Великият лов

Глава 34 Колелото втъкава

Първите лъчи на зората вече прошарваха в розово чистото небе. Том Мерилин се тътреше към „Гроздовете“. Дори там, където залите за забавления и кръчмите бяха най-нагъсто, имаше един кратък промеждутък, когато Предвратието утихваше, та хората да си поемат дъх.

Някои от гостите на Бартанес бяха настояли да го задържат дълго след като повечето си бяха отишли, дълго след като самият Бартанес си беше легнал. Беше негова лична грешка, че изостави „Великия Лов на Рога“ и се захвана да им разказва приказки и да им пее песни, които беше изпълнявал по селата, като „Мара и тримата глупави крале“ или „Как Суза укроти Джейин Бродяжника“, а също и историите за мъдрия съветник Анла. Беше го направил, за да изрази личното си отношение към безпределната им тъпота, без дори и да очаква, че ще го слушат, камо ли че ще бъдат заинтригувани. Те обаче бяха настояли за още такива изпълнения, въпреки че се смееха на неуместни места и по неподходящи поводи. Присмиваха се също така и на самия него — очевидно смятаха, че няма да ги забележи или пък че една натъпкана със злато кесия, напъхана в джоба му, ще излекува всякакви душевни рани. Вече на два пъти за малко да я захвърли.

Тежката кесия, изгаряща джоба му, и личната му гордост не бяха единствената причина за мрачното му настроение, нито нескриваното презрение на благородниците. Бяха го разпитвали за Ранд, без дори да се стараят да проявяват хитрост пред някакъв си прост веселчун. Защо Ранд е в Кайриен? Защо един андорски лорд е отвел него, веселчуна, настрана? Твърде много въпроси. Не беше сигурен, че отговорите му бяха достатъчно умни. Рефлексите му по отношение на Великата игра бяха загрубели.

Преди да завие към „Гроздовете“ бе отишъл до „Великото дърво“ — в Кайриен не беше трудно да се разбере къде е отседнал някой, стига да сложиш в нечия ръка един-два сребърника. На самия него не му беше ясно какво се канеше да каже. Оказа се, че Ранд е заминал с приятелите си и с Айез Седай. Това остави у него чувството за нещо недовършено. „Момчето сега разчита само на себе си. Да ме изгори дано, вече съм вън от всичко това.“

Закрачи през общото помещение, празно както никога, и заизкачва по две стъпала наведнъж. Най-малкото се опита — десният му крак не се сгъваше добре. Мърморейки под носа си, изкачи останалите стъпала по-бавно и отвори вратата на стаята съвсем леко, за да не събуди Дена.

Въпреки волята си се усмихна, когато я видя легнала в леглото с лице, обърнато към стената, все още облечена в роклята си. „Заспала е, докато ме е чакала. Глупаво момиче.“ Но си го помисли с добро чувство. Не знаеше дали има нещо нередно, което тя би могла да направи и той да не го забрави или прости. Решил във внезапен порив, че утре вечер ще й позволи най-сетне да се яви пред публика, той постави калъфа с лютнята на пода и я докосна по рамото, за да я събуди и да й го каже.

Тя се изтърколи отпуснато на гръб и празните й очи се втренчиха в него, широко отворени над прореза през гърлото. Леглото под нея бе тъмно и подгизнало.

Ако гърлото му не беше стиснато толкова здраво, щеше да повърне.

Лекото изскърцване на вратите на гардероба го предупреди. Той се завъртя, ножовете изскочиха от ръкавите му и полетяха от ръцете му едновременно. Първият улучи гърлото на един дебел плешив мъж с кама в ръката; мъжът залитна назад, от стисналите му дръжката на ножа ръце бликна кръв и той се опита да изкрещи.

Но поради повредения си крак Том пропусна целта с втория нож и той се заби в дясното рамо на мускулестия мъжага с белези по лицето, който се измъкваше от другото крило на гардероба. Все пак юначагата изпусна камата си, защото ръката му отказа да го слуша, и се присви на пода.

Том светкавично измъкна друг нож и го заби в крака му. Мъжът изрева, а Том го сграбчи за мазната коса и със смазващ удар блъсна лицето му в стената, после го обърна към себе си и опря върха на ножа под едното му око. Дебелият, присвит в гардероба, изрита за последно и издъхна.

