Очите на дракона

75.

Но те не били разкрити нито тогава, нито когато и да било. Дори не възникнали съмнения. На Питър дългите безсънни нощи му се стрували безкрайни, все се чудел и тревожел кога Флаг щял да дочуе нещо съмнително, някоя изпусната забележка и ще надуши какво е замислил Питър. Тогава щял да изпрати неколцина слуги, предполагал Питър, и изтезанията щели да започнат. Питър бил премислял нещата до болка и направил само едно погрешно предположение, но то довело до второ (както често се случва с погрешните предположения) и това второ предположение станало причина да загуби време в колебания. Той предположил, че броят на салфетките е краен — около хиляда или най-много хиляда и нещо — и че те се използуват отново втори и трети път. Разсъжденията му относно запаса от салфетки никога не се отделили от тази плоскост. Денис можел да му каже съвсем друго и да му спести две години работа, но той никога не го попитал. Истината била проста, но смайваща. Салфетките на Питър съвсем не идвали от запас, възлизащ на хиляда, две хиляди или двайсет хиляди салфетки, защото имало близо половин милион от тези стари, престояли салфетки общо.

В едно от дълбоките подземия на замъка се намирал голям колкото бална зала склад. И той бил пълен със салфетки… салфетки… и нищо друго освен салфетки. На Питър му миришели на плесен и в това нямало нищо изненадващо — повечето от тях, случайно или не, датирали от времето на затворничеството и смъртта на Ливън Валера, а съществуването на всички тези салфетки, случайно или не, било поне непряко, работа на Флаг. Дори в известен смисъл може да се каже, че той ги създал.

Преди много години настанали наистина зловещи времена за Делейн. Хаосът, който Флаг толкова сериозно желаел, почти завладял страната. Валера бил отстранен от трона и на негово място се възкачил лудият крал Алън. Ако той бил изкарал още десет години, кралството със сигурност щяло да се удави в кръв… но Алън бил ударен от гръм, докато един ден играел на ашици на задната поляна под проливния дъжд (както ви казах, той бил луд). Този гръм, казвали някои, бил изпратен от самите богове. Алън бил наследен от своята племенница Кайла, останала в историята като Кайла Добрата… и от нея едно след друго идвали поколенията, които водели накрая до Роланд и двамата братя, за които ви разказвам. Тъкмо Кайла, Добрата кралица, била тази, която измъкнала страната от тъмнината и бедността. Тя почти разорила кралската хазна, за да го направи, макар да знаела, че парите — златните монети — са кръвоносната система на кралството. Голяма част от тях била пропиляна по време на лудото, фатално управление на Алън II — крал, който понякога пиел кръв от резнатите с нож уши на слугите си, и който настоявал, че може да лети. Крал, повече интересуващ се от магии и некромантия, отколкото от печалби и загуби и от благосъстоянието на народа си. Кайла знаела, че ще й трябва голям прилив и от двете — обич и гулдени — за да постави в ред всичко, объркано при управлението на Алън, и започнала с опит да накара отново да заработят всички, които били в състояние за това, от най-възрастния до най-младия в Делейн.

На много от по-възрастните поданици в централната кула на крепостта било възложено да изработват салфетки. Не защото имало нужда (мисля, че вече ви казах как повечето от принцовете и благородниците в Делейн постъпвали с тях), а защото било необходимо да се работи. Това били хора, прекарали без работа цели двайсет години, а в някои случаи и повече, но те заработили с желание, като тъчали на станове, които съвсем точно наподобявали онзи в кукленската къщичка на Саша… с изключение на размера, разбира се!

В продължение на десет години тези старци, над хиляда на брой, правели салфетки и получавали златни монети от съкровищницата на Кайла за работата си. В продължение на десет години други старци, съвсем малко по-млади от тях и малко по-способни да се движат, ги сваляли в хладния, сух склад под замъка. Питър бил забелязал, че някои от салфетките, които му носели, били проядени от молци и миришели на мухъл. Чудото, макар и той да не го знаел, било, че част от тях са се запазили все още толкова добре.

Денис можел да му каже, че салфетките се донасяли, използвали се веднъж, прибирали се (без няколкото нишки, които Питър измъквал от всяка) и след това просто се изхвърляли. В края на краищата, защо пък не? От тях имало достатъчно, казвали всички, щели да стигнат за петстотин принца в продължение на петстотин години… дори и по-дълго. Ако Андерс Пейна не бил и милостив, а само жесток човек, най-вероятно броят на салфетките наистина щял да бъде ограничен. Но той знаел колко много се нуждае от работата и от надницата, която тя й носи, онази безименна жена в люлеещия се стол (както го знаела и Кайла Добрата в онези отдавна отминали времена), и затова продължавал да й плаща, като имал грижа и за гилдърите на Безън след принудителното бягство на семейство Стаад. Жената станала неотменна част от предверието на склада за салфетки, онази стара жена с иглата си, която по-скоро разваляла, отколкото създавала. Тя седяла в стола-люлка година след година и отстранявала десетки хиляди кралски коронки, и тъкмо затова съвсем не било изненадващо, че нито дума за дребните кражби на Питър никога не достигнала до ушите на Флаг.

И така вие разбирате, че ако не били погрешното предположение на Питър и онзи незададен въпрос, той можел да продължи работата си много по-бързо. Понякога наистина му се струвало, че салфетките не се свивали толкова много, колкото би трябвало, но никога не му хрумнало да се запита дали е вярно основното му (макар и неясно) предположение, че салфетките, които използва, се връщат периодично при него. Ако само си бил задал този единствен прост въпрос!…

Но в края на краищата може и всичко да било за добро.

А може и да не било. Ето още нещо, което сами ще трябва да решите за себе си.