Очите на дракона

103.

Снегът започнал да вали около три часа в понеделник сутрин — Бен Стаад видял първите снежинки да прелитат покрай очите му, докато стояли с Нейоми в покрайнините на Кралския резерват и наблюдавали замъка в далечината. Фриски, клекнала върху присвитите си задни лапи, дишала тежко. Хората били изморени, кучето също, но желаело да продължат, миризмата непрекъснато се засилвала.

Тя лесно ги била завела от фермата на Пейна до изоставената къща, където Денис престоял онези четири дни, през които ял суровите картофи и прехвърлял през главата си кисели мисли за репите, които впоследствие се оказали не по-малко кисели от самите мисли за тях. В онази празна ферма във Вътрешните баронства, ярката синя миризма, която Фриски била следвала толкова отдалече, се разпростирала навсякъде и тя лаела възбудено, тичала от стая в стая, носът й душел, а опашката й радостно се мятала.

— Виж — казала Нейоми, — нашият Денис е изгорил нещо тук. — Тя сочела към огнището.

Бен се приближил и погледнал, но не могъл да различи нищо — имало само купчинки пепел, които се разпаднали, когато ги докоснал. Естествено това били първите опити на Денис да напише бележката.

— А сега? — попитала Нейоми. — Оттук е тръгнал към замъка. Това е ясно. Въпросът е да го последваме ли, или да прекараме тук нощта.

Навън било вече тъмно, часът — шест.

— Мисля, че ще е по-добре да продължим — бавно казал Бен. — В края на краищата нали тъкмо ти каза, че ще използваме носа на Фриски, а не очите й… и аз самият бих се заклел тържествено пред трона на всеки крал, че Фриски наистина има съвършен нос!

Кучето, обтегнало се до вратата, излаяло сякаш да потвърди, че знае това.

— Добре — отвърнала Нейоми.

Той внимателно се вгледал в нея. Преходът от лагера на изгнаниците бил дълъг, с много малко почивка за всеки от тях. Знаел, че би трябвало да останат… но изпитвал почти безумно нетърпение.

— Можеш ли да продължиш? — попитал той. — И не казвай, че можеш, ако това не е така, Нейоми Рийчъл.

Тя подпряла ръце на хълбоците си и го изгледала високомерно.

— Бих могла да продължа още сто конера след мястото, където ти ще се строполиш мъртъв, Бен Стаад.

— Може би ще имаш и шанса да го докажеш — казал Бен и се ухилил. — Но първо да похапнем нещичко.

Яли бързо. Когато привършили с храненето, Нейоми коленичила до Фриски и тихичко й казала, че трябва отново да поеме по следата. Нямало нужда кучето да бъде молено два пъти. Тримата напуснали фермата. Бен носел на гърба си голям вързоп, Нейоми — незначително по-малък.

За Фриски миризмата на Денис греела като син знак в нощта, толкова ярък, сякаш бил електрическа искра. Тя веднага започнала да я следва и се сконфузила, когато МОМИЧЕТО я повикало обратно. Приближила се към него и, ако Фриски била човек, щяла да се плесне по челото и да изохка. В своето нетърпение била започнала да души обратно следата, по която били дошли. Към полунощ щяла да ги заведе пак във фермата на Пейна.

— Всичко е наред, Фриски — успокоила я Нейоми. — Изчакай, колкото ти е необходимо.

— Тъй де — рекъл Бен. — Изчакай седмица или две, Фриски. Може и месец, ако искаш.

Нейоми погледнала Бен накриво. Той благоразумно замълчал. Двамата наблюдавали как носът на Фриски души напред-назад, първо през двора на изоставената ферма, а след това по пътя.

— Дали я загуби? — попитал Бен.

— Не, ще я хване след минута-две — отвърнала Нейоми и добавила наум смятам аз. — Просто е намерила цял букет от миризми на пътя и трябва да ги сортира.

— Погледни! — възкликнал Бен объркано. — Тръгна направо през полето. Това не може да е правилната посока, нали?

— Не знам. Той би ли хванал по пътя към замъка?

Бен Стаад бил човек и наистина се плеснал по челото.

— Не. Разбира се, че не. Ама че съм тъпак!

Нейоми се усмихнала сладко и не казала нищо.

Фриски спряла в полето. Обърнала се към МОМИЧЕТО и ВИСОКОТО МОМЧЕ и нетърпеливо им излаяла да я последват. Андуанските кучета били опитомени потомци на големите бели вълци, от които жителите на Северното баронство много се страхували в по-предишни времена, но опитомени или не, те били ловци и следотърсачи, още преди да станат каквото и да било друго. Фриски била изолирала ярката синя нишка на миризмата отново и изгаряла от желание да я следва.

— Хайде — подканил Бен. — Надявам се, че е на вярна следа.

— Разбира се, че е. Погледни!

Нейоми посочила и Бен също могъл да различи дълга плитка диря в снега. Дори в тъмнината двамата познали от какво били следите — от снегоходки. Фриски пак излаяла. — Да побързаме — казал Бен.

Към полунощ, когато започнали да приближават Кралския резерват, Нейоми взела да съжалява, че се била изхвърлила с приказките си, как щяла да измине още сто конера, след като Бен се свлече примрял от умора, понеже й се сторило, че това би могло да се случи скоро на нея самата.

Денис взел разстоянието за по-малко време, но той потеглил след четири дни почивка, имал снегоходки и не следвал куче, което понякога загубвало следата и трябвало да я търси отново насам-натам. Подбитите крака на Нейоми парели. Дробовете й горели. Отляво нещо рязко я пробождало. Няколко пъти напълнила устата си със сняг, но това не утолило надигащата се жажда.

Фриски, която не била обременена от вързоп и можела с лекота да тича по снежната кора, изобщо не била изморена. Нейоми се задържала върху снежната коричка известно време, но след това улучвала размекнато място и до колене пропадала в мекия сняг… няколко пъти затънала до хълбок. Веднъж хлътнала до кръста и се замятала безпомощно в сляпа ярост, докато Бен не си проправил път до нея и не я издърпал навън.

— Мечтая… за… шейна… — задъхана казала тя.

— Гладна… кокошка… просо сънува… — въздъхнал той и се усмихнал, въпреки умората си.

— Колко смешно! — изпъшкала тя. — Ха-ха. Трябва да станеш придворен шут, Бен Стаад.

— Кралският резерват е ей-там. По-малко сняг… по-лесно.

Той се навел напред, подпрял ръце на колената си, изпъшкал и си поел дъх. Нейоми изведнъж усетила, че се е държала грубо и себелюбиво, че е мислила само за това как се чувства самата тя, когато Бен би трябвало да е много по-близо до пълното изтощение — бил много по-тежък от нея, особено като се вземе предвид теглото на огромния вързоп върху гърба му. Той пропадал в снега почти на всяка крачка, подскачал напред през полето подобно на човек, който тича в дълбока вода, но не се оплаквал и не намалявал темпото.

— Бен, добре ли си?

— Не — изхриптял той и се усмихнал. — Но ще се справя, хубавото ми дете.

— Не съм дете — сърдито отвърнала тя.

— Но си хубава — казал той, опрял палец в носа си и размърдал пръсти.

— Ооо, ще си получиш заслуженото за това.

— После — въздъхнал той. — Хайде да се надбягваме до дърветата. Тръгвай.

И така, те затичали с Фриски, преследваща миризмата пред тях, и той я победил, което я ядосало още повече… нов същото време изпитала и възхищение към него.