Очите на дракона

105.

Въпреки растящото нетърпение на Фриски да се спусне по следата, Бен ги накарал да изчакат петнайсет минути. Дотогава въздухът се превърнал в плътна бяла стена. Снегът изцяло покрил косите им — кестенявата на Нейоми и русата на Бен. Вече не различавали стените на замъка в далечината.

— Добре — обадил се тихо Бен, — да тръгваме.

Потеглили през откритото пространство след Фриски. Голямото куче сега напредвало бавно, с нос наведен постоянно надолу, като непрекъснато разширявало ноздри — отново и отново. Яркосинята пътечка, означена от миризмата, се губела, затрупана от бялото немиришещо нещо, което се сипело от небето.

— Май чакахме твърде дълго — тихо му прошепнала Нейоми.

Бен не отвърнал. Съзнавал го и мисълта за това подобно на плъх гризяла сърцето му.

Изведнъж пред тях се изпречила застрашително някаква тъмна маса — крепостната стена. Нейоми продължила бавно напред. Бен се протегнал и я сграбчил за ръката.

— Крепостният ров — спрял я той. — Не забравяй за него. Той трябва да е някъде тук. Ще се прекатуриш върху леда, ще паднеш и ще си счу…

Преди още да се доизкаже, очите на Нейоми тревожно светнали. Изтръгнала се от ръката му.

— Фриски! Хей, Фриски! Опасност! Върни се! — изсъскала тя и се втурнала след кучето.

Това момиче е абсолютен шемет, помислил си не без възхищение Бен. След това и той се затичал след нея.

Нямало нужда Нейоми да се тревожи. Фриски била спряла досами рова. Носът й бил заровен в снега, а опашката й се въртяла щастливо. Сега тъкмо захапвала нещо и го измъквала от снега. Обърнала се към Нейоми, а очите й питали: Сега добро куче ли съм или не? Ти как мислиш?

Нейоми се засмяла и я прегърнала.

Бен погледнал към крепостната стена.

— Шшшт! — тихичко й прошепнал той. — Ако стражите те чуят, ще намерим спасение единствено в рова под леда. Къде мислиш, че се намираме? В задната ви градина, може би?

— Оуу! Дори да чуят нещо, ще ни помислят за снежни духове — отвърнала Нейоми, но също зашепнала. След това заровила нос в козината на Фриски и отново й казала колко добро куче е.

Бен погладил Фриски по главата. Благодарение на снеговалежа никой от тях не изпитвал ужасното усещане, че е изложен на показ, както се струвало на Денис, когато седял на същото място и свалял снегоходките, току-що намерени от Фриски.

— Безпогрешен нос, съвсем вярно — възхитил се Бен. — Но какво е станало след като е махнал снегоходките, Фриски? Пораснали са му криле и е прехвръкнал през стената ли? Накъде е тръгнал оттук?

Сякаш в отговор на въпроса му Фриски се откъснала от тях и се плъзнала по стръмния бряг в рова.

— Фриски! — извикала Нейоми с нисък, но разтревожен глас.

Фриски само поспряла върху леда и погледнала към тях, с крака, затънали дълбоко в пресния сняг. Опашката й леко помръдвала, а очите й молели да я последват. Не лаела, някак си много добре разбирала всичко, въпреки че на Нейоми дори не й хрумнало да я предупреди да не лае. Само че тя лаела наум. Миризмата все още била там и Фриски искала да я следва преди да изчезне напълно, което щяло да стане след минути.

Нейоми погледнала въпросително Бен.

— Да — кимнал той. — Разбира се, че ще го направим. Хайде, но я възпирай. Не й разрешавай да се втурва напред. Там е опасно, чувствам го.

Той протегнал ръка. Нейоми се вкопчила в нея и те се плъзнали заедно в рова.

Фриски бавно ги повела през леда към крепостната стена. Носът й душел и браздял снега, но тя трудно откривала миризмата, тъй като над нея се надипляла плътна, неприятна воня от мръсотия, топла вода, отпадъци и изпражнения.

Денис бил наясно, че ледът ставал тънък и опасно размекнат близо до отходната тръба. Дори да не го знаел, поне щял да забележи широкото около метър водно пространство в близост до зида.

За Бен, Нейоми и Фриски нещата не стояли толкова просто. Те предполагали, че щом ледът е достатъчно плътен откъм външния бряг на рова, той трябва да е такъв навсякъде. Пък и сипещият се сняг им пречел да виждат по-далеч от носа си.

Очите на Фриски били най-слаби, а тя водела. Ушите й били достатъчно остри и тя чула как ледът стене под пресния сняг… но миризмата твърде много занимавала ума й, за да обърне особено внимание на неясните припуквания… докато ледът не се пробил под нея и не цамбурнала във водата.