— Преди да те убия — каза Том — кажи ми. Защо? — Гласът му беше спокоен, вцепенен. Самият той се чувстваше вцепенен.

— Великата игра — отвърна бързо мъжът. Говорът му беше уличен, както и дрехите, макар те да бяха някак малко по-фини и по-неизносени: той очевидно разполагаше с повече средства от обикновените обитатели на Предвратието. — Нищо лично срещу теб самия, нали разбираш? Това е просто Играта.

— Играта? Аз не съм се замесил в Даес Дай-мар! Кой би желал да ме убие заради Великата игра?

Мъжът се поколеба и Том натисна ножа под окото му.

— Кой?

— Бартанес — отвърна убиецът прегракнало. — Лорд Бартанес. Ние не трябваше да те убиваме. На Бартанес му трябва информация. Искахме само да разберем какво знаеш. В тази работа има много злато за теб. Една хубавичка, тлъста златна крона за това, което знаеш. А може и две.

— Лъжец! Аз бях в имението на Бартанес снощи, толкова близо до него, колкото съм сега до теб. Ако е искал да разбере нещо от мен, нямаше никога да изляза жив.

— Казвам ти, търсим теб или който и да било друг, който знае нещо за андорския лорд. Не бях чувал името ти до снощи. Лорд Бартанес е щедър. Може да даде и пет крони.

Мъжът се опита да отдръпне главата си от ножа, но Том го притисна още по-здраво в стената.

— Какъв андорски лорд? — Не че не разбираше. Светлината да му помогне дано, разбираше, и още как.

— Ранд. От Дома ал-Тор. Висок. Млад. Майстор на меча, казват, или най-малкото носи меч на майстор. И ти лично разговаря с него и огиера. Кажи ми какво знаеш. Може и аз да добавя една-две крони.

— Тъпак. — Том се задъха. „И Дена е загинала заради това? О, Светлина, тя е мъртва!“ Дощя му се да се разплаче. — Това момче е един прост овчар. — „Овчар в богатско сетре и с Айез Седай, които се въртят около него като пчели около медоносна роза.“ — Прост овчар. — Ръката му стисна още по-здраво косата на непознатия.

— Почакай! Чакай малко! Ти можеш да спечелиш много повече от пет крони, дори десет. Сто може би. Всеки Дом иска да разбере нещо повече за този Ранд ал-Тор. Двама-трима вече се обърнаха към мен. С това, което знаеш — а пък аз знам кой иска да го узнае — двамата можем добре да си натъпчем джобовете. А и една жена се появи, благородничка, и тя разпитва за него. Ако успеем да открием коя е… какво пък, можем и това да продадем.

— Ти наистина направи голяма грешка — каза му Том.

— Грешка ли? — Ръката на мъжа започна да се плъзга надолу към колана. Несъмнено там криеше друга кама. Том се направи, че не го забелязва.

— Не трябваше да докосваш момичето.

Ръката на мъжа посегна към колана и Том заби ножа си с всичка сила…

Том се изправи, после се наведе уморено да вземе ножовете си. Вратата се разтвори с трясък и той се извъртя озъбен.

Беше Зера. Гледаше ужасена и него, и труповете; накрая успя да отвори уста.

— Елла ми каза, че двама от хората на Бартанес разпитвали за теб… Нали каза, че вече не играеш Играта?

— Намериха ме — отвърна той уморено.

Тя припряно влезе и затръшна вратата.

— Това е много лошо, Том. Трябва веднага да напуснеш Кайриен. — Уплашеният й поглед се спря на леглото. — Том, толкова съжалявам…

— Все още не мога да напусна, Зера. — Той се поколеба, после нежно покри лицето на Дена с одеялото. — Преди това трябва да убия още един човек.

Ханджийката се отърси от вцепенението си и отмести очи от леглото.

— Ако имаш предвид Бартанес, много си закъснял. Всички в града вече говорят за това. Той е мъртъв. Слугите му са го намерили тази заран накълцан в спалните си покои. Единственото, по което го разпознали, била главата му, забита на копие до камината. — Тя постави длан на рамото му. — Том, не би могъл да скриеш, че снощи си бил там, не и от този, който би пожелал да разбере. Като добавиш и тези двамата, никой в Кайриен няма да повярва, че не си замесен.

