Страна на сенките

Девета глава

Когато се връщам в стаята си, Деймън вече ме чака. Седнал е на ръба на леглото ми и стиска в ръка малка копринена торбичка, която мътно проблясва на фона на кожената му ръкавица.

— Колко време ме нямаше? — питам аз и се отпускам до него. Хвърлям един поглед към часовника до леглото.

— В Съмърленд времето няма значение — напомня ми той. — Но на земята те нямаше доста време. Научи ли нещо?

Мисля си за филмите, които гледах — версията на Райли за „Най-смешните видеоклипове на семейство Блум“. Поклащам глава и свивам рамене:

— Като че ли нищо полезно. А ти?

Той се усмихва и ми подава копринената кесийка с думите:

— Отвори я и виж.

Дръпвам шнурчето, с което е пристегната, бръквам вътре и измъквам връвчица от черна коприна, на която са закачени разноцветни кристали, прикрепени един към друг с тънки златни панделки. Поклащам нещото пред себе си и наблюдавам как камъните улавят и пречупват светлината. Определено е красиво, макар и доста странно.

— Това е талисман — обяснява той, като ме наблюдава внимателно. Аз пък разглеждам кристалите един по един: всеки от тях има различна форма, големина и цвят. — Хората много са ги употребявали през годините. Твърди се, че такъв амулет има магически способности да пази, изцерява и да носи благоденствие и равновесие на притежателя си. Този е направен специално за теб, затова в него се набляга на защитния елемент — това, от което ти самата имаш нужда.

Поглеждам го и се чудя как изобщо това може да ми помогне. После се сещам за кристалите, които използвах, за да направя противоотровата, спасила живота му. Тя наистина щеше да проработи, ако Роман не ме бе изиграл и не бях добавила кръвта си в сместа.

— Той е уникален, сглобен и изработен предвид нуждите на твоето лично пътешествие. Няма друг като него по света. Знам, че не разрешава основния ни проблем, но ще помогне поне мъничко.

Мигам недоверчиво срещу купчинката камъни пред себе си. Не съм убедена какво мога да кажа, без да го обидя. Каня се да го окача на врата си и да забравя за случая, когато Деймън с усмивка предлага:

— Позволи на мен.

Прибира дългата ми коса и я мести на едното ми рамо, после внимателно затваря мъничката златна закопчалка и накрая прибира талисмана под тениската ми, където никой не може да го види.

— Тайна ли е? — питам го.

Очаквах кристалите да са студени и твърди. Вместо това усещането върху кожата ми е приятно топло и удобно. Прилягат на гърдите ми, сякаш именно там им е мястото.

Той разстила косата обратно на гърба ми и тя се спуска почти до кръста:

— Не, не е тайна. Просто не мисля, че трябва да го афишираш. Нямам представа колко е напреднал Роман, така че ще е най-добре да не привличаш вниманието му към това.

— Той знае за чакрите — съобщавам му и срещам изненадания му поглед.

Не му разкривам, че отговорността за това е негова — защото именно той е разказал на Роман всичките ни тайни, докато беше под влияние на магията му. Вече се чувства достатъчно зле от този факт, няма нужда да влошавам нещата. Потупвам с пръсти амулета под тениската си и се учудвам на твърдостта от външната му страна. Сравнявам я с мекото, нежно докосване от вътрешната, там, където се допира до кожата ми.

— А ти? Нямаш ли и ти нужда от защита?

Той измъква изпод блузата си втори амулет и с усмивка го разклаща пред очите ми.

— Защо твоят изглежда толкова различно? — питам го, присвила очи срещу проблясващите кристали.

— Казах ти, че няма два еднакви. Точно както няма две напълно идентични личности. Аз имам собствени проблеми за разрешаване, а те не са като твоите.

— Имаш проблеми? — разсмивам се, макар че всъщност наистина се чудя какви ли може да са. Той е добър във всичко, което прави. И имам предвид абсолютно всяко нещо, с което се захваща.

Той поклаща глава и се разсмива. Напоследък почти не съм чувала този прекрасен звук, тъй че сега доволна му се наслаждавам.

— Вярвай ми, не е като да нямам! — отвръща и продължава да се смее.

— И си сигурен, че те ще ни предпазят? — притискам ръка към гърдите си и усещам, че вече са като част от мен самата, сякаш винаги са били там.

— Такъв е планът — той свива рамене и става от леглото. Когато се насочва към вратата, добавя: — Само че, Евър, моля те — направи услуга и на двама ни и не се опитвай да ги изпробваш нарочно, става ли?

— А какво ще правим с Роман? — питам го, като наблюдавам източената му стройна фигура, облегната на касата на вратата. — Не смяташ ли, че трябва да измислим някакъв план за действие? Да открием как да го принудим да ни даде каквото ни трябва и да приключваме с това?

Деймън присвива очи и настойчиво се вглежда в мен:

— План няма, Евър. Точно това иска Роман — да се занимаваме с него. По-добре сами да открием решение за проблема си и да не разчитаме на него!

— Само че как? Всичко, което опитахме досега, беше пълен провал! — тръсвам глава. — И защо да се скапваме от търсене, след като Роман вече призна, че притежава противоотровата? Каза, че всичко, което се иска от мен, е да платя правилната цена — и ще ми я даде! Надали е особено трудно.

— И ти си готова да платиш цената, която поиска той? — гласът на Деймън е твърд и спокоен, но очите му са потъмнели.

Извръщам поглед, а бузите ми пламват като подпалени:

— Разбира се, че не! Поне не онази цена, която явно си мислиш, че иска! — повдигам колена към брадичката си и ги обвивам с ръце. — Просто… — клатя глава, изнервена, че се налага да го убеждавам. — Просто е нещо, което…

— Евър, именно това иска Роман! — по челюстта му започва да играе мускулче, а останалите черти на лицето му застиват. После среща погледа ми и изражението му се смекчава отново. — Той иска да ни раздели, да ни накара да изпитваме съмнения. Да се скараме, да се разделим. Също така иска да го подгоним, да започнем война с него. Нямаш никакви причини да му вярваш. Той постоянно лъже и манипулира, а такава игра е много опасна, бъди сигурна. И макар че ще направя всичко по силите си да те предпазя, трябва да ми обещаеш, че ще ми помогнеш в тази задача. Обещай ми, че няма да се приближаваш до него, ще игнорираш подигравките и нападките му, няма да се хващаш на тактиката му повече. Аз ще намеря начин, ще измисля нещо. Само че, моля те, обръщай се към мен за отговорите, не към Роман, съгласна ли си?

Стисвам устни и извръщам поглед, защото упорито не виждам логика да му обещавам подобно нещо — при условие, че лекарството е под носа ми, трябва само да се протегна и да го взема. Освен това, аз съм виновна за ситуацията, в която се намираме. Заради мен сме затънали в тази каша. Следователно именно аз трябва да ни измъкна от нея.

Спирам твърдо погледа си в неговия; в ума ми е започнала да се оформя идея — и то такава, която може действително да проработи.

— Е, разбрахме ли се за Роман? — той накланя леко глава и повдига вежда. Явно няма намерение да си тръгне, преди да се съглася.

Кимам съвсем леко. Явно обаче е достатъчно, за да го убедя, защото той се спуска толкова бързо по стълбите, че едва различавам формата му. Единствените доказателства, че е бил тук, са камъните, притиснати към кожата ми, и самотното червено лале, което е оставил на леглото.