Металът, който я беше вкоравил, все още беше налице, но бе станал по-ковък, по-податлив на подходящия натиск. От очите на Амалиса затекоха сълзи. Лиандрин остави пламъците на светилниците да засветят нормално — повече нямаше нужда от това. Омекоти думите си, но гласът й остана безмилостно твърд, като стомана.

— Дъще, никой не желае да види теб и Агелмар хвърлени на тълпата като Мраколюбци. Ще ти помогна, но и ти трябва да помогнеш.

— Д-да ви помогна? — Амалиса притисна с длани слепоочията си. Изглеждаше объркана. — Моля ви, Лиандрин Седай, аз не… разбирам. Всичко това е толкова… толкова…

Дарбата й не беше съвършена: Лиандрин не можеше да принуди някого да направи това, което иска от него… макар неведнъж да се бе опитвала! О, как се беше опитвала. Но можеше в достатъчна степен да разтвори душите им за аргументите си, да ги накара да пожелаят да й повярват, да пожелаят повече от всичко друго да са убедени в нейната правота.

— Подчини се, дъще. Подчини се и отговаряй на въпросите ми искрено, и ти обещавам, че никой няма да нарече теб или Агелмар Мраколюбци. Няма да ви влачат голи по улиците, нито да ви изхвърлят през стените на града, ако тълпата преди това все още не ви е разкъсала. Няма да позволя това да се случи. Разбра ли?

— Да, Лиандрин Седай, да. Ще направя всичко, което пожелаете, и ще ви отговарям искрено.

Лиандрин се изправи и изгледа другата жена отвисоко. Лейди Амалиса си остана както си беше, коленичила, с открито като на дете лице, дете, очакващо да бъде утешено и да му помогне някой по-мъдър и силен от него. За Лиандрин това бе напълно справедливо. Тя така и не разбираше защо Айез Седай се задоволяваха само с поклони и реверанси, когато и мъже, и жени коленичеха пред крале и кралици. „Коя кралица притежава моята мощ?“ Устата й се присви от гняв и Амалиса потръпна.

— Успокой се, дъще. Да ти помогна съм дошла, а не да те наказвам. Наказани ще бъдат само онези, които заслужават. Ти само говори истината.

— Ще говоря, Лиандрин Седай. Кълна се, нищо няма да ви излъжа, кълна се в своята фамилия и чест.

— Моарейн е дошла във Фал Дара с един Мраколюбец.

Амалиса беше твърде изплашена, за да се изненада.

— О, не, Лиандрин Седай. Не. Този човек дойде по-късно. Той сега е в тъмницата.

— По-късно, казваш. Но вярно ли е, че тя често разговаря с него? Сама?

— П-понякога, Лиандрин Седай. Само понякога. Моарейн Седай е… — Лиандрин вдигна ръката си така рязко, че Амалиса преглътна онова, което се канаше да каже.

— Моарейн е била придружена от трима млади мъже. Това знам. Къде са те? Ходих до стаята им, но не ги намерих.

— Аз… не знам, Лиандрин Седай. Изглеждат добри момчета. Разбира се, вие не смятате, че са Мраколюбци, нали?

— Не, не са Мраколюбци. Много по-лошо са. Много по-опасни от Мраколюбци, дъще. Целият свят е застрашен от тях. Трябва да бъдат намерени. Ще се разпоредиш твоите слуги да претърсят цялата крепост. Всяко кътче. Ще се погрижиш лично. Лично! И на никой друг няма да казваш за това освен на тези, които аз преценя. Тези младежи трябва тайно да се изведат от Фал Дара и да се доведат в Тар Валон. В пълна тайна.

— Както заповядате, Лиандрин Седай. Но не разбирам необходимостта от пазенето на тайна. Тук никой не би попречил на Айез Седай.

— А да си чувала за Черната Аджа?

Очите на Амалиса се изцъклиха и тя се изви назад, по-далече от Лиандрин, вдигайки пред себе си ръце, сякаш да се защити от удар.