— Това няма никакво значение — отвърна той глухо. Не можеше да отмести погледа си от загърнатия в одеялото труп. — Вероятно ще се върна в Андор. В Кемлин.

— Вие, мъжете — въздъхна старата му приятелка, — винаги мислите или с мускулите си, или със сърцата си, никога с главите си. За теб в Кемлин е също толкова лошо, колкото в Кайриен. В което и да е от тези две места или ще загинеш, или ще свършиш в тъмницата. Мислиш ли, че тя би ти го пожелала? Ако зачиташ паметта й, гледай да останеш жив.

— Ти ще се погрижиш ли за… — Не можеше да го произнесе. „Остаряваш — помисли си той. — Омекваш.“ Издърпа тежката кесия от джоба си и й я подаде. — Това би трябвало да стигне за… всичко. И да ти помогне, когато започнат да ти задават въпроси за мен.

— Ще се погрижа за всичко — отвърна тя тихо. — Трябва да тръгваш, Том. Веднага.

Той кимна неохотно и бавно започна да събира оскъдните си вещи. Зера чак сега огледа дебелия отблизо и ахна. Том я изгледа озадачено — доколкото я познаваше, не беше от хората, на които им прилошава при вида на кръв.

— Това не са хора на Бартанес, Том. Поне този не е. — Тя посочи дебелия мъртвец. — Той работи за Дома Риатин. За Галдриан.

— Галдриан — повтори глухо Том. „В какво ме е забъркал този проклет овчар? В какво са ни набутали Айез Седай и двамата? Значи са я убили хората на Галдриан.“

Изглежда, част от мислите му се изписа на лицето му, защото Зера веднага го сряза.

— Дена би искала да останеш жив, глупак такъв! Само да се опиташ да убиеш краля и ще си мъртъв преди да си избягал и на десет разтега, ако и толкова стигнеш!

Откъм стените на града отекна рев, сякаш бяха изревали половината кайриенци. Навъсен, Том надникна през прозореца. Отвъд зъберите на сивите стени, над покривите на Предвратието, към небето се вдигаше огромен стълб черен пушек. Далече отвъд стените. След първия черен стълб се заиздигаха по-тънки сиви струи и започнаха да се сливат една с друга, появиха се и други. Той набързо прецени разстоянието и си пое дълбоко дъх.

— Както ми се струва, и ти май трябва да помислиш за напускане. Според мен някой подпалва силозите.

— Преживявала съм метежи и преди. Хайде, тръгвай, Том. — Той погледна за последно сгърченото под одеялото тяло на Дена и метна дисагите си през рамо, но когато понечи да излезе, Зера заговори отново: — Опасен е погледът в очите ти, Том Мерилин. Представи си, че Дена седи на леглото, жива и здрава. Помисли какво щеше да ти каже. Щеше ли да ти позволи да си отидеш мърцина и да се оставиш да те убият без никаква полза?

— Аз съм само един стар веселчун — отвърна й той от прага. „И Ранд ал-Тор е само един овчар, но и двамата правим онова, което сме длъжни.“ — За кого бих могъл да представлявам заплаха?

Затвори вратата и на лицето му се появи зла, вълча усмивка. Кракът го заболя, но той почти не го усети, а закрачи изпълнен с решимост по стълбите и после извън хана.

Падан Фейн дръпна юздите на коня си и спря на билото на една от височините над Фалме. Товарният кон, който носеше скъпоценната плячка, изтропа с крак и той дръпна въжето, което бе завързал за седлото си, без да го поглежда. Конят изпръхтя. Жената не бе искала да се откаже от коня си, също както и Мраколюбците не искаха да останат сами с тролоците без закрилящото ги присъствие на Фейн. Спътниците му бяха потресени от минаването през Пътищата до Портала край един отдавна изоставен стеддинг на Томанска глава, но докато гледаха как тролоците приготвят вечерята си, бяха станали кротки като мушици.

Фейн огледа внимателно града. Един малък търговски керван тъкмо влизаше в него, докато пък друг се изтегляше по пътя. Ако се съдеше по облеклото, всички бяха местни хора. Някои бяха с мечове, мяркаха се дори копия и лъкове. За тези хора, които се предполагаше, че са покорени?

