Очите на дракона

116.

Нещастният надзирател, който най-накрая се отзовал на повиците на Флаг, живял по-малко от четири секунди, след като дръпнал третото резе на вратата. Помислил, че има нощни кошмари, когато зърнал бялото лице, светещите червени очи и черната мантия, която се развявала назад от вятъра като криле на гарван. Изпищял. След това въздухът потръпнал от някакъв сух, режещ звук. Надзирателят, все още полупиян, вдигнал поглед тъкмо когато секирата на Флаг разполовила главата му.

— Следващият път, когато някой чука в името на краля, се размърдайте по-навреме и няма да ви се налага да чистите на другата сутрин — изревал Флаг. Засмял се диво, ритнал тялото настрана и се спуснал по коридора към стълбището. Нещата все още не били изпуснати. Прогледнал за опасността навреме. Сигурен бил.

Чувствувал го.

Отворил вратата вдясно и влязъл в главния коридор, който минавал покрай помещението на съда, където някога Андерс Пейна бил раздавал правосъдие. В края на този коридор започвали стълбите. Флаг погледнал нагоре и се ухилил с ужасната си, хищническа усмивка.

— Ето ме, идвам, Питър! — крещял той щастливо, ехото повтаряло крясъците му, те рикоширали и спираловидно се носели нагоре и все по-нагоре, където стоял Питър и се приготвял да върже тънкото си въже към пръчката, която свалил от леглото. — Аз съм, скъпи Питър, идвам да направя това, което трябваше да направя преди много, много време!

Усмивката на Флаг ставала все по-широка и той вече изглеждал наистина ужасно — приличал на някакъв демон, току-що успял да изпълзи от вонящата си дупка в земята. Вдигнал секирата. Капки от кръвта на убития надзирател паднали върху лицето му и се плъзнали по бузите като сълзи.

— Ето ме, Питър. Идвам, за да отсека главата ти! — ревнал Флаг и затичал по стъпалата.

Едно. Три. Шест. Десет.