— Т-това е отровна мълва, Лиандрин Седай. О-отровна. Н-няма Айез Седай, които да с-служат на Тъмния. Не вярвам. Повярвайте ми! Кълна се в самата Светлина, не вярвам на това. В своята чест и фамилия, кълна се…

Лиандрин хладнокръвно я остави да продължи, наблюдавайки как последните капчици сила се оттичат от хлипащата пред нея жена, докато я гледаше без милост. Известно беше, че Айез Седай се разгневяват, люто се разгневяват само ако някой си позволи да спомене за съществуването на Черната Аджа, камо ли да вярва в потайното й съществуване. След това нещо, прибавено към предишния й детински трик, Амалиса щеше да се превърне в топка глина в ръцете й. Само още един удар.

— Черната Аджа съществува, дете. Истинска, и дори сега е тук, сред стените на Фал Дара. — Коленичилата Амалиса вдигна глава и устата й увисна. Черната Аджа! Айез Седай, които в същото време са Мраколюбци. Почти толкова ужасяващо, колкото да разбереш, че Тъмния крачи по коридорите на цитаделата на Фал Дара. Но Лиандрин не спираше. — Всяка Айез Седай, която би срещнала по коридорите, всяка може да е Черна сестра. В това се кълна. Не мога да ти кажа кои са, но можеш да разчиташ на закрилата ми. Върви в Светлината и се покорявай на мен.

— Ще ви се покорявам — изхриптя Амалиса. — Ще ви се покорявам. Моля ви, Лиандрин Седай, моля ви, кажете ми, че ще защитите и моя брат, и моите спътнички…

— Който заслужава защита, него ще защитя. А ти самата се погрижи за себе си, дъще моя. И мисли само за онова, което ти наредих. Само за него. Върху това препуска съдбата на света, дъще моя. Всичко друго си длъжна да забравиш.

— Да, Лиандрин Седай. Да. Да.

Лиандрин се обърна и прекоси стаята, без да поглежда назад, докато не стигна до вратата. Амалиса все още бе коленичила и я гледаше с ням ужас.

— Стани, ми лейди Амалиса. — Лиандрин придаде добродушие на гласа си, плюс лека нотка на насмешка, която наистина изпитваше. „Сестра, как ли не! И един ден като новачка не ще издържи. А и каква сила да командва има само.“ — Изправи се. — Амалиса се надигна, олюлявайки се, бавно и сковано, като че ли я бяха държали вързана за краката и ръцете в продължение на часове. Когато най-сетне се изправи, Лиандрин отново й напомни със стоманен глас:

— И ако измениш на света, ако измениш на мен, ще завидиш на онзи нещастен Мраколюбец долу в тъмницата.

Ако се съдеше по изражението на Амалиса, един провал от нейна страна не би бил предизвикан от липса на старание.

Лиандрин притвори вратата зад себе си и внезапно усети как кожата й настръхна. Затаи дъх, озърна се и огледа сумрачния коридор. Празен. Зад амбразурите бе паднала тъмна нощ. Коридорът беше съвсем пуст, но въпреки това тя усещаше, че нечии очи я гледат. Празният коридор, изпълнен със сенки между светилниците по стените, я беше изиграл. Тя потръпна притеснено и тръгна решително напред. „Фантазиите са ме обладали. Нищо повече.“

Вече беше среднощ, а оставаше толкова много работа преди да се зазори. Заповедите й бяха изрични.

Катранен мрак покриваше килиите на тъмницата по всяко време на денонощието, освен ако някой не влезеше с фенер, но Падан Фейн седеше на ръба на нара и се взираше в тъмнината с усмивка на лицето. Чуваше как другите двама затворници ръмжат насън и бълнуват в кошмари. Падан Фейн очакваше нещо, нещо, което бе чакал от дълго време. Твърде дълго. Но вече не.

Вратата към стаята на пазачите се отвори и през рамката й нахлу поток светлина, очертавайки застаналия на прага силует.

Фейн се изправи.

— Ти! Не онзи, когото очаквах. — Той се протегна небрежно. Кръвта закипя в жилите му. Стори му се, че ако поиска, може да разбие стените на тъмницата. — Изненади за всички, а? Е, хайде. Нощта вече си отива, а ще трябва и да поспя все пак.

Когато лампата се приближи до килията му, фейн вдигна глава и се ухили към нещо — нещо невидимо, но доловимо — отвъд каменния покрив на тъмницата.

— Все още не е свършила — прошепна той. — Битката никога не свършва.