Очите на дракона

88.

Двамата по-възрастни мъже се разделили с Денис като си стиснали ръцете. Денис целунал пръстена на Върховния съдия, върху който бил гравиран държавния печат на Делейн. Пейна се бил отказал от мястото си на Върховен съдия, но нямал сили да се раздели с пръстена, който за него олицетворявал всички достойнства на правото. Той знаел, че е допускал грешки понякога, но никога не им позволил да сломят сърцето му. Не позволил и на последната, най-голяма грешка, да го направи. Той знаел също — както знаем и ние, в нашия свят, — че пътят към ада е покрит с добри намерения, но знаел и, че за човешките същества добрите намерения понякога са всичко, което имат. Ангелите може и да се спасят от вечните мъки, но хората са по-малко щастливи създания и за тях адът е винаги близо.

Пейна се възпротивил на порива на Денис да целуне пръстена, но младежът настоял. След това Арлън му стиснал ръката с пожелание боговете да му помагат. Усмихнат (обаче Пейна още можел да види спотаения страх в очите му), Денис им пожелал същото. След това младият иконом се обърнал на изток, към замъка, а възрастните мъже се насочили на запад, към фермата на онзи Чарлс Рийчъл, който отглеждал андуански кучета, за да се прехранва, плащал непосилните данъци, наложени от краля, без да се оплаква и бил пословично честен… но Пейна знаел, че Рийчъл симпатизира на изгнаниците в Далечните гори и е помогнал на много други да стигнат при тях. Пейна никога не бил предполагал, че той самият ще се нуждае от услугите на Рийчъл, но дошло време и за Нейоми, най-голямата дъщеря на фермера, закарала Пейна и Арлън на север с шейна, теглена от дванайсет от най-силните кучета. В сряда вечер те достигнали подстъпите на Далечните гори.

— Колко остава до лагера на изгнаниците? — попитал Пейна Нейоми същата нощ.

Нейоми хвърлила в огъня тънката, лошо миришеща пура, която пушела.

— Още два дни, ако времето остане същото. Още четири дни, ако вали сняг. И никой не знае колко, ако започне виелица.

Пейна си легнал и заспал почти веднага. Логично или не, но тази нощ спал много по-добре, отколкото му се било случвало от години наред.

Времето останало ясно на следващия ден, както и в петък, на четвъртия ден откакто Пейна и Арлън се били разделили с Денис. По здрач те стигнали до наблъсканите една до друга палатки и набързо струпаните дървени колиби, които Флаг напразно бил търсил.

— Хей! Кои сте вие? Можете ли да кажете паролата? — извикал някакъв глас — силен и упорит, весел и безстрашен. Пейна го разпознал.

— Аз съм Нейоми Рийчъл — отговорила девойката, — а паролата преди две седмици беше „почетен изпит“. Ако сега не е същата, Бен Стаад, тогава пусни през мен една стрела, а аз ще се превърна в дух и ще те преследвам.

Бен се засмял и излязъл иззад една скала.

— Не бих посмял да се срещна с теб, ако си призрак, Нейоми, достатъчно си страшна и сега.

Без да обърне внимание на думите му, девойката казала на Пейна.

— Пристигнахме.

— Да — отвърнал Пейна, — и аз разбрах.

И е добре, струва ми се, дето успяхме… понеже нещо ми казва, че малко време остава… наистина съвсем малко.