Беше понаучил нещо за Сеанчан през деня и нощта, прекарани на Томанска глава. Най-малкото това, което покореният народ знаеше за тях. Той се засмя — трябва да знаеш как да питаш. Мъжете бяха събрали повече информация за нашествениците, като че ли наистина вярваха, че тя ще им помогне с нещо, но понякога се опитваха да я скрият. Жените, като цяло, сякаш се интересуваха само от собствения си живот, без да ги е грижа кой ги управлява, но забелязваха подробности, които убягваха на мъжете, и проговаряха много по-бързо, след като спираха да пищят. Децата проговаряха най-бързо, но те пък рядко му казваха нещо, което си струваше.

Беше отписал три четвърти от онова, което бе чул от жертвите си, като безсмислица и празни слухове, но ето че сега преосмисли преценките си. Изглеждаше, че всеки, който пожелае, може да влезе във Фалме. Стреснат, той забеляза, че още една от „безсмислиците“ се оказа вярна, когато двадесетина войници препуснаха извън града. Не можеше да различи ясно какви животни яздят, но определено не бяха коне. Тичаха с някаква плавна грациозност и тъмните им кожи сякаш проблясваха, като да бяха покрити с люспи. Той ги проследи с поглед, докато не изчезнаха, след което сръга коня си и го подкара към града.

Местните жители почти не му обърнаха внимание. Той също не се интересуваше особено от тях и продължи към центъра на града по настланите с камък улици, отвеждащи към залива. Вече виждаше ясно пристанището и закотвените в залива странни кораби. Никой не го безпокоеше, тъй като избираше улици, които не бяха нито претъпкани, нито празни. Тук се мяркаха повече сеанчански войници, които, изглежда, не обръщаха внимание на щъкащите хора. На повърхността всичко изглеждаше съвсем мирно въпреки сеанчанците по улиците и корабите в залива, но Фейн усещаше подмолното напрежение. Винаги се оправяше добре, когато хората бяха напрегнати и наплашени.

Стигна до една голяма къща, охранявана от десетина войници, спря и слезе от коня. С изключение на единия, който явно беше командир, броните им бяха без никаква украса. Шлемовете им наподобяваха глави на скакалци. Два звяра с набръчкана кожа, с три очи и роговидни човки вместо уста стояха от двете страни на портата, клекнали като присвити за скок жаби; войниците, застанали край тях, имаха рисунка на три очи върху гръдната си броня. Фейн изгледа знамето със синия ръб, веещо се над покрива — ястреб с разперени криле, стиснал в ноктите си мълнии — и се изкикоти наум.

От къщата от другата страна на улицата излизаха и влизаха жени, жени, свързани със сребърни каишки, но той не им обърна внимание. Беше научил за дамане от селяните. Можеха да му послужат за нещо по-късно, но не и сега.

Войниците го гледаха, особено командирът им, чиято броня беше боядисана в златисто, червено и зелено. Фейн се поклони ниско и каза мазно:

— Ваши благородия, нося нещо, което би могло да заинтересува вашия височайши лорд. Уверявам ви, той ще поиска да го види, както и мен, лично. — И посочи товара си, който все още бе увит в шареното одеяло, в което хората му го бяха намерили.

Командирът го изгледа от глава до пети.

— Говориш като чужденец за тази земя. Положил ли си клетвите?

— Подчинявам се, очаквам и служа — отвърна гладко Фейн.

Всеки, когото бе разпитвал, говореше за клетвите, въпреки че никой не беше разбрал за какво се отнасят. Щом тези хора искаха клетви, той беше готов да се закълне във всичко. Отдавна беше загубил сметката на всички клетви, които беше изрекъл в живота си.

Командирът даде знак на двама от хората си да проверят какво има под одеялото. Изненаданите им пъшкания от неочакваната тежест преминаха в ахкане, когато разгърнаха вързопа. Командирът също зяпна златната ракла, обкована със сребърни шарки, а после погледна Фейн и каза:

— Този дар е подходящ за самата императрица. Ще влезеш с мен.

Един войник грубо претърси Фейн, но той издържа това покорно, още повече че забеляза, че и командирът и другите двама войници, които понесоха раклата, предадоха мечовете и камите си преди да влязат. Всичко, което можеше да научи от тези хора, колкото и дребно да беше, можеше да му помогне, макар да беше напълно уверен в своя план. Той винаги си беше уверен, но най-много там, където лордовете се бояха от нож на убиец сред собствените им подчинени.

