Очите на дракона

78.

И така Денис последвал своя господар, краля, през дългите проветриви каменни коридори и, ако сте следили всичко дотук, сигурно се сещате къде спрял накрая Томас Носителя на светлина.

Късната бурна нощ преминала в ранна бурна утрин. Коридорите били пусти или поне Денис не забелязал никого. Ако минел някой, вероятно щял да побегне с писъци в противоположната посока, решавайки, че вижда два разхождащи се призрака — първият, отпред, в дълга бяла нощна риза, която лесно можела да бъде помислена за покров, другият, следващ го, в обикновено късо прилепнало кожено палто, но с боси крака и толкова бледо лице, че можело да се сбърка с лицето на труп. Да, вярвам, че онзи, който ги видел, щял да избяга и да отправя дълги молитви преди лягане… Но дори молитвите нямало да успеят да го опазят от кошмари.

Томас спрял по средата на коридор, в който Денис рядко бил попадал, и отворил някаква врата в ниша, която Денис наистина никога не бил забелязал. Момчето-крал влязло в друг коридор (никаква камериерка не минала покрай тях с чаршафи, преметнати през ръка, както една била минала покрай Томас и Флаг някога, когато магьосникът водил принца по този път преди няколко години; всички добри камериерки отдавна били в леглата си) и малко по-надолу спрял така изведнъж, че Денис почти се блъснал в него.

Томас се огледал наоколо, сякаш да види дали го следят, и погледът на сънуващите му очи минал право през Денис. Кожата на Денис настръхнала и той едва се сдържал да не извика. Стенните свещници в този почти забравен коридор капели и воняло отвратително на лой. Светлината била слаба и зловеща. Младият иконом усетил как косата му се изправя и настръхва, когато погледът на тези празни очи — очи подобни на мъртви лампи, осветявани само от луната, — преминал през него.

Денис бил там, стоял точно отпред, но Томас не го видял. За него икономът му бил мъгляв.

Оо, трябва да бягам, шепнела част от съзнанието на Денис като обезумяла, но вътре в главата му този тих безумен шепот приличал на вик. Оо, трябва да бягам, той е умрял, умрял е докато спи и аз следвам вървящ труп!

Но тогава той чул гласа на баща си, на своя скъп починал татко, да прошепва: Ако доде време да напрайш некоя услуга на първия си господар, Денис, не се колебай.

А един глас, по-дълбок от всеки друг, му казал, че времето за тази услуга е дошло. И Денис, простото момче-слуга, което веднъж вече било променило съдбата на цялото кралство като открило горящата мишка, може би я променяло отново с оставането се на място, въпреки ужаса, който смразил костите му и качил сърцето в гърлото му.

Със странен, нисък глас, който нямал нищо общо с неговия собствен (на Денис обаче му прозвучал странно познат), Томас казал: „Четвъртият камък над онзи нащърбения в дъното. Натисни го. Бързо!“

Навикът за подчинение толкова дълбоко се бил вкоренил в Денис, че той всъщност понечил да тръгне напред, преди да осъзнае, че Томас в съня си бил наредил на себе си с гласа на някой друг. Томас натиснал камъка, преди Денис да е успял да направи повече от една крачка. Камъкът се плъзнал на десетина сантиметра. Чуло се изщракване. Денис зяпнал с уста, когато част от стената хлътнала навътре. Томас я блъснал още малко и Денис забелязал, че там имало огромна тайна врата. Тайните врати го карали да мисли за тайни панелчета, а тайните панелчета — за горящи мишки. Той отново усетил непреодолимо желание да избяга, но го потиснал. Томас влязъл вътре. За миг изглеждал като само една белееща се нощна риза в тъмнината, нощна риза, под която нямало никой. След това каменната стена пак се затворила. Илюзията била пълна.

Денис стоял там, бос и измръзнал, и пристъпвал от крак на крак. Какво трябвало да направи сега?

Отново му се сторило, че чува гласа на баща си, но вече нетърпелив и нетърпящ възражение. Върви след него, момче! Бързо го последвай! Сега е моментът! Върви!

— Но, татко, тъмни…

Денис сякаш усетил ужилването на шамар и помислил истерично: Дори мъртъв ръката ти остава силна, татко! Добре, добре. Отивам.

Той преброил четвъртия камък над нащърбения в дъното и натиснал. Вратата хлътнала около четири педи навътре в тъмнината.

Във внушаващата страх тишина на коридора се разнесъл лек, дращещ звук, приличен на шума от тичане на мишки по камък. След секунди Денис осъзнал, че този звук идвал от тракането на собствените му зъби.

Ох, татко, толкова ме е страх, скръбно промълвил той… и последвал крал Томас в мрака.