Очите на дракона

37.

Питър бил съден, признат за виновен в кралеубийство и осъден на доживотен затвор в двете студени стаи на върха на Иглата. Всичко това станало само за три дни. Няма да отнеме много време да ви разкажа, колко лесно се затворили около момчето жестоките челюсти на капана, заложен от Флаг.

Пейна не заповядал веднага да се спрат приготовленията за коронацията — всъщност, той решил, че Денис сигурно е сбъркал и за всичко има някакво разумно обяснение. Но все едно, състоянието на мишката, толкова подобно на състоянието на краля, не можело да се пренебрегне, а семейството на Брандън от дълги години било известно в кралството със своите честност и здравомислие. Това било важно, но нещо друго имало далеч по-голямо значение: когато коронясвали Питър, върху репутацията му не бивало да съществува и най-мъничко петънце.

Пейна изслушал Денис, след което извикал Питър. Денис действително можел да умре от страх при вида на своя господар, но най-милостиво му било разрешено да отиде с баща си в друга стая. Пейна мрачно обяснил на Питър, че срещу него е повдигнато обвинение… обвинение, че самият Питър може да е взел участие в убийството на Роланд. Андерс Пейна не бил човек, който смекчава думите, независимо колко може да боли от тях.

Питър бил поразен… смаян. Както сигурно си спомняте, той все още се опитвал да възприеме факта, че обичният му баща е мъртъв, убит от жестока отрова, изгорила го жив отвътре навън. Сигурно си спомняте и че цяла нощ ръководел търсенето, изобщо не бил спал и бил физически изтощен. А най-вече сигурно си спомняте, че макар да имал ръста и ширината на раменете на мъж, той бил само на шестнайсет. Тази зашеметяваща новина, добавена към всичко останало, го накарала да направи нещо, което било съвсем естествено, но на всяка цена трябвало да избегне под студения и преценяващ поглед на Пейна: той избухнал в сълзи.

Ако Питър разпалено бил отрекъл обвинението или, ако бил изразил шока, изтощението и мъката си с луд смях при тази абсурдна идея, цялата история можела да приключи още тогава. Аз съм сигурен, че тази възможност изобщо не била минала през ума на Флаг, но една от малкото му слабости била, че съдел другите според онова, което диктувало собственото му черно и мнително сърце. Флаг се отнасял към всички с подозрение и вярвал, че всички имат скрити подбуди за нещата, които вършат.

Съзнанието му било много сложно, като зала с огледала, където всичко се отразява безброй пъти в различни размери.

Пътят на разсъжденията при Пейна не бил криволичещ, а съвсем праволинеен. Той намирал за много трудно — почти за невъзможно — да повярва, че Питър може да е отровил баща си. Ако момчето се било разгневило или изсмяло на глас, нещата вероятно щели да бъдат приключени без дори да отиде да проучи предполагаемата кутия, с гравираното отгоре име или пакетчето и щипците, които се разправяло, че съдържа. Сълзите, обаче, изглеждали много зле. Сълзите изглеждали като израз на вина, изпитвана от момче, което е достатъчно голямо, за да извърши убийство, но не чак дотам, че да прикрие постъпката си.

Пейна решил, че трябва да продължи разследването. Тази мисъл му била омразна, защото означавала да вземе стражи, което пък щяло да доведе до тръгването на някакви слухове и шушукане за тези моментни подозрения и първите седмици от царуването на Питър щели да бъдат опетнени.

После си помислил, че всичко това може да се избегне. Той ще вземе само шест души от Вътрешните бранители, не повече. Четирима ще остави на разположение пред вратата. След като тази нелепа история приключи, всички те могат да бъдат разпратени по най-отдалечените краища на кралството. Брандън и синът му също ще трябва да бъдат отстранени, помислил си Пейна, което е жалко, но езиците имат склонност да се развързват, особено под въздействието на алкохола, а любовта на стареца към бъндъл джина била добре известна.

Така че Пейна наредил работата по платформата за коронацията да бъде временно преустановена. Той бил уверен, че тя ще може да закипи отново след по-малко от половин час и работниците ще има да се потят, да ругаят и да бързат, за да наваксат изгубеното време.

Уви…