След като минаха през портата, командирът го изгледа намръщено и за миг Фейн се зачуди защо. „Разбира се. Заради зверовете.“ Каквото и да представляваха те, със сигурност не бяха по-страшни от тролоците и изобщо не можеха да се сравнят с мърдраал, а той изобщо не се беше стреснал от тях. Сега вече беше много късно да се прави на уплашен. Но сеанчанецът не каза нищо и го поведе навътре в сградата.

И така, Фейн изведнъж се намери с лице, забито в пода, в стая без никакви мебели с изключение на параваните, скриващи стените, докато командирът докладваше на височайшия лорд Тюрак за него и дара му. Слуги донесоха маса, на която поставиха раклата, за да не се налага на височайшия лорд да става — единственото, което Фейн можеше да види, бяха ситнещите им по пода пантофи и краката на масата. Но той можеше да чака търпеливо. Все щеше да дойде време, когато не той щеше да се кланя.

След това войниците бяха освободени и му казаха да се изправи. Фейн се подчини бавно, оглеждайки едновременно и височайшия лорд с бръснатата му глава, синия маникюр и копринената му синя роба, извезана на цветенца, и мъжа, който стърчеше до него — с наполовина обръсната русолява коса, вързана на дълга плитка. Беше сигурен, че човекът в зеленото облекло е слуга, колкото и важен да е постът му; но слугите могат да бъдат полезни, особено ако са ценени високо от своите господари.

— Великолепен дар. — Погледът на Тюрак се вдигна от раклата към Фейн. От височайшия лорд лъхаше на рози. — Но все пак въпросът сам идва на устата: как човек като теб се е сдобил с това, за което мнозина изобщо не биха могли да си мечтаят? Да не би да си крадец?

Фейн придърпа износеното си сетре.

— Понякога се налага човек да се представя за нещо по-незначително, отколкото е всъщност, височайши лорде. Сегашният ми окаян вид ми позволи да ви донеса това нещо, без никой да ми попречи. Тази ракла е стара, височайши — още от Приказния век — и в нея се крие съкровище, което малцина очи изобщо са виждали. Много, много скоро, височайши, ще мога да я отворя и ще ви връча онова, с чиято помощ ще можете да завладеете тази земя дотам, докъдето пожелаете, чак до Гръбнака на света, до пустинята Айил и земите отвъд нея. Нищо не ще може да застане пред вас, височайши, щом… — Той млъкна, защото Тюрак заопипва раклата с дългите си лакирани в синьо нокти.

— Виждал съм такива сандъчета от Приказния век — каза височайшият лорд, — макар никое от тях да не е било толкова изящно. Те могат да се отварят само от онези, които познават шарката, но аз… аха! — Той натисна нещо между пищно украсените вдлъбнатини и пъпки, последва рязко изщракване и мъжът в синята роба вдигна капака. Бледа сянка на разочарование премина по лицето му.

Фейн прехапа устната си отвътре, докато не потече кръв, само за да не се озъби. Това, че не е единственият, който може да отвори раклата, намаляваше цената на пазарлъка. Въпреки това единственото, което му оставаше, бе да продължи по добре обмисления си план, стига да съумееше да запази търпение. Е, поне досега бе успял да го запази.

— Това наистина ли са съкровища от Приказния век? — каза Тюрак, вдигайки в една ръка извития Рог и закривената кама с рубина на златната дръжка в другата. Фейн стисна ръце в юмруци, за да не се пресегне да грабне камата. — Приказния век — повтори тихо Тюрак, проследявайки сребърния надпис, изписан около златното устие на Рога, с острието на камата. За миг веждите му се вдигнаха озадачено. — Имаш ли някаква представа какво е това?

— Рогът на Валийр, височайши — отвърна гладко Фейн и остана доволен, като забеляза, че долната челюст на мъжа с плитката увисна. Тюрак само кимна.

Височайшият лорд стана, обърна му гръб и тръгна да излиза. Фейн примигна и отвори уста, но след резкия жест на мъжа с жълтата коса го последва.

