Очите на дракона

111.

В единайсет и четвърт през онази съдбоносна нощ, бурята изпуснала последната си въздишка. Леден вятър връхлетял върху замъка. Носел се с над сто километра в час. Той разпръснал намаляващите облаци, сякаш ги бръснала огромна ръка. Студена и бледа лунна светлина надникнала през тях.

На Трета източна улица имало тумбеста каменна кула, наречена Църквата на Великите Богове. Тя стояла там от незапомнени времена. Много хора се молели в нея, но сега била празна. И слава богу! Кулата не била много висока, изобщо не можела да се сравни с Иглата, но въпреки това стърчала над съседните сгради и през целия ден ненамаляващата сила на бурния вятър връхлитала върху нея. Този последен порив й дошъл твърде много. Най-горните десет метра, все камъни, просто се разлетели, както може да литне шапката на бостанско плашило при силен вятър. Някои от тях паднали на улицата, други се стоварили върху съседните постройки. А трясъкът бил ужасяващ.

Повечето от жителите на крепостния град, изморени от вълненията около бурята, вече спели дълбоко и не обърнали внимание на срутването на Църквата на Великите Богове (въпреки че щели да се дивят на сутринта пред покритите със сняг руини). Повечето само промърморили, обърнали се на другата страна и отново заспали.

Някои стражи-пазители, които не били чак толкова пияни, че да не обърнат внимание, чули трясъка, разбира се, и изтичали да видят какво се е случило. За други, които не влизали в тяхното число, падането на кулата минало незабелязано… но там имало и няколко души, които го чули и вие ей-сега ще узнаете кои били те.

Бен, Денис и Нейоми се приготвяли в склада със салфетки за опита си да спасят истинския крал, чули трясъка и се спогледали с широко отворени очи.

— Няма значение — казал Бен след секунди. — Не знам какво беше това, но все едно. Да продължаваме.

Безън и низшите надзиратели били пияни и не чули падането на Църквата на Великите Богове, но Питър го чул. Той седял на пода в спалнята и грижливо проверявал тънкото си въже за слаби места. Вдигнал глава, когато чул приглушения от снега тътен от падащи камъни, и бързо се приближил до прозореца. Не могъл да види нищо — онова, което паднало, било откъм противоположната страна на Иглата. Поколебал се известно време и се върнал при въжето. Наближавало полунощ и той стигнал до същия извод като приятеля си Бен. Нямало значение. Заровете били хвърлени. Трябвало да го направи.

Дълбоко в мрака на тайния проход Томас чул глухия тътен на разрушаващата се кула и се събудил. Доловил приглушеното лаене на кучетата, които се намирали някъде под него и ужасен осъзнал къде е.

И друг някой, който спял леко и сънувал неспокойни сънища, се събудил при падането на кулата. Събудил се, въпреки че се намирал дълбоко в подземията на замъка.

— Беда! — изпищяла една от главите на двуглавия папагал.

— Пожар, потоп и бягство! — изкряскала втората.

Флаг се събудил. Казах ви, че злото понякога е странно сляпо и това е така. Понякога злото е с приспан разум и спи.

Но сега Флаг се събудил.