Очите на дракона

14.

Питър минавал през двора на конюшнята, когато видял един кон, завързан за кола точно до главния хамбар. Конят държал един от задните си крака повдигнат от земята. Докато Питър гледал, Йозеф си плюл на ръцете и грабнал един тежък чук. Било очевидно какво смятал да направи. Питър се изплашил и ужасил. Той се втурнал напред.

— Кой ти е казал да убиваш този кон? — попитал той.

Йозеф, решителен и як шейсетгодишен мъж, бил неотделима част от двореца. Той не бил склонен току-така да търпи намесата на някакво си сополиво хлапе, принц или не, и втренчил в Питър тежък, буреносен поглед, който имал за цел да сконфузи момчето. Питър, тогава точно на девет, почервенял, но не се отказал. Струвало му се, че в нежнокафявите очи на коня се четяло: Ти си единствената ми надежда, който и да си. Направи каквото можеш, моля те!

— Моят баща, и неговият баща, и баща му преди него — отвърнал Йозеф, вече видял, че ще се наложи да обясни нещо, независимо дали му харесва или не. — Ето кой ми е казал да го убия. Кон със счупен крак е безполезен за всички живи същества и най-вече за себе си. — Той леко повдигнал дървения чук. — За теб този чук е оръдие за убийство, но щом пораснеш, ще го виждаш като това, което е всъщност в подобни случаи… проява на милосърдие. Сега се отдръпни, за да не те опръскам.

И той вдигнал с две ръце чука.

— Остави го — наредил Питър.

Йозеф останал като ударен от гръм. Никога не му се били бъркали по този начин.

— А? Какво? Какво рече?

— Чу ме. Казах остави този чук долу.

Докато изричал думите, гласът на Питър станал по-дълбок. Йозеф изведнъж осъзнал — истински, реално осъзнал, че този, който стоял пред него в прашния двор на конюшнята и го командвал, бил бъдещият крал. Ала ако Питър само бил казал това — ако стоял там в прахоляка, писукайки: „Остави го, остави го ти казвам, един ден аз ще бъда крал, чуваш ли, така че остави чука!“, Йозеф щял да се изсмее презрително, да си плюе на ръцете и с едно тежко замахване да приключи живота на коня със счупения крак. Но на Питър не му се налагало да обяснява нищо: заповедта се четяла ясно в гласа и очите му.

— Баща ти ще чуе за това, принце — заплашил Йозеф.

— И когато го чуе от теб, то ще бъде за втори път — отговорил Питър. — Ще те оставя да си вършиш работата без повече оплаквания, главен кралски конярю, ако ми разрешиш да ти задам един-единствен въпрос и ми отговориш с „да“.

— Задай си въпроса — отстъпил Йозеф. Той бил почти пряко волята си впечатлен от момчето. Когато Питър му казал, че той самият ще разкаже на баща си за инцидента първи, Йозеф повярвал, че момчето знае какво говори — в очите му греела несъмнена искреност. А и никога преди не го били наричали главен кралски коняр и това доста му харесало.

— Животното прегледано ли е от конския доктор? — попитал Питър.

Йозеф останал като гръмнат.

— Това ли е въпросът ти? Това?

— Да.

— Мили, страховити боже, не — извикал той и като видял, че Питър трепнал, понижил глас, приклекнал пред момчето и се опитал да обясни. — Конят счупи ли си крак, е свършен, в’ше височество. Неизбежно. Краката им никога не зарастват правилно. Има опасност и от отравя не на кръвта. Конят изпитва ужасна болка. Ужасна. И накрая или сърцето на бедното животно се пръсва, или го хваща мозъчна треска и то полудява. Сега разбираш ли какво имах предвид, като ти казах, че този чук е проява на милосърдие, а не е убиец?

Питър дълго и мрачно се замислил с наведена глава. Йозеф мълчал, приклекнал пред него в почти несъзнателно почтителна поза, изразяваща пълното му уважение.

Питър вдигнал глава и попитал:

— И твърдиш, че всички смятат така?

— Всички, в’ше височество. Ето, моят баща…

— Тогава да видим дали и конският доктор мисли същото.

— О-о… Пфу! — изревал конярят и хвърлил чука през целия двор.

После станал и гордо тръгнал да се отдалечава. Питър го наблюдавал разтревожен, сигурен, че нещо е сбъркал и вероятно ще трябва да изтърпи строго наказание с камшик заради тази дреболия. Тогава, по средата на двора, главният коняр се обърнал и по лицето му се стрелнала неохотно мрачна усмивчица, подобна на самотен слънчев лъч в сива утрин.

