Очите на дракона

62.

Като дете Бен Стаад бил слабичко, синеоко момченце с къдрава руса коса. Момиченцата въздишали по него и се кикотели, докато не станал на девет години.

— Скоро ще престанат — казвал бащата на Бен. — Всички стаадовци са доста красиви като момчета, но и той ще заприлича на всички нас, щом понатрупа годинки, мога да се обзаложа — косата му ще потъмнее до кафяво, той ще се разхожда наоколо, късогледо вглеждайки се във всичко и ще има същия късмет на охранено прасе в кралската кланица.

Никое от първите две предричания не излязло вярно. Бен бил първият мъж в семейство Стаад от няколко поколения насам, който останал толкова рус на седемнайсет, колкото бил на седем и който можел да различи кафяв ястреб и ястреб-свредел от триста метра. Далеч от развиването на късогледство, очите му били удивително остри… и момичетата все така въздишали по него и се кикотели сега, когато бил на седемнайсет, както и когато бил на девет.

А колкото до късмета му… е, това било друг въпрос. Не можело да се оспори, че повечето мъже в семейство Стаад нямали късмет, поне през последните близо сто години. Семейството на Бен мислело, че Бен може да е този, който ще ги избави от аристократичната им мизерия. В края на краищата неговата коса не потъмняла и очите му не загубили силата си, така че защо да не избегне проклятието на лошия късмет? Пък в края на краищата принц Питър му бил приятел, а някой ден Питър щял да стане крал.

После Питър бил осъден и затворен за убийството на баща си. Той се намирал в Иглата преди някой от сащисаното семейство Стаад да е успял да проумее какво се било случило. Бащата на Бен, Андрю, отишъл на коронацията на Томас и се прибрал вкъщи с насинена скула — нараняване, за което жена му решила, че може да е по-благоразумно да не пита.

— Сигурен съм, че Питър е невинен — казал Бен същата вечер, докато се хранели. — Просто отказвам да повярвам…

В следващия миг се намерил проснат на земята, със звънящо ухо. Баща му се издигал над него, с капеща от мустаците му грахова супа и лице, толкова зачервено, че изглеждало пурпурно, а малката сестричка на Бен, Емалин, плачела във високото си столче.

— Да не си споменал повече името на този отцеубиец в къщата — рекъл баща му.

— Андрю! — извикала майка му. — Андрю, той не разбира…

Баща му, обикновено страшно мил съпруг, извърнал глава и гневно изгледал майката на Бен.

— Мълчи, жено — изрекъл той и нещо в гласа му я накарало пак да седне. Дори Емалин спряла да плаче.

— Татко — казал тихо Бен, — аз дори не си спомням последния път, когато си ме удрял. Трябва да са минали десет години, ако не и повече. И мисля, че никога не си ме удрял в изблик на гняв… досега. Така няма да промениш мнението ми. Аз не вярвам…

Андрю Стаад вдигнал предупредително пръст.

— Казах ти да не му споменаваш името — натъртил той — и го мисля, Бен. Обичам те, но ако произнесеш неговото име, ще трябва да напуснеш къщата ми.

— Няма да го произнеса — отвърнал Бен и станал, — защото те обичам, тате. А не защото се страхувам от теб.

— Престанете! — извикала госпожа Стаад, по-уплашена от всякога. — Няма да търпя двамата да се карате по този начин! Да ме подлудите ли искате!

— Не, мамо, не се тревожи, приключихме — рекъл Бен. — Нали, тате?

— Приключихме — потвърдил баща му. — Ти си добър син във всяко отношение, Бен, и винаги си бил, но не споменавай това име.

Имало някои неща, които Анди Стаад чувствал, че не може да каже на сина си — макар Бен да бил на седемнайсет, Анди все още го смятал за малко момче. Той щял да остане изненадан, ако научел, че Бен много добре разбирал причините, поради които го ударил.

Преди злощастния обрат на събитията, за който вие вече знаете, приятелството на Бен с принца тъкмо започвало да променя нещата за семейство Стаад. Тяхната ферма във Вътрешното баронство някога била много голяма. През последните сто години те били принудени да разпродават земята, парче по парче. Сега им оставали по-малко от шейсет макари, повечето от тях ипотекирани.

