Очите на дракона

65.

Един час по-късно Бен Стаад стоял в кабинета на Андерс Пейна. Той изпитвал любопитство и страхопочитание, но не и страх. Внимателно изслушал всичко, което казал Пейна. Накрая приглушено издрънчали пари, докато минавали от ръка в ръка.

— Разбра ли всичко, момко? — попитал Пейна със сухия си, съдийски глас.

— Да, милорд.

— Бих искал да съм сигурен. Не те изпращам да свършиш някоя детска работа. Разкажи ми отново какво трябва да направиш.

— Трябва да отида в замъка и да говоря с Денис, сина на Брандън.

— А ако Брандън ти попречи? — попитал остро Пейна.

— Ще му кажа да говори с вас.

— Добре — отпуснал се пак на стола си Пейна.

— Не бива да поръчвам: „Не казвай на никого за тази уговорка.“

— Да — потвърдил Пейна. — Знаеш ли защо?

Бен останал замислен за момент. С наведена глава. Пейна му дал възможност да помисли. Това момче му харесвало; то изглеждало хладнокръвно и смело. Много други, доведени при него посред нощ, биха заеквали от ужас.

— Защото, ако кажа такова нещо, той повече ще бърза да я разкаже, отколкото, ако си замълча — отвърнал накрая Бен.

По устните на Пейна се плъзнала усмивка.

— Хубаво, продължавай.

— Вие ми дадохте десет гилдера. От тях два трябва да връча на Денис — един за него и един за човека, който открие кукленската къщичка, принадлежала на питъровата майка. Другите осем са за Безън, главния пазач. Този, който намери кукленската къщичка, трябва да я предаде на Денис. Денис ще я даде на мен. Аз ще я отнеса на Безън. Колкото до салфетките, Денис сам ще ги носи на Безън.

— Колко?

— По двайсет и една всяка седмица — отговорил веднага Бен. — Салфетки от кралските запаси, но с махната коронка. Вашият човек ще наеме жена, която да разшива кралските коронки. От време на време ще изпращате някой при мен с още пари, или за Денис, или за Безън.

— И никакви за теб? — попитал Пейна. Той вече бил предложил; Бен отказал.

— Не. Мисля, че това е всичко.

— Бърз си.

— Иска ми се само да можех да направя повече.

Пейна седнал изправено, а лицето му изведнъж станало строго и заплашително.

— Не е необходимо и не бива — казал той. — И така е достатъчно опасно. Ти правиш услуги на младеж, който е осъден за извършването на отвратително убийство — второто по отвратителност убийство, което може да бъде извършено от човек.

— Питър е мой приятел — възразил Бен и говорел с достойнство, което впечатлявало с естествеността си.

Андерс Пейна леко се усмихнал и посочил с пръст избледняващите синини по лицето на Бен.

— Като гледам, вече плащаш за това приятелство.

— Още сто пъти бих платил такава цена — разпалил се Бен. После само за миг се поколебал и смело продължил: — Аз не вярвам, че той е убил баща си. Той обичаше крал Роланд така, както аз обичам своя татко.

— Така ли? — попитал Пейна, очевидно без интерес.

— Да! — извикал Бен. — А вие вярвате ли, че е убил баща си? Наистина ли вярвате, че го е сторил?

Пейна се усмихнал с толкова суха и жестока усмивка, че дори горещата кръв на Бен се смръзнала.

— Ако не вярвах, много щях да внимавам пред кого го казвам — отвърнал той. — Много, много щях да внимавам. Иначе скоро щях да усетя как секирата на палача минава през врата ми.

Бен мълчаливо гледал Пейна.

— Ти твърдиш, че си му приятел и аз ти вярвам — Пейна седнал по-изправено в стола си и насочил показалец към Бен. — Ако си му истински приятел, свърши само работите, които поисках и нищо повече. Ако в мистериозните си задължения тук виждаш някаква надежда за евентуалното освобождаване на Питър — а по лицето ти мога да прочета, че е така, — ще трябва да я изоставиш.

Вместо да позвъни за Арлън, Пейна сам изпратил момчето… през задния вход. Войникът, който го бил довел тази нощ, утре щял да бъде на път към Западното баронство.

На вратата Пейна повторил:

— Още веднъж: да не се изпуснеш да споменеш макар и едно-единствено нещичко от работите, за които се разбрахме. Сега приятелите на Питър не са много на почит в Делейн, както го доказват и синините ти.

— Ще се бия с всички тях! — разгорещено заявил Бен. — Един по един или с всичките заедно!

— Да — съгласил се Пейна със сухата си, жестока усмивка. — А ще помолиш ли и майка ти да направи същото? Или малката ти сестричка?

Бен зяпнал възрастния човек. В сърцето му разцъфнал страх, подобно на малка и деликатна розичка.

— И дотам ще се стигне, ако не вложиш цялото си старание — рекъл Пейна. — Бурите не са отминали вече Делейн, а едва сега започват. — Той отворил вратата; вътре навял сняг, внесен от силен порив на вятъра. — Върви си сега у дома, Бен. Смятам, че родителите ти ще са щастливи да те видят толкова скоро.

Това в известен смисъл било много меко казано. Родителите на Бен го чакали на вратата в нощните си дрехи, когато той се прибрал. Те били чули камбанките на приближаващата шейна. Майка му силно го прегърнала, плачейки. Баща му, с почервеняло лице и непривични за него сълзи в очите, стискал ръката на Бен, докато го заболяла. Бен си спомнил думите на Пейна: Бурите не са отминали вече, а едва сега започват.

А още по-късно, докато лежал в леглото с ръце под главата, гледал нагоре в тъмнината и слушал как вятърът свири навън, Бен осъзнал, че Пейна изобщо не отговорил на въпроса му — нищо не казал за това дали вярва или не, че Питър е виновен.