Очите на дракона

64.

Томас бил коронясан в края на една дълга и люта зима. На петнайсетия ден от неговото царуване върху Делейн се стоварили последните за този сезон големи бури. Валял силен и гъст сняг и вятърът продължавал да свири дълго след падането на мрака, навявайки преспи, подобни на пясъчни дюни.

Тази бурна нощ в девет часа, дълго след като всеки, който имал поне капка здрав разум не би си показал и носа навън, по входната врата на семейство Стаад започнал да блъска юмрук. Той не чукал леко и притеснено; блъскал рязко и тежко по якото дъбово дърво. Отваряйте и то по-бързо, сякаш казвал този юмрук, не разполагам с цялата нощ.

Андрю и Бен седели пред огъня и четели. Сюзан Стаад, съпруга на Андрю и майка на Бен, седяла между тях и бродирала покривчица, на която щяло да пише БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ КРАЛЯ НИ, когато я завършела. Емалин отдавна била сложена в креватчето си. И тримата погледнали към вратата, после се спогледали. В очите на Бен имало само любопитство, но и Андрю, и Сюзан мигновено инстинктивно се изплашили.

Андрю станал и прибрал очилата си за четене в джоба.

— Тате? — попитал Бен.

— Аз ще отворя — казал Андрю.

Дано да е само някой странник, който се е загубил в мрака и търси подслон, молел се той, но когато отворил вратата на прага й стоял войник от кралската стража, безстрастен и широкоплещест. Върху главата му имало кожен шлем — шлемът на бойната униформа. На пояса му, близо до ръката, висял къс меч.

— Твоят син — рекъл той и Андрю усетил как краката му се подгънали.

— За какво ти е?

— Изпраща ме Пейна — отвърнал войникът и Андрю разбрал, че няма да получи никакъв друг отговор повече.

— Тате? — обадил се Бен иззад гърба му.

Не, мислел си нещастно Андрю, моля ви, това вече е прекалено много лош късмет, не сина ми, не…

— Това ли е момчето?

Преди Андрю да е успял да каже „не“ — колкото и да било безполезно — Бен пристъпил напред.

— Аз съм Бен Стаад — заявил той. — Какво искате от мен?

— Трябва да ме придружиш — казал войникът.

— Къде?

— До дома на Андерс Пейна.

— Не! — извикала майка му от вратата на малката им всекидневна. — Не, късно е, студено е, пътищата са затрупани със сняг…

— Аз имам шейна — отговорил неумолимо войникът и Андрю Стаад видял как ръката му хванала дръжката на меча.

— Ще дойда — рекъл Бен и си взел палтото.

— Бен… — започнал Андрю като си мислел: Никога повече няма да го видя, те го взимат от нас, защото познаваше принца.

— Всичко ще бъде наред, тате — прегърнал го Бен. И когато Андрю усетил младежката сила на прегръдката му, почти повярвал. Но, мислел си той, синът му още не знаел какво е страх. Той не знаел колко жесток може да бъде светът.

Андрю Стаад прихванал жена си. Двамата стояли на прага и гледали как войникът и Бен си проправят път през преспите към шейната, която в тъмнината изглеждала само като сянка, със светещи от двете й страни фенери. Никой от тях не проговорил, докато Бен се качвал от едната страна, а войникът — от другата.

Само един войник, мислел Андрю, това е нещо, Може би го викат просто за разпит. Дано викат сина ми единствено за разпит!

Стаадови стояли мълчаливо, с навят около глезените им сняг, докато шейната се отдалечавала от къщата, с полюшващи се пламъчета на фенерите и прозвънващи камбанки.

Когато се скрили от погледа, Сюзан избухнала в сълзи.

— Никога вече няма да го видим — изхлипала тя. — Никога, никога! Те ни го взеха! Проклет да е Питър! Проклет да е за всичко, което причини на сина ми! Проклет да е! Проклет да е!

— Шшт, майко — обадил се Андрю и здраво я притиснал. — Шшт, тихо. Ще го видим още преди да е настъпило утрото. Или най-късно до обяд.

Но тя доловила потрепването в гласа му и още по-силно се разплакала. Толкова силно се разплакала, че събудила малката Емалин (или пък я събудило течението от отворената врата) и минало много дълго време, докато Емалин се върне обратно към съня. Най-накрая Сюзан легнала на голямото легло при нея и двете заспали заедно.

Анди Стаад не мигнал през цялата нощ.

Той седял край огъня и правел опити да не губи надежда, но дълбоко в сърцето си вярвал, че никога повече няма да види сина си.