Озоваха се в друга стая с паравани и един-единствен стол, поставен пред висок кръгъл бюфет. Все още с Рога и камата в ръце, височайшият лорд погледна към бюфета, после настрана. Нищо не каза, но другият сеанчан викна нещо и след няколко мига мъже в груби вълнени роби донесоха друга масичка. След тях се появи млада жена с толкова бледоруса коса, че изглеждаше почти бяла. Носеше малки поставки от лакирано дърво с най-различни размери и форми. Дрехата й беше копринена и толкова тънка, че Фейн можеше да види ясно голото й тяло под нея, но очите му бяха приковани в камата. Рогът беше само средство за постигане на цел, докато камата представляваше част от самия него.

Тюрак докосна една от дървените поставки в ръцете на девойката и тя я постави в средата на масата. Мъжете нагласиха стола и бързо се изнизаха с поклони, при които главите им почти се удряха в коленете.

Тюрин положи Рога на поставката, сложи камата пред него и седна на стола.

Фейн не можеше повече да издържи. Пресегна се за камата.

Жълтокосият мъж стисна китката му толкова силно, че щеше да я счупи.

— Небръснато куче! Знай, че ръката, която докосне собствеността на височайшия лорд без разрешение, се отрязва.

— Тя е моя — изръмжа Фейн. „Търпение! Толкова изтърпя.“

Тюрак се облегна на стола, вдигна един от дългите си лакирани нокти и бръснатият издърпа Фейн настрана, за да не пречи на височайшия лорд да гледа Рога.

— Твоя ли? — каза Тюрак. — В едно ковчеже, което не можеше да отвориш? Ако успееш да ме заинтригуваш достатъчно, може да ти дам камата. Дори и тя да е от Приказния век, към подобни вещи не изпитвам интерес. Но преди всичко, ще ми отговориш на един въпрос. Защо си ми донесъл Рога на Валийр?

Фейн погледна камата с копнеж, след което издърпа китката си и я разтърка.

— За да можете да го огласите, височайши лорд. Тогава ще можете да завладеете цялата тази земя, ако пожелаете. Целия свят. Можете да сринете Бялата кула до основи и да накарате всички Айез Седай да легнат в прахта пред нозете ви, защото дори техните сили не могат да спрат героите да излязат от гроба.

— Значи аз трябва да го оглася — произнесе равнодушно Тюрак. — И да разруша Бялата кула. И отново, защо? Ти твърдиш, че се покоряваш, очакваш и служиш, но това е земя на клетвопрестъпници. Защо ми даваш тази земя? Да не би да имаш някаква лична разправия с тези… жени?

Фейн се постара да придаде убедителност на гласа си. „Търпение, като червей, проникващ отвътре.“

— Височайши, в рода ми се предава традиция, от поколение на поколение. Ние сме служили на Върховния крал Артур Пейендраг Танриал и когато той бил убит от вещиците на Тар Валон, не сме изоставили клетвите си. Докато други воювали и разкъсали онова, което създал Артур Ястребовото крило, ние сме се придържали към своите клетви и сме страдали заради това, но въпреки това сме удържали. Това е нашата традиция, височайши, предавана от баща на син и от майка на дъщеря през всичките тези годиин, откакто бил убит Върховният крал. Да очакваме завръщането на армиите на Артур Ястребовото крило, изпратени отвъд Аритския океан, да очакваме завръщането на кръвта на Артур Ястребовото крило, за да унищожи Бялата кула и да си върне всичко, което е принадлежало на Върховния крал. И когато кръвта на Ястребовото крило се завърне, ще й служим и ще я съветваме, както сме го правили за Върховния крал. Височайши, с изключение на ивицата по ръба му знамето, което плющи на този покрив, е знамето на Лутаир, сина на Артур Пейендраг Танриал, изпратен с армиите през океана. — Фейн падна на колене, придавайки си вид на човек, смазан от силата на чувствата си. — Височайши лорде, единственото ми желание е да служа и да съветвам кръвта на Върховния крал.

Тюрак мълча толкова дълго, че Фейн се зачуди дали не му трябват нови уверения. Той беше готов с още — толкова, колкото е необходимо. Най-сетне обаче височайшият лорд проговори.