— Върви да доведеш твоя конски доктор — казал той. — Иди сам да си го доведеш, синко. Смятам, че ще го намериш в животинската му лечебница в другия край на Трета източна алея. Давам ти двайсет минути. Ако дотогава не се върнеш с него, ще вкарам моя чук в мозъка на твоя кон, принц или не.

— Добре, главен кралски конярю! — извикал Питър. — Благодаря ти!

И побягнал натам.

Когато се върнал с младия конски доктор, запъхтян и останал без дъх, Питър бил сигурен, че кобилата отдавна е мъртва — слънцето показвало, че били минали три пъти по двайсет минути. Но Йозеф, интересно защо, бил поизчакал.

Лекуването на коне и ветеринарната медицина тогава били съвсем нови неща за Делейн и този млад мъж бил едва третият или четвъртият, който практикувал занаята, така че киселия и недоверчив вид на Йозеф изобщо не бил изненадващ. Нито пък конският доктор се зарадвал, когато изпотения и задъхан принц дошъл да го измъкне от лечебницата, но раздразнението му минало при вида на неговия пациент. Той коленичил пред кобилата и внимателно опипал счупения й крак, като в същото време си тананикал под нос. Тя се поразмърдала веднъж, сякаш действително й причинил болка.

— Стой мирно, конче — казал успокоително конският доктор. — Бъди мирно, да не боли.

Конят притихнал. Питър наблюдавал всичко с напрегнато очакване. Йозеф зяпал в облегнатия наблизо чук със скръстени на гърдите ръце. Мнението му за конския доктор малко се било подобрило. Човекът бил млад, но ръцете му се движели в нежно познание.

Накрая конският доктор кимнал, изправил се и взел да изтупва мръсотията на конюшнята от ръцете си.

— Е? — попитал Питър.

— Убийте я — наредил кратко конският доктор на Йозеф, като напълно игнорирал Питър.

Йозеф веднага вдигнал дървения чук, тъй като и не очаквал друго развитие на нещата. Но не изпитвал никакво задоволство от факта, че се доказала правотата му — съкрушеният израз върху лицето на момчето се врязал право в сърцето му.

— Почакай! — извикал Питър и макар че малкото му личице било изпълнено със скръб, в гласа му отново се усещала онази дълбочина, която го карала да звучи като много, много по-възрастен от годините си.

Конският доктор го погледнал изненадан.

— Искате да кажете, че ще умре от отравяне на кръвта ли? — попитал Питър.

— Какво? — не разбрал конският доктор и огледал Питър с подновено внимание.

— Ако бъде оставена да живее, ще умре ли от отравяне на кръвта? Или от пръсване на сърцето? Или ще полудее?

Конският доктор бил истински смаян.

— За какво говорите? Отравяне на кръвта ли? Няма никакво отравяне на кръвта тук. Всъщност счупването зараства съвсем чисто. — Той погледнал с известно презрение към Йозеф. — И преди съм чувал подобни истории. В тях няма капка истина.

— Ако така мислите, значи има много да се учите, млади приятелю — обадил се Йозеф.

Питър не му обърнал внимание. Сега бил негов ред да се чуди. Той попитал младия конски доктор:

— Защо казвате на главния коняр да убие кон, който може да бъде излекуван?

— Ваше височество — оживено заговорил конският доктор — тази кобила ще има нужда да бъде налагана с лапи всеки ден и всяка нощ в продължение на месец и повече, за да не развие някаква инфекция. Не е невъзможно да се положат подобни усилия, но за какво? Тя винаги ще куца. Кон, който куца, не може да работи. Кон, който куца, не може да тича, за да залагат на него безделниците. Кон, който куца, може само да яде, без да е припечелил фуража си. Следователно трябва да бъде убит.

Той доволен се усмихнал. Бил изложил доводите си.

Но щом Йозеф пак пристъпил напред с чука си, Питър казал:

— Аз ще й налагам лапите. Ако се случи някой ден да не мога, Бен Стаад ще ме замести. А тя ще бъде полезна, защото ще стане мой кон и аз ще я яздя, дори да куца толкова силно, че да ме хваща морска болест.

Йозеф избухнал в смях и така тупнал момчето по гърба, че зъбите му изтракали.

— Сърцето ти е толкова меко, колкото и смело, момчето ми, но децата лесно обещават, а после съжаляват. Ти няма да се справиш с всичко това, според мен.

Питър го погледнал хладно.

— Аз държа на думата си.

Йозеф веднага спрял да се смее. Той се вгледал внимателно в Питър и разбрал, че момчето действително знае какво говори… или поне така мисли. По лицето му нямало никакво съмнение.

