Очите на дракона

81.

Три нощи по-късно леко почукване прозвучало откъм затворената врата на дневната на някаква ферма в едно от Вътрешните баронства, ферма съвсем близо до мястото, където до неотдавна живеело семейство Стаад.

— Влез! — изръмжал Андерс Пейна. — И гледай да идваш за добро, Арлън!

Арлън бил остарял през годините, откакто Безън се бил появил на вратата на Пейна с бележката на Питър. Промяната в него обаче била незначителна в сравнение с промените, споходили Пейна. Косата на бившия Върховен съдия била почти опадала. Слабата му преди фигура била станала мършава. Загубата на коса и тегло обаче била нищо в сравнение с промените станали с лицето му. По-рано изглеждал суров, сега — направо мрачен. Под очите му имало тъмнокафяви хлътнатини. Върху лицето му било отпечатано отчаяние и за това имало основателна причина. Той виждал как се сгромолясва всичко, в чиято зашита бил прекарал целия си живот… и то как рухва с ужасяваща лекота и за възмутително кратък период от време. О, предполагам, че всички интелигентни хора знаят колко крехки неща са всъщност и правото, и законът, и цивилизацията, но това не е тема, за която мислят с готовност, понеже тя обезпокоява почивката и разваля апетита.

Това, че видял делото на целия си живот да се разрушава с шеметна бързина, подобно на кула от кубчета, било достатъчно лошо, но имало още нещо, дори по-лошо, което не давало покой на Пейна през последните четири години. Мисълта, че Флаг не направил всички тези тъмни промени в Делейн сам. Помогнал му Пейна. Та кой друг се бил погрижил Питър да бъде даден под съд, и то май прекалено бързо? Кой друг бил толкова убеден във вината на Питър… и то не толкова от доказателствата, колкото от сълзите на младото момче?

От деня, в който Питър бил отведен на върха на Иглата, ешафодът на Площада на Иглата се зацапал в зловещ ръждив цвят. Дори най-силният дъжд не можел да го отмие. И Пейна сякаш виждал как това злокобно червено петно се простира все по-далеч, разпростира се и покрива Площада, улиците около пазара, целия град. В неспокойните сънища на Пейна свежа кръв избликвала и забълбуквала в ярки, обвиняващи струйки по каменната настилка, стичала се в ручейчета надолу към канавките, а ъгловатите укрепления на замъка Делейн кърваво проблясвали срещу слънцето. Той виждал как шараните се носят с обърнати нагоре кореми в крепостния ров, отровен от кръвта, изтичаща от отходните тръби и надигаща се от изворите на самата земя, кръв, избликваща отвсякъде и заливаща полетата и горите. В тези зловещи сънища даже слънцето започвало да изглежда като кръвясало, умиращо око.

Флаг бил оставил Пейна да живее. В кръчмите хората шушукали с ръка пред устата, че е постигнал споразумение с магьосника, че сигурно е издал на Флаг имената на някои предатели, или че по всяка вероятност Пейна „държи с нещо“ Флаг, знае някоя тайна, която ще излезе наяве, ако Пейна ненадейно умре. Разбира се, това било нелепо. Флаг не бил човек, който можел да бъде заплашен, нито от Пейна, нито от когото и да било. Нямало тайни. Нямало споразумения или сделки. Флаг просто го бил оставил жив… и Пейна знаел защо. Мъртъв може би щял да намери покой. Жив, той бил оставен да се гърчи и измъчва от своята гузна съвест. Бил оставен да наблюдава ужасните промени, които Флаг подготвял за Делейн.

— Е? — попитал Пейна раздразнено. — Какво има, Арлън?

— Дойде едно момче, милорд. Казва, че трябва да ви види.

— Отпрати го — наредил Пейна тъжно. Замислил се за тора, че само преди година щял да чуе почукването на входната врата, но явно ставал все по-глух с всеки изминал ден. — Знаеш, че не приемам никого след девет. Много неща се промениха, но не и това.

Арлън се прокашлял.

— Познавам момчето. Търси ви Денис, синът на Брандън и икономът на краля.

Пейна се втренчил в Арлън, невярващ на ушите си. Може би оглушавал дори по-бързо, отколкото самият той мислел. Помолил Арлън да повтори, но всичко прозвучало пак по същия начин.

— Ще го приема. Доведи го.

— Много добре, милорд. — Арлън се обърнал и понечил да излезе.

Приликата с нощта, в която дошъл Безън с бележката на Питър, когато дори студеният вятър пищял навън по същия начин, поразила Пейна.

— Арлън — казал той.

Арлън се обърнал.

— Кажете, милорд.

Дясното ъгълче на устните на Пейна леко потрепвало.

— Съвсем сигурен ли си, че не е някое джудже?

— Да, съвсем — отговорил Арлън и лявото ъгълче на неговите устни също леко потрепнало. — В познатия ни свят не са останали джуджета. Или поне така ми е казвала майка ми.

— Очевидно е била разумна и прозорлива жена, решена да възпита сина си както трябва и да не бъде държана отговорна за каквито и да било вродени недостатъци на материала, с който е трябвало да работи. Доведи момчето.

— Да, милорд.

Вратата се затворила.

Пейна отново се загледал в огъня и потрил старите си, изкривени от артрит ръце с жест, издаващ необичайно вълнение. Икономът на Томас. Тук. Сега. Защо?

Не било нужно да разсъждава. След миг вратата щяла да се отвори и отговорът да влезе през нея. Един младеж, треперещ от студа, а може би даже съвсем измръзнал.

Денис щял да стигне много по-лесно до Пейна, ако той продължавал да живее в хубавата си къща в града около замъка, но тя била продадена изпод краката му за „неплатени данъци“ след оставката му. Единствено няколкостотинте гилдера, които бил успял да скъта настрана в течение на четирийсет години, му позволили да купи тази малка, проветрива фермерска къща и да продължи да плаща на Безън. Практически тя била във Вътрешните баронства, но все пак на доста километри западно от замъка… пък и времето било твърде студено.

В коридора зад вратата Пейна дочул шепота на приближаващи се гласове. Сега. Сега отговорът щял да влезе през вратата. Изведнъж това абсурдно чувство, чувството на надежда, подобно на лъч ярка слънчева светлина в тъмна пещера, го обхванало отново. Сега отговорът ще влезе през вратата, помислил той и усетил, че действително вярва в това.

И когато взел любимата си лула от полицата до себе си, Андерс Пейна видял, че ръцете му треперели.