— Фриски! Фри…

Бен запушил устата на Нейоми с ръка. Тя опитала да се освободи и се задърпала, но Бен този път разбирал опасността и я държал здраво.

Нейоми не бивало да се тревожи. Естествено, всички кучета могат да плуват, а и с дебелата си, хлъзгава козина Фриски се чувствала във водата по-добре, отколкото би се чувствал някой от тях двамата. Тя цамбуркала почти до крепостната стена, между парчета топящ се лед и кишави топки сняг, които бързо се превръщали в тъмна мътилка и изчезвали. Фриски протягала глава, душела, търсела миризмата… и когато най-сетне разбрала накъде продължава, се обърнала и заплувала обратно към Бен и Нейоми. Достигнала до края на леда, опитала се да се задържи с лапи за него, той се откършил и тя опитала пак.

Нейоми извикала.

— Тихо, Нейоми, или тъмницата ни е в кърпа вързана — казал Бен. — Хвани ме за глезените. — Изчакал я да заобиколи и легнал по корем. Тя се свила зад него и се вкопчила в ботушите му. Бен лежал с глава близо до леда и го чувал как стене и тътне. Можеше да бъде и някой от нас, помислил си той, и тогава наистина щяхме да загазим.

Той разтворил крака, за да разпредели по-добре тежестта си и сграбчил Фриски за предните лапи, точно под широките, силни гърди.

— Ей сега ще излезеш, момиче — окуражил я Бен. — Надявам се — добавил и задърпал.

За миг му се сторило, че ледът продължава да се пука под тежестта на Фриски, докато той я теглел навън, и че първо той, а после и Нейоми щели да я последват във водата. Когато някога пресичал този ров на път към замъка, където отивал да поиграе с приятеля си Питър, Бен винаги го намирал прекрасен, досущ като платно на художник, с отразяващи се във водите му синьо небе и бели облаци. Дори и през ум не му било минало, че може би ще умре в него през една черна нощ по време на снежна буря. А и как лошо миришел само!

— Издърпай ме назад! — изсумтял той. — Проклетото ти куче тежи цял тон!

— Внимавай какво говориш за кучето ми, Бен Стаад!

Бен продължавал да дърпа — присвил силно очи, стиснал зъби, полуотворил устни.

— Хиляди извинения. Ако не започнеш веднага да ме придърпваш, май ще бъда принуден да се изкъпя.

Тя някакси успяла да го направи, въпреки че Бен и Фриски тежали общо три пъти колкото нея. Проснатото тяло на Бен изкопало цял канал през току-що навалялия сняг, а разтворените му крака струпали цяла снежна пирамида.

Най-сетне — поне „най-сетне“ се сторило на Бен и Нейоми, въпреки че в действителност всичко било въпрос на секунди — гърдите на Фриски престанали да чупят леда и се хлъзнали върху него. След миг задните й лапи затърсили опора. Успяла да се изправи и се изтръскала енергично. Мръсна вода обляла лицето на Бен.

— Пфу! — изпръхтял той и се избърсал. — Горещи благодарности, Фриски!

Но Фриски не му обърнала никакво внимание. Отново гледала към крепостната стена. Мръсната вода замръзвала върху козината й и образувала ледени висулки, но тя се интересувала единствено от миризмата. Била я подушила ясно там някъде горе, не много нависоко, но все пак горе над нея. Там царял мрак. И нямало студено бяло немиришещо нещо.

Бен се изправил и отупал снега от себе си.

— Съжалявам, че викнах така — прошепнала Нейоми. — Ако беше някое друго куче, а не Фриски… мислиш ли, че ме чуха?

— Ако те бяха чули, вече щяха да са ни поискали паролата — отвърнал Бен също шепнешком. — Боже, колко е близо!

Сега вече можели да различат водата досами античната каменна стена на външното укрепление на замъка Делейн, понеже знаели, че трябва да е там.

— Какво ще правим?

— Няма как да продължим. Това е очевидно. Но какво е направил той, Нейоми? Къде е отишъл? Може би пък наистина е литнал?

— Ако ние…

Нейоми не успяла да довърши мисълта си, тъй като тъкмо тогава Фриски взела работата в своите лапи. Всички нейни предшественици ловували великолепно и това било в кръвта й. Ярката синя миризма, възбуждаща и изкушаваща, я владеела изцяло. Фриски открила, че не може да я изостави. Затова тя приклекнала на леда, напрегнала мускули и скочила нагоре към тъмнината. Очите й, както вече ви казах, били най-слабото от нейните сетива и всъщност скокът бил направен слепешком. Тя не виждала тъмната дупка на канализационната тръба от края на леда.

Но я била видяла от водата, а дори и да не била, имала своя нос и знаела, че е там.