— Ти, изглежда, знаеш неща, които никой, нито висшите, нито низшите, не са ми говорили, откакто за първи път видях тази земя. Хората тук говорят за всичко това като за една мълва сред много други, но ти знаеш. Виждам го в очите ти, чувам го в гласа ти. Почти съм склонен да си помисля, че си изпратен, за да ме вкараш в някаква клопка. Но кой, притежаващ Рога на Валийр, би го използвал по подобен начин? Никой от онези от Кръвта, които са дошли с Хайлене, не би могъл да притежава Рога, защото според легендата той е скрит в тази земя. А със сигурност всеки лорд от тази земя би го използвал срещу мен, вместо да ми го връчва. Как Рогът на Валийр се е оказал в ръцете ти? Да не би да твърдиш, че си герой, както е в легендата? Извършвал ли си славни подвизи?

— Не съм герой, височайши. — Фейн понечи да изпише на лицето си скромна усмивка, но изражението на Тюрак не се промени и той се отказа. — Рогът е бил намерен от един мой предтеча скоро след като настъпили вълненията след смъртта на Върховния крал. Той знаел как се отваряла раклата, но тайната умряла заедно с него по време на Стогодишната война, която раздробила империята на Ястребовото крило, така че единственото, което знаехме всички негови потомци, бе, че Рогът лежи вътре и че трябва да го пазим, докато кръвта на Върховния крал не се завърне.

— За малко да ти повярвам.

— Повярвайте, височайши. Само да надуете Рога…

— Не разваляй това, в което що-годе успя да ме убедиш досега. Аз няма да надуя Рога на Валийр. Когато се върна в Сеанчан, ще го връча на императрицата, като главния си трофей. Вероятно императрицата лично ще го надуе.

— Но, височайши — възрази Фейн, — вие трябва да… — Намери се паднал на една страна, а главата му кънтеше. Едва когато погледът му се проясни, видя, че мъжът с русата плитка си трие кокалчетата на пръстите, и разбра какво е станало.

— Някои думи — тихо поясни русокосият — никога не се използват пред височайшия лорд.

Фейн реши как точно ще умре този човек. Тюрак погледна от Фейн към Рога така кротко, сякаш изобщо не беше забелязал нищо.

— Може би ще те предам на императрицата заедно с Рога на Валийр. Тя би могла да те намери за доста забавен: човек, който твърди, че семейството му е запазило вярност там, където всички останали са нарушили клетвите си и са забравили за тях.

Фейн едва прикри внезапно обзелото го въодушевление. Той дори не знаеше за съществуването на императрица, докато Тюрак не му спомена за нея, но един достъп до владетел… виж, това му отваряше нови пътечки, възможности за нови планове. Достъпат до една владетелка с мощта на Сеанчан зад нея и Рога на Валийр в ръцете й. Много по-добре, отколкото да превръща този Тюрак във Велик крал. За някои части от своя план можеше да изчака. „Полека. Не бива да разбере колко много го желаеш. Още малко тъпрение няма да навреди.“

— Както височайшият лорд пожелае — отвърна той с тона на човек, обрекъл се да служи.

— Струваш ми се доста нетърпелив — каза Тюрак и Фейн едва се сдържа да не трепне. — Сега ще ти кажа защо няма да надуя Рога на Валийр, нито ще го задържа, и може би това ще поохлади нетърпението ти. Не желая един мой дар да оскърби императрицата със своите действия. Ако твоята нетърпеливост се окаже нелечима, тя никога няма да бъде задоволена, защото ти никога няма да напуснеш тези брегове. Знаеш ли, че този, който надуе Рога на Валийр, остава завинаги свързан с него? Че докато той или тя е жив, за всички останали той си остава само най-обикновен рог? — Не говореше като човек, който очаква отговори на въпросите си, и във всеки случай не направи никаква пауза, за да ги получи. — Аз съм дванадесетият поред наследник на Кристалния трон. Ако задържа Рога на Валийр, всички, които стоят между мен и трона, ще си помислят, че съм решил да застана начело, и макар императрицата, разбира се, да желае всички да се състезаваме помежду си, за да я наследи най-силният и най-умният от нас, в момента тя предпочита втората си дъщеря и никак няма да погледне с добро око на каквато и да е заплаха спрямо Тюон. Ако го надуя, та дори след това да поставя тази земя в нозете й и на всички жени от Тар Валон да им бъдат сложени намордници, императрицата, дано да живее вечно, със сигурност ще реши, че имам по-сериозни намерения освен да бъда само един от възможните й наследници.