А през последните горе-долу десет години нещата леко се подобрили. Банкерите, конто първоначално ги заплашвали, започнали да проявяват желание да продължат просрочените полици и дори да предлагат нови заеми при нечувано ниски лихви. Андрю Стаад изпитвал горчива болка като виждал земята на прадедите си откъсвана макара по макара и за него бил щастлив денят, в който могъл да отиде при Халвей, собственика на съседната ферма и да му каже, че се е отказал да продава трите макари, които Халвей искал да купи от девет години насам. И Андрю знаел, на кого трябва да благодари за тези чудни промени. На сина си… синът, който бил близък приятел с принца, принцът, който освен това по една случайност бил и Чакащия крал.

Сега те пак били само стаадовци без късмет. Ако това било всичко и просто някои неща се връщали до предишното си положение, той можел и да го понесе, без да удря сина си на масата за вечеря… постъпка, от която вече се срамувал. Но нещата не се връщали до предишното си положение. А започвали да се влошават.

Той се успокоил, когато банкерите започнали да се държат като агънца, а не като вълци. Взел назаем огромни суми и с част от тях откупил някои вече продадени земи, а с друга част инсталирал разни подобрения — например нова вятърна мелница. Сега бил сигурен, че банкерите ще свалят агнешките си кожи и вместо да губи фермата парче по парче, може да я загуби цялата наведнъж.

И това не било всичко. Някакъв инстинкт му подсказал да не разрешава на цялото семейство да идва на коронацията на Томас и Анди се вслушал в този вътрешен глас. Тази вечер се радвал, че го бил направил.

Това се случило след коронацията и той предполагал, че трябва да го е очаквал. Анди се отбил в някаква медовинарница да изпие една чаша преди тръгване към къщи. Чувствал се много потиснат от цялата тъжна история с убийството на краля и затварянето на Питър и изпитвал нужда да си пийне. Там го разпознали като баща на Бен.

— Синът ти помогна ли на приятелчето си да свършат тая работа, Стаад? — извикал един от пияните и последвал гаден смях.

— Дали е държал стареца, докато принцът е изливал горящата течност в гърлото му? — провикнал се друг на свой ред.

Андрю оставил полупразната си халба. Това място не било подходящо за него. Трябвало да си тръгне. Веднага.

Но преди да е успял да се измъкне, трети пиян — един гигант, който миришел като купчина развалени зелки — го дръпнал назад.

— Ами ти какво знаеш? — попитал този гигант с нисък, тътнещ глас.

— Нищо — отвърнал Андрю. — Нищо не знам за цялата история, както и моят син. Пуснете ме да мина.

— Ще минеш, когато — и ако — ние решим да те пуснем — рекъл гигантът и го бутнал назад в чакащите ръце на останалите пияни мъже.

Тогава започнало бъхтенето. Анди Стаад бил тласкан от един към друг, понякога плясван, друг път ръгван с лакът, трети път — препъван. Никой не дръзнал да стигне дотам да го удари с юмрук, но били много близо; той видял в очите им колко силно им се искало. Ако часът бил по-късен и те били по-пияни, можело да се окаже действително в много сериозна опасност.

Андрю не бил висок, но имал широки рамене и здрави мускули. Той преценил, че може да свали в праха кои да е двама от тези грубияни в честна борба — с изключение на гиганта, а си помислил, че е възможно да накара дори него да се поизпоти. Един, двама, може би дори трима… но те били общо девет или десет. Ако бил на възрастта на Бен, изпълнен с гордост и гореща кръв, вероятно въпреки това щял да се хвърли насреща им. Но той бил на четирийсет и пет и не му допадала мисълта да допълзи вкъщи при семейството си пребит и на косъм от смъртта. Него щяло да го боли, а те да се изплашат, като и двете неща щели да са съвсем напразни — просто стаадовският късмет се връщал у дома да си отмъсти и нямало какво да се прави, освен да се търпи. Съдържателят стоял и наблюдавал сцената без да помръдне или да направи опит да ги спре.

Най-накрая му позволили да се измъкне.

Сега той се страхувал за жена си… за дъщеря си… и най-вече за сина си Бен, който щял да бъде главната мишена за такива юнаци. Ако там беше Бен вместо мен, помислил си той, те като нищо щяха да използват юмруците си. Щяха да използват юмруците си и да го бият, докато загуби съзнание… или нещо по-лошо.

Затова, понеже обичал сина си и се страхувал за него, той го ударил и заплашил, че ще го изгони от къщи, ако Бен някога пак спомене името на принца.

Хората се държат странно понякога.