— Е, аз не мога да вися тук цял ден — заявил конският доктор, като приел своя предишен енергичен и важен маниер. — Дадох ви диагнозата си. Сметката ми ще бъде представена в Съкровищницата по съответния ред… може би ще я платите от личните си средства, ваше височество. Във всеки случай какво ще решите да предприемете не е моя работа. Приятен ден.

Питър и главният коняр го изгледали как излязъл от двора на конюшнята, повлякъл по петите си дълга следобедна сянка.

— Той е пълен с тор — рекъл Йозеф, когато конският доктор се отдалечил достатъчно, за да не може да чуе и съответно да опровергае думите му. — Послушай ме, в’ше височество, и ще си спестиш много мъки. Никога не е имало кон, който да си е счупил крак и да не е получил отравяне на кръвта. Така е отредено от бога.

— Бих искал да говоря с баща си по този въпрос — казал Питър.

— И аз мисля, че се налага — произнесъл тежко Йозеф. Но щом Питър унило потеглил, конярят се усмихнал. Той мислел, че момчето постъпва съвсем правилно. Баща му щял да бъде принуден от чувството си за чест да се погрижи то да бъде бито с камшик, задето се бърка в работите на възрастните. Обаче главният коняр знаел, че на стари години Роланд обръщал голямо внимание на двамата си сина — на Питър може би малко повече, отколкото на Томас — и вярвал, че момчето ще получи своя кон. Разбира се, то ще се чувства съкрушено, когато конят умре, но както съвсем правилно забелязал конският доктор, това не било негова работа. Йозеф разбирал от тренирането на коне — с тренирането на принцове по-добре нека се заемел някой друг.

Питър бил бит с камшик за намесата си в работите на главния коняр и макар това да не било утеха за парещото му дупе, с разума си разбирал, че кралят му оказал голяма чест, като го набил лично, вместо да го предаде на някой придворен, който можел да се опита да угодничи, като спести болката на момчето.

Три дни Питър не могъл да спи по гръб и не бил в състояние да се храни седнал почти седмица, но главният коняр се оказал прав за коня — Роланд позволил на Питър да се грижи за него.

— Той няма да ти отнема времето дълго, Питър — успокоил го Роланд. — Щом Йозеф казва, че ще умре, значи ще умре.

Лицето на Роланд било пребледняло и старческите му ръце треперели. Боят причинил повече болка на него, отколкото на Питър, който му бил любимец… макар Роланд глупаво да си въобразявал, че никой не знае за това освен самият той.

— Не съм убеден — отвърнал Питър. — Струва ми се, че този конски доктор беше наясно какво говори.

Оказало се, че конският доктор наистина бил наясно. Кобилата не получила отравяне на кръвта и не умряла, а накрая куцането й било толкова слабо, та дори Йозеф трябвало да признае, че едва се забелязва.

— Поне докато не е уморена — поправил се той.

Питър бил повече от просто стриктен в налагането на лапите — той бил почти фанатичен. Сменял старите лапи с нови три пъти на ден и го правел за четвърти път, когато отивал да си легне. Бен Стаад действително замествал от време на време Питър, но тези случаи били редки. Питър кръстил своя кон Пиъни и те станали големи приятели.

Флаг несъмнено бил съвсем прав за едно нещо, когато посъветвал Роланд да не позволява на Питър да си играе с кукленската къщичка: слугите били навсякъде, те виждали всичко и езиците им били дълги. Няколко слуги били свидетели на сцената в двора на конюшнята, но ако всеки, който после твърдял, че е бил там, действително присъствал, то излизало, че в този горещ летен ден в двора на конюшнята е била струпана цяла тълпа. Случаят, разбира се, не бил такъв, но фактът, че толкова хора решавали, че си струва да лъжат за него, показвал в каква степен Питър бил смятан за интересна фигура. Те така много говорели за това, че то станало нещо като деветдневно чудо в Делейн. Йозеф също участвал в приказките, както и специално по този въпрос направил и конският доктор. Всичко, което казвали те, говорело добре за младия принц — особено думата на Йозеф имала голяма тежест, защото бил страшно уважаван. Той започнал да нарича Питър „младия крал“, нещо, което никога не бил правил преди.

— Вярвам, че бог спаси крантата, защото младият крал бдя над нея толкова храбро — заявил Йозеф. — И се труди над тези лапи като роб. Смелчага е той, има сърце на дракон. Някой ден ще стане крал, хубаво. Ай! Трябваше да чуете гласа му, когато ми нареди да оставя чука!

Тази история наистина вдигнала голям шум и Йозеф пил за нейна сметка през следващите седем години — докато за едно ужасно престъпление Питър бил арестуван, признат за виновен и осъден на затвор в килията на върха на Иглата за остатъка от живота си.