Фейн едва се сдържа да не му обясни колко лесно би могло да стане това с помощта на Рога. Нещо в гласа на височайшия лорд подсказваше — колкото и да му беше трудно да го повярва, — че той наистина желае императрицата му да живее вечно. „Трябва да съм търпелив. Като червей в корените.“

— Ушите на императрицата са навсякъде — продължи Тюрак. — Всеки може да е един от тях. Хюан е роден и отрасъл в Дома на Аладон, както и родът му от единадесет поколения насам, но дори и той би могъл да е ухо. — Мъжът с плитката се размърда, но не каза нищо. — Дори един височайши лорд или лейди може да се събуди някоя заран в ръцете на Търсачите на истината. Истината винаги се установява трудно, но Търсачите не жалят никакви средства, за да се домогнат до нея, и я търсят, докато смятат, че е необходимо. Те полагат големи усилия да не допуснат високопоставени лица да загинат в ръцете им, разбира се, защото ничия човешка ръка не може да посече онзи, в чиито жили тече кръвта на Артур Ястребовото крило. Ако на императрицата й се наложи да поиска такава смърт, то нещастникът се напъхва жив в копринен чувал и чувалът се окачва на стената на Кулата на гарваните и се оставя там, докато не изгние. Но виж, за такъв като теб подобни грижи няма да се положат. В Дома на Деветте луни в Сеандар такъв като тебе може да бъде предаден на Търсачите заради едно поглеждане накриво, заради погрешна дума, заради нечия прищявка. Все още ли си нетърпелив?

Фейн се престори, че коленете му треперят.

— Желая само да служа и да съветвам, височайши. Зная много неща, които могат да бъдат полезни. — Този двор на Сеанчан му изглеждаше място, където неговите планове и умения можеха да намерят благоприятна почва.

— Докато потегля за Сеанчан, ще ме забавляваш с твоите приказки за рода си и за традициите му. Истинско облекчение е да намеря в тази забравена от Светлината земя втори човек, който може да ме забавлява, макар и двамата да изричате лъжи, както подозирам. Сега можеш да напуснеш. — Нищо повече не се каза, но момичето с почти бялата коса и с почти прозрачната роба бързо се появи, приближи се със ситни стъпки до масичката, коленичи със сведена глава до височайшия лорд и му поднесе димяща купичка върху лакиран поднос.

— Височайши — каза Фейн. Мъжът с плитката, Хюан, го хвана за ръката, но той я издърпа. Устните на Хюан се свиха плътно и Фейн направи най-дълбокия си поклон досега. „Ще го убивам бавно, да.“ — Височайши, едни хора ме преследват. Искат да отнемат Рога на Валийр. Мраколюбци, ако не и по-лошо, височайши, и са на не повече от ден-два път зад мен.

Тюрак отпи от черната течност в тънката купичка и каза:

— Малко Мраколюбци са останали в Сеанчан. Тези, които оцелеят при Търсачите на истината, срещат брадвата на палача. Сигурно ще е забавно да срещнем някой от тях.

— Височайши, те са опасни. С тях има тролоци. Води ги един, който нарича себе си Ранд ал-Тор. Млад мъж, но невероятно подъл в Сянката, с лъжлив, измамен език. На най-различни места твърди, че е нещо друго, но винаги, когато се появи някъде, с него се появяват и тролоци, височайши. Винаги идват тролоци и… убиват.

— Тролоци. — Тюрак се замисли. В Сеанчан нямаше тролоци, но Армиите на нощта имаха там други съюзници. Други неща. — Често съм се чудил дали един гролм може да убие тролок. Ще внимаваме за твоите тролоци и Мраколюбци, стига това да не е някоя от поредните ти лъжи. Тази страна ще ме умори от досада. — Той въздъхна и вдиша парата от чашката.

Фейн се остави на Хюан с разкривената от ярост физиономия да го изведе, почти без да се вслушва в озъбената му лекция какво ще му се случи, ако друг път веднага не освободи височайшия лорд от присъствието си, след като му се разреши да напусне. Почти не забеляза, че го изхвърлят на улицата и му тикат някаква монета в ръката с указанието да се върне на следващата сутрин. Сега вече Ранд ал-Тор беше негов. „Най-сетне ще го видя мъртъв. И тогава светът ще си плати за това, което ми причини.“

Той се закиска тихо и поведе конете си през града, за да намери някой хан.